Българи от време преди век

Най-после, след дълги години по пътищата и фронтовете Миню се завърна в село. Тринайсетгодишен остана без майка и пое трудния път на градинарлъка. Запиля се с по-възрастни мъже от селото из Маджарско, Сръбско, после малко в Румъния. Годините се изнизаха, дойде време за казармата. Замина войник и почти веднага започнаха войните, една след друга. Цели осем години. Подир тях за добра служба го назначиха конен полицай в столицата. Година отмина. Не му хареса нито работата на полицай, нито животът в столицата, нито жените. За богати жени, не беше от тяхната черга. Слугините, за които се изпожениха другарите му  пък не харесваше заради превземките и старанието да приличат на господарките си. Времето минаваше, годините се навъртаха, ей го вече 28 гонеше. Кога щеше дом да завърти, жена да намери и деца да отгледа. Всяка нощ мислеше за село, за земята, за градинарлъка. Земя той нямаше. Баща му не беше безимотен, но Миню е най-големият, подир туй идват брат и сестра, и още деца от другите две жени на баща му. Не  провървя и на него. Кога умря първата, Минювата майка, взе втора и тя се спомина, сега имаше трета жена. Земя от баща си не чакаше той, но ще се прибере на село, ще се поогледа и ще решава какво да прави.

Началствата му трудно се съгласиха да го пуснат , че Миню беше съвестен и добър полицай. Уреди си нещата, напусна квартирата, продаде каквото не му трябваше. Стегна куфара, с който не се разделяше дори на фронта и тренът го стовари на гарата в родното село.

Първата му работа беше да поговори с баща си, да му поиска разрешение за година-две да живее при него, да работят заедно. После се поогледа из село, поразпита. Кой къде е, кой е оцелял по фронтовете, кой загинал. Не беше расъл той в селото и изгора не беше любил. Не познаваше и момите. Кога се отби при терзията за нов кат дрехи поприказваха, поразпита го кои са момите, коя ще му прикаже. Терзията, човек знаещ всичко из селото се позамисли, поспря малко кроенето, тропна голямата ножица на тезгяха  и рече:

-Слушай какво ще ти река. Моми много. Войните малко попречиха на сватбите,  мъжете бяха по фронтовете Има моми малки и големи. Ама мене да питаш ще ти река за една, тя е баш за тебе. Знаеш я сигур, Нейка, дето баща й се спомина от раните през сръбското мурабе. Расна сираче, работна е, тиха и сговорна. Добра къщовница е, от добър род.

Решил беше Миню, че преди да започне живота си напред трябва да си намери жена. Послуша терзията и отиде на седенките. Попита за Нейка преди да влезе, казаха му, че е тука. Погледа през прозорчето към вътрешната стая. Не беше много висока, усмихната, с две дебели плитки. Чистичко и скромно облечена. Предеше и нещо си говореше с дружката до нея. „Няма за кога, сега ще е” - помисли си той и поръча да я извикат в предната стая. Видя, че тя вече е разбрала кой е, не беше изненадана, само се чудеше : какво ли иска да я пита. Посочи й миндера и седна на столчето срещу й. Помълча малко и започна:

- Нейке, знаеш ме кой съм. Върнах се от фронта, поработих малко по София, но вече съм тука. Разпитах за тебе и добри думи чух. Булка си търся. Почти трийсетгодишен съм и нямам време за чакане, за седенки и задиряне. Времето ми е минало. Предлагам ти да се оженим. Ще те заведа у баща ми за година-две. Мисля къща да направя като се замогнем малко. Пари нямам, имоти също. Съберем ли се двамата ще градим всичко отначало и заедно, на голата поляна. Помисли си и утре вечер те чакам пак на седенките да ми кажеш.

Рече и се надигна да стане. Нейка го гледаше, слуша го и сърцето й пърхаше като птиче. Как да не го иска, как да не е съгласна. Левент, силен, сериозен, знаеше,че е от добър род. Какво да мисли, какво да чака. Птичето беше кацнало на рамото й. Нейната майка в дългите години на вдовството си беше научила всичките си деца да мислят и решават смело нещата в живота. Знаеше,че няма да откаже да я даде на Миню.

Миньо, - тихо поде тя - зарадва ме ти мене с твоите приказки. И аз не съм малко момиче, време ми е вече мъж и деца да имам. Двайсет и пет годишна съм, няма какво и за кога да чакам. Либе си нямам затова ти отговарям сега. Съгласна съм да стана твоя жена щом ме искаш. Ще бъда до тебе, ще работим заедно, ще решаваме живота си напред. Баща ти и мащехата ти, братята и сестрите ще уважавам, децата ни ще гледам, другарка ще ти бъда. Майка ми ще ме даде за тебе, ако кажеш кога ще дойдеш да ме поискаш.

Така  през късната есен на 1920 година  Миню и Нейка направиха сватба. Създадоха чудесно българско семейство, след година се роди първият им син. Завъдиха още двама в по-късните години. Две години подир сватбата къща направиха на два ката, Голяма, както беше го намислил Миню. Задружно работиха, уважаваха се, отгледаха трима сина като канари. Българи от преди точно 100 години, Не богати, След войните, Обикновени хора.

Милка Маркова,

имала щастието да се роди внучка на Нейка и Миню от най-малкият им син.

Летен ден

Спряло е слънцето да отдъхне насред небето. Гледа надолу и се радва. Трептят лъчите му, хвърлят златни стрелички към земята.
Нехае слънцето, че така изгаря земята, става страшна задуха. Обяд. По къра всичко е притаило морно на сянка. Почива.
Тишина е обгърнала сънно селото. Прашните улици са пусти. Дърветата отпуснали листи, свили сянката около дънера си не мръдват. Маранята трепти над къщята, понася се над всичко, издига се към небето. Синевата прибелява нажежена. Нито куче лавва, нито човек се задава. Птичките тихо църкат, скорец се обажда в листака, после всичко потъва в лятна тишина.
В дълбокото на деренцата, под върбалака просветват малки вирчета, дори водата не бълбука така безгрижно. Жабите потъват в подмолите, водните кончета просиняват блеснали внезапно между сенките.
Тук-таме сред прашните поляни, насред жегата седи замислено магаре, размахва уши и опашка да пропъди мухите. Покой и ленност.
Тихо, да не разбудят селската тишина чучурите на чешмите леят прохладните си струи, пълнят поставите. Вечерта край тях ще минат зажаднелите стада и отрудените стопани.
Гората над поляните събира хлад под вековните мишета, да повее вечерта над селото, да разхлади.
Задрямалото насред небето слънце се търкулва, разбужда се от дрямката. Поглежда към Бахлъка където го чака нощта. Свива малко от огнените си стрелички в колчана, усмихва се по-благо. Отпуска жарката си прегръдка. Размърдва се селото, природата. Денят бавно преваля, гласи се да посреща вечерта.

Милка Маркова

Търновска легенда

Посвещавам на хората от родното село на съпруга ми.

Поточето  тихичко бълбука, крие се в тревите срамежливо, блясва тук-таме с малкото си огледалце и се усмихва на небето. Зелени камъни и сочна тревица край него бележат пътя му. Наоколо е тихо, тихо… Огромни дървеса и обрасли с трънаци поляни скриват руините на болярската твърдина и малкия  манастир. Всичко тъне в забвение…

Още когато на Царевец  пристигна вестта за кончината на Царица Кера-Тамара в  двореца  разбраха, че вече няма прошка - турчина ще мине Хемуса. Царят и болярите подготвяха крепостите, войската, народа.

Три месеца Търнов държа на обсадата. Три месеца турските войски вървяха през прохода към престолнината. Прииждаха, обсаждаха крепостта, грабеха по пътя си и убиваха.

Чифлика на болярина Трошан имаше малко жители, а войска набираше от съседните села. Всички войници тръгнаха  за  Търнов. Малкото, които останаха отдавна стояха по бойниците. Трошан разстани защитниците и за пореден път огледа стените на твърдината, портата.

Привечер когато слънцето кървавочервено залезе зад отсрещните баири и в близкия манастир „Светого Марко” забиха камбаните за вечерня, игуменът посрещна в килията си болярина. Плътно затвориха тежката дъбова врата и дълго останаха насаме. Когато превали полунощ  няколко монаси пренесоха в тайните подземия всичката скъпа църковна утвар, богатите дарения от царя, ктиторите и гостите на манастира, светите книги, увити във восъчно платно. Всичко беше скрито и затворено. Чуждо око и ръка трудно можеха да открият входа към тайниците. Манастирът и болярската твърдина се готвеха за бран.

Чифликът беше в Усоето и от прохода трудно се виждаше.

Турците чули камбаните на „Светого  Марка”. Отбили войска, намерили  пътя и съгледвачите донесоха задъхани грозната вест. Идат!!!

. Първите лъчи на слънцето свариха врага току до манастирските порти. Напираха отвсякъде. Други, съзряли навътре сред дъбака стените на болярския дом затичаха нататък. На юруш отпочиналите разбойници атакуваха , шепата смели защитници не устояха. Портите бяха насечени, разбити и сганта нахлу  с победоносен вик. Влетяха в кичестите дворове, газеха тревата, хвърляха покъщнината, гонеха животните, доубиваха защитниците, грабеха. Монасите от манастирчето посичаха на място, а успелите да избягат потъваха в дъбравата. Сред църквата нападателите завариха само игумена. Застанал  гологлав, под купола, той посрещна друговорците. Първият турчин връхлетя върху белобрадия старец с изваден ятаган и вдигна ръка да го посече. Гръм удари от църковния купол, светкавица слезе в ясната утрин върху му и друговерецът падна мъртъв на земята. Турците занемяха за миг, невярващи на очите си и с викове „Аллах” хукнаха навън из църковните двери, из манастирската порта, назад към прохода.

Пламъците на пожарището вече бяха обзели болярския дом, манастирските килии, близките дървета. Трупове на монаси и войници, на избити турци се въргаляха в чистата до преди час трева.

….

Късно вечерта в близкото село Присово селяните видели да влиза игуменът на техния манастир „Светого Марко”.  С окъсано расо, с безброй рани по тялото, с обгорена брада. Приели го селяните като светец, погрижили се за него.

 Над Търнов и земите български паднала петвековна тежка нощ. Обрасъл с бурени и храсталак големият и красив чифлик на болярина Трошан, времето съборило зидовете и чардаците на манастира, църквата рухнала. Само българите от Присово не забравили святото си манастирче. Местността и до ден  днешен наричат „Стого Марка”, а много мъже в селото носят името Марко.

Легендата за Трошан и манастира „Свети Марко”, и до днес е жива. Мястото се намира в пределите на сегашния Военен завод, между хълмовете в дясно от пътя, който влиза в старопрестолно Велико Търново откъм Хаинбоаз. Земята е скрила и запазила в себе си богатствата и историята. Запознати казват, че само по кладенчето, което блика в корените на голям дъб, израсъл до църковния олтар човек може да открие къде е била светинята -манастирът „Светого Марко”. Разкопки там не са правени заради особеността на обекта. Смята се, че едно от многото търновски съкровища все още лежи в земята защото богата е била българската столица. Въпреки злата си участ търновските владетели са успели да скрият имането на държавата за идните поколения. Остава само земята да ни го върне.

Милка Маркова

Двете сестри

Спомняте си нали, дерето в началото на Жевизлика. Онова, над което се извисява високият мост, а в пазвите му без шум се лее водата на самодивския кладенец. Помните и пътечката, по която слизаше Али към кладенеца всяка нощ да търси своята самодива. Та точно там, в началото на тая пътечка, до сами пътя и преди моста, има чудна, бая широчка поляна. На поляната растат открай време две сестри. Стари, достолепни круши. Присади. Когато бях малко момиченце крушите бяха стари. Още по-стари са те, защото баща ми когато бил малко момченце, крушите били стари. Хората от махалата, които били млади слизайки от Балканта разправяха,че заварили двете сестри стари, с дебели дънери. Двама мъже едри балканджии, с разперени ръце едва обрамчвали дърветата. Тези хора, заселили се по къщите наоколо, първи въвели ред за събирането на присадите кога им дойде времето. Този ред важеше до преди години, докато все още бяха живи няколко жени в махалата. Верно било,че жената е пазителка на традициите. Редът пък беше такъв: зазреят ли присадите, мъжете окосяват тревата под тях, а децата разчистват някой камък, ако е паднал кой знае откъде, буца пръст надигната от къртиците, клечкарлак изпадал през тежката зима от старите клонаци. Под двете круши ставаше чисто и прибрано. Равно и ниско като на самодивско хорище. Жените пък си знаеха реда по къщи. Започнат ли да капят присадите, сутрин рано, щом се разведели жената,чийто ред е да ги събира в този ден отива и внимателно ги събира в престилка. Ще речете що пък в престилка? Ще попитате няма ли в къщата си тази жена мъж, да й оплете кошница, да й купи от пазара, ако ръцете му са пъхнати нам си къде и не може да оплете. Ей сега ще ви река, че то е близо до ума: събира жената присадите в престилката си да им е мекичко, че те са плод нежен и раним. Дебелички са, светло жълти, дъхави, нито едри, нито пък дребни като дивачки. С нежна кожица на малки тъмно зелени точици. Присади са, а знайно е, че присадите са калем от дивна, медена круша, донесен от Изтока. Кога балканджиите ходели на хаджилък донасяли калеми от чудни дървета, присаждали ги на дива и яка местна круша, и ей ти подир година бери вкусни и топящи се в устата присади. Да се върнем пак на реда в махалата около събирането на присадите от двете сестри-близначки. Всеки ден поредната къща изпраща рано стопанката си да събере окапалите присади. Може много да са паднали, може малко, няма значение. Всяка къща с късмета си. Кога са много, то стопанката ще остави някоя друга да си разквасят всички в къщата устата, а останалия плод ще свари на сладко. Чудно, медено жълто сладко. На зима кога завеят халите и започне плетене на рогозки, стопанката ще извади от присадовото сладко, ще насипе в малки чинийки и ще почерпи останалите женурки от махалата. Изредят ли се всички къщи да събират присади, жената от първата къща ще събере опадалите и ще извика децата от близката циганска махала. Да си хапнат и те. Този ред беше железен, никой не смееше да го развали, наруши или изостави. Понякога някой от присадите паднал от най-високото ще се пръсне, ще се смачка. Колай има и за тази работа. Внимателно го махат от разчистения кръг под дърветата, оставят го встрани и той бавно, с помощта на хиляди гадинки потъва в земята сред тревите.
Сега, когато в махалата живеят само баща ми и един „млад” петдесетгодишен мъж, ред няма за присадите. Понякога мъжете отиват сещайки се за двете сестри, крушите, разхапват по някой плод, припомнят си за стария ред в махалата, за отминалите години и с въздишка се прибират у дома си. Все по-често се кършат клонаците на сестрите, все по-гъсто обраства поляната под тях. Падналите присади бавно, насила потъват в земята, ненужни никому. Неразхладили ничия уста, незарадвали ничие семейство зреят и окапват без никаква полза, просто кръговрат. Дори самодивите от полянката в ниското не се заслушват в шума от листето на двете сестри-близначки. Напразно те продължават да разказват за далечните времена, за задружните хора, за спокойния и радостен живот. Разказите им се завъртат в кръг, разлитат се из празните дворове, надникват през изпочупените прозорци, промъкват се в прашасалите пусти къщи и замират в някой ъгъл. Притаяват се и чакат големите порти на дворовете да проскръцнат, да се отворят и да пристигнат нови стопани. Да се оживят къщи и градини, да живне махалата. Пъргави жени да хукнат към самодивския кладенец, а млади мъже да разчистят поляната под двете сестри-близначки, старите круши. Пак да закапят сладките, жълти присади, пак да зашуми листето на дърветата, българско пак да оживее.

Милка Маркова

Незакъсняла страст

Градът не искаше да се събужда още. Беше късна есен. Съботно дремеше, едва се размърдваше тук и там. Тя отдавна беше напуснала топлото легло, старателно нагласи багаж в сака, мина през банята, тихо облече палтото и излезе. Хвана първото изпречило се такси. Караха по сънените улици и най-малката подробност се запечатваше в главата й. Липсата на движение, пустите тротоари, някоя витрина, голите дървета в кварталните градинки.
Докато търсеха точния паркинг кой знае защо заобяснява на жената шофьор на таксито,че има среща с колега от друг град точно на паркинга,че не му познава колата, че ще ходят на съвещание в планинското село. Лъжеше. Измисляше си смутено, мислеше,че всички подозират тази необичайна среща рано сутринта в събота. Плати и слезе, таксито беше паркирало точно до неговата кола. Той вече идваше към нея. Свети от чистота си помисли тя. Поздравиха се, целунаха се. Познаваха се отскоро, но това им беше станало поздрав още от първата среща. 
Багажа настаниха отзад, седнаха. Той я накара да се разположи удобно,провери коланите, а тя за кой ли път се възхити от премерените му движения. Приятно ухаеше на мъжки парфюм,беше гладко избръснат, а сребристите му очила я вълнуваха винаги. 
Потеглиха. Към балкана. Бяха се запознали преди пет месеца. Интернет с трясък навлизаше във всички учреждения, беше интересно. Всеки се учеше да го ползва и естествено търсеше приятели. Точно кой кого откри все още спореха. В началото само поздрави сутрин и вечер, после леки заговорвания, а после и разговори. Чуха се по телефона. Не беше напорист и нахален, но не търпеше откази. Чуха се и не след дълго се срещнаха. Първата среща беше проучваща, нищо особено. След седмица втора, още след седмица трета. Пишеха по-често в Интернет, флиртуваха на воля. Харесваха се все повече. На шега един ден тя предложи да се разходят до близко курортно градче за ден. Той настоя да е с преспиване. Уговориха се и ето,че днес пътуваха.
Не им личеше, но се вълнуваха. Годините им не бяха малко. Бяха минали възрастта на любовта както се пееше в песните. Тя беше сама в живота. Така се беше случило.Дори не е дръзвала в най-смелите си планове за бъдеще да помисли за нова връзка. При него нещата бяха по-сложни. С жена си нито живееха заедно, нито разделени. С брака им отдавна беше свършило, но като че никой от двамата нямаше смелост за решителна крачка. Когато увеличиха контактите помежду си се бяха разбрали-просто приятели са. Каквото и да се случи, и двамата не поемат отговорност за бъдеще. Просто такова нямаше. Бяха наясно,че са големи хора и не може да се говори за срещи само на кафе. Изясниха нещата и им беше спокойно.
Планината ги посрещна есенно мека и тиха. Градчето чисто и уютно, по домашному ги приюти в светла къща, с мили възрастни хазяи. Стаята беше прекрасна, паркираха колата, оставиха багажа и тръгнаха по калдъръмените улички.Стари дюкянчета, приветливи кафенета, чисти механички се редяха край тротоарите. Неусетно бяха се хванали за ръце и вървяха освободени от всичко. Говореха си, смееха се, разглеждаха. 
Когато седнаха да обядват на терасата в квартирата близостта им беше по-силна, беше им хубаво. Тя го поглеждаше крадешком в очите, но бързо свеждаше погледа си. Харесваше побелелите му коси, тихия глас. Нещо в него стигаше до дъното на душата й, слизаше бавно надолу и стягаше малка топка в корема й. Отдавна не е била с мъж, сигурно е затова, си мислеше тя. Той се шегуваше с нея, ухажваше я леко,но в гласа му се прокрадваха басови нотки на вълнение. Ръцете им уж случайно се докосваха,но не беше случайно. Всичко се надигаше и у двамата, личеше си, едва го сдържаха. Трябваше да влезе за нещо в стаята и мина край него. Как стана не запомни, но той се изправи бавно, хвана ръцете й за китките. Озоваха се лице в лице. Тя се изчерви като малко девойче и понечи да наведе глава надолу. Той изпревари и вдигна брадичката й, сухите му устни покриха нейните. Уж докосване, а бурна, страстна целувка взриви и двамата. Тя се отдръпна смутено, наведе очи. Притесняваше се, наистина се срамуваше. Боже. Каза му. Отдавна не е била с мъж, години, а не е целувана може би десетилетие. 
-Нищо, тъкмо случай да се поправи грешката-дрезгаво отвърна той. 
Отново я привлече към себе си, този път тя не отдръпна устни, подаде му ги топли и трепетни от очакваното. Той широко ги обхвана, приюти ги, опозна ги бавно и страстно, наслади им се. Закъде беше тръгнала, какво щеше да прави - всичко беше забравено. Той я целуваше, тя несмело му отвръщаше. Нищо не говореха,само се целуваха като ученици. 
Когато се прибраха в стаята решиха да не излизат на вечерна разходка. Ще си стоят в къщи, ще си говорят, ще вечерят двамата. Пуснаха музика, запалиха свещта, която той предвидливо беше купил, сложиха червената роза на масата. Това цвете също беше негова идея. Седяха един до друг на дивана, говореха си, държаха се за ръце и се целуваха. Той стана и седна на табуретката срещу нея. Искаше да я гледа в очите. Искаше да гледа усмивката й. Очите й са черни и много го вълнуваха, а усмивката й я преобразяваше цялата. Усмихнеше ли се, пред него заставаше едно младо,мило момиче,понесло в себе си радост, мечти, вяра. Гледаше я в очите, говореха. Какво-никой не знаеше, не помнеше. Просто говореха нещо много важно. Беше сложил ръцете си на бедрата й, нежно ги беше обхванал, а тя цялата тръпнеше от топлината им. После усети горещината на дланите му по-нагоре, ръката му размърда пръсти между бедрата й, сърцето й изхвръкваше, дъхът й спираше, светът се въртеше. Чуваше гласа си като насън. Друго не помнеше. Той нежно притисна тялото й със своето. Ръцете му бяха силни и властни. Не търпяха отказ. Рязко повдигна блузката й. Тя отметна глава назад, изпъна шията си и негалените й гърди се втвърдиха. „Боже-мислеше си тя,-ами ако се изложа, та аз съм жена на години, неправила секс също години, може би нещо не зная или няма да направя както трябва”-мислите потънаха някъде в небитието. Усещаше ръцете му по тялото си, галеше зърната й, целуваше я безспирно, все по-страстно. Целият се изпъваше върху й, мъжката му твърд сама откриваше каквото трябва. Изгаряше я. Виждаше пред очите си лицето й, момичешко и зачервено. Желаеше я до лудост. Искаше, но не можеше да забави страстта си. Сега, сега, не може, иска я, иска я безпаметно, иска я…иска я…иска я…. Лежаха един до друг и не знаеха откога лежат така. Като тийнейджъри били интимни за пръв път. Всеки тръпнеше все още от сладостите на мига и всеки не смееше да погледне другия. Само ръцете им пак бяха сплетени, а телата им все още морни бавно утихваха …Не мислеха, не говореха…
Нощта напредваше, меката светлина на лампата хвърляше красиви сенки върху стените, леглото, телата им. За кой ли път се сливаха и тънеха в омая за кой ли път се галеха и целуваха. Угасваха и пламваха, разгаряха страстта си, опознаваха телата си. Всеки даваше наслада, копнееше за наслада, гореше и изгаряше. Нищо нямаше значение в тази нощ. Нито годините, нито мястото, нито времето. Единствени бяха те двамата. Нейното бяло, малко, гъвкаво тяло, стегнатите за годините й гърди, топлите устни, страстта. Неговите изкусни ръце, силни мускули, нежност и умела любов, мъжко достойнство. Тяхната страст и любов.
Утрото беше бяло и свежо, наситено с любовна нега. 
Когато колата ги отнасяше все по-далече от малкото планинско градче и все по-близо до техните големи и шумни градове, любовта им нежно ги гледаше отгоре. Беше разперила големите си криле над тях и им обещаваше много години на щастие. Тогава те не знаеха това. Само все още тръпнеха от силата на отминалата любовна нощ.

Милка Маркова

Градушка

В ония времена пари назаем не се вземаха как да е. Беше за срамотите. Заправиш ли обаче или пък закупуваш къща, в краен случай - може. Ще идеш при някой по-имотен и събран човек, авторитетен, от стар род.

Да е по вечерно време когато хората са се прибрали и са по-ошетали. Хрисимо и уважително ще обясните с половинката ти как и що. Ще се червите и ще гледате надолу. То парите не са малко дето ги искате. Стотина-двеста лева са. Ще кажете, че бързо ще ги върнете, за месец-два, ама сега те не ви достигат за сделката, а имота не е за изпускане. Срамуваха се хората от пари назаем, щото тогава купуваш нещо, само ако си спестил пари. Парите назаем значеха,че си „разпилей къща”.

..................

Та по онова време нашите спестяваха за апартамент. Баща ми, железничар, с градско жителство и вноска за лихво-точки. Пари не се разхищаваха и „косъма на две се цепеше”.

Затова когато сутринта получихме неочаквано разрешение да отидем на кино, изпаднахме във весело недоумение. Филмът започваше в три и половина след обяд. Киното пък, чак в другия край на селото, в читалището. Сестра ми е по-малка от мене с 4 години, а за компания с нас щеше да дойде и съседското момиченце, също по-малко от мене, но с 2 години. Самата аз, вече голяма, на цели 11 години. 
През целия ден ни беше весело, бяхме щастливи. Свършихме всички заръчани шетни. Когато възрастните отидеха на работа, на малките тогава не се казваше „Играйте си”, а „ ще наберете бурен за прасето, ще съберете окапалите сливи за ракия, ще нахраните пилетата, ще напоите прасето на обяд, че в тая жега…, ще опечете чушки за довечера, ще начупите съчки за огъня, а пък играта е лесна”. Та свършихме всичко съвсем съвестно. Дори бурена, който набрахме за вечерното хранене на прасето притъпкахме добре в кошницата. Друг път го набухвахме хубаво с ръце, докато изпълни кошницата и изглежда пълна. Дори на обяд чинно си изядохме оставената ни манджа. Не направихме като друг път - оставяме я, а си рязваме от сушения свински бут и ядем на воля, докато стомасите ни не издържат. Този ден обаче бяхме послушни, защото макар да пестяхме, беше ни разрешено да отидем на кино.
Измихме се, крака, ръце, облякохме „новите” рокли. Сресахме се, а аз като голяма си завъртях бретона с подсладена вода, да „седи”. На тръгване се отбихме до клетката на зайчето. Нашите не отглеждаха зайци, но това някой ни го беше подарил и те благосклонно го приеха, заради сестра ми.
Бяхме вече готови и отворихме пътната врата. Към нас идеше съседчето, не издържало в очакване да го извикаме. 
Тогава го видях. На запад, над къщите и дърветата се виеше страшен облак. Подаваше се само горният му край, но пак беше страховит. Усетих, че всичко се беше затешило. Само някакво птиче чиркаше предупредително. Облакът се извиваше, надвисваше, прибеляваше, после весели бели пухчета се гонеха върху чернилката му. Зачу се страховит тътен, дърветата се заогъваха. Дръпнах момичетата в двора на закрито, затворих пътната врата и заключих. Вятърът я заблъска с все сила, зави, притъмня. Втурнахме се навътре, влязохме в къщата и затворихме вратата. Навън зашиба пороен дъжд. Изливаха се водопади, заудря по прозорците. Силен пукот, гръм и прозорците паднаха на сол в стаята. Ледената вихрушка връхлетя вътре. Момичетата заплакаха, аз треперех цялата. В ужаса си изтичах и спуснах пердетата, домъкнахме пълните с вода кофи и ги затиснахме. Да не блъска вятъра и да не хвърля вътре големите повече от орех ледени зърна. 
Колко продължи не разбрахме. Бяхме се прегърнали, треперехме и плачехме. Постепенно всичко утихна. Страховита тишина.
Плахо отворихме вратата. Студът и мокрото ни сграбиха…
Дворът, градинката, голямата градина, всичко беше потънало в лед. Големите тъмнозелени листа на асмата бяха застлали земята под нея, за да поемат тежките гроздове, да паднат те на по-меко. Върху асмалъка очукани стърчаха само пръчки. По-надолу, в градината, яките царевични стъбла бяха останали на игли. Край тях по земята се търкаляха тежките налети кочани, завити грижовно от царевичната шума, последвала ги, пребита до смърт.
Обилният плод от дърветата застилаше разноцветни килими около дънерите им. Цялата богата реколта лежеше на земята, омесена с едри ледени късове. Коловете в зеленчуковата градина стърчаха оголени…Всичко беше начупено, смазано, пребито…
Пустош… 
Погледнахме къщата. Изровена мазилка, нападали керемиди и комини, леглата в стаите пълни с лед, прозорците зеят ослепели. Порои се спускаха по улиците. 
Селото беше глухо и тръпно. Небето се беше избистрило зловещо, а слънцето бързаше къде заник. От мъка и срам не можеше да се задържи върху синьото на небето. Малки, пернати облачета догонваха тътнещия си водач, отиваха на изток. Нехаеха за хората, за посевите, за селото. Оставяха ги на мъката и несгодата. 
Беше август и беше много късно за каквото и да било. Тая година селото се изхрани с българския зрял боб. Хората го бяха прибрали, него и лука, малко преди страшната градушка. 
За поредна година бобът спаси българина.

Милка Маркова

Самодиви

Цял ден Петко виси на пазара. Сутринта рано разпрегна воловете на поляната, даде им зоб и сенце,  натамани чувалите  в колата, заглади мустака и наперено се подпря на канатите.  Чист и спретнат, с ново калпаче, здраво завит пояс, леки цървули. На кръста както си му е редът везана кърпа, да се пообърсва я от потта, я пък,  ако насълзи очите от хубостта на някоя засукана булка. Напращял и як  мъж е  Петко. Не е напълнил петдесетака, но на село веке , щом се  мине четиридесет си отписан. Не завъдиха деца те с булката си, ама се тачеха и той си я гледаше като писано яйце. Сега тъй беше броил и пълнил чувалите, че да остане суха пара да й купи още една жълтица за наниза. Мерак му беше да я види накичена с тоз наниз дето неговата майка й беше завързала на сватбата. През годините Петко все до туряше някоя жълтичка от двата му края. Сега беше решил да купи голяма, да я тури насред наниза.  Като го залюлее на пазвата си всички да не откъсват очи от нея на хорото. Пък хубавааа,  хубава пазва люлееше неговата Койка, едра и стегната, деца не кърмила. Докато си мислеше за жълтиците и жена си Петко не пропущаше младите слугинчета, които притичваха из пазаря на ранина. Господарките им още не бяха се наспали, те щяха да дойдат къде обяд. Ще са разбрали кое как върви по сергиите, от кое има, от кое е малко или хич, ще са поизтръскали мъжовите си кесии и чак тогава важно ще тръгнат между търговците. Туй време най-обичаше Петко. Хубавици, кокони бяха градските жени, миришеха на ливанто, дрехите им красиви, герданите им от перли или камъни. Друг свят беше градът, ама той не ламтеше за градски живот. Само пълнеше окото си с хубост, дишаше аромати, а вечер се прибираше при своята Койка с пълна кесия и някой армаган.

Пазарът се оттече добър целия ден. Мющерии за зърно имаше бая, търговията вървеше добре и  Петко напълни кесията повече отколкото мислеше, че ще спечели. Затули се той зад колата, уж да прибере чувалите, отдели от парите, мушна ги в пояса  си, а кесията завърза здраво. Тури още сено на добичетата, забърза към куюмджията бай Желю. Дълго избираха двамата жълтица за Койка, най-накрая Петко хареса една. Стори му се доста голяма и тежка за неговата булка. Плати и доволен се запъти за пазаря.

Хората вече пооредяваха. Пладня беше минало, жени почти не се виждаха, мъжете запрягаха воловете и конете, гласяха се за път. Петко дигна своите волове, потупа ги по охранените вратове  и докато ги зажегли да потегли, някой го завика по име.

-Бай Петко,  бай Петко, чакай, стой, не тръгвай. - обърна се и видя стар негов авер от близко до града село. - Бай Петко, жив да си, ще ми сториш ли услуга. Купих една тучена печка за жената, да готви на модерна печка. Случайно стана, за друго идвах и я видях, парици нося, купих я. Ще я закараме ли до село?

Почеса се Петко зад врата, надигна напред калпака си с ръка. Скоро слънцето ще иде на подир пладня, селото пък е на обратно от неговото, ще окъснее по пътя. Позамисли се, ама нямаше как да откаже, помагал му беше човекът много пъти. Натовариха печката, закараха я до селото. Там, айде аверът му да почерпи по едно от новото вино и докато Петко тръгне за селото си слънцето се понаведе на заник.

Пътят  вървеше бавно, извиваше полека, мушеше се из сенките на големи диви круши, после слизаше край близкото дере и пак се емваше,че гората го мамеше с дълбокото си дъбраве. Не се вървеше много през нея, ама имаше път в гъсталака й. Навлезе колата на Петко сред тъмнината на гората, сенките вече се бяха спуснали ниско, листето шумеше тихо, птичка някоя потайно извикваше и се шмугваше нейде из клонаците. Петко не бодваше вече задниците на воловете с дългия остен, беше обронил глава на гърдите си и сладко подремваше. Не подканяни добичетата полека поспряха, после кривнаха встрани от пътя към една полянка, и кротко защипаха тревата.

- Ох, булеее, булееее Минюйцеее, какво ли да ти разправям - скимтейки като кучка  припяваше в шепи Койка. - Не е то за приказка булеее, ни да са знаееее. Моят Петко ,буле, миналата нощ на връщане от пазаря в града, кога минавал през гората голямо чудо преминал да знаеш, голямоооо. Ходил да кара една нова печка на негов авер от близко село и окъснял на връщане. Вече притъмняло кога навлязъл в дъбравата. Все се кръстел Петко и бутал воловете да бързат, ама то нали знаеш, вола не е кон, той не бърза. Кога минавал край стублицата, вихър се извил, светнало небето и цяло хоро самодиви слязли пред колата. Спрели воловете, смъкнали моя Петко от колата, завъртели го хоро да играе с тях. Той се дърпал, молил се, не искал, ама самодиви са туй, булее, самодивииии. Раздърпали му дрехите, съблекли го по долни гащи, развили му пояса, съборили го на земята и играли на гърдите му хоро. Примрял моят Петко горкичкият, дъх не му останал. Затворил очи и само чувал: „Ихууу, ихууууууууу” - и кискане до небето. Кога са го оставили и се съвзел не знаел.

Буле Минюйце, кога дошъл на мене си моят чиляк, се попипал най-напред за кесията. Няма кесия, няма чудо, ох, Божкеееееее, живи да не бяхме, Боже. Бутнал и у пазвата си булеее, там бил скрил голяма, тежка жълтица. Купил я, буле, за мене, за наниза ми. Няма ни жълтица, ни нищо, съсипали го самодивите, Божкееее.

- Айде, айде, не се коси, не плачи - потупваше я буля Минюйца и тъничко се усмихваше - пари се изкарват. Пак на пазар ще иде, панаира ша доди, там  ша продаде туй-онуй, пак ша ти купи жълтица. Нали жив са й върнал Петко, ти слави Бога, че те самодивите  на мъж не прощават кога мине през хорището им. Пък на него речи, друг път рано да се връща от пазара, през хорището им да не свърва, по пътя си да върви и много, много кесията му да не се вижда. То хора всякакви по пътищата и из дъбравето, че и самодиви.

Милка Маркова