Среща на самодивска поляна

Подскок, подскок, подскача от краче на краче Тотко, слиза надолу по поляните, сред огромните стари дървета. Наближава пладня. Слънцето боцка пролетно де що живо види. Тревичките зазеленели, пъстреят жълтурчета, сини очета гледат към още по-синьото небе. Разни цветенца и билки бързат да излязат из земята, да протегнат листенца и цветове към топлото слънчице, да се дивят на света и да носят радост на хората.

Неда със свито сърце изпрати малкото си момче към къщи. Наближава пладня, малките пиленца, скоро излюпени, ще огладнеят. Не е далече нивата от селото. Хей го хе, вижда се тяхната махала. Малкият може да се прибере сам, майка му от сутринта е захлюпила копанята със забъркано мисирено брашно и млада коприва. Само да я оттули и пиленцата да се нахранят. Квачката е стара кокошка, ще ги кътка. Синът й ще си поиграе пред къщата и докато се усети Неда и баща му ще се приберат от нивята. Свива й се сърцето, че тя е опитна билкарка, знае кое как и защо, знае че там, откъдето ще мине малкият й син не е без опасности. Поляните слизат  в ниското, там трябва да мине дерето по брода, а наблизо има дълбок и потаен вир. Без беля, беля може да стане.

Подскача Тотко, спира, прикляква до оголената на места жълта пръст и човърка с пръстче от земята бели охлювчета. Колкото искаш има. Ще си събере и ще ги занесе на пиленцата. Може пък да ги клъвнат, ако охлювчетата се подадат навън от черупките. Намира си и кръгли бели камъчета, за прашката.  Малко го е страх кога минава край големите, разклонени дъбове. Вече е слязъл почти до дерето и тъкмо да заобиколи огромната сянка на един дъб кога съзира под нея да се червенеят гъбки. Завтири се нататък. Ще набере да занесе в къщи, майка му довечера ще се радва, а и той обича гъбена кашица. Лъхна го студ, Тотко потрепера, не посмя да навлезе към дънера където червенееха шапчиците на гъбите. Зъбките му затракаха, отдръпна се, приседна. Зави му се свят, стана му лошо. Зачуди се малкото момченце, поседя. Ставаше му все по-зле и реши малко да полегне, да си почине. Има време, ще нахрани пиленцата. Отпусна главица върху странно пожълтялата трева под сянката, да не го пече слънцето. Само малко ще поспи.

Високо горе, в клоните да дъба Гюрга протегна снага, разкърши я. Взе булото си от клона пред нея. Окъснява, иде пладня. Трябва да слезе долу в дерето и да се изкъпе в големия вир. Снощи подир лудите танци сестрите й я оставиха да нощува тука, на дъба. Като най-млада, решиха, че ней се пада да приготви обедната им трапеза. Тук, на хорището, тяхната сестрица Рада доведе примаменият от нея млад овчар. Цяла нощ им свири той, цяла нощ играха самодивите, а кога пропяха трети петли, Рада отнесе със себе си във висинето овчаря. Придружиха ги всички сестрици, само Гюрга остана.

Спусна се леко самодивата и що да види под сянката на дъба им. Малко момченце задрямало. Приближи и разбра. Омаяла го беше самодивската поляна, но живо беше. Живо и красиво дете. Заспало самодивски сън. Зачуди се Гюрга. Знаеше каква е подредбата. Наруши ли човек техните места, смърт. Отива в самодивските селения. Щом детето е останало живо, то сАмо се е докоснало до хорището.

Изкъпа се в тъмните води на потайния вир самодивата, занарежда трапезата. Бял хляб, мед, бяла медовина, ябълки, гъби червенки. Изви се вихрушка и сестрите й долетяха от планината. Една по една заставаха край трапезата. Гюрга само посочи към детето. Наобиколиха го, а Дена самодива вдигна момчето на ръце. Огледаха го, разбраха, че е живо. Магда самодива рече: „Хубав мъж ще израсне това момче, хубав, омаен за момите. Черноок и строен, хубав глас ще има, чудни песни ще пее, изкусно ще дума.“ Седнаха самодивите пладня да правят, похапват и мислят що да сторят нататък. Каква да е съдбата му. Малко е още за техните селения. Никаква работа не им върши. Тогава Вида самодива рече: „ Да расте, да порасте, хубав мъж да стане. Момите да омайва, дом да завърти, деца да навъди. Дар от нас, затуй, че стъпи на самодивско хорище едно да му остане: цял живот от главобол да страда. Болен да лежи дорде му мине, никакъв цяр да не намира майка му, билкарката. Жена-гледачка да й обади, че туй е за спомен дето е спал на самодивска поляна и самодивите жив са го пуснали. Кога мъжката сила му премине, тогаз главоболът да секне“.

По вечеря Неда и мъжът й намериха мъжката си рожба заспала на поляната. Погледна майката сухата, жълта трева, вдигна глава към клонатия стар дъб и всичко разбра. Заведоха чедото си у дома, билки му свариха. Заспа синът им непробудно до следващото утро.

Тъй стана както Вида самодива рече. Цял живот главобол мъчеше порасналото момче, превърнало се в мъж красавец. Дорде премина мъжката му сила в живота. Чак тогава самодивската орис го пусна.

Гледачка беше казала на майка му туй, що нарече самодивата.

На самодивско хорище не се стъпва, на самодивска поляна не се спира, нито под самодивско дърво се ляга за сън. Самодивската болест мори, убива. Кръстати орли и ветрове им помагат. Нарушиш ли техните забрани или те убиват , или болест невярна ти донасят. От Благовец, до Секновене хората да внимават и да се пазят, че туй е времето им. Тогава слизат на Земята, тогава нощем играят, тогава залюбват младите, хубави мъже, тогава обитават езера и вирове, пещери и изоставени стари воденици, големи дървета, синори, всички потайни места. За самодивите се говори какво ли не и хората се молят дано не ги срещат, дано не нарушат техните селения.

Случаят е истински, хората действителни. Самодивите? Кой знае, кой знае…

Милка Маркова

Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.

Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова

Мъдрият урок на баба

Както всяко внуче и аз обичах безкрайно моята баба. За мене тя беше пример за всичко. В нейните думи и поучения никога не се съмнявах. Вероятно и тя като всеки човек е имала своите недостатъци, но за мене нямаше никакви.
Вече бях голяма, омъжена. При едно от гостуванията ми при нея получих още един мъдър урок.
Баба живееше в голяма къща в края на селото. Тя беше лечителка, бабуваше. В други мои разкази съм споменавала,че почти нямаше човек, комуто да не е правила добро. Когато остаря и закъса с ходенето при нея често идваха благодарни хора. Ей така, да я "видят как е, какво прави кака Нейка". 
В този ден отново дойдоха няколко жени. Баба им се зарадва, покани ги в къщи. Поседнаха, поприказваха. Някои се посъветваха за това-онова с нея. Баба смъкна от гредата кошничка, в която къташе кутийка локум, друга с лимонови резанки и задължителните бучки захар. Почерпи гостенките си, донесе табла с чаши вода. Когато ги заизпраща откъсна от градинката си по стръкче здравец за всяка.
Останахме сами и тогава видях,че жените бяха оставили торба с някакви дарове. Вътре имаше килограм захар, пакет брашно, пакетче леблебия за кафе, два големи лимона. Обърнах се възмутено към баба: защо са й донесли тия неща? Нали знаят,че майка и татко живеят на 200 метра от нейната къща, че всеки ден са при нея. Не е останала без грижи и провизии. Другият брат на баща ми също живее в селото, всяка събота си идва и не с празни ръце.
-Слушай ба, слушай ме - потупа ме баба по ръката кротичко - слушай и запомняй. Туй жените го знаят много добре. Те не са го донесли защото нямам. Аз съм стара жена, вдовица. В такъв дом с празни ръце не се влиза. Господ така е отредил. За хаир на носещите и за добро на дома, в който се гостува. Затуй ги донесоха жените, затуй и аз ги приех. Да са живи и здрави.
Моята мила бабка ми даде още един житейски урок. Нито носещият ще обеднее, нито получаващият ще се замогне. 
За хаир е, т.е за добро.

Бях много млада, а тя все още не беше напуснала този свят…моята скъпа баба Нейка Тотева, лечителката.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Коледа

Беше Коледа. Утрото мина в подготовка за общоселското събиране. Снегът спрял, тихо и чисто. Цяла сутрин мъже и  техника разриваха селото, а жените подготвяха празника и си звъняха по телефоните за последни уговорки. Ние също бяхме готови. Чантите с питки, баници, трушии, ядки от орехи, печена тиква. Ей затова жените предварително се надумваха коя какво ще носи. Да не стане така,че едно нещо да се повтаря, друго да липсва. На Коледа се блажи. Семействата,  заклали животни щяха да носят печено месо, суджуци, свински дроб и кой каквото друго е намислил. За най-старите щеше да мине по къщите дежурният от охраната и кмета с джипа. Сбирката насред селото. От там както вече знаехме ще ни извозва Младен.

Облякохме се добре, топло. Панталони, пуловери, шапки, ръкавици. Със зимата шега не биваше. Хората на село не се превземаха, знаеха, че можеш да бъдеш красиво облечен и когато си с топли дрехи.

Към обяд всичко беше готово. За леля Ганка мина кмета. В джипа имаше вече едно семейство, натоварихме  багажа, сложихме дебело дърво и малко въглища в печката , „да държи”, заключихме и потеглихме. Аз щях да сляза пеш, заедно с още две-три семейства по път.

На центъра вече беше весело. Събираха се хората, смееха се, чакаха  Коледата. По една от улиците се чу звън, вихрено се зададоха две шейни теглени от красиви коне. Младен! Младият мъж, намерил шейни за конски впряг, впрегнал в тях двойки от своите коне, пристигаше за съселяните си. Шейните беше застлал с писани черги. Радостни възгласи го посрещнаха. Голяма изненада. Радост и за по-младите, и за най-старите. Снегът като  по поръчка, превоза също. Най-напред  извозиха по-възрастните и жените. Едните да се прибират на топло, а другите да редят масите.

Настъпи оживление, смях се чуваше отвред. Когато шейните докараха всички в имението на Младен веселбата вече напредваше. Билкарското помещение добре отоплено, посрещаше с бумтяща печка гостите си. Мъжете  по-рано тия дни бяха обточили навред с гирлянди. От ония, хартиените дето се продаваха едно време по книжарниците. Имало „залежи” в читалищното имущество. В единия край, по-далече от печката се кипреше елха. Албена я беше украсила с пуканки, бонбони, орехи, шишарки. Нищо изкуствено. Всичко само от природата.  По масите се редяха вкусотия след вкусотия. Младен и кмета бяха подредили край тях импровизирани пейки. Запотени шишета с червено вино, с бяло, до тях други с ракия и ликьори. Баници, мръвки, на „гребен”  наденици, кървавица, трушийки, питки, варени селски пилета, ябълки, орехови ядки, сушено грозде, какво ли не. Изобилие, селско, българско.  Никой не бързаше да сяда. Поздравяваха се, разменяха си дребни подаръци. Терлички, ръкавици, шалчета, торбички за пазар, шишета с ракия и вино пък разменяха мъжете. Малкият Илия, синчето на домакините беше във вихъра си. Толкова баби и дядовци на куп не беше виждал никога. Минаваше от ръце на ръце, радваха му се. Албена,Спаска, аз и още няколко по-млади жени доподреждахме чинии и чаши  за еднократна употреба, вилици, лъжици, салфетки.

Поспирвах и гледах всичко това. Почти цялото село беше там, шейните отидоха за закъснелите. Бяха радостни и спокойни. Нямаше превземки и високомерни преценяващи погледи. Разменяха си новини за децата. Кои какво казали  за снощната буря. Кои обещали,че може да си дойдат, кои пък били категорични,че няма. Хубаво, сплотено село, с прекрасен кмет, добронамерени хора.

Пристигнаха всички, мъжете се надпреварваха да помагат на Младен да настани по оборите конете, да ги нахрани  и чулоса да не настинат след ездата.

Най-после насядахме, жените разчупиха и нарязаха каквото трябва, сервираха на тези, които не стигат до всичко. Разля се греяна ракия за първата наздравица. Кметът дръпна едно малко слово. Аплодираха го и личеше колко го харесват, радват му се и са му благодарни. До него бяха жена му и дъщеря му - младо момиче, студентка. Започна селската Коледа. Младен пусна някаква музика, тихо да се чуват хората, че бяха повечето възрастни. По някое време намина момчето от охраната. хапна на крак и отиде отново да обикаля селото, да са спокойни хората. Малкият Илия поспа и пак се завърна. Следобядът напредваше.

По-рано днес кметът ми беше обяснил, че в селото няма църква. Старата била малка и още през социализма се съборила. Тогава не я възстановили , та се досъборила почти напълно. В края на селото е и лесно я хванала през онова атеистично време немарата. Сега всички са се заели да съберат средства за възраждането й. Паричките са се натрупали, някой от материалите са докарани. Напролет живот и здраве започват. Патронът е Свети Димитър, а меракът на всички е до другата есен да е дигната и да я осветят на Димитровден. Само здраве да е. „С такива хора всичко лесно се прави”-  ми каза кметът, а не знаеше че:  „С такъв кмет всичко можем”-  ми бяха казали хората от селото.

Сред всеобщата гълчава се зачуха клаксони. Кметът се надигна да види какво става. В помещението при нас връхлетяха цяла тумба деца с викове:

-Бабоооо,бабче, деденце къде си!

Бяха пристигнали няколко коли с най-смелите и нетърпеливите от градовете. Тръгнали веднага щом  службите разринали магистралите. Едни се застигнали по пътя за селото, други вече били на центъра и се чудели къде ли са всички. Нямало ги техните по къщите, нямало ги и в импровизираното читалище. Никой не се и сетил къде може да са. Тогава срещнали охраната. Момчето им казало къде е Коледата тая година  и ето ги всички тука.

Настана нова суматоха, сторихме място на пристигналите, нови наздравици, прегръдки, радост. Малкият Илия имаше нова компания. Децата го наобиколиха, радваха му се, после се подгониха из помещението. Весела гълчава навред. Младен обещаваше на малките гостенчета на следващия ден да ги повози и тях с конската шейна.

Задружни са хората от това мое „неочаквано” село. Видях с очите си как не допуснаха самотни, забравени и изоставени хора по празниците. Нямаше стари, млади, болни, самотни. За всеки имаше внимание, грижа, радост. Лошото тук не избуяваше защото не му даваха време и място. Кмет и селяни, търговката и младите фермери, всички бяха заедно. Помагаха си, бяха добронамерени. Не си търсеха кусурите, а се стараеха да си помогнат в трудния живот. Не бяха високомерни или подтиснати, просто бяха заедно.

Гледах ги, радвах им се от цялото си сърце, казвах си ,че доброто го има, стига да го творим с душата си.

Някои вече тръгваха полека към къщи. Новопристигналите коли и охраната, кмета с джипа ги разкарваха  да не се блъскат по снежните улици. По-младите разтребваха и прибираха останалата храна. Утре мъжете щяха да приберат масите и останалите неща.

Из селото продължаваха да пристигат коли с гости, телефоните звъняха и носеха още радостни новини. Утре ще пристигнат много от  очакваните с нетърпение близки. За тези, чийто деца са много далече , за тези, които нямаха деца, неуморният кмет се беше  погрижил да не са самотни. За всички и всичко беше помислено.  Започваше един голям зимен празник. От Коледа до Нова година.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Бъдни вечер

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови.  Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я,  амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.

-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.

Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:

-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.

Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.

В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече  почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.

-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.

Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше  и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?

Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,”когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре”. Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.

Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се  засмя и ми обясни:

-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник”.Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?”. Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.

Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.

Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.

Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.

Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя  ограда, правеше преспи.  Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска” керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се  и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото  е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.

Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони  и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.

Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека.  Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Обикновен зимен ден

 Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха  на воля и когато намереха  своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от  топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:

-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.

Докато се  приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.

-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред  магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.

Оставих  леля Ганка вътре да се  разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал” върху мини снегоринче пристигаше кмета.

-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари  и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.

Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.

Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.

Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.

Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.

Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.

-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.

Младен се засмя.

-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.

Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.

-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин,  кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла”. Докато мама извика, докато го спре,  мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката,  събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и  следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.

Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен,  да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.

Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

Милка Маркова

Тъга

„Дълго минало, кой да го помни кратко бъдеще, кой да го спре?” Недялко Йорданов Тъжно е. Винаги когато се връщам в бащината си къща виждам как все повече наближават трънаците и бурена по улиците. Как настъпват бавно, заплашително и неумолимо. Махалата ни е крайна. Някога беше най-красивата, най-предпочитаната, с най-хубавите жени в селото. Много орехи растат край дворовете ни и затова й викат Жевезлика. Малка, но все едно отделно село в селото. С грижливи и мъдри стопани. Оформена на триъгълник от две бързоструини, пълноводни и весели дерета. Пет чешми с големи чучури, най-сладката вода в цялото село. До днес макар и възрастни, хората идват да налеят вода от тях за пиене. Едната, най-малката с лековита вода. Край деретата дива мента, пипериче, еньовче, големи клонати върби и огромни каваци, какво ли още не. Чуват се славеи, кукувици, косове и скорци, врабчета, сойки, врани, лястовици и гугутки, стърчиопашки.. Щъркели, соколи и орли. Билки, насекоми, птици, катерички и бялки, често в днешните дни прескачат от близката гора сърни, понякога чакали и вълци. Днес в махалата живеят едно семейство турци, баща ми и един самотен 50-годишен мъж. Весело циганско семейство дошло кой знае откъде се засели в една от къщите. Махалата е обградена от безкрайни, тип прерийни поляни, преминаващи в дълбоки дъбови гори. Нарядко по поляните се срещат стари, вековни дъбови дървета, останали от някогашните слизащи до селото гори. Под тях пладнуваха многобройните селски стада. Тук-таме скромничат малки туфички трънки, пролет бели като нестопени преспички сняг, а есен - синеят с малките си плодчета като късче небе. Когато селото обезлюдя и вече почти няма кой да гледа животни, поляните закърняха, осеяха се с дребни келяви храсталаци. Постепенно келявичака навлезе в крайните улици, заизвива се поветица, големи тлъсти стръкове полско бъзе обзеха не само полянките край пътя, а поникнаха и в стаите на самотните къщи. Само рано напролет в пустите дворове все още се виждат златните главици на лалета, белите камбанки на кокичета, синеят се диви теменужки, ухаят самотни зюмбюли. После храсталаците и дивото се емват и всяка година отвоюват по някой метър улици и дворове. Хората, останали в най-красивата навремето махала, геройски се борят с врага къде с мотики, къде с косите и сърповете. Битката изглежда предрешена. Докато са тука и са здрави ще успяват да държат немарата и пустота на крачка далеч от домовете си, но тя ги чака, варди ги стаена и нагла. Чака само ден да изоставят борбата, само да спрат да отдъхнат и с един скок ще ги победи. Бяха времена на чисти големи градини, с много овошки, сеитба и зеленина, с дворове пълни със стока, с полянки по улиците, изниско опасени от малки агънца и друг добитък, все едно си косил с днешна моторна косачка. Улиците пълни с хора и „Добра стига, бай Миньо”, „Дал Бог добро булка Иванце”, "Помага бог Йорданеее”, „Дал Бог добро буле Минювице”, „Добра среща бат, Недялко” „Дал Бог добро, Марине”… Ей такива неща минават пред очите ми докато изминавам последните метри почистени и стъкнати на улицата до бащината ми къща. Слънцето вече се е дигнало на копраля-две по небето и оглежда отвисоко земята, наднича в най-усойните кътчета, разтваря големите клонаци на старите дървета и огрява птичите гнезда в короните им, погалва тревичките и светва в огледалцето на малките вирчета по деренцата, блясва синьо по крилцата на водните кончета, намига леко и вдига поглед нататък, към западните баири над селото, а аз тихо отварям бащините порти и поставям багажа в нозете си. Най-после съм у дома. Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

По повод и заради...

По повод и заради…

Случи ни се да живеем в дълъг период без войни в Европа… Случи ни се обаче да живеем и в „интересни“ времена. Случи ни се да живеем и в началото на фейсбук времената. Много споделяния, мнения, обработки на съзнанието ни и разни подобни неща. Все по тия причини много се говори за емигрирането на българите и за причините. За това как цветът на нацията излязъл, избягал, заминал и т.н. Как тука е останал лош мат,рял, най-некадърните, най и най, и най. Много се пише и за пророчествата, особено на нашите си, българските пророци. Кога какво ще ни се случи, включително и че ще останем без част от територията си. Това особено много се тиражира, от всички, от знаещи и незнаещи, от четящи и нечетящи, от „получаващи“ особено много. Просто се набляга, за да се набие в главите ни. Да си знаем. Срамежливо се прокрадва и това, че българите по света трябва да се завърнат обратно. Това да стане като започнеш от 2016 година, че до 2027 чак, а не се знае как ще се разтегне този срок. Говори се и се пише още какво ли не, казано от кого ли не.

МОЖЕ  би истината, казвам МОЖЕ БИ, е такава, защо не: Да, излезе цветът на България в чужбина, емигрира. Но не само „цвета“. Излязоха кадърни и продажници. Кадърните, работните, тези, които истински успяват и ще успеят е трябвало да излязат, за да имат тази възможност. Тяхното успяване един ден ще им помогне научени и успели да се завърнат защото България ще има нужда от такива хора. Част от другите, продажниците, също може да успеят, но те ще се затрият като българи, ще забравят, че са българи. Нищо, тях България е пуснала навън защото е трябвало да се освободи от тях. Те не са й нужни за бъдещето. Просто те изчезват и ще изчезнат като българи.

Другите, лошият мат,рял дето останаха тука, ТЕ са най-издръжливите и жилавите. Те са основата и маята на българите, на България. Те трябва да останат тука, за да опазят българското семе точно тук, където му е мястото. Те трябва да съхранят Земята българска колкото могат, дори частица от нея, но да остане тя българска, населена с българи. Те ще бъдат превивани, мачкани, тъпкани, морени, затривани, но няма да се предадат и ще доживее България часът на Истината. Моментът, когато ще трябва да се възправи отново, тя ще е опазена. Ще се завърнат опазените и успелите, ще си подадат ръце с опазилите и тукашните, и България ще БЪДЕ.

biliarkabg