"Назлън Донка"

/разказ по народна песен/

Слънцето кърваво се подава далече напред, зад тополите. Сълзите на росата тихичко се стичат от  нетрепващите листенца.  Свличат се, попивайки в черната, безмълвна земя. Ни птича песен се чува наоколо, ни живинка някаква шумулва.

По пътя иде конник. Белият му жребец бавно и високо повдига стройните си крака, пристъпя уверено. Ездачът, с шарени дрехи, много ятагани и ножове, затъкнати в аления пояс,  огромна чалма на главата, е отпуснал поводите. Сигурен в себе си и коня, следва прашния друм. Ръцете му обгръщат здраво жената, седнала пред него.

Красива жена, млада. Облечена гиздосия. Злато и сърма проблясват по дрехата й, нанизи жълтици трептят на гърдите й. В косите й тежки сребърни косичници, везби красят полите й. Тънки вежди се вият, очертават бяло, високо чело. Дълги ресници трепетливо скриват огромни черни очи.  От тези очи, тихичко капят сълзици. Чертаят следи по румените й страни, после слизат надолу и падат върху бялата козина на коня.

Слънцето тръгва по своя път. Извисява се бавно, хвърля жарава от рано. Конникът мълчаливо побутва без нужда коня, а той все така отмерено пристъпва в прахта. Житата, тревите не мръдват, ветрец никакъв не подухва.

Цяла нощ варди арапинът конник край къщата на момата. Скрит в сенките, привързал коня на тайно място. Само въже и кърпата в ръцете му. В голямата, чорбаджийска къща гласят сватба. На сутринта ще вземат булка от тука. За нея е пратен арапинът. От високо място. Момата отдавна е наречена за подарък на султана. Беят я иска на старите, не я дадоха. Кога разбра, че ще я женят, гневът му се разрази като лятна буря. Не му трябва нему бурен. Цвете му трябва. Такъв дар ще изпрати в Стамбул на господаря, че той ще забрави за всичките бейови прегрешения. Привика  арапина, шушнаха бая време. После оседлаха белият жребец, силен кон е той, ще свърши работа.

На разсъмване жените нагласиха момата, облякоха й тежки роби. Накитиха я, украсиха лицето й с белило и червило, заплетоха косите й. Остана само булото да прибулят кога дойдат сватовете и кумовете, младоженецът. Момата се суетеше, оглеждаше се, радваше се. Арапинът тешеше в листака срещу прозореца. Вратата на стаята й отворена седеше, а пред нея судурма. Мълчешката, котешки пристъпи той, скокна, вмъкна се леко в стаята. Докато момата да извика, затули устата й с кърпата, сръчно омота въжето около снагата й и я вдигна на рамото си. Потъна  бързо в сенките и нищо наоколо не шавна. Все едно не се е случило.

Момата нито можеше да мръдне, нито да гъкне. Арапинът я хвърли на коня, яхна го и излетяха в галоп от селото. Мушкаше го в хълбоците, припираше го… Кога надалече стигнаха, дръпна юздата… Смъкна момата от коня, отвърза въжето, извади кърпата. Накара я да се пооправи. „Не бягай - каза й - нищо няма да стане. Връщане назад няма. Искаш ли да си жива, да са живи вашите, слушай ма и толкоз“.

Младата жена все за случилото се мисли. Как стана, какво стана. Чакаше най-хубавият си ден, сватбеният. За Райко я бяха сгодили. Днес булка щеше да му стане. Как се случи, откъде се взе този чер арапин. Защо я отвлече.

- Не плачи, ще бастисаш  хубостта си. Пази я. Тя ти е най-скъпото. Господарка ще бъдеш, ако си хубава. Иначе, слугиня ще те направят.

Отвлякъл ме е, мисли Донка. Така се казва. Донка. Отвлякъл я е. Друг път пак се е случвало и в тяхното село, но идваше потеря. Грабеха, палеха, убиваха де кого сварят, а момите отвличаха. Някои успяваха да се скрият в бъркотията. Днес нищо такова не се случи. Днес тя се радваше на красивата си премяна, на накитите, на хубостта си. Още час-два гайди щяха да писнат в двора им. Не успя дори да изписка сега. Като агне я метна на рамо арапина и изчезнаха в здрачината на утрото.

Самотно дърво се зачернЯ напред по пътя. Дръпва юздите арапина, спира коня. Смъква Донка на земята. Ще почиват тука. Пътят е дълъг. Конят трябва да отдъхне, те да хапнат и да пийнат водица.  Не й се пие вода на Донка, не й  се яде. Назлън сяда под сянката. Какво да стори. Да бяга, къде ще иде. През нито едно село не минаха, нито къщи някъде се видяха. В едната страна се жълтеят поля, от другата Дунава влачи мързеливо водите си. Брегът му стръмен я мами. Да хукне да бяга, да се удави. Не става, арапинът  ще я стигне с коня. Отиват все към изгрев слънце. Натам вървят. Сети се, че той знае езика й. На него й дума. Ще го пита къде я води.

- Нали ти рекох преди, ти не слушаш ли. Пази хубостта си. Най-големият господар те иска. В Стамбул ще те пратят, в харема.

Виква Донка, вдига ръце към небето, заплаква. В Стамбул, че то е далече. Много далече, така е чувала. Тя няма да се върне вече. Райко няма да види, майка и баща няма да види. Горко зарИда Донка, безспирно. Дървото над нея тихичко зашумява, захлажда й. Едно пиленце в клоните му милно зачириква, зажали я. Арапинът я поглежда с бялото на очите си и полека хапва. Хваща го Донка за ръката, пита го. Дали някога ще види пак селото си, либето си, майка мила и татко.

Не й отговаря арапинът. Почиват дълго. Идва време да тръгват, слънцето вече накланя леко да залязва. Натам, където остана нейното село, майка й и татко й, сватбарите. Арапинът я подхваща и слага на коня, яхва го и дума:

- Не плачи, не хаби хубост. Майка и татко забрави. Тях ще видиш, ако нявга Дунава без вода остане или рибата в него с човешки глас проговори.

После дръпва поводите на белия ат, животното изпръхтява, изправя се на задни крака и се хвърля напред към новият живот на Донка. Полето притихва, Дунава поспира водата си и после пак помъква де що е забрал по дългия път. Тревите се снишават, небето затъмнява. Една българка, отвлечена, назлън водена, поема по пътя към султански харем.

Милка Маркова

Картината от нета

Среща на самодивска поляна

Подскок, подскок, подскача от краче на краче Тотко, слиза надолу по поляните, сред огромните стари дървета. Наближава пладня. Слънцето боцка пролетно де що живо види. Тревичките зазеленели, пъстреят жълтурчета, сини очета гледат към още по-синьото небе. Разни цветенца и билки бързат да излязат из земята, да протегнат листенца и цветове към топлото слънчице, да се дивят на света и да носят радост на хората.

Неда със свито сърце изпрати малкото си момче към къщи. Наближава пладня, малките пиленца, скоро излюпени, ще огладнеят. Не е далече нивата от селото. Хей го хе, вижда се тяхната махала. Малкият може да се прибере сам, майка му от сутринта е захлюпила копанята със забъркано мисирено брашно и млада коприва. Само да я оттули и пиленцата да се нахранят. Квачката е стара кокошка, ще ги кътка. Синът й ще си поиграе пред къщата и докато се усети Неда и баща му ще се приберат от нивята. Свива й се сърцето, че тя е опитна билкарка, знае кое как и защо, знае че там, откъдето ще мине малкият й син не е без опасности. Поляните слизат  в ниското, там трябва да мине дерето по брода, а наблизо има дълбок и потаен вир. Без беля, беля може да стане.

Подскача Тотко, спира, прикляква до оголената на места жълта пръст и човърка с пръстче от земята бели охлювчета. Колкото искаш има. Ще си събере и ще ги занесе на пиленцата. Може пък да ги клъвнат, ако охлювчетата се подадат навън от черупките. Намира си и кръгли бели камъчета, за прашката.  Малко го е страх кога минава край големите, разклонени дъбове. Вече е слязъл почти до дерето и тъкмо да заобиколи огромната сянка на един дъб кога съзира под нея да се червенеят гъбки. Завтири се нататък. Ще набере да занесе в къщи, майка му довечера ще се радва, а и той обича гъбена кашица. Лъхна го студ, Тотко потрепера, не посмя да навлезе към дънера където червенееха шапчиците на гъбите. Зъбките му затракаха, отдръпна се, приседна. Зави му се свят, стана му лошо. Зачуди се малкото момченце, поседя. Ставаше му все по-зле и реши малко да полегне, да си почине. Има време, ще нахрани пиленцата. Отпусна главица върху странно пожълтялата трева под сянката, да не го пече слънцето. Само малко ще поспи.

Високо горе, в клоните да дъба Гюрга протегна снага, разкърши я. Взе булото си от клона пред нея. Окъснява, иде пладня. Трябва да слезе долу в дерето и да се изкъпе в големия вир. Снощи подир лудите танци сестрите й я оставиха да нощува тука, на дъба. Като най-млада, решиха, че ней се пада да приготви обедната им трапеза. Тук, на хорището, тяхната сестрица Рада доведе примаменият от нея млад овчар. Цяла нощ им свири той, цяла нощ играха самодивите, а кога пропяха трети петли, Рада отнесе със себе си във висинето овчаря. Придружиха ги всички сестрици, само Гюрга остана.

Спусна се леко самодивата и що да види под сянката на дъба им. Малко момченце задрямало. Приближи и разбра. Омаяла го беше самодивската поляна, но живо беше. Живо и красиво дете. Заспало самодивски сън. Зачуди се Гюрга. Знаеше каква е подредбата. Наруши ли човек техните места, смърт. Отива в самодивските селения. Щом детето е останало живо, то сАмо се е докоснало до хорището.

Изкъпа се в тъмните води на потайния вир самодивата, занарежда трапезата. Бял хляб, мед, бяла медовина, ябълки, гъби червенки. Изви се вихрушка и сестрите й долетяха от планината. Една по една заставаха край трапезата. Гюрга само посочи към детето. Наобиколиха го, а Дена самодива вдигна момчето на ръце. Огледаха го, разбраха, че е живо. Магда самодива рече: „Хубав мъж ще израсне това момче, хубав, омаен за момите. Черноок и строен, хубав глас ще има, чудни песни ще пее, изкусно ще дума.“ Седнаха самодивите пладня да правят, похапват и мислят що да сторят нататък. Каква да е съдбата му. Малко е още за техните селения. Никаква работа не им върши. Тогава Вида самодива рече: „ Да расте, да порасте, хубав мъж да стане. Момите да омайва, дом да завърти, деца да навъди. Дар от нас, затуй, че стъпи на самодивско хорище едно да му остане: цял живот от главобол да страда. Болен да лежи дорде му мине, никакъв цяр да не намира майка му, билкарката. Жена-гледачка да й обади, че туй е за спомен дето е спал на самодивска поляна и самодивите жив са го пуснали. Кога мъжката сила му премине, тогаз главоболът да секне“.

По вечеря Неда и мъжът й намериха мъжката си рожба заспала на поляната. Погледна майката сухата, жълта трева, вдигна глава към клонатия стар дъб и всичко разбра. Заведоха чедото си у дома, билки му свариха. Заспа синът им непробудно до следващото утро.

Тъй стана както Вида самодива рече. Цял живот главобол мъчеше порасналото момче, превърнало се в мъж красавец. Дорде премина мъжката му сила в живота. Чак тогава самодивската орис го пусна.

Гледачка беше казала на майка му туй, що нарече самодивата.

На самодивско хорище не се стъпва, на самодивска поляна не се спира, нито под самодивско дърво се ляга за сън. Самодивската болест мори, убива. Кръстати орли и ветрове им помагат. Нарушиш ли техните забрани или те убиват , или болест невярна ти донасят. От Благовец, до Секновене хората да внимават и да се пазят, че туй е времето им. Тогава слизат на Земята, тогава нощем играят, тогава залюбват младите, хубави мъже, тогава обитават езера и вирове, пещери и изоставени стари воденици, големи дървета, синори, всички потайни места. За самодивите се говори какво ли не и хората се молят дано не ги срещат, дано не нарушат техните селения.

Случаят е истински, хората действителни. Самодивите? Кой знае, кой знае…

Милка Маркова

Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.

Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Омайна нощ

Снимките са на Жоро Хаджиев

Слизаме надолу по баирищата, през малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито ни интересуваше толкова.

С моето гадже млади и влюбени, хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки, каквото там има по света.

Решихме да отидем нагоре из планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които те нахранват и приютяват.

Тръгнахме.

В началото хич и не гледаме, просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път, тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно. Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както се казвало малко село/  говорим, но вече се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича, там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо. Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън, на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица. Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се засмя и рече:

- Няма да ви оставя нито гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете нагоре.

Още не беше паднал мрак, но тук, в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи нагоре и съзряхме мигащото  сребро. Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме. Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха, на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.

- Хайде, влизайте де, какво сте се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви оставя гладни я.

- Аааа, ние няма да те притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. – с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама ни аз.

Старата жена се разсмя беззвучно, похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.

- Влизайте, влизайте, тъмно е вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.

- Ми то и в къщата ти е тъмно – смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.

- Тъмно е ами, щото откъм улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка. Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят. Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.

Тръгнахме колебливо през двора. Старата жена  залости портичката, разроши треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено, по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио, наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица  и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб допълваха апетитно картината. Спогледахме се.

После се измихме на чешмата отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и рече:

- На много неща ще се чудите, но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече отколкото знаете.

Без да слушаме повече, захапахме направо от хляба. Яйцата  ухаеха чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички, обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.

Нощта настъпи и наоколо стана още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.

В тая омайна нощ научихме наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете. Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната. Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна, а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора, някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае. Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то не е като котката.

Още много и дълго ни разказва бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край нас, беше спокойно и уютно.

Омаята на тая нощ, всички звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха приятно замотани, а сърцата ни щастливи.

Години наред се връщахме при всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ, остана единствена и неповторима.

Милка Маркова

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Елена Асенина

В Средновековието по едно и също време след извършени преврати на българският престол се възкачил цар Иван Александър, а на сръбския престол застанал  Стефан Душан. Известно е, че двамата владетели били в тесни приятелски отношения, а това от своя страна довело до брак между Стефан Душан и сестрата на Иван Александър - принцеса Елена Асенина.

„

Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V, а после и две дъщери.

По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката  произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!
Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон, Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ, който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.

През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.

Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.

Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.

Прави впечатление, че българката  много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил.”

Автор : Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Дантели

Днес скъпи мои приятели, в спомените си се връщам във времето на нашите майки и баби. Време, в което новото напираше от всички страни, но старото още се държеше здраво. Захванало се беше в душите, особено женските. Бранеше се, държеше красотите в ръце и с тях отстояваше живота си. Снимка на стари дантели ми припомни тези времена.

 Майките ни зимно време си седяха в къщи, а бабите ни бяха още живи. В селата и в малките градчета жените през зимата ръкоделстваха. Дрехите вече се купуваха от магазин, фабрично произведени. Постелките за леглата също. Украсите обаче, жените все още предпочитаха да изработят на ръка. Те още не изпускаха от сръчните си ръце дантелите и бродериите. Майка ми казваше, че спално бельо без дантела или бродерия не бива да се допуска от жена, която е истинска домакиня. Дългите зими, уютът в стаите, създаден от спокойствието в дома, от пукащите дърва в горящата печка, от разцъфтялото на прозорците мушкато предразполагаше към творене на красоти. Майка донасяше отнякъде модел за дантела, вземаше кошничката с безброй кълбенца и кукички. Сядаше до прозореца и започваше да брои бримките за начало. Баба се ядосваше, че дори и очилата вече не й помагат да плете дантели, ами трябва да преде или плете чорапи. Дантелите на майка красяха машинно изтъканите „модерни“ покривки за легла. Модели се намираха трудно, жените не ги даваха лесно една на друга. Особено по-сложните и по-красивите. Понякога се случваше майка да импровизира и от проста дантела, да сътвори нещо нежно и красиво, ново. Плетяха се в цветово съчетание с покривките за легла. Плетяха дантели не само за тях и спалното бельо, а и за покривките за маса. Спомням си и още едно „нещо“ за легло, украсено с дантела. Тогава нямаше матраци и пространството под леглото беше открито. За да не се вижда се изработваше парче плат, което се  подпъхва под дюшека и стига до пода. Върху него се спускаше покривката за легло. В нашият край на това парче плат се казваше „юро“. Обикновено се е тъчало от фин, тънък бял памук и коприна. По краищата се обточвало с още по-фина и тънка дантела, тясна и красива. Виждала съм и бродирани с разни цветни винетки или бродерия в бяло. По-късно вече покривките за легло с големи дантели вършеха работата на юрото и то изчезна.

Полека по-късно и майките ни започнаха държавна работа, времето им намаля, нямаха възможност да бродират и плетат. Фабричните дантели и бродерии, по-красиви, по-модерни завладяха и техният свят. Всички заедно се втурнахме в новото и за дълго забравихме за ръчно плетените дантели. Само бабите ни останаха да въздишат по онова време, пълно с домакинска работа, но тяхно.

Такива спомени ме връхлетяха при вида на снимките с дантели, които намерих из разните сайтове.

Милка Маркова

Виртуална приятелка

Стояхме смутени една срещу друга. Стиснали си бяхме ръцете, дори леки целувки разменихме. Все пак сме приятелки. Първо-виртуални, а сега вече реални. Честно казано аз си имам принцип-не се срещам с никого от виртуалните си приятели, ако сме се запознали в нета. Щото имам и приятели от реалния живот, с които сме приятели и във виртуалния. Знаех за някои случки на познати от такива срещи и се въздържах от мои лични. Освен това не исках да си променям мнението за определен човек след срещата на живо.

Та срещнахме се с Виолета, така се казва виртуалната ми, реална вече приятелка. Живееше много далече, в Индонезия. Да, да чак там. Нямам други приятели от този край на света,че и българи. Заминала по семейни причини, т.е съпругът й заминал по работа, тя с него, пък после решили да останат. Охолен и красив живот, но без душа - така ми каза Виолета. По-рано още ми беше писала във фейса така.. Запознахме се покрай разказите, които пиша за българското село. Будеха у нея още повече носталгията, четеше ги, колекционираше ги, разпространяваше ги. Да, там, между други българи и сърби, македонци дори. Бях станала известна в малка балканска общност в далечен край на света заради носталгията по Родината.

Виолета пишеше стихове. Прописала ги там. Не ходи на работа, няма работа и в къщи. След като обиколила де що има интересно, поскитала на воля без задължения и нерви, в един прекрасен ден прописала. Натрупала доста материал, стихове имала предвид-така ми каза. Решила,че трябва да ги издаде в книжка. Естествено у нас. Както е чак в Индонезия си идва всяка година почти. Мъжът й не, той не си е идвал нито веднъж, не желае по разни причини, но тя! Тя си идва всяко лято.

Та в едно такова лято донесла стиховете си и тръгнала по издателства. Тук не я приемат, там са уклончиви, отчаяла се. Всъщност без да съм поет, стиховете й са трогателни, но далеч не за издаване. Та, отхвърляли я на няколко места и кой знае как в едно следващо издателство вече порядъчно отчаяна и ядосана тя нахъсено повишила тон: „Ами добре, не искате, ще си платя, пари имам, просто за мене е важно да имам книжка със стиховете си, не да са на А4 в папка”. Била готова да се обърне и да тръгне вече обляна в сълзи на безсилие, но ,о,чудо! Почакайте, й казали, момент само нещо да обсъдим. Та след кратко, ама съвсем кратко обсъждане се съгласили да издадат книжката й. Не само това. Издали стиховете бързо и от тогава всяко лято й издават книжките. Наиздала е сума ти стихосбирки. Плаща, издават, тя си продава книжките. Впрочем повече ги подарява. Чудесно.

Бях въздъхнала тъжно. Няма да ходя в Индонезия, дори в Румъния няма да ходя да живея, така,че забрави. Ще си остана без издадена книжка. Просто нямам пари, а не съм чак такъв писател,че да ме издават на риск, с пари на издателства. Нищо и така съм си добре. Имам си двайсетина приятели /пак виртуални половината/, които въздишат след като прочетат, стига ми. Стига ми, че на някой сърцето се топли от това, което топли моето.

Да, ама моята виртуална и вече реална приятелка Виолета реши, че иска освен да се срещнем и да ме спонсорира. Да, да ми плати издаването на разказите. Аз, обаче не искам. Не мога. Аз не ги пиша заради издаването. Нямам такива мераци на всяка цена. Освен това знаех за една друга приятелка, платила сама издаването на своя книга, как е била изнудвана и какви суми е платила когато разбрали,че живее в чужбина.. Не искам Виолета да плаща на някой, който ще види разказите ми заради нейните пари.

Спорихме дълго, но най-накрая успях да я убедя,че няма да ме спонсорира, а аз ще потърся начин да издам разказите си.

После седнахме на едно дъъълго кафе, което премина в безкрайна вечеря и си разказвахме, разказвахме. Не всеки ден срещам приятел, живеещ в Индонезия. Гледах снимки, слушах как живеят хората когато животът и душата им са спокойни. Разбрах, че може всичко да имаш и да си много спокоен, богат, но нямаш ли я България все пак нещо ти липсва. Дори и да си платил за да издадат наивните ти стихчета изпълнени с носталгия.

Милка Маркова

Грехът на една майка

Слънцето бавно пълзеше по небето и отиваше къде пладня. Беше утихнало наоколо, чак звънеше тишината. Звънеше като звънците на стадата, които караха напреде си. Що не ги завръщаха мъжете? Баба Мара отвори очи и се огледа наоколо.
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.

Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно. 
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха. 
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва. 
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред. 
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба. 
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.

Милка Маркова

Знахарка

Рано рани Знахарката тая сутрин.  Стана, позагърна се в големият шал и  слезе долу, в ниското където тревожно гълчи потока. Разбули коси и откри лицето си, наведе се над тъмната вода. Буйна и дълбока тя тича надолу и прескача облите камъни, търкулнали се от високото. Загреба с шепи вода и се наплиска хубаво, дорде й застудя и заруменя. После дълго разресва косите си, събра ги и отново забули глава с огромния шал. Привърза дългите му краища под мишниците си чак на гърба. Изми нозе, нагреба пълен котел вода и тръгна обратно към къщи. Пролетни птици прехвърчат край нея, цвърчат радостно. Всичко напира, събужда се, раззеленява и цъфти. Светът диша с пълни гърди надига се.

Цяла нощ беше в гората , при Лазара. За двама мъже му се примоли. Челядта им стана голяма, земя им трябва. Дали ще може да отсекат някое дърво, че да разорат и увеличат нивите си. Пък в замяна заесени ли се, ще турят млади фиданки, да върнат заема на гората. На разсъмване Лазар кандиса, гората даде от дъбравата си.

Прибра се Знахарката, грабна метлата, чисто измете навсякъде, вън, вътре. Събра боклука насред двора, запали го. Занарежда думи шепнешком и прескочи огъня няколко пъти, колкото е редно за една знахарка. Тя трябва да стори това сутрин рано, на изгрев слънце, да нарича каквото е отредено и да се захваща с работа. Днес има много нещо да свърши.

Грабна кошницата си Знахарката, взе тояжката, че къде без нея и забърза по пътечките към планината Къщата й е накрай селото, близко  до гората и баирите над нея. Заложи миналите дни високо горе по сипеите капани. Днес змии и гущери излизат за пръв път от земята. Трябват й няколко, само колкото е необходимо за лекарства и мехлеми. Днес няма отрова в тях, за друго й трябват, за добро. Леко върви нагоре Знахарката, никой не знае годините й. Зер на такива жени  не се знае кога са родени, откъде са дошли, кога ще си отидат и колко илачи знаят.  Излезе над гората и сви в страни под билата да провери капаните. Имаше няколко живинки, две-три пепелянки, една усойница, гущери от тези, които трябваха, зелените. Прошепна им думите, хвана ги и те сами легнаха в кошницата успокоени завинаги. Тръгна по-нагоре, към поляна пълна с млад киселец и лобода, коприва. Днес се заяжда зеленото, да свари чорбица. Наведе се Знахарката да бере, но зачу тихи стонове и шумове. На пръсти тръгна полека към тях, разгърна млада папрат, току що развила първи листа. Под Черната дупка на земята лежеше и стенеше млад мъж. По очи. Обърна го леко и що да види – Златан. Личен момък от селото, от горната махала. Не се зачуди много, наплиска го с вода от стомничката, която винаги носи, свести го. После без думи го надигна, подпря го на рамото си и полека заслиза с него надолу, към къщата си.

Едва дотътри Златана до в къщи. Въведе го вътре, положи го до огнището, подложи под главата му и го зави топло. Сне от полицата шише с отвара, наля в канчето и му даде да пие. Докато той се унасяше в дрямка Знахарката зашета край огъня. Извади от кожена кесия стрита змийска кожа, тури в котлето малко от нея, после благинка някаква от друго животно пусна, щипка жълт кантарион и още нещо, забърка с дървена лъжица и занарежда тихо. Когато времето мина, сне от огъня котлето и го сложи в студената вода от извора. Бърка докато стегне, после отви  Златана, повдигна дрехата му. Изми хубаво раните, намаза ги от благия мехлем, разтри слепоочията му с друга отвара и отново го остави на дрямката. Излезе вън, на двора, извади зъмовете от кошницата. Прошепна им нещо и със светкавично замахване отдели змийските глави настрана. После във всяка глава пусна семена от босилек и ги зарови в градинката си. Кога поникне и цъфне босилекът, ще го обере и свари любовни отвари. За изчезнала любов, против изневяра, за нова любов, за младите. Одраните змийски кожи Знахарката простря да съхнат на сянка, а кога станат готови ще ги стрие на прах за мехлеми. Против люти рани, разсърдени, да помага на младите мъже.

Цял ден шета Знахарката. Пробива ушичките на малки момиченца доведени от бабите си. Днес не боли кога промуши иглата с восъчния конец. Небесни сили кръжат над людете по Земята и помагат за всичко. На днешният ден се случва много между горния и долния свят. Времето се сменя, тъмното отива горе да почива, иде Светлината и новият живот. Всичко възвестява доброто и благото.

Вечерта събуди Златана, настани го край софрата и му сипа от прясната копривена   чорбица. Днес това се хапва, за сила и здраве. Без да го пита, а той без да я погледне й заразказва. Слушал стари мъже да си приказват потайно за имане горе, на входа на Черната дупка. Тоз, който го заровил там е умрял отдавна, но през нощта срещу днешният ден слиза на Земята и се върти край мястото дето го е заровил. Да провери там ли е още и да му се порадва, щото на оня свят на хората имане не трябва. Тогава Златан решил да иде, да види има ли такова нещо, ако има да го изкопае. Отишъл сам, имане не се дели с ортаци. Скрил се още по светло във входа на Черната дупка и зачакал. Носел търнокоп, фенер, лопата и една голяма торба. Кога наближила полунощ му се придрямало. Задрямал ли, сам не разбрал , но видял до отсрещната стена на Черната дупка синкав силует на мъж. Припълзял тихичко Златан към него, а силуетът тръгнал към ръба на изхода. Златан по него. Изправил се и се залепил за стената, гледал все силуета. Не сетил кога стигнали до ръба. Видяло му се, че оня се навежда, навел се и той да види по-добре. „Ихууууууу“ – стреснал го небесен вик, тъпани удряли. Долу, под Черната дупка на поляната вихрено хоро играели самодиви. Белите им ризи, косите им веел неземен вятър, красавици били до една. Много високи, и високо вдигнали ръце над главите си, така играели.Забравил Златан да следи силуета, забравил за какво е дошъл. Протегнал ръце към самодивата, която се отделила от хорото и долетяла при него, до Черната дупка. Полетели двамата, слезли на полянката и самодивското хоро го завихрило. Играел Златан със самодивите и не можел ни дъх да поеме, ни да отдели очи от тях. Острите камъни из поляната ранявали краката му, вихърт понякога го блъскал в канарите отстрани, но той все се връщал при самодивите и те го въртели ли, въртели. После нищо не помнел докато дошла Знахарката.

- Ти не знаеш ли, че тая нощ имането, заровените пари лъжовно играят, че самодивите тая нощ слизат първом за годината на Земята, що си тръгнал из дивото – пита и нарежда Знахарката, стъква огъня и подава на Златан канчето с прясна отвара. – Пий, пий и легни до зазоряване. Тогава ще си идеш. Късметът ти е, че в тая нощ рана не боли и бързо заздравява.  В тая нощ, срещу днешният ден не се ходи по тъмното. Лошото бърза да се прибере горе, самодивите слизат долу, зъмовете изпълзяват при изгрев слънце. Всичко се завърта. Кога сутринта станеш, навън е светлина и радост. Слънцето изгрява и се смее, птиците пеят, зеленото раззеленява, цветята разцъфтяват, всичко е мило и драго.

Благовец е днес!

Милка Маркова

 

Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова