Ръцете на мама

Всичко това вече бях виждала. Отдавна, много отдавна повече от 30 години живеех далече от нея. Когато се завръщах забързана и за кратко някои неща съзирах в ръцете й, други - вече готови.

Сега, когато я нямаше между нас седях онемяла. Виждах всичко с други очи. Най-обикновени женски ръкоделия и малки грижи. Ето, тука торбичка с разноцветни кълбенца. Останали от някое гранче, от плетиво, кой знае от какво друго, от разплетена стара блузка. Прибрани грижливо. Може да потрябват. Тука намирам малки изрезки от нови платове. Майка си шиеше дрешки сама, колкото за себе си. Грижливо беше събирала малки парченца останали от платовете, ще потрябват. Някъде за биенце, другаде за джобче, за някоя майсторски положена кръпка на случайно прокъсана дрешка. На парче изплетено на две куки са нанизани всички дебелини и модели куки за плетене, а малките кукички прибрани в калъфка от термометър. Намирам стара кутийка с украса от мидички, спомен от морето, пълна с копчета. Седефени различни големини, стари красиви копчета от износени вече дрехи, балтонски големи копчета, копче-брошка от нейна красива блуза, мъжки, за панталони, картончета със секретни копчета и пликчета с телени, разбира се разноцветни копчета за жилетки и елечета. Такива майка беше изплела по няколко - за нея и за татко. „Защото когато остареем както ме болят ръцете кой ще ни изплете нещо. На вас не се надявам. Вие на децата си  не умеете да изплетете, че за нас ли?”- така ни „похвалваше” майка с укорителен поглед и отпускаше ръце за почивка. Гледаше всичко да има. Може да не е богато и по много, но да има и „да сме като хората”. Отварям гардероба, който е „моминският” й гардероб. Сигурно има 70 години. С чекмедже най-отдолу. Там са наредени изпрани и изгладени чаршафи, калъфки. Калъфките с „антредьо”. Други, непременно с бродерии. Не само бели бродерии, а и разноцветни с красиво избродирани винетки цветя. Избродирани от нея. Тя казваше, че калъфка за възглавница без украса не е нищо, на такава не се спи сладко. Долните чаршафи винаги имаха от единия край дантела. По възможност изплетена от нейните ръце, в краен случай, ама съвсем в краен, купена от магазина след дълго избиране. „Няма нужда от излишни харчове. Какво е туй от вас. Купувате боклуци, пълните къщите и после се чудите що нямате пари. Като купуваш купи това, което ти трябва и това, което е красиво. Другото е развей прах.” Така ни говореше и ни гледаше многозначително.

Прехвърлях бавно като на забавен кадър нейните неща, гласът й звучеше около мене, виждах очите й със строгия поглед и ми беше толкова мъчно. Всичко, всичко остана тука, в нейната къща, в нейния дом, грижливо подредено и изработено, само нея я няма вече.

Последните години от живота й изкарвах по три дни в седмицата при тях, за да я наглеждам. То какво, ами дали си пие редовно лекарствата и да има винаги достатъчно. Имаше навика да събира в едно панерче разни неща за кърпене, разпрани,без копчета. Шевната машина седеше в стаята където аз спя. Като се понапълни панерчето тя ми поръчваше още след вечеря: „Утре сутринта не отваряй прозореца, аз ще го отворя. „ Това значеше,че докато още има някаква топлинка в стаята тя ще извади машината и ще свещенодейства. Да не се горят дърва напразно, да се доизползва топлината от печката. „Всичко е пари” - обичаше да казва.

Ние със сестра ми я подкачахме, шегувахме се, а тя тъжно клатеше глава и думаше: „Боже, аз ли съм ви раждала”. Сега се питам защо сме се шегували? Тя беше израсла по време и след Втората световна война. Запомнили страшен недоимък, беден пазар, изкарали младостта си със  „с какво да е”, носили дрехи втора ръка. Да е жива сега да види що народ се облича с такива дрехи. Тя смяташе това за страшно унижение. „Може да е едно, да е домашно изработена, ама да е новичко.” - така думаше.

Дълго, дълго стоях в стаята на майка, галех несъзнателно оставените тука нейни скъпоценности. Всеки тъгува за майка си много, през целия си живот. Аз преоткрих своята  с погледа на изведнъж пораснала и зряла жена.

Човек не пораства напълно докато са живи родителите му. После изненадан осъзнава колко всъщност е възрастен.

Милка Маркова

Свекърва и снаха

 Не щеше я булката баба Марина и туй то.Не щеше я в къщата си, щото нейния Тодор левент беше, хубавец. Черноок, строен, стъкнат. Всичко отбираше, на държавна работа работеше, пък униформата как му стоеше… Той й беше вторият, малкия. Двамата с дъртия се взеха големшки. Бяха смутни времена, турчина бягаше, старите шушнаха, в потайни доби се срещаха мъжету и една сутрин отсякоха: да се товари багажа, ще слизат в полето. Туканка нищо да не остаят.

Жените писнаха, старите  пък ги сгълчаха и зашетаха напред-назад, напълниха колата, погледнаха за сбогом към къщята и потеглиха.

Докато се преселят, докато се опознаят! То какво опознаване, ами дъртиците докато сватлъците направят, да се поогледат кой за коя е и ей я главиха я за Малча. Ама времето фърчеше, дичя докат се родят. Първия й син Руси, запопи се. Учен чиляк стана. Попадия си зе и владиката ги проводи къде русчушките села. Тодор се намери още подире и него тя обичаше най-много. Все го станеше, ама и все го глезеше. Дъртият пък не струваше хас. Дядо Малчо все викаше, чу туй не е добро, ще го изгивендоса тоя син.

Как я намери Тодор тая Цана не се разбра. От селото беше де, ама рода й не одобряваше баба Марина. Пък и дума се беше зачула,че като малка Цана изкарала една лоша болест. Какво е било тъй се не разбра. Дали е охтика, дали пък друга неверна болест кой да каже? Уж била яла зелени сливи с треска вътре, не още с костилка. Натровила се била, ама тъй ли било? Баба Марина от магии отбираше, от орисници и магесници. Знаеш тя, че тука има нещо тъмно, ама да видим.

Цял живот снаха и свекърва не се заобичаха. Старата все чокаше с бастунчето си и тихичко нареждаше в кърпата си наредби. Гледаше изпод вежди със сините си мъниста и стрелкаше снахата лошаво. Цана пък нехаеше, заливаше се от престорен смях, на инат правеше не свекърва си. Тодор в устата я гледаше, думата й не прекършваше, къщата, живота, по неин тертип редеше.

Дядо Малчо се спомина с попръжнята на уста. Не се смири тая неговата баба. Оставяше я на този свят сама, ама не беше на добро.

Баба Марина 90 стори, на две сгъната ходеше, чумбера над очите й се спускаше и все наричаше под носа си, все билки вареше.

Един ден Цана се развика из махалата, събра старите жени. Заварила свекърва си килната на миндеря. Не говори, не гледа, само на устата й пяна. Събраха се женурките, бабата беше вече изстинала. Подредиха я, погребаха я в мразовит и оцъклен ден.

Отровена била. Тъй рекоха. Сутринта снаха й прясно млечице й занесла, топла попарка да си направи. Там, в  нейната стая. Там я бяха турили вече, да е отделно,че децата се гнусят от баба си. „То какво, ами не ще да се мие, да се пере”-думаше снахата. Старите жени тихо говореха, че тази зелена пяна на устата й от отрова ще да е. Човек тъй как да е  не умира.

Разделиха се на живот снаха и свекърва.

Много време не мина. Лошото влезе отново в къщата и се развъртя със страшна сила. Снахата болна легна и не стана.

Напусна този свят млада, две деца остави, мъж красавец и млад.

Дали на оня свят прошка си дадоха снаха и свекърва, дали видяха каква лошавина сториха на тази грешна земя, кой знае? Господ да ги съди!

Празници идват

Влизаме къде ли не в мрежата. Четем, споделяме, копираме, прибираме в папки. Много сайтове, автори и кой ли не, пускаме стихове за старите ни родители, за родните ни места, за мъката по роден край и т.н. Умиляваме се, просълзяваме се, ахкаме и охкаме. Дори го правим искрено. После ежедневието ни завърта, завихря, изхвърля, подхвърля, омотава и забравяме всичко. Хукваме по стръмното и не се обръщаме назад. Зная, няма време и начин.

Скоро идват възкресенските празници. Идва Великден. Най-светлият православен празник. Доста почивни дни. Може би през това време има и пролетни мюсюлмански, еврейски, будистки, арменски и други празници.

 Нека този път го направим. Нека си отидем при забравените близки, в родните домове. Нека да се съберем с майки и бащи, братя и сестри, баби и дядовци. Нека напълним сърцата на родителите си. Поне за денонощие. Да отложим помпозните почивки, който може да си ги позволи. Нека съберем левчетата в празните портмонета и заредим колата поне този път. Нека забравим старите вражди, казани думи, подозрителни погледи и свити устни. Да прегърнем сестрите си, да потупаме по рамото братята си, да целунем отрудените ръце на родителите си. Да не чакаме да напълнят  те трапезата. По едно залъче, но да занесем нещо и ние, да го сложим  до всичко. Да пошетаме вместо остарялата си майка. Да изпушим по цигара с побелелия баща. Да пуснем плочи от прашасалия грамофон, нищо че звукът няма да е толкова чист. Нека оставим настрана лаптопите. Да послушаме птичите песни, ако сме на село, а ако сме се събрали в града да разтворим широко тераси и прозорци. Да оставим децата да лудуват колкото искат, да не се караме, да не „пляскаме”. Да си припомним весели истории от миналото, други радостни мигове, когато пак сме били всички. Да вдигаме наздравици, да хапваме, да си говорим всички вкупом или по двама-трима. Нека не гледаме колко е чисто, колко е богато, колко е извисено. Просто да усетим близките до себе си, онова тихо щастие на родителите си, смехът на децата си.

Нека го направим поне тая година. Поне сега, докато все още сме всички, докато  можем. Защото живота е хубав, но и неумолим. Бавно, без да ни пита отнема по някой близък, оставаме все по-малко. Нека се събираме поне на празниците. Нека се радваме,че ето, родило се е детенце в рода ни, дошла е млада булка, солиден зет. Защото, мили приятели, това остава в живота ни. Защото един ден ще се огледаме и ще открием, че ако не сме били добри един към друг и не сме поддържали рода сме останали сами. Смалило се е семейството ни, родът ни, народът ни. Изчезнала е България. Нима ще го допуснем?

Милка Маркова

Мъжка изповед

Из Дневникът на един доктор

Денят ми до тук беше доста тежък. През кабинета минаха само три посетителки, но съдбите им бяха трудни, объркани, драматични. Часът на посещение не им достигаше, прекъсвахме, изчаквах ги. Разказваха  болката си с много сълзи, анализираха себе си и живота си. Слушах ги, бях свикнала, но всичко това натоварваше.

В приемната нямаше чакащи. Имаше записани, но все още непристигнали. Пуснах лека музика, приближих се до големия прозорец и се загледах към планината. Действаше разтоварващо дори отдалече.

На вратата някой почука силно, отривисто, поколеба се и отново..

В стаята надникна мъж. Беше изненадващо. Обикновено посетителите са жени. Много рядко мъже търсеха кабинета ми. Те или не споделяха тревогите си или ги мълчаха сами на чашка питие.  Влезлият мъж беше нито млад, нито възрастен. Може би наближаваше 60. Искрящо сини очи, все още не  остаряли. Някога руса,сега побеляла коса. Добре сложен и чисто облечен. Не бих казала спортен тип, но стегнат мъж. Гледаше ме  открито, въпросително, движенията му бяха колебливи.

- Заповядайте, влезте и се настанявайте  - усмихнах му се аз. Това като че ли се отпусна малко, но преди да седне каза притеснено:

-Все пак още не зная дали трябва да  остана. Абе.. .чудя се, аз май като жените - не бързаше да седне.

- Нали и без това вече сте тука. Нека да опитаме, ако ви се види трудно, ще си тръгнете и ще помислите в къщи дали да дойдете пак - окуражих го аз.

Мъжът се поколеба още малко и приседна на крайчеца на креслото.

-Ами аз, какво да ви кажа…то всъщност няма и какво - замълча - Не, не че няма, ама смисъл има ли…

Постоя напрегнато наведен, после махна с ръка, намести се удобно в креслото и проточи крака.

Животът  му в младостта минавал спокойно и  сигурно. Оженил се за момиче от своето предприятие. Двамата били весели и много работни. Неговите родители някога изгубили малкия му брат и треперели над него, а нейните имали непрокопсан син и разчитали на дъщеря си. Събирали  се заедно двата рода, разбирали се. После се родили  две момиченца. Купили си къща, всичко вървяло добре. Дошли промените и  те се радвали като всички млади хора. Надявали се.

Закрили предприятието им. Първо той,  после тя останали безработни. Не се изплашили. Той бил предприемчив, а тя с професия готвачка. Била голяма майсторка, в бранша я знаели. Появили се първите частни ресторанти и кръчми. Жена му си намерила работа, и втора допълнителна. После и той започнал в голям завод  на западна компания. Постепенно децата растели, условията ставали по-тежки и както всички млади решили и те: жена му ще отиде да поработи в Гърция. За известно време. Нейната професия позволява. Той ще гледа децата и родителите.

Заредили се години на раздяла. Тя изпращала пари, той гледал децата, грижел се за родителите на двете села.

Мъжът разказваше вперил очи в пода, но беше неспокоен. Усещах, че всичко казано излиза  не така както е искал, че изглежда маловажно казано на глас.

Погледна ме бегло, после върна погледа си, а аз му се усмихнах окуражително.

 - Безлично, а? Безсмислено е, нали? Кой днес не е отделен от семейството си заради пари? - гледаше ме с надежда.

 - Продължавайте, няма нищо. Слушам Ви - успокоих го аз.

Децата растели, парите все не стигали. Жена му  оставала за още една година. Изпращала каквото можела, тя живеела добре, те също. През есента си идвала, през пролетта ходел той или децата.

Погребал родителите сам, оженил децата също сам. Тя все изкарвала пари. Били тандем, все така задружно теглели колата.

- За нея не зная и не искам да мисля,  дали си е имала там някой - изчерви се като младо момче мъжът - Няма да лъжа. През тези 15 години  мина младостта ни. Случваше се да имам връзка. Подбирах все жени, които познавах, с които сме били познати. Не исках случайни връзки. Предупреждавах ги, че нищо не е сериозно или трайно. Това ме опустошаваше. Всеки път се заричах, че повече няма, но нали знаете - мъжка природа.

Жена му работела от самото начало на някакъв остров, в селце. Всички я знаели, уважавали, научила ги  на много български ястия, обичаи. Харесвали я, харесвали и семейството й.

- Така вървят годините, така отмина животът ни. Вече не обсъждаме какво ще правим. Бяхме говорили когато се пенсионирам да отида при нея, в Гърция. Там ще живеем по-добре. Може би имаме късмет, че все още сме заедно. Ако може така да се каже -погледна ме мъжът  със син поглед.

- Много наши познати отдавна се разведоха. Дано сме здрави и да се съберем, макар и на стари години. Поне ще сме отгледали децата си донякъде добре, без лишения. Нашето вече се видя, само да имаме  късмет да доживеем поне старините си и да си отидем заедно.

Мъжът ме погледна, усмихна се все така притеснено и каза:

-Ами това беше. Една позната ми разказа за Вас и Вашият кабинет и реших,че мога да дойда. Тежи ми години наред всичко, но на кого да кажеш. На старите, те и без това се тревожеха и така си отидоха, с тревогите. Децата, те пък си имат свои грижи вече, а и не иде да им се жалваш за живота си. Както си го подредил така ще го живееш. Приятелите пък, те си мислят,че като имаме достатъчно няма какво да се овайкваме.  При Вас е друго, идваш, разказваш и на душата ти олеква. Благодаря.

Стана, пристъпи от крак на крак, потри дланите си . Позачуди се и ми подаде ръка, после се засмя пресипнало и излезе.

Всеки носи Съдбата си в ръце.

Работният ми ден беше завършил най-неочаквано, с мъжка изповед.  Улицата ме посрещна задъхано вечерна, безразлична.  Бързаше да пропусне множеството, да разчисти напрежението , да пусне вечерта над града.

Преметнах чантата през рамо и бавно поех към топлината на дома си.

Милка Маркова

Нощта срещу Спасовден

-Върви, върви  подире ми, не се озъртай - смъмри я свекърва й кога надвечер се промъкваха из пустите  сокаци. Старата вървеше напред, безплътна и суха като сянка. Носеше вързоп в едната ръка. Младата пристъпяше навела глава след нея, а сърцето й пърхаше в гърдите като беззащитно пиле. Бузите й горяха, кръв щеше да капне ако ги допре някой.

Преди няколко дена мъжете натовариха кервана и тръгнаха къде Изток. Дълъг път ги чакаше. Месеци щяха  да се бавят доде продадат стоката и тръгнат обратно към село. Ангелина тихичко поплака на мъжовото си рамо, после му даде нишан за из пътя, да си спомня за нея по далечните места. Захлопнаха се тежките чемширени порти подир тях. Свекърва й шета два-три дена със стисната уста без да продума. Една вечер я придърпа във вътрешната одая, тури я да седне на миндеря, взря се в очите й и рече:

-Слушай, снахо. Вече й време чедо да завъдите, доста се мина. Недей, не плачи, зная. Сега туй дето ще ти река, да си остане между тебе и мене. Ни на майка си ще казваш, ни на мъжа си, доде си жива. Нито пък аз дума ще изрека пред свекъра ти или който и да бил други.

Дълго приказваха нея вечер свекърва и снаха.

Тая сутрин старата стана рано, по-рано от снаха си. Опече пита, закла кокошка и я обевари хууубаво, доде се разчекна в тенджерата . Поръси я със сол и червен пипер. Слезе в дълбоките изби и дълго остана там. Най-подир се върна с бъклица. Червено вино било, каза на снаха си. Загъна всичко в един голям, червен миндил и го върза на вързоп. Кога зе да се свечерява, влезе тихо в стаята на младите. Огледа снаха си от глава до пети, завъртя я от всички страни, надигна полите й да види коя риза е облякла.Сви уста одобрително, пооправи кърпата на главата й, стисна в шепа дебелата плитка, хареса й как е оплетена После я хвана за ръка и дълго я гледа в очите.

- За последно. Казах ти всичко, запомнила си го, нали? За нищо друго не мисли, саде за чедо. Отпусни душата си, не се срами и не се стискай. Пък дано Бог е решил.

Подир туй двете жени излязоха тихо из портата и забързаха към края на селото.

Никога Ангелина не беше идвала по тез места на къра. Тука ниви нямаше. Тука бяха тъмни ливади, дървя наоколо. Приказваше се, че било самодивски сборища. В ниското потайно шумеше реката.Кога свекърва й забърза нататък сърцето на младата зачести. Стигнаха до мястото. Чудни ливади, оградени с височки дървета, миришеше на чисто и на треви. Старата избра най-хубавата и най-закътаната поляна. Развърза възела на  миндиля, расла го на тревата. Нареди кокошката до питата, притури и бъклицата насред. Подир туй се огледа наоколо и отиде към храсталака. Върна се с цветя, между тях и русалийското цвете. Сви хубава китка и закичи снаха си. 

Забоде поглед надолу и едва промълви:

-Всичко ти рекох. Направи го. Ще те чакам сутринта. Не се бой - стисна силно рамото й, въздъхна дълбоко и бързишката се скри зад близките дървета.

Ангелина се огледа, поиска да хукне след свекърва си, но краката й тежаха като от камък. Приседна леко до червения миндил. Зад нея тихо прошумоля. Като в сън се обърна младата жена и видя мъж, силен и млад, да приближава. Поздрави я излеко, гърлено, отпусна се срещу  й на тревата. Черната му коса падаше над високо чело, очите му светеха като звезди. Яки гърди и ръце се подаваха из бялата риза. Поседяха малко тихи и безмълвни. Мъжът посегна към бъклицата, вдигна я високо, отпи дълбока глътка и подаде на Ангелина. С трепереща ръка надигна и тя,  червеното вино отпусна трепета в гърдите.

Какво да прави, какво - не спираше да се върти в главата й. После отнякъде дочу думите на свекърва си, напътствията. Стресна се.

-То аз да разчупя кокошката и питата, да хапнем - промълви едва. Той само се усмихна, присегна се и хвана ръката й. Потупа я нежно, погледна я право в очите.

Наоколо запяха птички. Нощта настъпваше бързо. Омаята на тревите ставаше все по-гъста. Мъжът поседна близо  до Ангелина, тихо й говореше нещо, а тя нищо не чуваше. Кърпата се беше свлякла от главата й, ушите й пламтяха, плитката тежеше върху гърдите й. Той леко подхвана дъхавата оплетена коса, отмести я, а на нейно място легна ръката му. Суха, грапава и силна ръка, изгаряща. С другата леко скърши снагата й. Твърди, властни устни приглушиха плах вик в гърлото й. „Не трябва да говорите, пълно мълчание”- като остър нож прободе мисълта й заръката на свекървата. Ангелина се отпусна, сладка омая обзе тялото й, мъжът нежно  я положи под росеновия храст. Ушите й запищяха, устните й сладко се разтвориха, снагата й се заизвива кършена и любена така, както никога досега. На воля, без срам и ослушване, без спиране. Погледът  й улови звезден танц, чудни росенови цветове, бели русалийски премяни, мирис на цъфнало, на драгост. Мъжът я любеше страстно и мълчаливо, галеше нежната й снага, вливаше жизнени сокове  в зажаднялата й утроба, поемаше дъха на разпилените й коси. Нощта минаваше, полунощ превали, а под росеновото дърво Ангелина пиеше и пиеше сладка нега от русалийските ливади. Гърдите й млади, наляти със сила,  търсеха яката мъжка ръка, очакваха докосването й, устните й се протягаха ненаситни, белите й крака проблясваха в тъмнината.

„Какво правя, какво, Боже, свекървата заръча преди първи петли” - сепна се младата жена. Скочи, забради кърпата върху разпилените си коси и хукна боса през поляните към селото. Не се обърна, не трябвало.

Там, на поляната, мъжът бавно се изправи. Прокара пръсти през буйните си коси, пое още веднъж аромат на росен и любов, на младо, ненаситно женско тяло и пое по друма към съседното село.

Всичко остана на русалийската поляна, под росеновите храсти. Недоядената „спасова” пита, недовършената кокошка и празната бъклица върху червения, смачкан миндил. „Бягаш и не се обръщаш, всичко оставяш зад себе си, недояденото, мълчаливото. В тази нощ по магичен начин безплодните жени зачеват. Без да са извършили прелюбодеяние с непознатият мъж, с когото нямат кръвно родство.”

Нощта  преди Спасовден, кога росенът цъфти и слизат русалиите да танцуват и пируват на земята, да лекуват болните и даряват безплодните.

Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

Спасената църква

Далече беше още агарянина. Донасяха са слухове,че иде, за залумите и разрухата се говореше. Думаха,че събаряли светите обители из селата, ограбвали ги, туряли ги на огъня.

Хубава църквичка имаха хората в малкото село. Широчка, с колони отпред, като старите дворци в Търнов. Първенците бяха викали майстори от далече, чак от столнината, да я строят, да я красят. Да прилича на болярските и царските, ако да е малка.

На изток България бързо се сриваше под ятагана, убиваха хора, палеха села и градове, съсипваха църкви и манастири.

Събраха се селяните в църквата си, стареят се поизкашли и рече:

- Братя, работата на добре не отажда. Българско гине ката ден. Мислихме тука със светиня му, гадахме и решихме. Църковната утвар ще закопаем в земята, тука, в олтара. Иконите и тях ще закопаем, ама първом ще увием  у восъчно платно. Вие, братя, всеки да впряга колата си още днес и да кара пръст. Накопавайте, товарете и карайте пръст, ама всеки от различно място. Да не се личи, че е копано. Карайте, братя и да насипваме върху Божия храм, да затрупаме обителта. Най-отгоре ще нарежем чимова трева и ще наредим, храсти щем насади, се едно могила насред село има. Да са пази тайната от всеки, да опазим християнския си храм.

Тихо излязоха из църковните двери мъжете, запрегнаха воловете и завозиха пръст и тревни чимове. Не мина време, насред село изникна не голяма могила, покрита с трева и храсталаци. Овчици пасяха връз нея, децата си играеха там.

Дойде ред и това българско село падна под ятагана и потъна в тъмната робска нощ. Селяните опазиха тайната на могилата си, поколенията забравиха що крие тя. Вековете се нижеха в неволи и мъка.

Кога дойде пак българско, кога изгря свободата, Бог реши да върне на потомците в селото божия храм. За награда, заради техните деди, които опазиха вярата.

Един ден млад козел пасеше навръх могилата в средата на селото, кършеше от храстчето пред себе си крехки клонки, риеше с копитце. Стопанинът му дойде да види що иска този младок, кое не му е наред, че мислеше водач на стадото да го прави. Загледа се в земята под копитата му, наведе се, нещо заблестя в очите на чиляка. Зачовърка с пръст земята, зарови козарят и съгледа, метален шип се подава от земята. Извади ножа от пояса си, поразрови и що да види - християнски кръст излезе из пръста. Подръпна го, не се вади, яко стои, надълбоко. Затича се, повика кмета, хората. Започнаха да ровят земята всички, едва смогваха да изриват пръста. Полека, за няколко дни, пред очите на всички ставаше чудо, земята раждаше прекрасен храм. Разчистиха хората, извозиха настрани пръста, събраха се и тържествено отвориха дверите на храма. Тогава, подкрепяна от синовете си към народа приближи най-старата жена в селото, баба Ана. Треперейки, тя промълви: ”Дица, бая отдавана, кога бяф малка, моята прабаба, стогодишна, един ден ми разправяше, че под могилата в селото има божи храм. Да са повни, ама да се не казва никому. Аз бяф малко хлапандраче, не разбирах, но Господ ме накарал тия думи да повня. Заровили храма дедите ни кога селото  заземал  турчина и га на поробил”.

Милка Маркова

Църквата  "Света Петка", село Пенкьовци в община Трън, Област Перник. Църквата е била затрупана с пръст от местните жители в началото на турското робство, за да я опазят от унищожение от османците. С течение на годините хората спрели да говорят за нея и следващите поколения не са знаели за съществуването и. Чак в края на 19 век църквата е открита случайно от пасящ над нея козел, който разровил кръста.

Професорът

Когато се появи в малкото ми магазинче не знаех кой е. Скоро се бях завърнала на село. Открих магазинче ”Пенкелер” колкото да има подплата седенето около майка ми. Тя не беше толкова болна, но имаше нужда от мене.

Дойде един следобяд. Висок, слаб мъж, със сива , почти бяла дълга брада,отдавна неподстригвана. Очила с големи диоптри, торба преметната през рамото и дълга, неокастрена тояга, на която се подпираше. Бос. От разговора усетих изключителна интелигентност и начетеност, въпреки баналните и обикновени теми. Притесняваше се по някакъв свой начин. Аз недоумявах. Познавах почти всички хора, някои бях забравила по име, но по физиономия помнех. Той не беше от селото.

По-късно започна да идва редовно, в ранния следобяд. Нищо не купуваше. Просто си говорехме. Всеки път за различни неща. Всеки път разговорът за мене биваше интересен. Виждах, че и той си отива удовлетворен. Оказа се,че е кореняк софиянец, но кореняк от тия, дето са внуци на кореняци софиянци. Много прям и обикновен, внимателен в общуването без да демонстрира превъзходство. Професор, ама от ония професори, на които трудно се даваше професурата, не от тези на килограм. Физик. С гордост ми заяви,че е на 82 години. Жена родена в селото беше станала негова трета съпруга и спътница в последните дни на живота му. Негова студентка, дъщеря на семейство учители от моето село. Когато и тя се пенсионирала решили да идват през летните месеци на село. Тук той открил прелестта на селския живот, на истинската природа, некултивирана в паркови пространства, далече от големи градове. Тук открил песента на птиците, щурците, мученето на кравите и обедния рев на магаретата, миризмата на земя. За него това било огромно очарование. Останал прехласнат и решил да живее тук като отшелник, напълно слят с природата. Започнал да се храни само с местни продукти от градините на съседите, да купува месо за празниците само от селяните. Тук открил аромата на прясно изпърженото яйце. Тук открил удоволствието да ходиш бос. Личеше си,че краката му дълги години са дишали през чорапен филтър, боцкаше му и го виждах как понякога стъпва странично, но смело ходеше по цяло лято напълно бос. Сподели ми,че винаги водят дълги преговори с жена си. Есен, за да си отидат колкото се може по-късно в зимна София и през зимата, за да си тръгнат колкото се може по-рано за село. Често ми казваше в края на разговора :”Госпожа, послушайте по-мъдрия човек, върнете се тук, при корените си докато не е късно. Да имате време да се наслаждавате и радвате на тази прекрасна природа.” Обещавах му.

Минаха се много години, затворих малкото магазинче, майка ми си отиде от този свят, продължих да ходя при баща си. Един ден от него разбрах,че професора е починал. Станало е така, както искал. Когато се разболял отказал да отиде на лечение където и да било. Останал на село, да го лекува селския доктор и ако ще се умира, да бъде там. Склопил с усмивка очи. Там го и погребали така, както поръчал.

Все още не съм изпълнила обещанието си пред професора.

Милка Маркова

У дома

Вратите плавно, някак насила се затвориха след него. Топлото остана вътре, зад изпотенитe стъкла. Виелицата го посрещна с бръснещ вихър, захвърли цели шепи сняг в очите му.  Шофьорът на автобуса няколко пъти го попита наистина ли иска да слезе тука. Все пак до първите къщи на селото има около половин километър, виелицата е ужасна, сипе. Пусто е наоколо и тъмно.

Мъжът изчака автобуса да потегли, вдигна яката си, позамисли се малко, поколеба се. После пусна сака в снега, издърпа шала от врата си. Хубав, пухкав,  „марков”, беше казала жена му когато му го подари. Завърза го на главата си, върху шапката. Вятърът силен и безкомпромисен щеше да я отнесе още докато слезе. Закопча палтото си догоре, загърна се добре и вдигна сака.

Със силен вой  го атакува виелицата. Нямаше така лесно да го остави тя. Той си знаеше още от дете, че тука през зимата тя е господарка. Свисти, вие, носи сняг от билата наоколо, мете шосето, после го хвърля върху къщите и с все сила се изкачва отново по върховете. Не оставяше ни човек, ни животно замръкнали и непогребани живи под тонове преспи. Нямаше дори вдлъбнато от пъртина, камо ли цяла. Обикновено пътниците за селото слизат на спирката в края и докато стигнат до първите къщи правят пъртина. Пък и селяните я поддържат, ама сега е Бъдни вечер, кой ще ти броди по кърищата. Затуй снегът беше затрупал наоколо, студът беше свил всичко живо на топло, беше бяло мъртвило.

Първите крачки му се сториха вечност. Дори не можеше да върви направо. Виелицата го запращаше на една страна, докато се върне в правия път, тя пак го блъскаше с всичка сила. Тръгна. Старият му дом и селото го влечаха с непреодолима сила. В тази тиха нощ както се казва, когато всичко е на топло в къщи, когато всеки е със семейството си и празнува, нямаше какво да го задържи в града. Искаше, искаше да е там, в оня спокоен дом където никой и нищо не може да го заплашва, да го тревожи, да иска от него, да настоява, да го изнудва.

Силен порив на вятъра и остри като игли снежинки зашеметени от вихъра, се забиха в очите му. Светът се изгуби напълно пред него. Приведе се ниско напред, заслони се с ръка, поспря за миг и пак пое. Трудно пробиваше дълбокия сняг, високо вдигаше крак да пристъпи напред. Зад него следата веднага се пълнеше  и все едно никой не беше минал. „Люта зима” - помисли си - „Точно такава я обичах когато бях малък”. Напред нищо не се виждаше, само тъмните силуети на крайните къщи. Ще ги стигне, ей го де е, нали е силен мъж. Даваше си кураж, има няма половин километър до тях, как няма да успее. Забравяше,че годините седене на стола в офиса, вечните безсънни нощи, ядовете и притесненията си казваха думата. Нищо не наливаше сила в мускулите му, напротив. Всичко в офиса я изпиваше.

Задъхваше се, но помнеше, че във виелица и дълбок сняг не се спира за почивка. Върви се все напред. Отнякъде долетя вой на чакали. Селските кучета веднага се обадиха. „Нима има и чакали наоколо”- стресна се мъжът. Помисли си, че е беззащитен, че в ръката си има само сак с няколко дрешки, шише с уиски и нещо за хапване. Нищо друго. „Може би вятърът вие, а аз дочувам чакали” -  засмя се на себе си и вдигна крак за нова смела крачка. Не разбра на какво стъпи, а и нямаше как да разбере в снега. Усети, че полита и падна в пряспата пред себе си. Стресна се, изплаши се, напрегна мускули да се измъкне. Не беше лесно, пряспата го държеше в прегръдките си и го мамеше да си почине, да поседи в белия й уют. Обещаваше му, че ще му извае завивка, ще го стопли докато си почива. Бориха се  доста, тя и мъжът.

Най-накрая успя да се измъкне от прегръдката й, огледа се доколкото вижда, обходи я леко и пак запристъпя напред. Ей го де е, къщите се мержелеят. Вече са по-наблизо. Погледна пред себе си. Не беше обърнал внимание, че снегът е до пояс. Затова бяха трудни крачките му. Сакът пречеше в ръцете, затрудняваше пробиването на пъртина. Още малко, още малко, тяхната къща е почти на края. От последните, само още малко.

Мъжът не се предаваше, бореше се с виелицата, преспите, нощта. Рождественската нощ го мамеше към бащиния дом и той намираше сили в себе си за всяка крачка в тая снежна вакханалия.

Най-накрая, със сетни сили и почти на сън спря пред малката портичка на свидната къщица.. Отдалече беше съзрял светлинката в прозорчето. Знаеше,че няма как да свети, че няма никой, че майка му преди години напусна този свят. Знаеше, но светлинката беше там. Жълтеникава, маалка, премигваща, мамеща. Усмихна се тъжно. Портичката беше подпряна от огромна пряспа. Виелицата знаеше,че никой няма в този дом и затова се беше погрижила да затрупа, да не може чужд крак да прекрачи прага.

След още време и борба със снега мъжът успя да стигне до судурмата. Прозорчето, цялата къща тъмнееха, пряспа се беше надвесил от покрива, мъчеше се да надникне, да види защо стопаните не излизат да я разчистят.

Трябваха му усилия за да дръпне резето и да чуе жалното проскърцване на къщната врата. Постоя малко на прага й, почака, но вътре беше същият студ както навън. Не се надигна никой от столчето край печката, не го стоплиха майчините очи.

Присегна се опипом и намери закачената до самата врата газена лампа. Оная тежка топка в стомаха му се надигна леко нагоре, запълзя към гърлото. Зад шишето на лампата имаше затъкнат кибрит. Така го оставяха родителите му, да е нАръки. Последният път когато беше тука развъртя бушона на електричеството, спря крана на водата. Сега не се и досети да търси бушон, без да мисли посегна към газената лампа и кибрита. Драсна клечка, фитилът потрепна, примигна и спокоен пламък освети малката стаичка. Огледа се. Все така подредено както го беше оставила майка му. Леглото застлано, чергите на земята, шкафът с нейните любими чашки. Буцата се надигна още нагоре. Приближи гърлото му...До печката, в страни, седяха наредени дори дръвцата за огъня. Все едно сега е излязла майка му от стаята. Просто е някъде...Къде?

Не след дълго в стаята гореше буйно огън. Бавно се затопляше, дъхът му вече не се виждаше, беше разкопчал палтото си, свалил шала и шапката. Мръдна до избата, донесе още дърва. Сложи вода в кафеника. Нямаше кафе, а и не се беше сетил да вземе, но в джобовете му винаги имаше пакетче. Разтворимо. Ще направи да се сгрее. Печката  пламтеше с всичка сила и се мъчеше да върне топлината в този дом. Цепениците пукаха приятно.

Съблече палтото, придърпа масата до леглото. Няма да сяда на стол, ще седне както някога когато беше малък. Майка му и баща му на столовете до масата, а той на леглото. Подлагаха му възглавница да седне, за да е по-високо и да стига яденето. Тогава беше най-хубаво.

 Кафето  беше готово,  наряза каквото си носеше, малко хляб. Извади две чаши. В едната наля уиски, в другата вино. Когато ходи до избата за дърва съзря забравени бутилки. Добро беше. Някога го бутилира по молба на родителите си. От тяхното грозде, да видят докога ще издържи. Усмихна се. Ето и те са при него до масата на Бъдни вечер. Поседна. Облегна се на възглавниците, бродирани от неуморните ръце на майка му. Посегна към уискито, после размисли и остави чашата. Взе виното, отпи дълбока глътка. Силно...тръпчивата течност блажено погали небцето му, затопли тялото му, заля го със спокойствие. Все едно баща му седеше насреща, а майка му го погали по ръката. Въздъхна дълбоко.

Навън вятърът все така вилнееше, тичаше по пътищата, търсеше къде да хвърли загребания сняг. Връхлиташе, скриваше се зад някой ъгъл и дебнеше, виеше в надпревара с чакалите. Снегът трупаше,  нощта светлееше през вихъра от снежинки.

В топлата стая най-после мъжът се беше отпуснал. Вече не мислеше за работата, за тревогите, за жената, която го предаде. Замина някъде точно преди празниците ,в най-напрегнатите му дни. Не можела повече с него. Сега нямаше грижа за куверти, за изискани ресторанти, нито за скъпи  костюми и превзети жени. Душата му, в мир с него блажено се беше отпуснала и го водеше в ония прекрасни спомени от детството и младостта. Спомените от Бъдни вечер и Коледа, в които винаги радост и спокойствие носеха родният дом и родителите. Нямаше по-голямо спокойствие и щастие от това. Суетата на света изчезваше, тревогите избледняваха, опасностите се скриваха. В бащиния дом на Бъдни вечер имаше само тиха радост, уют, сигурност и светлина. Светлина, която обещаваше и даваше Рождествената нощ на всеки. Миналото навлизаше в топлата стая, навлизаше със спомените, беше топло и уютно. Навън халата беснееше, студът свиваше, но в душата на мъжа беше  благо, мирно, щастливо.

Бъдни вечер в родния дом, най-голямата му мечта, спокойствие и сигурност.

Някой чукаше по стъклото на прозореца. Навън светлееше. Мъжът разтърка сънено очи, надигна се. В стаята беше топличко, тлееше жарава още в печката. Беше заспал без да усети. Щастливо отпуснат, спокоен. По заскреженото стъкло забарабаниха още почуквания от нечия ръка. Стана, протегна се и забърза към вратата. Отвори. Беше комшийката баба Рада. Видяла снощи,че прозорецът му свети и се досетила кой е запалил лампата. Сутринта сложила няколко парчета баница под кенарената кърпа, навлякла кожухчето, пребрадила шала и задърпала дядо Къню да дойдат да видят. Докато тя чукала по прозореца, дядото с лопатата ринеше сняг, правеше пътека, да се види,че чиляк има в тази къща. Мъжът се усмихваше щастливо. Пое баницата, благодари, а баба Рада загрижено го питаше има ли дръвца, ще поседи ли, защо няма ток в къщата,че снощи видяла газена лампа да мъжди през прозорчето. Когато разбра,че всичко си има, рече:

-Слушай, баби, я ела ти у дома за пладня. Ей, дядо ти Къню ще наточи винце, аз съм сварила пачичка, има някое суджуче в къщи, пиперенца има, кисело зелце, ще сгреем и ракийка. Тъй ами, днес е Коледа, как ще те оставим самичък тука в празната къща. Я, ела ти, ела да се видим, да се сприкажем, да си починеш от градската бъркотия.

После старците се обърнаха и заситниха по прясната пъртина към дома си.

Мъжът премигна срещу белотата на снега. Виелицата беше утихнала, къщите дремеха в ранното утро под калпаци от сняг. Лулите на комините издаваха в коя къща има стопани. Няколко врабчета настръхнали от студ стояха накацали по ябълката. Беше му леко на душата, спокойно и щастливо.

 У дома. Бъдни вечер и Коледа.

Милка Маркова

Дядо Станчо на пазар

 На ранина пое стареца към близкото градче. Леко ходеше,  беше чевръст. За има-няма час ще прибяга до пазара да продаде туй-онуй. После да  купи малко катран и да  се прибере. На нива ще се ходи, ще се оре. Дядо Станчо е пъргав и работлив старец. Винаги стъкнато облечен, ръкавите на ризата му бели, та бели. Той ли беше чистника, бабата му ли, не мож каза, ама като неговите бели ръкави никой старец не носеше. Пък и зевзек падаше малко дядото. Не седеше ухилен по цял ден, но излеко дума казваше и дълго ти държеше майтапа му.

Стигна пазара дядо Станчо, поспря на края му. Реши, че по-навътре ще иде, щото може коконите от града да не стигнат до неговата торбица. Развърза я, отвори и взе да зашепва от бялата леща насипана вътре. Ето и първата госпожа го наближи. Погледа го, наведе се, побутна лещата в торбичката и попита: ”Бързо ли увира лещата, дядо?”. „Ууух, амчи бързо зер, как не? Докато се обуя и събуя, и готова, бабата я насипва” Ха на тая булка килце, на другата половинка, че и четвърт на трета, торбичката се опразни. Преброи париците дядо Станчо, мръдна към катранджията, купи катран и хвана пътя за село.

Мина се някой ден, баба Мина пак го спеши. Трябва й сол, малко газ, да грабва останалия пестил, сушените сливи, малко от белия боб и да отива на пазар. Намери си място дядо Станчо, разположи стоката. „Аааа, дядо, дядо, ти защо ми продаде тази леща миналата седмица. Не увира по цял ден, а ти каза ,че докато се обуеш и събуеш е готова”- до него стоеше червосана и белосана госпожа. „А, имаш грешка, госпожа, не съм излъгал аз. За толкова увира лещата. Сутрин като си обуя цървулите бабата я слага на огъня. Вечерта като ги събуя, лещата вече увряла и бабата я насипва.” - хитро и под мустак усмихнат отговаря дядо Станчо.

Продава той стоката си, купува на бабата сол и другите заръки, и потегля към селото. По пътя го настига младо момче, таман повдиганало се работа да върши. По къра на баща си да помага. Гледа катраницата на дядо Станчо и го пита:”Абе, дядо Станчо,ти като намажеш главините на колата и катрана се насъбере отстрани, какво го правиш?” „Какво ли дядовата - отговаря леко накрехнал калпака над веждата си дядо Станчо - ами като отчупя един комат от топлата пита, дето баба ти Мина ми е турила за пладня, че като почна да топя от катрана, все едно, че маджун топя. Сладко,сладко,      ям,ям” -разправя дядото и бодро крачи към селото. Младокът се почесва по тила, мисли, мисли и се чуди - верно лий туй нещо, не е ли? „Ти, момче, виде ли на нашия комин голямата плоча дето съм я турил най-отгоре?  Видял си я, комина висок, плочата голяяяма. Ама знаш ли що е тъй? Оня айроплан, дето фърка тез дине по небето, като рече да почива да има де да кацне” - доволен поглажда мустак дядо Станчо. В сладки приказки не са усетили кога са стигнали селото и ей ги къщята им. Оставя момчурляка да се чуди, а дядото бързо отваря вратника и влиза в къщи, че не само работата, ами и баба Мина откога го чака.

:Милка Маркова

Не герой, не, обикновен българин

1912 година.

 Дядо ми, обикновено селско момче, рано останало без майка и яло сухия комат на градинаря из  Европа. Годината го сварва 20 годишен възмъжал младеж. Започват дългите войни на Балканите и в света. Сборен пункт на неговата част били казармите на град Шумен. В ония времена докато получи повиквателната, докато се добере до Шумен се оказало,че частта е заминала за Гърция. Тогава луди-млади,  за по-набързо, зер кога ще чакат влакове и ще настигат частите, заедно с негов другар хукват пеш през Балкана и не зная за колко дни, но стигат фронта. Направо се явяват при командващия и сами си искат: наказанието за закъснението им да бъде - първата линия. Така и става. Не мирясва лудата му глава  през дългите години на войните. В друг случай буйната му кръв решава друго. Отсреща  противниковата линия е наситена с много добре маскирани и голям брой картечни гнезда, които не дават на нашите войници да мръднат за атака. Настъпва нощта. На фронтовата линия е тихо. Почиват преди офанзивата.  Тогава отнякъде, на бял кон откъм нашите позиции, по цялото им протежение, препусва конник. Отначало е тихо и после луд огън от противника по белия кон. Така до края на позицията конят препуска, картечниците лаят. Слава Богу , жив е.  Моят дядо. Успяват нашите да засекат точно всички картечни гнезда. После се справят с тях. Дядо е наказан за своеволието, но и награден  с орден "Св. Александър" пета степен-златен , /който естествено му открадват още на фронта/ . Друг път някъде в Добруджа, атаката на румънците е сразяваща, командването ни решава временно да отстъпят едно възвишение. Войниците тръгват назад. Дядо ми е със своите другари зад тях-артилерия. Когато вижда отстъпващите наши войници и настъпващите радостно румънци, ядосан започва ожесточена стрелба по румънците заедно със своите другари. Стреля и псува и то как. Успяват да  спрат настъплението на противника, но дядо и другарите му не спират стрелбата, а блъскат и блъскат с оръдието.  Тогава командващият офицер използва стреса на румънците, прави контраатака и си връща позициите...

Та такива неща накратко за моят дядо: обикновено българско момче, заминало на фронта на 20 години и се завърнало на 28 - мъж, който осем години бранил България по бойните полета. За проявите му на фронта е награден с два златни, два сребърни ордена и 4 кръста за храброст. Като награда също му предлагат служба на конен полицай в София. Приема и живее една година в столицата. Уреден е добре, работа като за него. Не зная защо /той не обичаше да говори нито за войната, нито за полицействането/, но не му се понравила тая служба, захвърля всичко и се прибира в родното си село. Създава семейство, отглежда трима сина и изживява достойно живота си.

Един обикновен българин . Не, не герой, обикновен българин, който казваше: "Какво да ви разказвам за войната? Войната е лошо нещо, за нея няма какво да се говори, ами да си гледаме работата всинца"!

В памет на дядо ми Миню Станчев Иванов, чиято първа буквичка нося.

Милка Маркова /Минева/

Среднощен бал

 Пристъпи леко напред. Стълбите, широки  и извити се изправиха пред нея. Вдигна ръка и с красив жест оправи ненужно огромната, подредена фризура. Вдигна глава така,че изящният й профил да привлича най-много погледи. Леко разтвори устни, колкото седефа на зъбите да блесне и бавно запристъпва нагоре. Трябваше да влезе в залата точно когато маестрото вдига ръце за началото на първия такт. Трябваше да я видят всички. Да ахнат. Да се влюбят. Да завидят. Тя - да блести.

Стъклените врати грееха с всички цветове на малките си вълшебни стъкълца. Сърцето й пърхаше от вълнение. Пристъпи напред…залата беше пуста и прашна. Нямаше музика, нямаше празнуващи хора, нямаше главозамайващи тоалети и красиви мъже. Всичко беше изоставено, завесите излинели и раздрани висяха грозно по високите прозорци.Смразяваща пустота лъхаше отвред. Отстъпи назад и хукна по витите стълби още нагоре, искаше да излезе през кулата на въздух. Вратата за покрива й  беше заключена. Задъхваше се от ужас, нещо страховито витаеше наоколо, сивота, вледеняващ страх се таеше в ъглите….Къщата беше мрачна и необитаема…

…….

„Когато се събудих, разбрах,че това е същият сън, сънувах го за кой ли път. Винаги тази къща, винаги този бал, винаги краят страховит”. Стискаше и огъваше тънките си пръсти до бяло и дори думите й не бяха тези, с които можеше да опише съня. Години наред, не често, но винаги един и същ.

Жената я погледна с поглед, който приковава. После погледът се обърна назад  и отлетя надалеч…”Там някога, преди стотици години е бил твоят дом. Там си живяла. От него днес няма следа. Само ти се връщаш на оня бал, на който не си могла да отидеш. Там са още черните сенки, които са ти отнели този бал и живота. Убили са те преди да влезеш в залата. Непобедени през годините, те останали да витаят по тия места, но вече няма на кого да навредят. Тяхното време, дори тяхното, е отминало. Времето се дава на всеки за неговите дни, после отлита. Ще ги отпъдим, ще ги махнем и повече няма да те безпокоят.”

Почти не повярва на магьосницата, но много й се искаше да се отърве от кошмарния сън и изпълни всички ритуали, които тя й подреди.

Времето наистина ти се дава и тя бързаше да  живее своето. Беше забравила за магьосницата, защото вече не го сънуваше. Когато осъзна всичко, беше дори изплашена. Вече не сънуваше, нямаше го кошмарният многогодишен сън. Нямаше я балната зала, разрухата. Всичко беше отминало.

Като възпитана жена  взе сладкиши, букет цветя, малък, но стилен подарък. Дълго звъня на вратата. Никой не отваряше. От съседната врата излезе мъж, който учудено я погледна. „Кого търсите? В този апартамент от години не живее никой. Имаше една жена, но тя отдавна почина и не дойдоха никакви наследници да живеят, нито го продадоха. Празен е.” Извади от чантата си листчето, погледна адреса. Същият е, тя беше идвала тука и беше влизала при жената само преди няколко месеца. Съседът я погледна подозрително, после съчувствено и  затвори вратата.

Жената заслиза надолу, към изхода. Нямаше съня, кошмара, нямаше и жената -магьосница, която й помогна. Дали не беше сънувала? Дали всичко не беше сън…..?

Милка Маркова

Мелодията на кавала

 Слънцето отиваше вече на заход. Не бързаше много, дивеше се още на божия свят. Поглеждаше под някое дърво и играеше на гоненица със сянката му. Напръскваше лице с водица от бързоструйните деренца, после се усмихваше на бяло облаче и леко го отместваше от лика си. Беше августовско слънце, широко усмихнато и лениво. Оставяше в късния след обяд сенките да се настанят из малките падинки на кариерата, обрасли с упорити тревички нацъфтели жълтичко, синичко, розово. 

В този час от високото, откъм поляните под ветите лозя се зачуваше песен на кавал. Омайна песен беше тя. Който кавал не е чувал, той не е усещал онова тихо и сладко надигане в гърдите, онова вълшебство, което не дава мир на душата. Разказвала ми беше баба,че когато тя била млада всеки овчар свирел с кавали на стадото си. Майстори били тогава в свирнята, момите така омайвали, така на либе говорели. За пръв път чух в един такъв след обяд свирнята на кавал. Затичах, извиках баба и дълго слушахме двете приседнали под дебелата сянка на големия орех. „Трябва да е синът на Джемилята. Той пасе овцете, той ще е. Няма кой друг” Синът на циганката Джемиля беше висок и строен, с черен перчем паднал ниско над очите. „Добро циганче, свястно”- думаха старите за него. Съвестно пасеше стадото, тих и мълчалив беше, но винаги усмихнат. Красив, млад мъж. Болен бил - въздишаха жените. Охтичав. Тогава вече се говореше,че туберкулозата е победена. Няма я и хората си бяха отдъхнали, но призракът й все още стряскаше сънищата им. Много беднотия беше затрила тя. 
Всеки ден свиреше синът на Джемилята. Когато слънцето паднеше зад дърветата и се гласеше да захожда, той наваляше овцете над селото. Те пасяха кротко в сенките на кариерата меката, прегоряла тревица, а младият циганин свиреше ли свиреше. Лятото се изниза, заесени. Сутрин росата беше студена и тежка, дните кратнаха, слънцето все по-слабо грееше. Един ден кавалът не се обади. Напразно всички поглеждаха към кариерата, нямаше и стадото. Вечерта старите изтихо и загрижено нещо си казваха. Синът на Джемилята починал. Горе, на кариерата го намерило братчето му. Под една круша дивачка полегнал, там предал Богу дух. Пожали го цялото село, добро и красиво циганче беше. Левент, с огромни черни очи и блага, широка усмивка. Свидна последна жертва на Охтиката даде селото. 
Минаха много години. Няма вече стадо овце селото, няма и хора почти в него. В ония далечни години за пръв и последен път в живота си чух свирня на кавал на живо, не от виртуоз на сцената. Все едно за малко бях влязла във времето на някаква вълшебна приказка. 

Милка Маркова

Любовите ми в любовта

В далечната си пролетна младост имах любов вълнуваща душата, учудена и дръзка, мечтаеща, безгрижна.Тази любов отмина вихрено в годините.

 Брачен венец ми надяна спокойна любов, мила и нежна, грижовна и всеотдайна. Беше безметежна. Тази любов си отиде от мене завинаги. 

Неочаквана любов, късна, внезапно ме връхлетя есенно. Страстна , поглъщаща , шеметна, дълбока и вярна. Всичко, което липсваше в предишните.

 Дочаках я. 

Милка Маркова

Мъжката ръка

Мога да напиша ода за нея. Мъжката ръка. Приета е представата за силна мъжка ръка тя да е мазолеста, жилава, почерняла от слънцето и яка. Такава е била тя във вековете когато мъжът е изкарвал прехраната предимно със сила. Днес какво е мъжката ръка за една жена? Тя пак е сила, тя пак е мъжество, тя пак е сигурност, тя пак е стабилност. Та погледнете една мъжка длан! Е ли тя мека и пухкава, бяла и нежна и на-вече СЛАБА, слаба,слаба…? Тази ръка  не създава уют и желание у жената. Жената не чувства интуитивно оная сигурност, която й трябва в живота. Няма ли силна ръка до една жена, то тя не може да разчита на подкрепа, на увереност, на твърдост,ако трябва. Някога моята баба в момент на откровение и напътствие ми каза така: „Слушай, ба, мъжът до тебе днес може и да вдигне ръка, и да те удари, но утре пред чуждите неговата ръка ще те защити”. Естествено, че баба ми имаше вижданията на жената от началото на миналия век и днес не мога да се съглася, че тази мъжка ръка ще ме удари. Аз запомних думите на баба, те имаха ясно послание: днес може с мъжът до тебе да имаш разногласия, но истинският мъж утре ще те защити пред чуждите, защото вие сте тандем, вие сте едно цяло. Та - мъжката ръка. Тази, която отнема тежките чанти от твоята нежна ръка, тази, която спира чуждите нападки заканително, тази която построява за тебе къща, тази която те вдига от земята, когато си паднала, тази която гали гърдите ти когато мъжът до тебе те люби, тази която бърше потта от челото ти когато си болна, тази която милва косите ти когато гледате залеза или изгрева, тази, която след дълъг работен ден протяга пълната чаша с вино, за да звънне в твоята, тази мъжка ръка, която ти подава еквивалента на своя труд за месеца, тази мъжка ръка, която поема детето ви от твоите прегръдки за да можеш ти да поспиш поне малко след безсънни нощи, МЪЖКАТА РЪКА, КОЯТО ТЕ ПОДКРЕПЯ, не те крепи, ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ТИ ЖИВОТ.

Тази мъжка ръка аз бих целунала с цялата си женска топлина и любов, бих задържала пламенни устни върху й, бих я погалила и бих й се поклонила, на НЕЯ - СИЛНАТА МЪЖКА РЪКА, КОЯТО ЦЯЛ ЖИВОТ Е ДО МЕНЕ!

Милка Маркова

Българското франкофонче

Разказаха ми как наше българче, изучаващо френски език /боже, защо ли му е в този англоговорящ материален свят???/ на разменни начала заминало във Франция за цели три месеца. На село. Притеснената майка сто заръки заръчвала да внимава, кой знае какво е това село, какви са условията и т.н. Когато детето се завърнало възторжено разказало,че всъщност това село се състои от десетина къщи на роднини. Баби и дядовци в едната, лели и чичовци в другите, техните деца в третите. Цял род. Всичките обработват лозята си - тяхна обща земя. По професии са различни, някои работят настрани, други само в лозята, живеят в къщите си, но са задружни и щастливи. Не са бедни. Децата им си живеят там, на село, край земята. Училищно автобусче ги откарва в училището, пак то ги връща. Животът е весел, спокоен и щастлив. Не им липсва нищо, живеят добре, а наоколо е толкова красиво. 

Красиво е и в моето родно село. Не само в него, а в цялата ни страна, във всички селца и махалички, но те са празни. Нашето семейство, на родителите ми, притежава три къщи в една махала. Големи къщи, удобни, с обработваеми дворове от по 3 декара, отделно дворовете за отглеждане на животни, водоизточници - самостоятелни, дълбоки и винаги пълни с вода. Пусти и празни днес са имотите ни, изоставени, разградени, буренясали. Нивите разпродадени. Аз и сестра ми със свои жилища в голям град, далече са и роднините на мъжете ни, чийто семейни къщи са в същото състояние. Не са само нашите имоти изоставени, изоставени са имотите на всички ни, почти на 90 % от българите. Пустеят и се рушат, а ние от бедни по-бедни и все назад и назад. 

Защо? Защо ние не съумяваме да съхраним и доразвием наследеното от родители и деди, а все изоставяме и започваме отначало, от нищото. Такава ни е и държавата. Дали ни е останало от неспокойните векове когато сме оставяли богатата си държава и сме потегляли на път за ново място и нова държава? Не зная, но ми стана болно след този обикновен разказ на малкото българско франкофонче за простата френска истина: да не изоставяш имота си, да го разширяваш и поддържаш, а той ще ти се отблагодари, ще ти направи живота по-добър и щастлив, ще опази държавата ти. 

Милка Маркова

Великден от детството

Тогава пролетта идваше мааалко по-късно. Сезоните все още се деляха на четири. Грееше слънце, зеленееше се тревица, синееха великденчета, жълтееха глухарчета, но си беше хладничко. Хладно или не, дъжд или не зададеше ли се Великден жените във всяка къща оставяха всяка друга работа и започваха чистене. Не съм запомнила някога майка и баба, а и другите жени да си кажат: абе тая година имаше дълга зима, много кърска работа, студено беше, дъждовно, ще чистим като се затопли. Един Великден все ще дойде и ще мине. Това не можеше да се случи. Не ги чух и някога да пустосват,че са изморени, че много работа имат, че кога ще стане то, това чистене. Напротив! "Обръщаха" цялата къща, измазваха стаите, в които цяла зима се е палило печка, измиваха прозорците, а тогава нямаше препарати за чистене. С вестници и чиста вода. Чергите и килимите задължително минаваха през пролетните води на селското дере. Ревниво вардеха децата и мъжете да не нанасят повече боклуци вкъщи. През Страстната седмица /по-късно научих,че така се наричала/ почти нямаше какво да се чисти. Ще изгладят някоя покривка, перденце ще закачат. Не съм запомнила дали в четвъртък или в събота червяха яйцата. За мене нямаше значение, важно беше,че напълваха кошницата /същата като тази на снимката в началото/ с боядисани яйца. Запомних време, когато се боядисваха дюс, т.е без украса. Запомних и времето когато започнаха майка, и приятелките й да украсяват яйцата с мрежички, и тревички, с рисувани букви. Няма никога да забравя козунаците, които се месеха по къщите. Задължително майка и баба се изкъпваха преди това. Запалваха буйно печката в кухнята и "вътрешната" стая, месеха, съветваха се, слагаха ги да втасат на топло във вътрешната стая и беше абсолютно забранено на нас децата да влизаме или открехваме вратата. Козунаците са много мъхнато нещо, само малко хладен въздух им трябва и са готови "развалени". В цялата къща ухаеше на лимони, захар и брашно, на тесто, на празник. Разбира се лимоните се пазеха на лимоновото дърво специално за Великденските козунаци. Нямаше къща без поне едно лимоново дръвче, а още щом зазрееха първите плодове, се оставяха поне два-три лимона, най-едрите за козунаците. Непременно майка изплиташе и козуначени кошнички с по едно или три яйца за всички деца - от къщата и гостите. На разпети петък на мене се падаше да придружа баба на църковната служба. Срещу самия Великден вечерта майка и баба изваждаха "нови" черги и килими за всяка стая, тогава застилаха и стълбищата, на всички легла празнични покривки и възглавнички, на масите празнични покривки. В тая нощ ние децата почти не спяхме или така ни се струваше от вълнение. 
На сутринта, докато баба и дядо се върнат от църква /вече имаше забрана за младите да посещават църквите/ майка подреждаше масата, украсяваше я, винаги имаше букет от нацъфтели лалета,нарциси, панерчета с яйцата, подредени козунаците, печено агнешко и задължително пилешка чорбица, баница със спанак. 
След празничния семеен обяд настъпваше едно голямо гостуване, в кръстниците, в родителите на майка ми, у нас пристигаха кумци и братята на баща ми, веселба, честитене, размяна на яйца и козунаци, а за нас децата безкрайни игри и олелия. 
Не бяха много богати времена и лесни, но никога не чух оплаквания от възрастните срещу празниците и на самия Великден от лошата участ, от тежкия живот, от правителството или от беднотията. Веселяха се от сърце, събираха се с близки хора и почитаха Бога и традицията. 
Така беше някога, много отдавна, около средата на отминалия завинаги 20 век, или поне това остана в моите спомени. 

Милка Маркова

Творението на Господ

Творението на Господ 

Днес е един от редките спокойни и щастливи дни.

Така се стекоха нещата, че мога да мръдна от офиса и няма кой, и за какво да ме потърси. Много рядък момент е това и изведнъж гърдите ми се издуха от щастие, спокойствие, копнеж. Грабнах си чантата, разхлабих възела, тръшнах се в колата и потеглих. Още не знаех накъде, но важното е да се измъкна от паркинга и беж далече, далече. Към къщи? Не, нямаше какво да правя там. Жена ми е командировка за няколко дена. Децата са големи и всеки е по пътя си. Любовница нямам. Е, не ме отписвайте!  Това, че нямам не значи, че съм извън играта. Първо, с жена ми сме си близки и приятели цял живот. Тръпка има помежду ни, не е загасвала. Не ми се шета и на любовница само щото е модерно. Някои приятели ми подмятат леки закачки, но това не ме тревожи. Като не ме тегли отвътре, да си слагам таралеж в гащите ли? Няма да стане. Та, нямам любовница, при която да отида за отмора. Имам обаче вила в лозята край града. Реших, че там ще ида. Ще поседя под сенките на дърветата. Ще послушам птички, ще почета нещо и може надвечер да се прибера или утре сутринта. Обадих се на жена ми каква случка ми се случи и поех към лозята.

Слава богу, след 5-6 километра по магистралата, загърбих фученето и прахоляка й, отбих по тесен път и полека се емнах нагоре из лозята. Вилата ми е на горния край, пътят се вие леко, полегато. Не се усеща баир, но се издигаш незабелязано. Отворил съм прозореца, дишам с пълни гърди. Прохладата вече се усеща, зеленее, мир и покой. Гроздята нависнали, черешите отдавна освободени от плод, помахват с листа. В далечината пред мене забелязвам колоездач. „Колко хубаво, -  мисля си.- Караш бавно, оглеждаш се и в същото време раздвижваш бедра“. Наближавам бавно колоездача и трябва да внимавам да не кривне нанякъде и да стане без беля,  беля. Осъзнавам, че човекът пред мене е жена. С пъстра рокля, капела на главата,  с развети панделки от капелата. Забавям още повече колата и карам след нея. Красиво е да видиш жена на колело. Не е често срещана гледка. Още повече да е с рокля, а не с къси панталонки или дънки. Не обичам жена с дънки. Колкото и очертано да е дупето й, само като си помисля колко дебел плат е дънковият …не,не.  Жена с къси панталонки донякъде е приятна гледка. Виждаш цялото голо бедро, виждаш красотата на фигурата ясно. Жена с рокля обаче, е най-красивото нещо за мъжкото око. Не било така в хор ми казваха синът и дъщерята. Може, може днес да не е така, но за нас, по-старото поколение мъже е така. Жена, с рокля около коляното, а че и с деколте, без ръкави, прелестно нещо е това. Има какво да гадаеш, да обмисляш, да се надяваш да зърнеш и да се чудиш дали ще е това, което ти очакваш. Та колоездачката пред мене е точно с такава рокля. Не е с дълги коси, късо подстригана и под периферията на шапката се вижда красиво извита шия, закривана на времена от развяващата се панделка на шапката. Краката въртят педалите, обути в леки платняни обувчици, а роклята се отмята, открива коляно или бедро и пак го закрива.

Унесен в мисли и гледка не задминавам, а карам след жената. Тя се обръща на няколко път  и после ми махва с ръка да я задмина. Може би съм я изплашил. Ама, че съм! Не се ли досещам, че тук, сред усамотението, следяща те кола за една жена е заплаха. Задминавам я със съжаление, бавно се изравнявам с нея. Подавам се навън от прозореца и й се усмихвам извинително като махвам с ръка. Тя ми отвръща също с усмивка и разбиране. Кривва за миг колелото, после отново се усмихва. Пред нея е закрепена кошница с набрани полски цветя.

Отминавам и карам отново по-бавно, следя я в огледалото и се наслаждавам. Красота. Жената е красота. Добре, че Господ е създал това творение. За радост и наслада не само на окото ,но и на душата. Замислен, замечтан, не съм забелязал кога жената е изчезнала в някой от страничните черни пътища из лозята. Пред мене е и отбивката за вилата ни .Завивам рязко, спирам на полянката и излизам от колата. Блажено се протягам, а птичия хор е спретнал подобаващ концерт за посрещането ми. Взимам си чантата и потъвам в прохладата на лозята и дърветата.

Милка Маркова

Майсторът

Майсторът

Беше се загледал нанякъде, облегнал гръб на белосаната стена. Гледаше незнайно къде. Шарената каручка, недовършена, търпеливо чакаше. Като пъстра женска шамия, която само иска да я отметнеш назад, да разпилееш черните ухаещи къдри и да галиш, галиш. Така грееше нарисуваната й страна. Другата все още беше сива, като изгубила младостта си стара циганка. ” Еххх, защо така бързо заминава младостта?” - мислеше   Мустафа. Красавец е той макар и не в първа младост. Висок, жилав, с буйна, чуплива  коса и черти на артист от индийски филм. Не една и две циганки, пък и туркини, българки,  хвърляха горещи погледи към него. Той нехаеше. Красавец, но сърцето му е за една жена. Работен, пъргав, радост за очите на майка си. Чий син е никой не му каза. Когато поотрасна чу да говорят роднински жени, че чичо му е негов баща, че се е родил от греховната любов между него и майка му. Истина ли беше така и не разбра. Веднъж само се реши да попита майка си. Тя го погледна право в очите, сложи топлата си ръка върху неговата и тихо каза: „Добри и кадърни мъже са баща ти и чичо ти, сине. Не слушай какво говорят, уважавай ги.  Хорската уста не мож затвори.” Нищо повече.

  Мустафа   беше наследил сръчността на баща си, красотата на чичо си и бързият ум на майка си. Джамбазлъка му е на сърце, ама и всичко друго му иде отръки. Занимава се с какво ли не. Първородния си син от малък направи свой помощник. Учеше го на всичко. Животът се изтърколи без да го усети. В двора му пръхтяха най-хубавите коне, имота му пазеше най-вярното куче. Пред къщата му спираха мющерии за стоката, която купуваше и продаваше. Годините вървяха.

Въздъхна Мустафа, погледна пред себе си, погледът му потърси боите. Спря на най-синьото, потопи четката, бавно вдигна ръка с тънки пръсти. Леко докосна небето над розовите храсти върху каручката. Картината беше „България-страна на рози”. Обичаше да рисува тази картина. Когато сайбията на каручката я избереше за украса, Мустафа се радваше от сърце. Не го показваше, беше сдържан и мълчалив,но душата му се разтваряше. Синьо, розово, зелено, червено и бяло - светлина даваха на душата му и картината оживяваше върху канатата на каручката.

Откъм ветите лозя и Елата подухна източния леко. Кучето лавна в двора.

„Свястни деца излязоха моите, и сина , и внука. Поеха животните, джамбазлъка. Печелят добре, живем задружно. Какво ми трябва друго? Ей тука да си рисувам, да наглеждам имота. Е, не е същото, няма насладата от пазарите, от пазарлъците, от купеното и продаденото. Ама всяко нещо с времето си”.

Погледна Мустафа надолу, към дворната порта. Преди няколко дена непознати хора му докараха едно старо ландо. Красиво, но отдавна ненужно. Чули за него, помислили,че може да го купи. Купи го, дълго го оглежда. Пред очите му се заредиха картини…Дорести, едри коне, нови сбруи, големи пискюли над очите им, добре сресани гриви, чаткащи подкови. Паваж, богати мъже и  красиви жени, тайнствен свят.

Ех, има още красота в дните му. Ще оправи ландото, ще го боядиса с лъскав, черен лак, ще изрисува красиви бели цветя отстрани. После ще го продаде, то се знае. Може пък с парите децата му да купят още по-красиви коне. Струва си човек да живее, нищо ,че се остарява.

Обърна се. На пейката по-нагоре майка му плетеше нещо, наглеждаше голямо стадо пуйки, придремваше  под лъчите на слънцето. Усмихна се Мустафа, зарея поглед към изтока, към Крушака, кариерата. Цветовете, любимите му цветове бяха навсякъде. Синьото небе, наситеното зелено на дивите круши, жълтото на кариерата, бялото на пернатите облачета. Омесваха се, навлизаха в очите му, изпълваха сърцето му със спокойствие и радост. Потопи четката в боите, премрежи поглед, замахна леко с ръка и върху каручката заискри красотата на картината с всички цветове на дъгата.

Милка Маркова

Жени от миналото

Жени от миналото

Приемах  всичко за даденост.

Бях малка и не разсъждавах,само приемах света с широко отворени очи.

Възрастните жени, които познавах от близо бяха селски жени, но достолепни. По-късно осъзнах много неща.

Всички те, които ме впечатляваха бяха двете ми баби, техните сестри и братовчедки. Майки на снахите им и сестри на тези майки.

Баба Кина, баба Елена, баба Дона, баба Пена, баба Нейка, баба Велика, баба Станка, баба Ана…

Обичах да ходя у тях на гости заедно с някоя от моите баби. Къщите им бяха красиви, подредени. Винаги ни посрещаха в прохладна стая на втория етаж от къщата. Стаята биваше задължително с изографисани стени в златно, резедаво, екрю. Със златни и сребърни лилии по стените. В селото ни отдавна имаше електричество и от красивите тавани на тези стаи висяха още по-красиви полюлеи. Спомням си не само стъклени, а и фино изработени  от някакъв плат с пискюли и рюшове. Независимо от електричеството  върху бюфета задължително стоеше газена лампа. Изящна като женска фигура с причудлив абажур. Зад стъклата на бюфетите проблясваха фини ликьорени чашки със златен кант или цветя, гарафи пълни с искрящи  питиета, кристални купички за сладко и сребърни лъжички. В средата на стаята имаше малка или по-голяма обла маса. Тогава се казваше обла, не кръгла и вижте само колко по-красиво звучи. Обла маса, покрита с дантелена покривка. Тази маса обикновено седеше на идеален прелестно извит крак или на четири изящни крака. Домакинята внимателно отмяташе плетената покривка, сгъваше я още по-внимателно, а на нейно място застилаше друга-красива и бяла. В краищата на новата покривка имаше бродерии. Понякога разноцветни, а понякога бели и рязани. Поставяше пред баба ми и пред себе си по една от красивите ликьорени чашки, а върху сребърен поднос от ония пълни с искрящи течности  гарафи. Пред мене обикновено поставяше малка кристална купичка с кехлибарено сладко от дюли или тъмно червено от череши и  сребърна лъжичка. Наливаше вода в голяма стъклена чаша украсена с изрязани в стъклото винетки цветя. После запитваше баба ми ще пие ли кафе и сервираше каната с прясно сварено кафе от леблебия и ръж. Кафеените чашки бяха малки, деликатни, задължително с онези красиви старовремски розови цветчета. Салфетките, които се поставяха до чашките бяха със същата бродерия като покривката.

Приказно, нали?

Това се случваше през 60-те години на миналия век.

Приемах нещата като ежедневие и нещо обичайно, защото всичките баби, които посещавах ни посрещаха така. Когато малко поотраснах и се замислях защо има  други жени и къщи, където не се посреща по този начин попитах майка си. Защо?

Тогава тя ми каза: „Защото тези баби някога, като млади момичета, след войните в началото на века се наложило да бъдат слугини в София и Варна. На много от тях бащите загинали по фронтовете, други пък се завърнали болни. Нямало пари, били бедни години, а те вече били големи. Наложило се сами да спечелят пари за чеиза си. Всичко това видели и научили от семействата, при които работили. Научили се на обноски и по-красив живот. Спечелили пари и се прибрали. Добавили към чеиза си и тези фини предмети. Успели макар и в една стая да уредят и съхранят част от красотата, която видели и на която се научили.”

Минаха години, но аз не забравих красивите стаи и „гости” на моите баби. Мислех си, че когато човек има вроден усет у себе си за красивото, дори за миг да го зърне пак ще го претвори в живота си. Когато няма този усет дори сред същата тази красота да се роди и живее може никога да не я забележи.

Дължах на тези някогашни жени разказа си, защото те първи макар и на село, и преди толкова години ми показаха красотата, изяществото, обноските. Те ми показаха, че жената трябва да има усещане за красивото където и както  да се наложи да живее.

Милка Маркова

В одаята

В одаята

Подир пладня е и снегът трупа ли, трупа. Къщята  едвам се виждат под пряспите. Добре, че гората е близо, дърва бол. В одаята е топло, ама комшиите още не са почнали да идат.

Бай Ибрям, стар татарин, отваря по икиндия. Запаля  майсторски огъня в огнището, а докато се разгори хубаво, премита  чергите, да е чисто. Ръси пресен сняг и мете.  В огнището жаравата нагаря бързо.  Като в ковашка работилница силна.Туря паралиите пред миндерите, а върху тях, калайдисаните филджани. Докато се нагори жаравата, одаята са стопля хуубаво и е време да счука каавето.

Един по един.мъжете от махалата отварят вратата, събуват грижливо папуците си, отупват ги от снега и ги нареждат край стената. После всеки сяда на мястото си и подгъва крак. Свалят чалмите, турят ги зад  гърба си и се поздравят един друг. По-младите леко покланят глава към по-старите, с акраните свойски се потупват по раменете.

Кога се посъбират амен всички, бай Ибрям вече счукал каавето и прави каймакя в джезветата. Вратата се отворя и влиза Миню, млад българин, горски на селото. Техен комшия  е, обича да идва в одаята на приказка подир пладнята, кога се връща от гората. Знае той турски и прави екрам на комшиите, поздравява и приказва с тях на техния език. Те пък от своя страна, също правят екрам на Миня и му отвръщат по български. Имат се, имат и какво да си кажат.

Кога стана мурабето и турците тръгнаха към Анадола, запродаваха къщите си на сгода. Тогаз пък няколкото татари , докарани тука преди време от султанските власти и заселени в туй село, купиха турските къщи. Не искаха пак да дигат челяд и да тръгват по друмищата. Харесваше им земята, вода имаше бол, и като се събраха мъжете, решиха да останат тука да живеят. Никой не ги гонеше, имаха се с турци и българи, ще останат в българско.Купиха хубави къщи, пренесоха багажа и останаха. Тез двете одаи зеха с общи пари от едно бедно семейство. В едната мъжету се събират подир пладня на приказка и кааве, а другата наредиха с миндери за окъснял пътник, замръкна тъдява. Да има де да отседне и пренощува.

По миндерите край стената вече няма празно място, амен всички комшии са тука. Сърбат силно горещото кааве и тихичко си приказват. Вътре е топло, мирише на мешови  дървя, жаравата фърля светло по стените. Снегът зачести навън, припада тъмнината, вечерта иде и наднича през джама да огледа всички ли са веке тука.

В едното кюше на одаята, присвил крак под себе си, подпрял глава без да е смъкнал чалмата си тихо седи бай Таир. Нито шава, нито приказка отваря с някого. Алиш Татаря тихо приближава и го побутва по рамото. Бай Таир се стряска, дига глава, а от очите му едри сълзи се търкалят по брадясалите, хлътнали страни.

- Що,бре, Таире, какво й туй нещо? - само с устни пита Алиш.

Всички се умълчават и обръщат очи към тях. Видяли са Таира в кюшето отдавна, ама траят, чакат го.

Бай Таир помълчава, отрива страните си с памуклията ръкав, гледа в земята и едва  им продумва.

Не знаел вече какво да прави със сина си. Млад мъж, с хубусте жена и дребни деца, а от кръчмата не излиза. Все пияно оди, из къщи по майка и жена гълчи, опитва се и на баща си да отвръща. Търси под дюшеците и из долапите скътани жълтици, намери ли нейде, право у кръчмата насред селото отива. Като не намери, на рабош пие, после Таир са чудом чуди как да са разплаща с кръчмаря. Работа не пофаща. Голяма мъка й туй нещо. Акъл дири баща му, помощ търси.

Въздишат мъжете, запремятат броениците в ръце, замълчават. Всички добре знаят също като злочестия баща,че оправия от туй нещо няма. Пиянството й до гроб. Яде те отвътре, а ти ядеш живота на ората  си.

Ей го, към пладня днешният ден бай Таир видял сина си да изкарва воловете от дама и помислил, че на вода ги кара. Чешмата с поставите току пред вратнята им. Трепнало му радостно сърцето, помислил си, че може  пък много да кори сина си, да не е баш толкоз пияно и лошо. Обърнал се сина назад, видял баща си на судурмата и се провикнал, че ще напои добичетата на долнята чешма.Да ги поразтъпче малко, че се уседели в тая люта зима. Още по-радостно скочило сърцето бащино и закадил малката луличка с наслада. Минало се час, два, син му не се връщал. Затревожил се бай Таир, студ е , ще простине добитъка. Нахлул папуците и хукнал да търси стоката си. Насреща му се задал младият Таир. Кьор-кютюк пияно. Пада ,става и кога стигнал баща си закривил уста и зафъфлил. Да си търси воловете баща му при кръчмаря. Продал ги, щото днес се колели животни за продан. Продал воловете и имал сметка да пие цял месец на кръчмата. Причерняло на бай Таир пред очите, фанал сина си за врата, и му казал: „В къщата ми няма да влизаш без добичетата. Отиваш и ми водиш воловете, иначе фащай гората. Жив не щъ да та виждам”

Закапват още по-често мъжките сълзи, зашъпнаха  в мустаците си мъжете по миндерите, приседна им каавето, в одаята пропълзя студ. Тежко замълчават, бай Ибрям рови жаравата с дилавя, а тя съска и хвърля искри ядно към зяпналата паст на комина.

Навън, пред вратата се зачуват стъпки, глухо пада нещо и я блъсва с всичка сила. Не издържат пантите и тя зейва с трясък. Върху чистите черги се премята нещо голямо и тупва насред одаята, после друго. Мъжете наскачат, пипват се за поясите, блясват ножове в яките им ръце. Така и замръзват всички. Насред одаята се търкалят две волски глави, окървавени, с посинели езици, оцъклени огромни очи, а синът на бай Таир с разкривена, ухилена уста пелтечи, олюлява се:

-Ей, ти воловете,тате, нали тях искаш, ей ги, доведох ти ги. Карай ги в обора, стоката ти й тука.

После гледа победно стария си баща и поред всички онемели мъже, буторясва омекналото си тяло във вратата и се изгубва в тъмнината и виелицата навън.

Милка Маркова

Еньовден

Еньовден
 

В малкото ни селце, забутано и напълно изгубено из балканите не бяхме заварили много хора. Група приятели, набедени поети, писатели  и художници се разхождахме безцелно с малки ранички на гръб  из планината когато  открихме запуснатите къщици разхвърляни по слънчеви ридове. Живееха няколко възрастни старци-жени и мъже. Вечни, на неопределена възраст. Погостувахме им ден-два, разговорихме се надълго и широко. Беше ни драго на душите, написахме стихчета, художниците нарисуваха картини. Не ни се тръгваше. Старците ни поканиха да им идем отново и така се започна.

Не след дълго две двойки от нас се заселиха за постоянно в селцето, после придойдоха поединично някоя друга поетична душа и се заформи „младото „ село. Едни купиха къщици, други се настаниха под наем, трети пък просто влязоха в изоставените домове. Творяхме, обикаляхме балканите, слушахме безкрайните разкази за било и небило от „старото” село. Животът ни беше приказен. Да, в истинският смисъл на думата. Жените се учехме да плетем и предем, да разпознаваме билките и да лекуваме по бабешки. Мъжете научиха как се коси, как се пласти купа, как се цепят дърва, как се ремонтира къща без да търсиш фирма за строителни работи. Слизахме към града понякога да продадем някоя картина или пък изработени от природни материали сувенири, да изкараме парици за най-необходимото.

Селото ни предложи много спокоен, романтичен, интересен живот. Наоколо имаше стара гора, потайни места,обрасли с бръшлян, полутъмни долове, тихи рекички и бистри извори. Горски кладенчета с кристална и ледена вода. Птичета пееха неуморно и омайно. Учехме от „старото” село да разпознаваме звуците, дневни и нощни, да предсказваме времето по разни знаци. Ние пък разказвахме за градският живот на нашите учители, за светът, който на тях беше непознат.

„Старото” село беше чешитлийско, ама и ние, „младото”, не оставахме назад. Обличахме се по най-причудливи начини, кой както си харесва, носехме дълги коси, бради, мустаци. Шиехме си дрехи от зебло, носехме големи тояги, издялани по специални начини, научени от старите ни съселяни. Вечер без телевизия и компютър седяхме до късни доби и водехме нескончаеми разговори, пеехме, слушахме горските звуци.

Прекрасен живот ще рече всеки и ще е прав. До денят Х.

Една нощ из селото проеча писък, втори, третият не спря. Скокнахме сънени, заослушвахме се, запитахме се, залутахме се. Сетихме се веднага за придобивките на цивилизацията, грабнахме големи фенери, соларни лампи, запалихме и факли, взехме свирки и тръгнахме из селото. Да дирим източника на писъка. Стигнахме до къщата, в която живееха Катя и Явор, двойка художници. Бяха отскоро тука, но бързо се сприятелиха с всички. Рисуваха интересно, с нежни цветове. Харесахме ги. Пищеше Катя. Тя не пищеше, ами извиваше тънък, пронизителен писък като песен. Стоеше на судурмата  на къщата, гледаше нейде в тъмата и пищеше. Жените я вкараха вътре, задирихме Явор да го питаме „кво става бе, кво стори на момичето”.  Ни следа от него. Някой му намери ризата и гащите дето ходеше с тях, доколенки от зебло,  под судурмата отдолу. Успяхме да спрем писъка на Катя, жените разтриваха ръцете й, краката, слепоочията. Мислехме, че са видяли нещо и понеже са отскоро, са се изплашили, а Явор е отишъл да го дири. Катя само клатеше глава отрицателно, вдигаше ръка до някъде и я пускаше като отсечена надолу. Решихме,че ще ползваме все пак телефон. Бяхме се разбрали, че телефоните са само за краен случай и понякога да се обадим на родителите да не примират от чудене какво правим. 112, кратки обяснения, после разправия. Не знаят къде е това село, не знаят как да стигне Бърза помощ до нас, че пък в коя област се пада тая махала. Докато се суетим,  ей ти я пристигна баба Мария от „старото” село. Носеше под престилката си едно лимонадено шише, с топче за запушалка. Мълчаливо влезе, а младите жени сторихме място без да промълвим дума. Баба Мария махна с ръка да излезем на судурмата, приседна до Катя, намокри ръката си с течност от шишето. После помилва главата на художничката, косата и очите й, взе да разтрива отново с мокра ръка тила й да шепне нещо. Дълго мокри и разтрива ръцете й ,тила й, слепоочията й и все нареждаше думи някакви. Тихо, само с устни. Катя се отпускаше, задиша спокойно и полегна. Баба Мария придърпа завивката върху й и пак без дума си замина.

Следващите дни бяха дни невъзможни. Всичко, което се случваше не беше истина все едно. Доктор тъй и не дойде, но се наложи да викаме полиция. Явор беше изчезнал. Нямаше ни вест, ни кост както се казва, от него. Обиколиха полицаите къщите, баирите наоколо. Ходехме с тях, показвахме и разказвахме за любими места, за навици, за ежедневието, за причините да сме тука. Старците от селото само кимаха с глави, слушаха ни, но мълчаха. Никой от тях нищо не каза, ни попита. Катя се беше съвзела уж напълно, но май не беше тъй, щото това, което разказваше граничеше с лудост. Ами кво каза Катя: вечерта с Явор дълго си говорили, пили бяло вино, разхождали се наоколо хванати за ръка, целували се и си шепнали любовни думи. Млади хора, кво друго да правим, нали? Дошли тука да изживеят любовта си до капка и ако е рекъл Господ да останат в селото, да се оженят. Мислели дори, до сватба стигне ли се, тука да я направят. Катя да се облече като самодива, с горско венче на главата, а Явор в ленени дрехи и дялана тояга. Мечти. Та нея вечер като се прибрали Явор решил да иде отсреща дето видели чудни бели цветя на полянката и да й ги донесе. Катя ги харесала кога ги видяли, но не посегнала да бере. Светели чудни в нощта, но влюбените отминали. Явор хукнал към полянката, а Катя не го спряла. Тя го виждала от судурмата кога берял цветята, сърцето й трептяло от любов. Завърнал се Явор, застанал долу на плочника и викнал, че сега ще й изпее песен за любов с цветята в ръка. Вдигнал високо глава, запял, а певец бил, хубаво пеел - така казваше Катя. Тя се облегнала на дървената преграда да слуша и тогава станало страховито. От главата, постепенно надолу, Явор взел да изчезва, все едно се разпадал. Катя не вярвала на очите си, помислила, че виното й дошло повече и губи съзнание. Не, нищо й нямало, права била, на себе си била, а Явор продължавал да се разпада, докато ризата се смъкнала на земята, а до нея леко полегнали и гащите му, от зебло. Песента ,която пеел последна  изчезнала. Носела се с копнеж след като Явор се разпаднал и полека заглъхнала. Тогава Катя се чула да пищи. Странно било и това пищене, два пъти кратко и после безкрай.

Ей това разказа художничката на полицаите, на психиатрите, на близките си. Повъртяха се следователите, поразпитаха още ден два, но какво да правят повече. Нямаше труп, нямаше убийство, не намериха следи от насилие. Нямаше убит от животни или от престъпник човек. Просто един мъж, млад художник, беше изчезнал мистериозно една нощ. Може да е избягал, да не е издържал с приятелката си или пък в това диво място. Пък и художниците са башка хора, знае ли го човек къде е запрашил. Може да е нейде в друга планина, в друго село, с друго момиче.

Някои от „младото „ село се изплашиха и заминаха завинаги оттук, някои останахме. Е, не бяхме решили дали ще е за постоянно, но останахме.

Мина се време, почти година.

Една вечер се бяхме събрали край големият огън насред селото, край запустялото читалище. Все се канехме да го поизчистим и подредим, ама хайде за следваща зима щяхме да го нагласим. Сега стъкнахме огън и си приказвахме. Бяхме „старото” и „младото” село се събрали. По едно време баба Мария побутвайки жаравата с дълга пръчка рече:

-Утре е Еньовден, да внимавате тая нощ. Да се приберете по къщите си и до изгрев слънце нямате много работа навън. Тъз нощ е потайна. Бродници и вещици слизат по Земята. Туй са жени, продали душите си на Дявола, черна магия правят. На мъжету и на жените. Още омайници им викат.

Ние се позасмяхме и викаме на баба Мария, че то тука всяка нощ има омайници, не само на Еньовден. Тя ни погледна,  позарови поглед в огъня и продума:

-Тъй, ама нали помните Яворча и Катето. Какво мислите стана оная нощ, а?

Всички замлъкнахме стреснати и притихнахме.

- Нея нощ бродница е омаяла с тайни билки Яворча. Онез бели цветя дето ги е брал за Катето, бродницата го е подмамила да ги бере. Харесала го, примамила го, решила е да го открадне и да се ожени за него. Тогива душата на мъжа отива в света на мъртвите, а тялото му се разпада на прах. Затуй Катето е видяла как той изчезва. Песента му сал чувала до последно, щото дъхът последен отлита. Затуй милата, само пищеше на един глас, тъничко. Бродниците отнемат гласа на момите, а които мъже не харесат за женитба с тях си, отнемат им мъжката сила. Ей туй стана оная година под судурмата на Катето, затуй намерихте само дрехите на Яворча. Не си правете шеги с тия жени. Където има бръшлян по гората къща не правете, там е сборището на юдите и мамниците, там варят билки за магия в нощта срещу Еньовден. В такава нощ се чака утрото, лъчите на слънцето. Кога Райко изгрее, тия черни души се връщат обратно в небитието, тогава билките стават лековити, тогава росата се гази за здраве. Не мислете, че знаете повече от старите хора, не се присмивайте, а се учете и почитайте тоя свят и оня. Спазвайте обичаите и ги разбирайте. Хайде сига, идете се наспете, че утре кога изгрее слънцето ще ставаме рано, по росата, да берем билки. Нали знаете ,мОми, седемдесе и седем билки и половина трябва да наберем утре. Баба ви Мария ще ви учи да ги разпознавате до една.

Милка Маркова