Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Дантели

Днес скъпи мои приятели, в спомените си се връщам във времето на нашите майки и баби. Време, в което новото напираше от всички страни, но старото още се държеше здраво. Захванало се беше в душите, особено женските. Бранеше се, държеше красотите в ръце и с тях отстояваше живота си. Снимка на стари дантели ми припомни тези времена.

 Майките ни зимно време си седяха в къщи, а бабите ни бяха още живи. В селата и в малките градчета жените през зимата ръкоделстваха. Дрехите вече се купуваха от магазин, фабрично произведени. Постелките за леглата също. Украсите обаче, жените все още предпочитаха да изработят на ръка. Те още не изпускаха от сръчните си ръце дантелите и бродериите. Майка ми казваше, че спално бельо без дантела или бродерия не бива да се допуска от жена, която е истинска домакиня. Дългите зими, уютът в стаите, създаден от спокойствието в дома, от пукащите дърва в горящата печка, от разцъфтялото на прозорците мушкато предразполагаше към творене на красоти. Майка донасяше отнякъде модел за дантела, вземаше кошничката с безброй кълбенца и кукички. Сядаше до прозореца и започваше да брои бримките за начало. Баба се ядосваше, че дори и очилата вече не й помагат да плете дантели, ами трябва да преде или плете чорапи. Дантелите на майка красяха машинно изтъканите „модерни“ покривки за легла. Модели се намираха трудно, жените не ги даваха лесно една на друга. Особено по-сложните и по-красивите. Понякога се случваше майка да импровизира и от проста дантела, да сътвори нещо нежно и красиво, ново. Плетяха се в цветово съчетание с покривките за легла. Плетяха дантели не само за тях и спалното бельо, а и за покривките за маса. Спомням си и още едно „нещо“ за легло, украсено с дантела. Тогава нямаше матраци и пространството под леглото беше открито. За да не се вижда се изработваше парче плат, което се  подпъхва под дюшека и стига до пода. Върху него се спускаше покривката за легло. В нашият край на това парче плат се казваше „юро“. Обикновено се е тъчало от фин, тънък бял памук и коприна. По краищата се обточвало с още по-фина и тънка дантела, тясна и красива. Виждала съм и бродирани с разни цветни винетки или бродерия в бяло. По-късно вече покривките за легло с големи дантели вършеха работата на юрото и то изчезна.

Полека по-късно и майките ни започнаха държавна работа, времето им намаля, нямаха възможност да бродират и плетат. Фабричните дантели и бродерии, по-красиви, по-модерни завладяха и техният свят. Всички заедно се втурнахме в новото и за дълго забравихме за ръчно плетените дантели. Само бабите ни останаха да въздишат по онова време, пълно с домакинска работа, но тяхно.

Такива спомени ме връхлетяха при вида на снимките с дантели, които намерих из разните сайтове.

Милка Маркова

Грехът на една майка

Слънцето бавно пълзеше по небето и отиваше къде пладня. Беше утихнало наоколо, чак звънеше тишината. Звънеше като звънците на стадата, които караха напреде си. Що не ги завръщаха мъжете? Баба Мара отвори очи и се огледа наоколо.
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.

Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно. 
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха. 
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва. 
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред. 
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба. 
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.

Милка Маркова

Благословията на Господ

Слънцето пребледняло от жегата поглежда все по-често към запад. Бахлъка засинил в далечината го влече неудържимо. Да се търкулне зад баира му и да се отдаде на почивка. Примамени, горещините бързат след Райко, напускат бавно падинките, сенките край деренцата и поемат нагоре. Нагазват в светналите полянки, изпъстрени с поувяхналите главички на цветята, пълзят и те къмто заника на слънцето. Кривата върба долу в ниското, врасла в себе си стебло, широко разперили клони, се мъчи да види отражението си в единственото по-голямо вирче, непресъхнало още от жегите. Деренцето изцежда малкото останали свежи струи вода за да го напълни, да има къде да цапа бялото ято гъски на баба Мария. Гонят се из вътре, пляскат с криле, грачат и съскат една срещу друга. Всяка иска да загребе повече вода с крилете си и да я излее върху белоснежните си пера.

Подпряна на дълга, гладка тояга под сянката на върбата стои баба Мария. Радва им се, оставя ги да се къпят на воля. Рано е още доде падне летният мрак. Да поцапат из вира, тогава ще ги подбере към къщи. Гъските не са вярване. Има дни като днешният, уж са на близо, уж ги чуваш, че са пред къщата, прибрали се. Потърсиш ги към надвечер, няма ги никакви. Тръгваш да ги търсиш, маеш се из махалата, надничаш в съседните, завираш се по безбройните дерелици, няма ги и ги няма. Болят я краката баба Мария, не може да обикаля дълго, а пущините понякога излизат из селото и отиват чак в коренежите. Там има или ожънати вече ниви, или зазрели мисири. Отиват, ненаяли се, да кълват. Случвало се е месечината да ги огрее, а те още там. В такива вечери баба Мария обикаля подпирайки се на вечната си тояжка, мърмори, ядно попклаква и нарежда:

- За кого ги гледам тия проклетии, нали за тях. Ама кой е тука да ми помага. Да ги търся, да ги храня, да ги броя дали някоя не е напълнили чужда тенджера. Няма кой да ми помага, за какво ражда човек деца?

Днешния следобяд пак я разплакаха пустите му й гъски и тя в яда си заръча да кажат на сина й да си дойде. Загубила е гъските да му кажат и няма крака да ги търси. Да му кажат, че плаче и седи вън , на пейката.

Еееех, синът й, Марин! Първото й чедо е той, радостта и късметът в живота й. Едно време като беше мома, баба Мария беше хубавицата Мария. Едра, бяла и червена, с големи, омайни сини очи. Тънка снага и пълна пазва, стройни крака. Нямаше ерген да не въздиша по нея. Беше ходила слугиня по Софията, имаше хубави дрехи, градски. Разлюляни поли, копринени блузки. Като се премени всичко трепти по снагата й. Гердан слагаше на вратлето си, спускаше се той към разтворената й пазва. Не един ерген понечваше по седенките да го оправи и намести, че се е подпъхнал под якичката на копринената й блузка. Тъй, ама туй право се падаше единствено  на Ивана. Иван и той личен, висок, и той синеок, сериозен. Здрава ръка имаше Иван /Божккеееее, отиде си и той и я остави саминка/, свиеше ли я около кръста й, сърцето на Мария замираше. Любеха се вече година, но все не смееха да приказват със старите. Тогава Мария усети, че е непразна, че носи дете под сърцето си. Страхът обхвана и двамата. Силният мъж Иван не отричаше детето, не, страх го беше как ще кажат на старите. Решиха и двамата,    че ще отидат в близкия град при доктор. Да видят как, какво ще правят после. Напълни кесията Иван, качиха се на трена и се озоваха пред вратата на женския доктор. Възрастен човек, с очила на носа като всеки доктор. Огледа ги, покани ги вътре, разпита ги, изслуша ги. Помълча дълго, а те не смееха дъх да си поемат. После докторът ги погледна в очите и тихо започна:

- От едно село сте, обичате се както сами казахте. Мислите сватба да правите. Защо ще убиете това невинно детенце? Защо! Питате ли се как ще го сторите, как ще живеете с това, кога създадете семейството си. Как ще родите другите си деца и дали Господ ще реши да ви даде други, след това убийство?

Мария и Иван мълчаха объркани, засрамени, изчервени и попотени. Гледаха в земята и не смееха дори да въздъхнат.

- Я, сега чуйте ме. Мене е най-лесно да ви взема парите и да ви пратя да си вървите. Вдигнете се, идете си на село и пъраво при вашите. Целувайте ръка и гласете сватбата. Не казвайте никому, знайте си само вие вашата тайна. Като наближи времето, Иване, доведи Мария при мене. Обещавам ви едно хубаво като двама ви бебе. Хайде, Бог да благослови.

Баба Мария се завърна от спомените си, защото зад гърба й изтопуркаха тежки стъпки. Обърна се и видя Марина. Нейният хубав Марин. Дошъл си беше, получил хабера.

- Майко – ядосан и задъхан започна синът й. – какви ги вършиш пак. Ей ти гъските, защо си заръчала да си дойда. Нали знаеш, че трябва да почивам преди работа. Влак карам, не е шега, толкова хора возя, трябва да съм бодър. Ти знаеш ли, че с бързият влак си идвам, нямаше пътнически по това време, знаеш ли? Колегата ми се съгласи да наруши всички правила, намали на завоя при изхода от дефилето, да скоча от влака. Знаеш ли майко? Кога ще се прибера, кога ще почивам? Тия гъски догодина да не ги виждам.

Баба Мария го слуша, усмихва се и се радва. Млад е, ще си почине бързо. Прав е, работата му е сериозна, отговорна. Машинист е, кара пътници. Ама като живее в града…, е близко е градът, идва си винаги когато може, но за нея все е малко, все се чуди за какво да го извика, че да е около нея.

Нейният Марин, нейният син, нейната радост в Живота. Благословията от Господ както беше казал старият доктор.

„Благодаря ти Господи“ – думаше на себе си баба Мария и вървеше след гъските пред сина си на път към къщи.

Милка Маркова

Майка и син

Лежеше на съседно легло. Висока, кокалеста жена. На възраст, но си личеше, че старателно поддържа външният си вид. Общителна и весела. Чудех се защо е в болницата като няма видими причини. Оказа се диабетичка, влязла за регулиране на инсулина.

Сближихме се за тия дни на престой. Съпругът починал, тя живее сама. Около 70-годишна. Единствен син, научен работник в специална област, заминал за Щатите и там останал. Много привързани един към друг. Непрекъснато се чуваха по телефона, говореха дълго. Питах я защо не отиде при него. Замълчаваше…Той нямаше семейство, друг човек не пречеше на това да са заедно. Не чух да се оплаква, да жали, че е сама, въпреки мъката по сина, която прозираше зад всяка дума. На всеки разказваше колко е добре, как се справя. Синът й не я оставя за нищо, чуват се по много пъти на ден. Не й липсват пари. Има си ред в живота и дните. Зад всичката тази веселост личеше дълбока мъка. Аз, току-що изгубила съпруга си, се чудех откъде тази доста по-възрастна жена от мене намира сили и кураж да не показва никому болката си. Знаех колко е трудно човек да владее загубата и мъката.

Без много думи и специални признания, в края на престоя ни в болницата жената ми каза:

- Работата на сина ми е важна и добре платена. Добре е за него. Тук няма къде да работи в тая област, а там дава много и получава много. Удовлетворен е, а и така се осигурява. В случай, че остане сам в живота поне финансово ще е обезпечен. Аз съм добре тука, ходя му на гости, той си идва, чуваме се. Няма какво да искам и не мога да му преча. Той трябва да върви по своя път. Не мога да му увисна на врата и да спирам развитието му. Моят живот аз съм изживяла така както искам и не лошо. Да остана сама е било моя Съдба. Нека той върви напред по своя път. Аз съм майка и не мога заради себе си да преча на детето си. Насърчавам го и не му давам никакъв повод да се тревожи за мене. С друго не мога да му помагам на стари години. Поне да не му преча.

Срещата ми с тази жена, с тази майка, беше един от моите  уроци по пътя на Живота.

Да си Майка е длъжност преди всичко с мисъл и действие за живота на децата ти. После идва всичко останало.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Вестта

Пряко силите си бърза нагоре. Слънцето отдавна беше изгряло, но росата тежеше върху крехките главици на тревите. В селото телефоните нямат обхват, а тя трябваше да го чуе. Когато се разделиха той не беше добре и сега искаше да чуе гласа му, да види как е. Тежката болест мира не му даваше, но той я насърчи да замине. Само ден-два ще е, ще се справят.

Затова сега бърза без дъх. Там, на високото може и да има покритие, да има сигнал, да проработи немият телефон. Пътеката се виеше нагоре обрасла с буйна трева. Ранно лято  е, Еньовден иде. Всичко цъфти, всичко жужи. Цикадите, пчеличките, разноцветни пеперуди, всички като омаяни летяха, опитваха се да кацнат на някое росно цветенце. Тя бърза, а сили не й оставаха.

Утрото е хубаво, свежо, небесносиньо. Пълни гърдите с благодат. Пътеката я води все по-нагоре. „Боже, колко запустяла мера” - мярна се в ума й - „не е оная, от детството”. Понечи да се обърне назад, да погледне към селото, да види бухлатото зелено на дърветата, да мярне камбанарията на църквата и ширинето над всичко, но се сети къде отива и отново хукна нагоре. Бърза, а все едно в ням филм на забавен каданс, не можеше да стигне. Все поглежда безизразният екран на телефончето си и надписът „Няма сигнал” я бодва право в сърцето.

Най-после изскочи отгоре, на високото, слънцето заля с позлата всичко наоколо. Треви, дървета, лицето й. Заслепи я. Надникнало беше над Ветите лозя и пиеше росата от поляните.

Въздъхна премаляла, вече има сигнал.

„Ало” - чу гласа му - „Здравей, как сте там, на село? Как е дядо? Не се тревожи, държа се”.

Тихо приседна, отпусна ръце в скута си разтреперана. Сълзите й закапаха сред дъхавите треви. Жив е, жив е. Милият, ще издържи. Само след няколко часа си тръгва, довечера ще е при него. Пак ще са заедно. Няма да се отделя от него.

Слънцето закачливо надничаше зад рамото й, една мравка беше тръгнала на дълго пътешествие по роклята й, пчеличка с мокри крилца търсеше място да ги изсуши. Красота, красота й показваше божият свят. Благодат и омая навсякъде.

Лошото предстоеше.

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Добре дошла, зима!

Бяла любов

Вятърът виеше, виелицата въртеше снежинките шеметно, снегът засипваше градините. Къщята клекнали на топло, сгушени дремеха. Мразът отдавна беше влязъл на пръсти в стаята и бавно сковаваше всичко. Беше светло и тихо.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.

 Не помнеше колко време мина от сутринта. Мярна се само мисъл, че много отдавна е сам, навън беше притъмняло. Отпусна се на леглото, прегърна я и така изкара нощта, нижейки пред очите си целия им живот. Сутринта беше вече решил. Няма да вика чужди хора. Не му трябваха, а на нея още по-малко. Той ще си стои край нея, ще си я гледа, ще й говори. Подреди стаята като за гости. Прибра и разтреби всичко. Да е чисто и светло, както тя обичаше. Погледна пак към нея, приближи се и коленичи. Залепи устни върху нейните студени устни и дълго остана така. Последната им целувка. Помилва косите й, оправи якичката на роклята, после стана, оправи роклята надолу, погледна към нозете й. Беше й обул обувките, които й отиваха най-много. Хареса я и бавно приближи до прозореца. Седна на стола до него, загърби виелицата навън и отправи поглед към нея. Нощта проничаше зад скрежасалите стъкла, а той подпрял глава на ръката си, отправил поглед към своята голяма любов не усещаше нищо, нищо не виждаше. Искаше да бъдат само двамата, само той и тя, и тяхната любов. Сърцето му изнемогваше от мъката, от любовта, от загубата и все по-рядко изпращаше топлина към замръзващото му тяло, а той все натам гледаше - към нея, към любовта на живота си. В ледената бяла стая бяха само двамата и тяхната голяма любов.

Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.



по истински случай

в памет на мои съседи

баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години

---

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Сватба

Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.

Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.

В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.

Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.

Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.

„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.

Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.

Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.

…..

Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.

Милка Маркова.

Старата жена

Селото се е ширнало насреща по баирите. Къщята ту се емват нагоре по слънчевите пътеки към върха, ту тихичко слизат надолу към прохладата на реката. Жълтата пръст на високото се е сипнала, напекла се е и искри като златна. Там онова дето се белее ще да са гробищата. Колко бяло, все едно не е там пътят за оня свят. Старата жена избърсва една сълзица от набръчканото си лице и се усмихва на себе си. Там е мъжо й, там ще иде и тя скоро. Време й е вече.” За какво се живее след човека ти, за какво?” - пита се тя. Кога той си замина мислеше, че си струва да поживее още малко, заради децата. Хвана се здраво за тази вяра и не укроти дните си. Тъй, ама годинки поотминаха няколко и тя взе да усеща тежки краката си, немощ някаква, нежелание дори една чорбица да си свари. Добри деца и внуци беше отгледала. Кога синовете й я видяха, че наистина закъса, големият се прибра. Работен, тих е той. По цял ден нещо човърка из двора, оживи къщата й, поднови я. Не мисли и не придиря за кого и колко работи. Хубаво му е нещо да измайстори, да посади, да отгледа. Внуците идват, наглеждат я. Кое откъдето се откачи и тича тука, на село, при баба.

Усмихва се на себе си старата жена, рейва поглед към синьото небе . Внуците...Това е най-голямата благодат, която Господ дава на хората. Да дочакат внуци. Кога се родиха трите деца на големия син и двете на малкия, жената беше още чевръста и млада. Не й тежеше нищо. Помагаше  на снахите да отгледат милите й внучета, вземаше при себе си ту едно, ту друго. Водеше ги на селската детска градина. Не спираше от работа, но успяваха с дядо им да ги отгледат. Правеше закуски, дядото играеше с тях, вечер ги приспиваше с песни. Беше голяма певица на млади години и тихичко припяваше най-хубавите песни на внучетата. Те се привързаха към дядо и баба, не спираха да идват и когато пораснаха. Задомиха се и водеха цялото си домочадие тука, на село. Кога им се случеше радост и неволя пак при баба и дядо тичаха. Ех, сега са други времената. Разпиля ги живота по чужбина, че чак до Америка ги пръждоса. Няма ги, няма кой да отвори вратата. Добре,че синът й откак се завърна отваря туй чудо лаптопа, та вижда и тия в Англия, и тия в Америка. Не е същото, но поне чува гласът им и вижда ,че се усмихват.

Тежка въздишка се отрони от гърдите на старата жена. Облак затули веселото слънце и грозната му сянка падна върху селото. Само на снахите не можа да угоди старата жена. Особено на голямата. Не стъпваха тука, ама малката поне умее някоя добра дума да й каже. Голямата само мълчи и сумти, гледа лошо. Цял живот не можа да й направи  старата. Ни с помощ, ни с подаръци. Гледаше с нищо да не ги задължава, да не занимава и мъжете им с нищо, само и само те да са добре. Самите снахи родени на село, не можаха да свикнат с това на мъжете си, не искаха и да се изкаже да идват. Не ги караха, бяха здрави с мъжо, синовете яки, работата си сами вършеха. Снахите седяха в града и се грижеха за някое от децата си, другите бяха на село.

„Нейде сме сбъркали”- мислеше старата жена. Е, сега е друго, разбира голямата си снаха защо не стъпва на село дори мъжа си да види. Не може вече свекървата нито да готви както едно време, нито баници и питки да меси. Уж все тъй е чиста и подредена, но стара е вече, стара, не всичко е както някога. Може пък снахата заради това да не иска да я види. Мъчи се къщата чиста да държи, кога разбере,че някоя от снахите ще намине. Пак мете, пак чисти, ама старост пуста. Очите не виждат, ръцете слаби, краката не държат. Сърцето й се свива кога е тука снахата. Дума не обелва, на масата сяда по-далече от свекървата, муси се. Понякога я чува какви думи нарежда на сина й, стомахът й на копче се свива, тежи й. Каилна е сама да седи, колкото може ще живее и както може. Само да не е причина за раздори в семействата на синовете си.

Погледът на старата жена бавно обходи насреща селото. Сърцето й се разнежи от гледката. Стана й мило. Това е бащината й къща. Цял живот от тук е гледала селото, баирите, слънцето. Облегна глава назад, в очите и прибеля нещо. Какво ли е пък това, какво бяло вижда отсреща. Там нищо друго бяло не знае да има освен гробището. То се белее така. Аааа, не е, облак бял иде към нея, расте. Че защо бял облак, големите облаци са черни. Чуди се жената, а облакът се разтваря, просинява небето и насреща иде мъжо й. Засмян, подава ръка и вика:”Айде, жено, ела при мене. Айде да те водя. Стига ти толкова тука. Ела с мене. Там е хубаво, спокойно. Айде”.

Жената подава ръка, надига се и е леко, леко, като птичка е. Тръгват двамата с мъжо й , облакът ги поема в белотата си и е тихо, и спокойно наоколо. Дори птичките не пеят.

Милка Маркова

Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

Приказка на две ръце

Срам ме е. Срам ме е от себе си и пред Него.Той беше тих и бих казала незабележим човек както и  да звучи  това. Не беше висок и строен, не беше красив. Напротив, беше по-скоро нисък, лицето му не се запомняше. Униформата му стоеше все едно набързо нахлузена, а шапката почти закриваше очите му. Понякога се чудех как така го търпят командирите. По това време да си курсант във Военното училище беше изключително престижно. Трябваше да си спретнат, стегнат, дори изискан и красив. Особено когато те пускат в градска отпуска. Него не го чакаха момичета на портала когато излизаше в града. Винаги някой от колегите и другарите му го вземаше със себе си. Дори да беше с момиче този приятел. Ние пък, момичетата нямахме нищо против тази компания. Макар да не отронваше дума, с мълчанието си дори не пречеше, напротив. Ставаше по-интересно когато сме трима. Курсантът се перчеше не само пред момичето си, а и пред колегата си. Момичето пък се стараеше да се хареса не само на своя красавец, а и на неговият приятел. Само Него не знаехме какво изпитва. Вървеше или седеше до нас и се усмихваше добродушно. Често съм питала приятелят си: този човек какво харесва, какво не, къде обича да ходи и къде не. Приятелите му не знаеха много за него. Единственото, което тайно на ухо ни споделяха беше, че той е в секретен клас за разузнавачи със специалност турски език и други балкански езици. Да, беше родом от Бургас и като че ли син на офицер-граничар. Това последното не беше сигурно.

Не си спомням как стана точно. Може би приятелят ми в последния момент не е излязъл в отпуск. Тогава нямаше мобилни телефони и е поръчал на Него да ми каже. Да, така е било. После тръгнахме двамата да се разходим. Той ме попита искам ли, а аз казах, че нямам нищо против. Нямах, защото  знаех, че и приятелят ми няма да има. Спомен от разходката не ми е останал, спомням си само, че после Той ми написа писмо. Това си беше практика между курсантите и техните момичета. Срещите от събота на събота, а през седмиците-писма. Та Той ми написа писмо. Приятелят ми нямаше нищо против, защото му го прочетох. Обикновено писмо, а и Той не представляваше заплаха за ничия любов. Отговорих му. Продължихме да си пишем и все обикновени писма. Приятелят ми вече не искаше да му ги чета, а ние с Него продължавахме да си пишем. Обикновени неща. Не помня как стана един ден Той ми написа странно писмо. Беше нещо като приказка. За едно нещастно момче. Приказката не беше довършена. Явно още тогава ми се е отдавало писането, защото на шега отговорих с писмо-продължение. Започнахме да си пишем по този начин. Интересното беше, че повече не се случи Той да е на наша среща с приятеля ми. Питах за Него, а моят курсант ми отговаряше, че или не излизал или излизал сам. Вече не искал да излиза в тройка. Учудих се, но не изявих желание да Го вземем със себе си. Приказката в писмата ни продължи много. Не помня колко време, но помня, че бяха 56 писма от Него.

През тази година завършвах техникума, а приятелят ми и Той завършваха военното училище. Пролетта ни беше напрегната. Стана така, че пътищата ни се разделиха. Моят курсант стана офицер, после се виждахме, но само двамата, без любовта. Аз се омъжих, той се ожени. Срещнахме се чак след 35 години. После животът ни раздели наистина. Приятелят ми  почина. Съдба.

С Него се разделихме още тогава, в оная пролет. Писмата спряха и не помня кой пръв спря да пише. После попитах негови колеги къде е разпределен след завършването, а те ми отговориха, че не знаят. Специалността му беше секретна и никой не знаеше къде е заминал. Нашата приказка свърши без край. Години след това разбрах с огромно съжаление, че писмата му, които бях запазила, по невнимание са унищожени с още други мои ученически архиви.

Всичко при мене изчезна. Дори за мой срам не помня името му. Мисля, че беше Стоянов. Да, още тогава не помнех малкото му име, само фамилията както е при военните. Дълго мислих за нашите отношения. Дали още тогава Той репетираше своите бъдещи мисии. Дали още тогава нарочно беше толкова безличен и прикрит? Дали затова беше обгърнат от тайнственост? Дали е изпробвал своето Аз в нашите отношения. Защото в живота на един разузнавач под прикритие има много моменти. Моменти, в които трябва да се прости с раздираща душата му любов, моменти, в които трябва да изчезне без следа. Може би нашата приказка не е била тренировка на разузнавач, а нещо повече?

Името му не знаех и не помнех, но него не забравих. До ден днешен помня човекът, с когото писахме на две ръце приказка.

Милка Маркова

Тя

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. 
Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. 
Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. 
Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо.
 Това е ТЯ.



Милка Маркова