Бай Тодор

Слънцето надникна от южния склон на Ветите лозя. Радостно посипа злато върху зеленото на Звезденската гора. После сведе поглед към дерето в Казълджика. Погали всяко камъче и тревичка, протегна лъчи и се приготви за дълго пътуване. Небето разстла сини, копринени дипли да му е по-меко по пътя. Светът започна новият ден.

Скръцна портичката, разтвори се широко и бай Тодор полека излезе на пътя. В едната ръка огромният кошник, а в другата голяма и широка мотика му помогна да прекрачи прага. Леко прегърбен, с увиснало на гърба дочено сетре и вечно залепена цигара в края на устата му. Без да се оглежда и да вдига поглед наоколо нарами мотиката и затътри крака към ясака.

Бай Тодор е възрастен човек, но не и стар. Никой не го помни млад, но на колко е години само се гадае. Завърна се преди години от София, доведе жена и дете, малко за белите му коси и се настани в големия имот, оставен от баща му. По право имота баща му оставил на снаха им, братова жена на бай Тодор. Брат му се запилял по Америка и не се завърнал никога, снахата останала. Получила къщата като извинение от свекър и свекърва за несъстоялото се семейство. В големият, зелен двор на имота има стаи за прислугата. Две схлюпени стаички със судурма отпред, а зад тях навес, приютил пещта за хляб. Там заживя бай Тодор. Махалата се чудом зачуди защо се е оженил за тая много по-млада жена от него, та и момиченце, сладко като ангелче завъдили. Бай Тодор имал жена - софиянка на млади години.

Красавец, строен и висок, с тясно лице и сдържана усмивка заминал да учи финансови науки в столицата. Баща му, заможен човек, наброил жълтици и го проводил. Чу се, че там се оженил за коренячка софиянка, красавица, която не стъпи в свекрови двори. След туй завъдили  двама сина и туй то. Нито той си дойде повече на село, нито снахата видяха с очите си в махалата.

Сегашната жена на бай Тодор е много по-млада от него, весела и засмяна, пъргава. Има се с всички комшии, уважителна и услужлива. Шета из двора и малките стаички, угажда за най-дребното на мъжа си. Той остава все тъй мълчалив и вглъбен в себе си.

Всяка сутрин като хапне и изпуши няколко цигари, слага на ръката си, в сгъвката, големия кошник, шише вода и хваща мотиката. Недалече е ясакът. Малко под декар място останало от баща му. Между две комшийски къщи.

Щом се дотътри до ясака, маха тръните, турени върху дувара, прекрачва двете стъпала на стълбичката и влиза в мястото. Първо бавно минава между лехите. Преглежда всяко стръкче. На ум, пак в себе си дълго и цветисто попържа всяко коренче от тросека. Години се бори методично с него. Резултатът е винаги петдесет на петдесет. Наведен по цял ден с огромно търпение и хъс изтръгва всяко коренче на проклетата трева, която владее не само ясака му, но и поляните и зелените улици наоколо. Събира настърчалите коренища едно по едно в кошника. После все така бавно отива до дувара. Нарежда коренищата върху най-слънчевите места и ги оставя да се сушат. Когато прецени, че достатъчно вода се е изпарила от тях и са се спаружили като старческите му ръце, ги трупа на камарка извън ясака, на поляната. Присяда наблизо, дълго драска клечка кибрит и когато пламъчето й лумне, с удоволствие преди цигарата подпалва купчинката сухи коренища от тросек. После припалва цигара, дърпа и гледа пламъка на горящия си враг. Какво мисли бай Тодор в тоя момент никой не знае.

Дали се връща назад в младите години, когато животът му течеше всред големия град. Дали си спомня красивата си и елегантна жена, родила му двама сина. Може би си спомня вечният й ламтеж за охолен живот, скъпи предмети, коприни, перли и злато. Този разкошен живот го вкара в криви пътеки. Не го стори неволно. Направи го с пълно съзнание за грях и престъпление. Заради вечните й капризи, да ги задоволи. Работеше на висок пост, допусна злоупотреби със средства за свое облагодетелстване. Стигна се до съд и присъда. После влезе в затвора. Не беше неочаквано за него, заслужено беше. После дойде известие за развод. Жена му не дойде дори да го види. Лесно ги разведоха. Не видя повече и синовете си.

Догаря тросека, бай Тодор се надига едва, влиза отново в ясака и започва работата си. Върши я старателно, но механично. Всеки ден, като часовник. Минават съседи, високо го поздравяват, а той измърморва някакво „добър“ в брадата си и не вдига глава. Не разговаря с никого. Много рядко разменя по някоя дума с дядо Миню, с никой друг. Защото дядо Миню е земеделец и стар градинар, а и никога за нищо не пита, думите му са скъпи.

Бай Тодор най-много обича да ашладисва млади дръвчета. Започна от дъното на ясака, покрай оградата да създава овощната си градина. Вече беше наредил два-три реда. Не можеше да спре. Харесва му как дивачките без да се усетят дават силата и младостта си на новите видове, как в клоните им зазряват чудни, сладки и вкусни плодове. Едри, наляти със слънце и здраве.

Бързо идва пладне и жена му пристига с храната. Винаги точно в дванайсет. Нито минута по-рано или по-късно. Усмихната , забързана.

Срещна я дни след излизането от затвора. Нямаше си никого. Нито дом, нито приятели. Какви приятели в столицата и след случката в живота му, след развода. Всички се бяха отдръпнали, години бяха минали. Синовете му пораснали. Ходи да ги види. Не го пуснаха в дома на бившата му жена.

Тогава много трудно се намираха финансисти с висше образование, намери си работа, въпреки затвора. В съда се видя, че той нищо свое няма. Имоти и имане са на жена му. След развода всичко се разбра за злоупотребата. Та в една вечер след работа, чакаше на трамвайната спирка. Не бързаше за никъде. Квартирата му тясна и студена не беше най-хубавото място, за което да нямаш търпение. Неговият трамвай още се бавеше. Спирката беше празна, само едно младо девойче отдавна седеше в другия й край. Поглеждаше към него нетърпеливо, после пак се сгушваше в яката на палтото си. Бай Тодор замислен за нещо си, вероятно е пропуснал трамвая. Доста време беше минало, когато се стресна. Видя, че отново са само той и девойчето в другия край на спирката. Стана от мястото си и приближи. Помисли, че девойчето не знае кой трамвай да хване. Оказа се друго. Чакала го търпеливо да се махне. Искала да се хвърли под трамвая, да сложи край на живота си. Не искала свидетели. Дълго говориха. Научи, че преди много години, случайно, попаднала в престрелка между полиция и нелегални. Ранили я, наложило се да й отрежат ръката. Малка била, едва четиригодишна. Расла така, отгледали я близките, сега е с изкуствена ръка, дясната. Като жена всичко може, учила в гимназия, карала секретарски курсове. За какво й е животът. Нито ще се омъжи, нито деца ще има, само ще тежи на братя и сестри. Говорили и говорили. Накрая, след като й разказал всичко за себе си напълно откровено й предложил да се омъжи за него. Всеки да даде на другият това, което може. Да съберат съдбите си и да тръгнат напред в Живота. Завел я в студената си квартира. После им се родило прекрасно момиченце, а не след дълго бай Тодор се пенсионирал. Нямали свой дом и решили да се приберат в неговото село.

Жена му изважда канчетата с топла храна, преди малко сготвена. Отрязва чевръсто порязаница хляб и го кани под сянката на голямото дърво в края на ясака. Полива му да измие ръцете си и присяда до него. Той се храни мълчаливо, а тя му разказва дребни неща за дъщерята, за някоя съседка или нещо от махалата. После му подава шишето с прясна вода, преди минути налята от близката чешма, по пътя й насам. Той мълчи. Запалва поредната цигара, тя прибира кърпата, върху която е наредила обяда му, надига се и си тръгва.Гледа след нея дълго.

Скопосна, подредена, знае тежкият му характер, а той й дава сигурност и спокойствие. Не беше виждал дълго синовете си, много дълго. Години. Разбра, че и двамата са завършили висше образование и работят на престижни места. Пак тя, сегашната му жена, направи всичко възможно и без много шум, намери синовете му. Какво говори с тях, как уговори него, тя си знае. Баща и синове се срещнаха още веднъж в живота си. После пак тя уреди техните деца, внуците на бай Тодор, всяка година да идват през летните ваканции за няколко дена на село. При баща си и леля си - неговата дъщеря, която им беше връстница.

Денят отминава в размисли и труд. Надвечер бай Тодор откъсва от лехите свежи продукти, вади малко пресни картофки, плодове от дърветата, за дъщеря си. Все така бавно слиза по двете стъпала на стълбичката, затрънва дувара и поема по тихата, зелена улица към къщи. Насреща тича красивата му дъщеря. Зачервила бузки, размятала златисти коси, със сияещи, сини очи. Поздравява го, той промърморва отговора, но сърцето му е пълно със слабост, с любов. После дъщерята грабва мотиката, той промърморва нещо неопределено, от страх да не се нарани момичето, да не се удари.  После тя чурулика вървейки до него, а той прелива от щастие без дори да трепне нещо по лицето му и да го издаде.

В къщи ги чака жена му. Поема кошника от него, полива му да се измие. После подава току-що пристигналият вестник. Той присяда на миндерчето, тя шета наоколо, а дъщеря им  тича навън, пред портата при рояка деца от махалата.

Вечерта е тиха, слиза от Бахлъка, настанява се из тъмните долища на съседните дерета, пълзи под мостовете. Пали звездите по небето, измъква луната иззад баира отсреща. После се обажда козодоят от кариерите, щурците запяват, децата се гонят и ловят светулки на улицата.

Спокойна, лятна вечер. Бай Тодор пие от гъстия и лют дим на серт цигарата, мълчаливо приседнал на судурмата.

Покой…

Милка Маркова

Любовта на вестоносеца

Умореният конник дръпна юздата, конят изпръхтя и заби копита в земята. Бавно се извърна вестоносецът и острият му взор забоде крепостта. Червен призрачно се открояваше върху светлеещия изгрев. Боже! Колко път до тука от царстващият град. Търнов остана далече назад. 
Когато началникът на вестоносците съобщи, че царят праща бърза вест за червенската крепост, той пръв излезе напред и пожела да тръгне. Пред очите му все още стоеше видението от предишното пътуване - болярката на Червен. Когато я зърна в двора на болярската къща, очите и сърцето му завинаги останаха там. Знаеше, че той е само вестоносец, че тя е звездата в небето, а той калта на земята. Калта завинаги може да остане с взор в небето. Черните й като въглен очи още грееха сърцето му, снагата й, малка и изящна като съдовете на златарите, изковани за благовония, изгаряше сънищата му. Диадемата на главата й огряваше мраморното чело, наушниците покриваха малки розови раковини. Устата й, коралово чревена и леко нацупена зовеше твърдите му воински устни. Крепостта и тогава беше сурова и сигурна. Портите високи, намръщени и тогава се изпречиха пред него. Вестоносецът, свикнал на тежките търновски порти за кой ли път изпита страховитата мощ на червенската крепост. Завърза коня си в подножието на главната порта и уморено запристъпя към болярската къща на върха , до митрополитската черква. Бавно и глухо отекваха стъпките му по сънените калдъръми. Не очакваше, че има жива душа събудила се в това ранно и спокойно утро. Тогава я съзря през портите на болярския дом. Бавно вървеше тя по калдъръма и говореше тихо на пауните, които важно крачеха до нея. Гласът й беше омаен .. беше нежна и мила. Славеи пееха наоколо в ранната тишина. Вестоносецът не знаеше сънува ли? Много царкини и болярки виждаше той в стария Търновград, не беше петимен за женска хубост, но тази болярка...тя огря уморената му нощ, изгря с първите слънчеви лъчи над червенската крепост и остана да грее над земните му дни.

Ето, сега пак идваше с бърза вест от царя за болярина. Сам пожела уморителния път до тук, за да зърне отново обичната болярка.

Лъчите на слънцето вече играеха на хоризонта и той заизкачва стръмния път към главната порта. В ранната утрин отчетливо се чуваше скриптенето на ведрата, които изкарваха вода към крепостта от дълбоките покрити кладенци в основите, до реката. Водата й тътнеше приглушено и се блъскаше в скалите наоколо, разляла се след последните дъждове. Тук-таме се чуваха подранилите железари в квартала на занаятчиите. Градът се събуждаше, завърташе колелото на своя живот. Червен беше важна отбранителна крепост на царството и знаеше своята цена.

Вестоносецът завърза юздите на коня пред стената, каза паролата на крепостаната охрана и бавно закрачи към болярския дом. Сърцето му беше спряло в гърлото и почти забрави каква вест носи за болярина. Мисълта му беше само за нея - болярската съпруга.

Дворът на болярина пустееше. Само телохранителите крачеха отмерено по алеите. От храма на митрополита се носеха песнопения и мирис на тамян. Въведоха вестоносеца в трема и той зачака да събудят болярина. Страшната вест запари в ръцете му и той забрави за болярката, за сърцето си, за изгрева. Трябваше да извести болярина за врага, който идеше към крепостта, към царството. Да му каже, че царят в Търнов за кой ли път разчита на яките стени на страховитата си крепост Червен, на нейните скали, на буйните и дълбоки води на реката, на верните войни.

До ушите му отнякъде като песен, като ромол на ручейче, като нежен звън от камбани долетя милият глас. Полека се надигна царският вестоносец и доближи до открехнатия прозорец. По калдъръма долу вървеше красивата болярка и мило говореше на птиците около себе си. Изгряващите слънчеви лъчи закачливо се вплитаха в косите й, вятърът галеше нежните воали на дрехата й и вестоносецът забрави за страшното, което приближаваше неудържимо от север. За него светът беше в образа, който грееше в неговото сърцето и в крепостта на болярина.

Много векове отброиха скалите и реката. Крепостта замря, разрушиха я, покри се с дървета, пръст и забрава. Само страховитите води на реката, мракът, покрил кладенците на крепостта и оцелелите камъни от старите зидове все още в потайни доби на тъмните нощи нашепват приказната легенда за славната крепост, за миналото българско, за българската държава, за царе и боляри, и за оня никому неизвестен вестоносец, чието сърце копнееело за красивата болярка.


Милка Маркова

Да помогна на болката

Да можех, мамо, времето да върна,
да пресуша солените сълзи,
сърцето ти сиротно да прегърна
и някак си по-малко да боли…

Таня Ив. Матеева

Душата ми цялата е в стихове, но стихове не мога да плета. Мога да разказвам и това ще сторя.

На всички, чийто родители са поели на път към отвъдното, без да ги дочакат, без да се сбогуват.

Бях емигрант в собствената си държава. В един миг, буквално, в ранните години след промените се озовахме без работа едновременно със съпругът ми. С дъщеря студентка. Без пари. Позната история, нали.

През това време моята мила майчица вече имаше доста напреднало кардиологично заболяване. Съчетахме нещата така, че да съм край родителите на село през част от седмицата. Да изкарвам поне нещо за ядене и да се грижа навреме да имат лекарства и лекарска помощ. Беше само преди 16 години, но още нямаше мобилни телефони и сигнал за тях над цялата страна. Имаше само след две години. Колко нищожно е това време от позиция на безкрая и колко много е понякога.

Мислех си,че като съм край тях, като съм млада, като съм мобилна, подвижна, с познати и познания, ще успея да удължа живота на майка си. Дължах й го не само като дъщеря. Някога голямата любов с баща ми им дала куража да се оженят преди той да замине в казармата. Бил третият син на своите родители и тогава законът повелявал казарма само 6 месеца за него. Били размирни времена, следвоенни и вместо законовите 6 месеца татко служил на Родината цели 3 години без нито ден отпуск. Тогава съм се родила и аз. Три години  съм била най-близкото другарче за майка. С мен и писмата на татко е живяла три години. Дала ми е двойната си любов. За мене и за баща ми.

Всеки човек следва Съдбата си. Не можеш да изпревариш или да отмениш смъртта. Тя измами и мене.

Оставих майка ми относително здрава, жизнена, усмихната. Заминах си за Търново. Само след три дни отсъствие, в часът, в който влакът ми спря на гарата и аз забързах в преспи до кръста към къщи, майка ми поела по своя последен път. На разсъмване получила инфаркт. Докато дойде лекар, докато аз пристигна, тя, успокоена че идвам, че вече съм слязла от влака, тръгнала по своя път в снега. Не ме дочака само 20 минути. Само. Мислех, че владея положението, че съм там и няма страшно, че съм край тях и всичко е наред. Не било така. Животът ми доказа,че има неумолими закони. Последната дума е на Смъртта и няма връщане или отмяна, ако не е решено.

До днес, вече толкова години не мога да прогоня тъгата от сърцето си. С разума си зная, разбирам, но сърцето ми тъжи.

За майка винаги се тъжи, но Съдбата е имала думата и вината не е наша. На мене тя ми  го показа в прав текст, почти от упор. Не е наша последната дума. Дойде ли моментът нищо не може да се отложи.

Остава прекрасният спомен за майчина обич и ласка.

Милка Маркова

Магазин за платове

Спомняте ли си мирисът на нови платове.

Влизаш в дълбок магазин с рафтове до тавана. По тях наредени в лек диагонал топове плат. Един върху друг. Вълнени и памучни, копринени.  Само. Тогава още „дървесината“ не беше се появила. Говореха за нея възрастните. Виждали я непосредствено след войната, но скоро не са карали по магазините такива платове.

Топовете преливаха от цветове. В дясно вълнени платове. Благоговейно гледаха шивиотите, флаконетата… Тежкарски както бихме казали сега, а тогава казваха „скъпи“ платове. Черно, шоколадово кафяво, метално сиво, графитено черно, виненочервено, масленозелено, индиговосиньо. Вълнените платове бяха сериозни и въздържани. Те не крещяха, не се бутаха нагоре или пък близко до витрините. Знаеха, че техните почитатели ще ги открият където и да са. На тях не им приличаше да се извисяват по горните рафтове и да се оглеждат ококорени наоколо. Пристигаше техният клиент, продавачът го поздравяваше почтително, оправяше си ръкавелите чинно, поглаждаше и без това безупречния си мустак и казваше: „Заповядайте ,моля, какво ще обичате“.

До вълнените платове вълнуващо трептяха в очите на клиентките копринажите. Топовете копринени платове също не се натискаха за високите рафтове. Кокетно сияеха в долните, ниските. Ухаеха на омайващи парфюми, проблясваха с дискретни цветове. Коприни, тафти, гладко копринено или пък тежко помучно кадифе се редяха едни до други. Фини госпожи и нежни госпожици изправяха елегантни снаги пред тях, дълго ги гледаха, докосваха с изнежени ръце с безупречен меникюр и красиви пръстени. Наоколо витаеше тайнстветност.

На горните рафтове весело се побутваха топове от крепони, във всички цветове на дъгата. Небесносини до портокалово оранжеви, слънчево жълти и бледозелени като млади тревички. Над тях, на най-високото се смееха весело топове и топове с басми. Събрали в памука си слънчевите лъчи на полята и фантазиите на художниците, създали шарките им. Какви ли не кръгове, квадрати застъпващи се един друг, букетчета цветя, незабравки и слънчогледи, четирилистни детелинки и грейнали черешки, зайчета и катерички, какво ли не.  Весело им беше защото пред тях най-често спираха малки дечица и млади момичета. Сочеха ги, радваха им се, искаха от тая и тая , и тая басмичка, я за поличка, я за рокличка с воланчета или пък с бухнало ръкавче.

На отсрещната стена се опираха рафтовете с бели памучни платове, до тях бяха топове с воали в различни цветове, тюлове, дантели. Те стояха притаени и очакваха своите клиентки, за да се превърнат после в красиви фусти, с волани и дантели, блузи, във драперии, прикриващи пищни деколтета, които ще събират погледите на господата.

В магазините за платове беше винаги тихо и приятно. Ухаеше на вълна, памук, коприна. Тук дори възклицанията бяха приглушени и тайнствени. Тук цареше възхита и радост. Продавачите бяха внимателни, само металният метър потракваше за да измери необходимият метраж за купувача или пък проблясваше за да покаже от кой точно топ плат иска господинът.

Хартиите, в които обвиваха нежно и внимателно отрязаният плат бяха също разноцветни и приятни. Меки за да не наранят плата ,който ще обвият.

В магазините за платове витаеше атмосфера, която днес няма къде да намерите. Романтиката и красотата, носени от платовете, днес е разкроена, тегелирана, обримчена и пакетирана още в огромните шивашки цехове. Тя не достига до купувача, защото днес той е потребител.

Милка Маркова

Приятел от детството

Някога имах приятел. Няма да напиша съсед, защото ние не бяхме съседи,бяхме комшии, а това е съвсем различно. Не е въпрос от какъв произход е думата.

С този приятел израснахме заедно. Беше малко по-голям, няколко години. Не беше красавец. Беше много отговорен. Растеше като истински мъж. Имаше възрастни родители, много помагаше на майка си и се грижеше поне малко да отнеме от теглото й. Уж беше весел, но смехът му звучеше ту саркастичен, ту тъжен и никога волен. Свиреше на тромпет. Вечер огласяше стихналата махала, поляните и гората. После пишеше стихове. Бурни, протестиращи,смазващо критични.

С него се обичахме.Откакто се помним, през цялото детство. Не знаехме това. Усещахме го. Без много приказки, без задушевни разговори, срещи. Само поглед, една дума, недомлъвка или многоточие и всеки знаеше какво чувства и иска другият. Не бяхме гаджета. Не се търсехме, всичко правеше Съдбата.

Пораснахме. Любовта ни се отприщи изведнъж, като буен поток, като прииждаща река. Заля ни, заля живота ни. Четяхме стиховете му, пишеше за мене и заради мене. Срещахме се. Танцувахме, гледахме луната, рецитирахме, мечтаехме, обяснявахме се в любов с най-дивни стиховце. Тогава видях как Музата обзема твореца, как Духът му минава в „онова” измерение, в което не е съдено всеки да прекрачва. Не разбирах какво става, но се прекланях. Пред дарбата. Пред поезията, която се раждаше.

Издигнаха огромни диги  пред нашата любовна река. Всички задружно. Решиха,че тя е опасна, много опасна и ще ни унищожи. Други го решиха и успяха да удавят любовта. Намерихме я мъртва край бреговете на стихията.

Животът ни повлече. Много далече един от друг. Дори тетрадката откраднаха. Тетрадката,  изписана от неговата ръка специално за мене, със специални стихове от него.. Там имаше стихове, които нямаха друг препис и други, които впоследствие бяха унищожени с други редакции.

Съдбата ни срещна отново през огромна пропаст, с неочаквано телефонно обаждане. Стихове и жарава, заровена дълбоко в пепелта. Преди срещата ни пак там, в оная наша махала, Смъртта реши тази среща да не бъде.

Днес, когато самата аз, понякога посещавана от Музата, плахо прекрачвам в светая светих на Духа, разбирам искрите в погледа на моя някогашен приятел. Сега виждам това, което той някога е виждал и чувствал Там, пишейки своите стихове.

Приятелю мой, вярвам,че ти ме срещаш когато Музата ме осенява, че ти се радваш на разказите ми, че ти ме побутваш лекичко да не се отказвам. Вярвам,че твоят смях, белязан с лека тъга дава сила на перото ми. Не може да бъде иначе. Защото ти беше и си остана моят скъп приятел, комшия, от какъвто и произход да е тая дума.

Милка Маркова