Благословията на Господ

Слънцето пребледняло от жегата поглежда все по-често към запад. Бахлъка засинил в далечината го влече неудържимо. Да се търкулне зад баира му и да се отдаде на почивка. Примамени, горещините бързат след Райко, напускат бавно падинките, сенките край деренцата и поемат нагоре. Нагазват в светналите полянки, изпъстрени с поувяхналите главички на цветята, пълзят и те къмто заника на слънцето. Кривата върба долу в ниското, врасла в себе си стебло, широко разперили клони, се мъчи да види отражението си в единственото по-голямо вирче, непресъхнало още от жегите. Деренцето изцежда малкото останали свежи струи вода за да го напълни, да има къде да цапа бялото ято гъски на баба Мария. Гонят се из вътре, пляскат с криле, грачат и съскат една срещу друга. Всяка иска да загребе повече вода с крилете си и да я излее върху белоснежните си пера.

Подпряна на дълга, гладка тояга под сянката на върбата стои баба Мария. Радва им се, оставя ги да се къпят на воля. Рано е още доде падне летният мрак. Да поцапат из вира, тогава ще ги подбере към къщи. Гъските не са вярване. Има дни като днешният, уж са на близо, уж ги чуваш, че са пред къщата, прибрали се. Потърсиш ги към надвечер, няма ги никакви. Тръгваш да ги търсиш, маеш се из махалата, надничаш в съседните, завираш се по безбройните дерелици, няма ги и ги няма. Болят я краката баба Мария, не може да обикаля дълго, а пущините понякога излизат из селото и отиват чак в коренежите. Там има или ожънати вече ниви, или зазрели мисири. Отиват, ненаяли се, да кълват. Случвало се е месечината да ги огрее, а те още там. В такива вечери баба Мария обикаля подпирайки се на вечната си тояжка, мърмори, ядно попклаква и нарежда:

- За кого ги гледам тия проклетии, нали за тях. Ама кой е тука да ми помага. Да ги търся, да ги храня, да ги броя дали някоя не е напълнили чужда тенджера. Няма кой да ми помага, за какво ражда човек деца?

Днешния следобяд пак я разплакаха пустите му й гъски и тя в яда си заръча да кажат на сина й да си дойде. Загубила е гъските да му кажат и няма крака да ги търси. Да му кажат, че плаче и седи вън , на пейката.

Еееех, синът й, Марин! Първото й чедо е той, радостта и късметът в живота й. Едно време като беше мома, баба Мария беше хубавицата Мария. Едра, бяла и червена, с големи, омайни сини очи. Тънка снага и пълна пазва, стройни крака. Нямаше ерген да не въздиша по нея. Беше ходила слугиня по Софията, имаше хубави дрехи, градски. Разлюляни поли, копринени блузки. Като се премени всичко трепти по снагата й. Гердан слагаше на вратлето си, спускаше се той към разтворената й пазва. Не един ерген понечваше по седенките да го оправи и намести, че се е подпъхнал под якичката на копринената й блузка. Тъй, ама туй право се падаше единствено  на Ивана. Иван и той личен, висок, и той синеок, сериозен. Здрава ръка имаше Иван /Божккеееее, отиде си и той и я остави саминка/, свиеше ли я около кръста й, сърцето на Мария замираше. Любеха се вече година, но все не смееха да приказват със старите. Тогава Мария усети, че е непразна, че носи дете под сърцето си. Страхът обхвана и двамата. Силният мъж Иван не отричаше детето, не, страх го беше как ще кажат на старите. Решиха и двамата,    че ще отидат в близкия град при доктор. Да видят как, какво ще правят после. Напълни кесията Иван, качиха се на трена и се озоваха пред вратата на женския доктор. Възрастен човек, с очила на носа като всеки доктор. Огледа ги, покани ги вътре, разпита ги, изслуша ги. Помълча дълго, а те не смееха дъх да си поемат. После докторът ги погледна в очите и тихо започна:

- От едно село сте, обичате се както сами казахте. Мислите сватба да правите. Защо ще убиете това невинно детенце? Защо! Питате ли се как ще го сторите, как ще живеете с това, кога създадете семейството си. Как ще родите другите си деца и дали Господ ще реши да ви даде други, след това убийство?

Мария и Иван мълчаха объркани, засрамени, изчервени и попотени. Гледаха в земята и не смееха дори да въздъхнат.

- Я, сега чуйте ме. Мене е най-лесно да ви взема парите и да ви пратя да си вървите. Вдигнете се, идете си на село и пъраво при вашите. Целувайте ръка и гласете сватбата. Не казвайте никому, знайте си само вие вашата тайна. Като наближи времето, Иване, доведи Мария при мене. Обещавам ви едно хубаво като двама ви бебе. Хайде, Бог да благослови.

Баба Мария се завърна от спомените си, защото зад гърба й изтопуркаха тежки стъпки. Обърна се и видя Марина. Нейният хубав Марин. Дошъл си беше, получил хабера.

- Майко – ядосан и задъхан започна синът й. – какви ги вършиш пак. Ей ти гъските, защо си заръчала да си дойда. Нали знаеш, че трябва да почивам преди работа. Влак карам, не е шега, толкова хора возя, трябва да съм бодър. Ти знаеш ли, че с бързият влак си идвам, нямаше пътнически по това време, знаеш ли? Колегата ми се съгласи да наруши всички правила, намали на завоя при изхода от дефилето, да скоча от влака. Знаеш ли майко? Кога ще се прибера, кога ще почивам? Тия гъски догодина да не ги виждам.

Баба Мария го слуша, усмихва се и се радва. Млад е, ще си почине бързо. Прав е, работата му е сериозна, отговорна. Машинист е, кара пътници. Ама като живее в града…, е близко е градът, идва си винаги когато може, но за нея все е малко, все се чуди за какво да го извика, че да е около нея.

Нейният Марин, нейният син, нейната радост в Живота. Благословията от Господ както беше казал старият доктор.

„Благодаря ти Господи“ – думаше на себе си баба Мария и вървеше след гъските пред сина си на път към къщи.

Милка Маркова

Мъдрият урок на баба

Както всяко внуче и аз обичах безкрайно моята баба. За мене тя беше пример за всичко. В нейните думи и поучения никога не се съмнявах. Вероятно и тя като всеки човек е имала своите недостатъци, но за мене нямаше никакви.
Вече бях голяма, омъжена. При едно от гостуванията ми при нея получих още един мъдър урок.
Баба живееше в голяма къща в края на селото. Тя беше лечителка, бабуваше. В други мои разкази съм споменавала,че почти нямаше човек, комуто да не е правила добро. Когато остаря и закъса с ходенето при нея често идваха благодарни хора. Ей така, да я "видят как е, какво прави кака Нейка". 
В този ден отново дойдоха няколко жени. Баба им се зарадва, покани ги в къщи. Поседнаха, поприказваха. Някои се посъветваха за това-онова с нея. Баба смъкна от гредата кошничка, в която къташе кутийка локум, друга с лимонови резанки и задължителните бучки захар. Почерпи гостенките си, донесе табла с чаши вода. Когато ги заизпраща откъсна от градинката си по стръкче здравец за всяка.
Останахме сами и тогава видях,че жените бяха оставили торба с някакви дарове. Вътре имаше килограм захар, пакет брашно, пакетче леблебия за кафе, два големи лимона. Обърнах се възмутено към баба: защо са й донесли тия неща? Нали знаят,че майка и татко живеят на 200 метра от нейната къща, че всеки ден са при нея. Не е останала без грижи и провизии. Другият брат на баща ми също живее в селото, всяка събота си идва и не с празни ръце.
-Слушай ба, слушай ме - потупа ме баба по ръката кротичко - слушай и запомняй. Туй жените го знаят много добре. Те не са го донесли защото нямам. Аз съм стара жена, вдовица. В такъв дом с празни ръце не се влиза. Господ така е отредил. За хаир на носещите и за добро на дома, в който се гостува. Затуй ги донесоха жените, затуй и аз ги приех. Да са живи и здрави.
Моята мила бабка ми даде още един житейски урок. Нито носещият ще обеднее, нито получаващият ще се замогне. 
За хаир е, т.е за добро.

Бях много млада, а тя все още не беше напуснала този свят…моята скъпа баба Нейка Тотева, лечителката.

Милка Маркова

Майка и син

Лежеше на съседно легло. Висока, кокалеста жена. На възраст, но си личеше, че старателно поддържа външният си вид. Общителна и весела. Чудех се защо е в болницата като няма видими причини. Оказа се диабетичка, влязла за регулиране на инсулина.

Сближихме се за тия дни на престой. Съпругът починал, тя живее сама. Около 70-годишна. Единствен син, научен работник в специална област, заминал за Щатите и там останал. Много привързани един към друг. Непрекъснато се чуваха по телефона, говореха дълго. Питах я защо не отиде при него. Замълчаваше…Той нямаше семейство, друг човек не пречеше на това да са заедно. Не чух да се оплаква, да жали, че е сама, въпреки мъката по сина, която прозираше зад всяка дума. На всеки разказваше колко е добре, как се справя. Синът й не я оставя за нищо, чуват се по много пъти на ден. Не й липсват пари. Има си ред в живота и дните. Зад всичката тази веселост личеше дълбока мъка. Аз, току-що изгубила съпруга си, се чудех откъде тази доста по-възрастна жена от мене намира сили и кураж да не показва никому болката си. Знаех колко е трудно човек да владее загубата и мъката.

Без много думи и специални признания, в края на престоя ни в болницата жената ми каза:

- Работата на сина ми е важна и добре платена. Добре е за него. Тук няма къде да работи в тая област, а там дава много и получава много. Удовлетворен е, а и така се осигурява. В случай, че остане сам в живота поне финансово ще е обезпечен. Аз съм добре тука, ходя му на гости, той си идва, чуваме се. Няма какво да искам и не мога да му преча. Той трябва да върви по своя път. Не мога да му увисна на врата и да спирам развитието му. Моят живот аз съм изживяла така както искам и не лошо. Да остана сама е било моя Съдба. Нека той върви напред по своя път. Аз съм майка и не мога заради себе си да преча на детето си. Насърчавам го и не му давам никакъв повод да се тревожи за мене. С друго не мога да му помагам на стари години. Поне да не му преча.

Срещата ми с тази жена, с тази майка, беше един от моите  уроци по пътя на Живота.

Да си Майка е длъжност преди всичко с мисъл и действие за живота на децата ти. После идва всичко останало.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Вестта

Пряко силите си бърза нагоре. Слънцето отдавна беше изгряло, но росата тежеше върху крехките главици на тревите. В селото телефоните нямат обхват, а тя трябваше да го чуе. Когато се разделиха той не беше добре и сега искаше да чуе гласа му, да види как е. Тежката болест мира не му даваше, но той я насърчи да замине. Само ден-два ще е, ще се справят.

Затова сега бърза без дъх. Там, на високото може и да има покритие, да има сигнал, да проработи немият телефон. Пътеката се виеше нагоре обрасла с буйна трева. Ранно лято  е, Еньовден иде. Всичко цъфти, всичко жужи. Цикадите, пчеличките, разноцветни пеперуди, всички като омаяни летяха, опитваха се да кацнат на някое росно цветенце. Тя бърза, а сили не й оставаха.

Утрото е хубаво, свежо, небесносиньо. Пълни гърдите с благодат. Пътеката я води все по-нагоре. „Боже, колко запустяла мера” - мярна се в ума й - „не е оная, от детството”. Понечи да се обърне назад, да погледне към селото, да види бухлатото зелено на дърветата, да мярне камбанарията на църквата и ширинето над всичко, но се сети къде отива и отново хукна нагоре. Бърза, а все едно в ням филм на забавен каданс, не можеше да стигне. Все поглежда безизразният екран на телефончето си и надписът „Няма сигнал” я бодва право в сърцето.

Най-после изскочи отгоре, на високото, слънцето заля с позлата всичко наоколо. Треви, дървета, лицето й. Заслепи я. Надникнало беше над Ветите лозя и пиеше росата от поляните.

Въздъхна премаляла, вече има сигнал.

„Ало” - чу гласа му - „Здравей, как сте там, на село? Как е дядо? Не се тревожи, държа се”.

Тихо приседна, отпусна ръце в скута си разтреперана. Сълзите й закапаха сред дъхавите треви. Жив е, жив е. Милият, ще издържи. Само след няколко часа си тръгва, довечера ще е при него. Пак ще са заедно. Няма да се отделя от него.

Слънцето закачливо надничаше зад рамото й, една мравка беше тръгнала на дълго пътешествие по роклята й, пчеличка с мокри крилца търсеше място да ги изсуши. Красота, красота й показваше божият свят. Благодат и омая навсякъде.

Лошото предстоеше.

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Честита Нова Година

Да е честита, мирна, здрава, плодоносна 2017 година!

Благодаря на всички читатели и почитатели от България, САЩ, Франция, Китай, Германия, Аляска, от всяко кътче на света. Бъдете здрави, не забравяйте България,ако сте българи, а ако не сте, знайте за България.