Добре дошла, Зима!

Приятели от близо и далече. Зимата се настанява постепенно, време й е. С мъгли, сняг, уют, радост за мало и голямо. Носи преживелици, носи незабравими дни. Извиква у нас спомени... Ще започнем поредица от мои стари разкази за зимата и живота в студените дни. За едни това ще са спомени, за други интересно надничане в отдавна отминали дни, за трети щрихи от непознати места и живот. Надявам се да ни бъде топло и приятно заедно в зимните дни.

Един зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Автор

Бавно, разсеяно и тежкарски малко, влезе в кафенето и седна на „неговата“ маса. Беше станала вече негова. Най-после сервитьорките го запознаха и гледаха да му я запазят по някакъв начин. Как стана ли? По стар и изпитан метод на поетите. Написа им по едно любовно четиристишие върху салфетка и уж го забрави на масата. После нещата се подредиха.

Мечта му беше още от гимназията да бъде Автор. Да, точно автор. Хубаво щеше да е поет, но пък това го ограничаваше. Само стихове. Къде трудно ги реди, само поет не може да бъде, не е достатъчно. Като се пише Автор може да пописва и проза. Не, не че в нея е толкова добър, но поне може да я реди. Верно, по свой си начин, но кой може да каже добра ли е или не. Просто е особена и толкова, в негов стил. Докато за стиховете римувани, бели или черни, каквито и да са все някой ще му каже нещо остро. Не са в ред, не ги бива или друго. Та стана Автор. Дори намери начин да се издава. Има такива фирми, в които отиваш и си плащаш, после десетина дена и книжката ти готова. Подаряваш, пишеш посвещения, не че някой ти ги иска, но така се прави. Може да се рече, отде пари. За късмет родът му имаше корен в нашумяло планинско село. Къща голяма и стара, а той единствен наследник. Продаде я за баснословна сума и сега си седи в големия, мръсен и шумен град, виси в кафене от класа и си живее като Автор. Като се посвършат парите ще види каква ще я реди. Някоя годинка още.

Малко зор видя с облеклото. С писането нямаше проблеми, днес всеки може да пише. Най-напред тръгна с дънки и лека блузка. Наниза си два реда герданчета от разни дървени топчета и цветни ремъчки. Сложи и синьо манисто, но не в средата. Мааалко в края, да е по-различен. В другият ред на герданчето промуши пък вишневочервено. Тибетски цвят. Какво значи всичко това не го интересуваше. Беше видял известен пичага, писател, с такъв гердан и той си тури. Върза си червен конец на ръката. Също мода сред мъжете политици и интелектуалци. Против уруки, че то днес кой те гледа добронамерено? Никой! Пусна лека брадичка. Мина се време, взе да побелява и реши, че трябва видът му да е друг. Изгледа доста фотоси на велики и не толкова велики писатели. Реши. Смени дънките с джинси. В кафяво, възширочки, риза в по-светъл цвят. Кадифян елек. Герданчето замени с верижка. На главата нахлюпи състарено бомбе. На един пазар откри стара, махагонова лула и си купи скъп тютюн. Миризмата му беше важна за имиджа. Натежа на външен вид. Пусна си брада, вече прошарена. Поръчваше си кафе от джезве. Отначало като беше неизвестен тям автор, сервитьорките му отказваха. Тук такова кафе не се предлага. После нямаше проблеми, след четиристишията върху салфетка. Правеха му кафето в джезве. Донасяха му го на табличка, с чашката отстрани, в чинийка две бучки захар, които и там си оставаха. Лека пръчица канела завършваше подредбата. Докато сърбаше по малко кафенце, дъвчеше празната си лула, нали не се пуши в заведенията. Почукваше на лаптопа си. Пишеше…Когато сервитьорката или някой клиент случайно хвърлеха поглед към него, той поглеждаше над специално купените ефектни очила, продължително оставаше загледан и това правеше впечатление. Понякога донасяше по един екземпляр от книгите си. За имидж. Слагаше ги небрежно една върху друга, разгръщаше някоя за момент.

Така минаваха дните, месеците, годините. Сервитьорките се сменяха и предаваха една на друга неговата история. Всъщност тяхната, за него, защото вече никой не знаеше кой е и какъв. Просто беше Авторът. Един ден, още неначенал следобедното си кафе видя, че сервитьорката, най-младата, усмихнато идва към него. Позачуди се, но му стана приятно. Може би ще иска някоя от стихосбирките му, тя още не беше вземала автограф с книга. Загледа я с премрежен поглед - Господине, Вие не бяхте ли на представянето? – момичето назова един от маститите поети от последните години. Имал представяне на стихосбирка в близката библиотека и заедно с останалите от групата поети и писатели идвали насам. Тук щели да отпразнуват издаването на книгата. - Вие не сте ли с тях? Да сложа ли стол и за Вас на приготвената маса? Авторът се стресна. В никакъв случай, отговори на момичето, щял да става, че имал среща с читатели. Докато събере нещата си и ето групата поети вече влизаше и заемаше местата, запазени за случая. Малката сервитьорка беше успяла да им говори за него и да им го покаже. Тогава чу известният поет, чиято книга бяха представяли да казва на другите: -Известен автор ли? На кого е известен, какво е написал? Познава ли го някой от Вас, приятели? Всички свиха рамене и не погледнаха повече към него. Само големият поет рече като на себе си:

-От графоманите ще да е. Хм, известен автор, много станаха, бре!

Милка Маркова

Дядо Станчо на пазар

 На ранина пое стареца към близкото градче. Леко ходеше,  беше чевръст. За има-няма час ще прибяга до пазара да продаде туй-онуй. После да  купи малко катран и да  се прибере. На нива ще се ходи, ще се оре. Дядо Станчо е пъргав и работлив старец. Винаги стъкнато облечен, ръкавите на ризата му бели, та бели. Той ли беше чистника, бабата му ли, не мож каза, ама като неговите бели ръкави никой старец не носеше. Пък и зевзек падаше малко дядото. Не седеше ухилен по цял ден, но излеко дума казваше и дълго ти държеше майтапа му.

Стигна пазара дядо Станчо, поспря на края му. Реши, че по-навътре ще иде, щото може коконите от града да не стигнат до неговата торбица. Развърза я, отвори и взе да зашепва от бялата леща насипана вътре. Ето и първата госпожа го наближи. Погледа го, наведе се, побутна лещата в торбичката и попита: ”Бързо ли увира лещата, дядо?”. „Ууух, амчи бързо зер, как не? Докато се обуя и събуя, и готова, бабата я насипва” Ха на тая булка килце, на другата половинка, че и четвърт на трета, торбичката се опразни. Преброи париците дядо Станчо, мръдна към катранджията, купи катран и хвана пътя за село.

Мина се някой ден, баба Мина пак го спеши. Трябва й сол, малко газ, да грабва останалия пестил, сушените сливи, малко от белия боб и да отива на пазар. Намери си място дядо Станчо, разположи стоката. „Аааа, дядо, дядо, ти защо ми продаде тази леща миналата седмица. Не увира по цял ден, а ти каза ,че докато се обуеш и събуеш е готова”- до него стоеше червосана и белосана госпожа. „А, имаш грешка, госпожа, не съм излъгал аз. За толкова увира лещата. Сутрин като си обуя цървулите бабата я слага на огъня. Вечерта като ги събуя, лещата вече увряла и бабата я насипва.” - хитро и под мустак усмихнат отговаря дядо Станчо.

Продава той стоката си, купува на бабата сол и другите заръки, и потегля към селото. По пътя го настига младо момче, таман повдиганало се работа да върши. По къра на баща си да помага. Гледа катраницата на дядо Станчо и го пита:”Абе, дядо Станчо,ти като намажеш главините на колата и катрана се насъбере отстрани, какво го правиш?” „Какво ли дядовата - отговаря леко накрехнал калпака над веждата си дядо Станчо - ами като отчупя един комат от топлата пита, дето баба ти Мина ми е турила за пладня, че като почна да топя от катрана, все едно, че маджун топя. Сладко,сладко,      ям,ям” -разправя дядото и бодро крачи към селото. Младокът се почесва по тила, мисли, мисли и се чуди - верно лий туй нещо, не е ли? „Ти, момче, виде ли на нашия комин голямата плоча дето съм я турил най-отгоре?  Видял си я, комина висок, плочата голяяяма. Ама знаш ли що е тъй? Оня айроплан, дето фърка тез дине по небето, като рече да почива да има де да кацне” - доволен поглажда мустак дядо Станчо. В сладки приказки не са усетили кога са стигнали селото и ей ги къщята им. Оставя момчурляка да се чуди, а дядото бързо отваря вратника и влиза в къщи, че не само работата, ами и баба Мина откога го чака.

:Милка Маркова