Жени, в не първа младост

-Че то тъй ли беше по наше време? На сегашните жени им е лесно. Иска им се мъж, готово. Само мръднат с пръстче, хвърлят поглед, оголят гърди и готово. Знаят ги какво искат и все ще се намери някой здравеняк . Хукват я към квартирата, я към някой хотел. Любов ли,секс ли каквото му викат и каквото им душа иска.

-Не е тъй, Евгенийо, не е тъй - върти очи нагоре съседката й Фани - отиват, ама сегашните мъже,  мъже ли са, а?

-Какво име да не са? - скастря я Меги - Едри, мускули, ондулации, афтършейфове, коли. Пари най-важното - и гледа замечтано.

- Абе пари - свива скептично устни с остатъци червило по тях Данчето - какви пари в днешните смотаняци, не виждаш ли, че жените по гурбет? Жените навсякъде!

Евгения ги гледа със замъглени от спомени очи и унесено взема думата пак:

-Я стигааа - провлачва - я си спомнете какви мъже бяха едно време, а? Кога бяхме млади бяха с дълги коси, с тесни суинг панталони, трандафор. Ония ризи разкопчани, опънали мъжки гърди, яки ръце. Като те прихванат, че като те притиснат…еееххх!

- Права е Евгения, сегашните обръснати, гладки не можеш разбра т,ва мъж ли е или гол охлюв. Пък едни меки ръчички, пък пръстени,че и някои слагат безвцетен лак на маникюр. Юпита били. Бе каквито ще да са, мъжете по нашето време бяха мъже. Нямаше гейове, нямаше мъжки двойки - цупи се Меги.

-Сега го гледаш и се чудиш туй нещо кво е - киска се ситно Данчето - мъж ли е жена ли е. Мъжете от нашата младост си бяха мъже на място. Всичко си им беше там и си беше истинско. Не ти трябваха вибратори, не ти трябваха гелове. Всичко си вибрираше и не му трябваше гел, нали? - намига тя на дружките си и още по-силно се смее.

Евгения вече е отворила лаптопа, Меги налива по още едно студено питие, мирише на силно, качествено кафе. Следобедните сенки лениво пълзят над малката масичка. Красив порцелан, изящни чаши, тишина и женски приглушен смях изпълват малкото дворче на кокетната вила. Аромат на скъпи цигари. Приятелките разглеждат сайтове, одумват видяното, отпиват от чашите и спомените за мъжете от тяхното време ги завладяват все по-силно.

Милка Маркова

Ода за бабките

Често четем сърцерадирателно написани, разбира се с хиляди какви ли не грешки, разкази за стари хора по села и градове. Измамени, изоставени, безпарични, болни, самотни и т.н. Обикновено заглавията са „бомбастични“, Като „ 82-годишна баба лудо кара бъги“, или пък „Баби садят канабис“ или…или…в момента дори не се сещам за безбройните глупости написани за да привлекат читатели на поредната безсмислица, на поредната тъжна история.

Авторките / обикновено това са млади жени, станали с триста зора „журналистки“/ не си дават сметка кого всъщност са срещнали в пущинаците на Родината, с кого са говорили, какъв е този човек и какъв е бил. Старите, отрудени от земеделска работа селски женици си заминаха от глад, мъка, убийства,кражби, изнасилвания. Тях вече почти ги няма. Сега по селата живее следващата смяна възрастни хора. Завърнали се от градовете в обезлюдените села, в опустелите бащини къщи. Оставили градските си жилища на децата, за да им е по-лесно, поне да не дават пари за нови, да не се заробват с ипотеки и кредити. Тези бабки и дядковци са бивши инженери, физици, счетоводители, зоотехници, геолози, историци, учители, лекари, писатели, художници, какви ли още не. Те вече са стари хора от село. Учат се да работят в градинките, да сеят и садят за да се издържат, че дори да пращат екологични продукти  на децата си. Колкото могат. Тях интервюират младите журналистки. Правят го с насмешка, с апломб, заглавията на тези интервюта винаги съдържат думите „Баби, бабка, стара жена, старица,дядо, дядка“ и т.н.

Разбира се, възрастните хора  не се обиждат, не се сърдят. Те вече са над суетата и тези неща. Видели са две и двеста в житейския си път. Те самите на младини не са и помисляли,че един ден никой няма да се интересува от това какви са били, какво са постигнали, колко знаят, какви заслуги имат към наука, общество и живот въобще. Те са получили своите знания с много четене, учене, с дълго стояне в библиотеки, когато не се намираше всичко с едно кликване в Гугъл.

Следващата смяна стари хора, завърнали си по селата, в старата Родина, където няма лъскави офиси, светлини и суета.

Милка Маркова

Мистика

Зелено е наоколо. Поетът би казал изумрудено. Прав би бил. Бухлато зеленее всичко. Дървета, треви, храсти. Само скалите белеят, а пещерите в тях тъмнеят. Всичко цъфти, жужи, бръмчи, лази. Някаква омая витае, уж светът е в движение, а е сладък покой.

С групата сме на палатки в Поломието. Един са тук заради стенописите в скалните църкви, други заради историята им, трети заради райският животински и растителен свят. Има и други. Те са тук заради всичко това. Мисля,че съм от тия, последните. Майка някога ми казваше: „Как не се определи някак си, ей тъй, да знаеш какво искаш и какво можеш”. Как да се определя като искам да знам всичко, всичко ми харесва в света. Омайва ме природата, човещината, историята ме вълнува, мистиката и тайнството. Така и не се „определих” цял живот. Грабя кога и колкото мога от всичко. Душата ми лети и пие сладост  от всичко вълшебно наоколо.

Затова бях в тая група. Докато всеки беше хукнал по направленията си, аз макар и страшливо, се закатерих по една уж отъпкана пътечка. Измично се виеше тя нагоре към бялото на скалите и аз поех към тях. Мисълта ми летеше нейде, слухът ми долавяше вибрациите на околното, а душата ми...ех душата ми беше блажена. Не забелязах така унесена, че пътечката почти е изчезнала, а нещо ме води напред ей така, от само себе си. Все едно някой разтваря храсталака за да мина. Спокойно ми беше, не се изплаших,че вече няма пътечка. Погледнах назад. Бях се изкачила доста нагоре, защото вече белееха отсрещните скали и долу, в ниското виждах мигове блясък от Лома. Някъде бях прочела, че Поломието е планина под равнината. Истина, вълнуваща, тайнствена, красива. Не бързах. Наслаждавах се на всичко край себе си, а пътеката  ме водеше нагоре и нагоре. Непрестанно се обръщах назад да се наслаждавам на все по-просторната гледка. Когато погледнах пред себе си, за да не стъпя върху някоя препичаща се на слънцето змия, току пред лицето ми се изпречи огромна дървена врата. Да, врата в скалата. Бях леко учудена, не изненадана. Знаехме, че на отсамната страна в скалите има забранени за посещение стари скални манастири. Огледах се. Не бях забелязала,че пред тази врата има малка полянка, скована грубо дървена пейка току до скалата. Нямаше катинар, само метално, старинно мандало. Стори ми се,че тук често идват хора. „Вероятно археолози и историци от областния музей” - си помислих. Поседнах на пейката, протегнах изморените си нозе и замечтано зареях поглед в отсрещните скали. Зачудих се. Мислех, че точно срещу мене трябва да е Ивановската  църква, която е под защитата на ЮНЕСКО, но не виждах и следа от нея. Скалите искряха напечени от слънцето, нямаше и помен от скованото дървено чардаче пред църквата. Заблудила съм се. Размечтах се, красотата ме разнежи. Колко съм стояла така сама не зная. Този чист въздух и приятна тишина премахваха всякакво усещане за време. Затова едва не подскочих когато с леко прискърцване  бавно се отвори дървената врата в скалата. „Имало е някой от историците - помислих си - Сега ще науча нещо ново. Довечера ще има какво да разказвам край огъня на другите”. Станах и надникнах във входа на пещерата. Пред мене стоеше монах. Не много възрастен, с избеляло расо и дълга брада. Той вдигна ръка и ме благослови. Имаше благ поглед и лека усмивка, но успях да зърна в очите му лека почуда. Вероятно и той се беше изненадал от моето появяване тук. Заговорихме се. Учудването в очите му се увеличаваше. Говореше някак особено. „Истински скален манастир. Дори монасите му  приличат на отшелници. Такива, каквито си ги представям от прочетеното в историите” - това си мислех. Попитах може ли да запаля свещица в църквата. „Може, каза монахът - в параклиса, църквата е по-нататък в скалите. Тук е само скрипториумът. Няколко братя и аз преписваме свети книги. Влез вътре, жено”.  Озовах се в огромно помещение. Покрай стените бяха разположени големи дървени маси. Зад тях седяха четирима монаси и прилежно наведени пишеха нещо върху старинни на вид свитъци. До тях горяха кандила. Явно не са им достигнали пари да прокарат ток, а тези хора си вадят очите в пещерата.  Имаше други маси, отрупани със стари, добре подвързани книги, пергаменти, мастила и пера. „Колко автентична атмосфера - помислих си - Успели са да пресъздадат точно както сме виждали по литографиите някогашните килии за преписване на свети книги. Как идват до тук туристите? - зачудих се - Никъде не видях път, дори пътеката се беше изгубила на определена височина?”

В дъното на пещерата имаше олтар и пред него горяха няколко свещици и кандила. Огледах се. Видях вощеници, да точно вощеници, не свещите, които зная от  църквите. Продължавах да се изненадвам и да се възхищавам на автентичността. Запалих, прекръстих се и кимнах на пишещите за довиждане. Те направиха лек поклон с глава и продължиха работата си. Вънка,  на пейката седеше монахът. Приседнах до него и заговорихме отново. Разказа ми,че преписват книги, че често слиза по селата да търси сред младите момчета такива, които могат да рисуват. Взема ги тук, горе, обучава ги. После ги изпраща по манастирите наоколо да зографисват. „Реставрирате стенописите, колко хубаво”-  възкликнах аз. Монахът внимателно впи очи в мене и каза, че изографисват нови параклиси,  а когато са свободни слизат надолу по селата да  зографисват църкви. Радвах се от цялото си сърце, на това, което ми разказваше той. Вероятно областният музей и митрополията са се хванали здраво за ръце и възвръщат автентичността на скалните манастири. Бях ходила в  Басарбовският манастир, но там всичко е ново, съвременно. Тука всичко беше все едно си се върнал назад във времето. Прокрадна се дори нелепа мисъл,че може някой новобогаташ да се е взел в ръце да направи всичко това, за да печели от западни туристи. Трябва да се признае,че е добре направено, изключително автентично.

Беше време да се връщам. Щяха да се чудят къде съм. Никой не видя накъде поех сутринта. Станах, подадох ръка на отеца, а той се стресна, позачуди се, но я пое. Сбогувах се, обещах му, че ще доведа туристи, моите приятели на другия ден. Той промълви :” Туристи...? може би поклонници? Но манастирът е по-надолу и църквата е там. Ще ви заведа...”, после ме благослови с кръстен знак и побърза да се прибере зад тежката врата. Заслизах тананикайки си, някак успокоена и с лекота в сърцето.

Вечерта разказах на всички за новооткритият  от мене манастир, за интересните приумици на историци и попове. Навих една не малка група да отидем на следващият ден.

Бодри поехме нагоре рано сутринта. Пътеката едва се забелязваше в тревите, после напълно изчезна. Приятелите ми започнаха да се съмняват дали вървим по правилното място,но аз смело ги водех. Усещах пътя, само недоумявах защо няма и следа от пътеката и от моите стъпки. Изскочихме до скалите. Може би наистина бях объркала пътя. Погледнах към отсрещните скали. Църквата под егидата на ЮНЕСКО беше там и на малкото й чардаче проблясваше окото на телескопа. Прави бяха приятелите ми, объркала съм мястото. Предложих да повървим нагоре,  срещу течението на Лома. Там имаше малък завой, вероятно е там, защото вчера не виждах отсрещната църква. Стигнахме до завойчето, огледахме наоколо - нито следа от дървената врата, пещерата, или пътеката ми. Отсреща все така се виждаше чардачето на Ивановската църква в скалите. Върнахме се обратно, този път тръгнахме по течението на Лома. Отново нито следа от моят манастир. Намерихме мястото от където дойдохме и слязохме надолу. Стигнахме точно до лагера. Значи не съм объркала посоката и мястото. Защо нямаше следа от манастира. „Слънчасала си била вчера” - се смееха приятелите ми. Никой не ми се ядосваше, защото разходката беше прекрасна. Не спирах да мисля къде е този манастир със скрипториума и странният монах.

Когато се прибрахме в града се срещнах с историци от областния музей. Нямало такъв манастир и възстановка, ми казаха от там. Тогава кого срещнах и какво видях там, под скалите в Поломието!

Милка Маркова

По повод и заради...

По повод и заради…

Случи ни се да живеем в дълъг период без войни в Европа… Случи ни се обаче да живеем и в „интересни“ времена. Случи ни се да живеем и в началото на фейсбук времената. Много споделяния, мнения, обработки на съзнанието ни и разни подобни неща. Все по тия причини много се говори за емигрирането на българите и за причините. За това как цветът на нацията излязъл, избягал, заминал и т.н. Как тука е останал лош мат,рял, най-некадърните, най и най, и най. Много се пише и за пророчествата, особено на нашите си, българските пророци. Кога какво ще ни се случи, включително и че ще останем без част от територията си. Това особено много се тиражира, от всички, от знаещи и незнаещи, от четящи и нечетящи, от „получаващи“ особено много. Просто се набляга, за да се набие в главите ни. Да си знаем. Срамежливо се прокрадва и това, че българите по света трябва да се завърнат обратно. Това да стане като започнеш от 2016 година, че до 2027 чак, а не се знае как ще се разтегне този срок. Говори се и се пише още какво ли не, казано от кого ли не.

МОЖЕ  би истината, казвам МОЖЕ БИ, е такава, защо не: Да, излезе цветът на България в чужбина, емигрира. Но не само „цвета“. Излязоха кадърни и продажници. Кадърните, работните, тези, които истински успяват и ще успеят е трябвало да излязат, за да имат тази възможност. Тяхното успяване един ден ще им помогне научени и успели да се завърнат защото България ще има нужда от такива хора. Част от другите, продажниците, също може да успеят, но те ще се затрият като българи, ще забравят, че са българи. Нищо, тях България е пуснала навън защото е трябвало да се освободи от тях. Те не са й нужни за бъдещето. Просто те изчезват и ще изчезнат като българи.

Другите, лошият мат,рял дето останаха тука, ТЕ са най-издръжливите и жилавите. Те са основата и маята на българите, на България. Те трябва да останат тука, за да опазят българското семе точно тук, където му е мястото. Те трябва да съхранят Земята българска колкото могат, дори частица от нея, но да остане тя българска, населена с българи. Те ще бъдат превивани, мачкани, тъпкани, морени, затривани, но няма да се предадат и ще доживее България часът на Истината. Моментът, когато ще трябва да се възправи отново, тя ще е опазена. Ще се завърнат опазените и успелите, ще си подадат ръце с опазилите и тукашните, и България ще БЪДЕ.

biliarkabg