Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Обикновен зимен ден

 Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха  на воля и когато намереха  своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от  топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:

-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.

Докато се  приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.

-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред  магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.

Оставих  леля Ганка вътре да се  разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал” върху мини снегоринче пристигаше кмета.

-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари  и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.

Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.

Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.

Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.

Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.

Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.

-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.

Младен се засмя.

-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.

Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.

-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин,  кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла”. Докато мама извика, докато го спре,  мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката,  събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и  следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.

Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен,  да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.

Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Зимна седянка

Зимната вечер рано беше прибрала всичко живо на топло. Животните нахранени и напоени преживяха на топло в дама. Кучето, хапнало надве-натри комат хляб се наместваше в дъното на сайванта. Беше обходило наоколо, удушило на всички посоки. Уверило сe, че наоколо не броди ни лисица, ни вълк се приготвяше за дрямка.

Двете жени забрадени с вълнени шалове, навлекли дебели кожухчета излязоха от двора. Напред по дълбоката пъртина крачеше свекървата, с газен фенер в ръката. Подир нея снахата, с чанта от беленица . Не ги спираше ни виелицата, ни дълбокия сняг, нито пък тъмнината. Ей го де е, на двеста крачки от тяхната къща пуши комина на баба Гуна. У тях ще е седенката тая вечер.

Предпочитаха женурките от махалата да се събират у бабата. Тя е сама, няма мъже, няма деца. Приказки и смях на воля. Всяка носи под мишница по една цепеница за огъня. Всяка носи я курабии, я някое парче баница. Баба Гуна пък мяташе във фурната по една балка тиква. Нейната градина е на баир и подир пладня сенчеста, ражда тикви и чудо. Е, друг път пък като си тръгват жените от седенката ще даде половинка тиква на някоя да направи тиквеник за другата вечер, че е по-млада. То не е за наядане, ама ей тъй като седят до към сряд нощ да има какво да сложат в уста. Печени тиквени семки носеха. Слънчовка на седенки не се носеше щото иска повече време да чопли човек, а то нали и работа трябва да свършат.

Събираха се в сряда и петък вечер. Влизаха почти една подир друга. Всяка си знаеше къде сяда. Старите до огъня по-близо. Те предяха или плетяха чорапи не им трябва много да е светло. Знаеха си работата, ама гледаха да им е по-топло. Младите пък гледаха крушката да им свети по-силно,че или бродират, или на една кука плетат по някое мильо. Ще поседнат, ще се постоплят. Ще поразнищят коя какво чула през деня, коя какво правила и захващат работата си. Само Цанка, най-младата от тях, трудна и нито да се навежда да шие, нито да плете. Затова вземаше по някоя книга от читалището и им четеше. Прочиташе по две-три глави, после всички вкупом  обсъждаха /тогава тъй се казваше/ прочетеното. Смееха се, закачаха се. Някоя позапяваше. Обичаха да слушат баба Нейка. Тя и сладкодумно разказваше и много тъжни песни знаеше. За хайдути, за снахи и свекърви, за либета. Подир туй някоя от по-младите ще поиска акъл за нещо си, а по-старите ще помълчат, ще се поизчакат и тогава една по една ще си кажат думата. Празник ли наближава всяка ще си каже какво и как ще прави из къщи, кога ще й додат на гости баща, майка, кумове. Коледа ли иде всяка ще каже кога шопаря ще гътнат, как прибира месото,кокалаците, кървавицата как прави. Не, не че не знаят кое как става, ама ей така приказката да върви. Децата си и мъжете не одумваха, свекървите още по-малко, нито пък снахите. Пък и то май всичките бяха по две. Снаха до свекърва, майка до дъщеря, сватя до сватята. Близки си бяха. За мъжете си лоша дума не казваха, знаеше се всичко по махалата, ама от техните уста не излизаше. Тъй минаваше вечерта. В работа, смях, четене, приказки, поплакваха си на някоя песен, старите дори позадремваха край печката.

Къде сряд нощ някоя от старите ще рече:”Жениии, айде да тръгваме доде не е минало полунощ, доде нощянките не са излезли. Айде сти, млади булки има край нас, да ги прибираме”. Стават жените една по една, обличат кожухчетата, вдигат фитилите на оставените на судурмата фенери и полека поемат по пъртините към къщята си.

Снегът трупа, тих и светъл, нощта бавно пъпли къмто запада, щото светлото иде. Подир час-два петлите ще запеят: първи,че втори, а запеят ли трети петли  то утрото вече е на прага завеян от нощната виелица.

Милка Маркова

Добре дошла, Зима!

Приятели от близо и далече. Зимата се настанява постепенно, време й е. С мъгли, сняг, уют, радост за мало и голямо. Носи преживелици, носи незабравими дни. Извиква у нас спомени... Ще започнем поредица от мои стари разкази за зимата и живота в студените дни. За едни това ще са спомени, за други интересно надничане в отдавна отминали дни, за трети щрихи от непознати места и живот. Надявам се да ни бъде топло и приятно заедно в зимните дни.

Един зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Моето пътуване

Всичко вече 20 години е едно и също. Като на шега отворих малък бизнес на село, когато останах безработна за пръв път в живота ми. Стараех се да бъда край родителите си, за да ги наглеждам. Сега си мисля какво ли наглеждане, та те бяха 65 -годишни тогава. За мене доста възрастни. Мина се време, майка ми си отиде от този свят, баща ми остана самичък. Затворих мижавия си бизнес, продължих да пътувам, да не е сам баща ми. През тези години изгубих съпруга си, а пътуването ми продължи. Какво ли не вижда човек пътувайки ,кого ли не среща. Наблюдавах хора и природа. Не ми омръзна. Стига да имаш очи виждаш как живота върви.
Пътувам с влак. Обикновено се возя в първия вагон на електрическата мотриса. Там пътуват железничарите, които отиват или се връщат от смяна. В началото почти всички бяха мъже. Сега вече жените са половината. През годините се закриха железопътни спирки, гари се трансформираха в спирки. Демонтираха ж.п. коловози, окрадоха закритите гари и спирки. В началото жените работеха предимно на ж.п прелези, постепенно достигнаха до ръководител движение. Ремонтните бригади, през всичките години зиме и лете качваха и смъкваха безбройните си тежки железни инструменти на най-необичайни спирки в междугарието. Много свлачища отстраниха, много подпорни стени изградиха. Без да искам слушах разговорите на тези мъже и жени. Остаряхме заедно във влака, пътувайки. Пред мене мина и трудовият им, и житейски път. Научих много неща от тях. Слушах за грижите около децата, жените, родителите и домовете им. Заедно с тях сменях дограми, изграждах отоплението на къщите според модата. В кризисните години „пътувах”с тях до Илиенци или до различни близки и далечни градове където стоките са „по на сметка”.
Често ставах неволен слушател на различни истории, които обикновените пътници си споделяха. Чувах новини от различни краища на Северна и Южна България, такива каквито не попадаха в медиите. Пътниците във влака са една вселена. Научавах житейски истини, истории на родове. Научих много рецепти за лечение, които наистина са уникални и действащи. Научих как се ремонтират покриви, огради. Разбрах как се правят аудио записи, кои компютри в момента са най-добрите, кое гориво е най-ефикасно за локално парно. Запомних кога е разрешен риболова, кога не, коя риба на какво кълве и работа ли е да висиш ей така за „тоя дето духа” край реката. Научих много за отглеждането на пчели, за брането на гъби, знаех много повече от медиите за стачките и за недоволството от хората на властта.
През годините наблюдавах природата, нейният кръговрат. Удивлявах се, че на разстояние само 70 километра за около 50 минути можеш да видиш най-различно време, да усетиш студ, киша, сняг, дъжд, слънце, мъгла,скреж. Можех да тръгна при 0 градуса и да пристигна при -5,-6 градуса. Тръгвах огряна от първите лъчи на слънцето, а пристигах във виелица, проливен дъжд, мъгла. Много години наред на едно и също място наблюдавах лисица, която пресичаше ливада точно когато минава влака. Вероятно ходеше до близкото село на лов и се прибираше към гората. От две години вече я няма. Дали много остаря и прехода й се вижда голям, или стана трофей на безбройните млади ловци, чийто джипове, кучета и оръжия виждам на една от спирките. Често влакът минава край сърни, като приказни са. По една-две или цяло стадо. Понякога пасат в някоя нива, друг път ги мярвам между дърветата, трети път пресичат железния път. Малко преди моята гара влакът се промушва в дефиле с голям наклон. Линията върви край деренце, а от двете страни гора от меше крие стада сърни, глигани, вълци и чакали. Снегът там се задържа поне половин месец след като се е стопил другаде. Отстрани край линията пролет белее от кокиче, синее от нацъфтял синчец, жълтее минзухар. Наблюдавам водите на деренцето, което помня още от детските си години. Пролет са бързотечни и бистри, лете понякога почти изчезват между камънака. Есен са покрити с окапала шума, зиме под красиви ледени рисунки прозират малките вирчета. Скалите прорязали тази почти девствена гора също живееха през годините. Пред очите ми се сриваха, оголваха различни пластове, свличаха натрупалата се върху им пръст, откъртваха непокорни канари. Ливади, нивя, далечни синеещи се планини, изоставени от хората постройки минават като на лента край прозореца на влака ми. Щъркели долитат и отлитат, често виждам техните огромните ята пролет и есен на едно от депата им. Зиме замислени мишелови като скулптури увенчават върховете на най-високите дървета. Край реки и дерета, край язовирите пристигат и заминават диви гъски, някакъв вид чайки. Зеленеят и жълтеят нивя, трактори и комбайни пъплят в безкрая им.
Все пътувам и пътувам… При остарелия си баща на отиване и при щастието на живота ми - моята дъщеря на връщане. Едно безкрайно пътуване водено от любовта към най-близките ми хора.

Милка Маркова

Есенна мъгла

Утрото е метално и непрогледно. Тежка, мокра мъгла се стеле ниско над земята. Приижда бавно, на талази откъм Крушака. Вмъкнала се в теснината край коритото на дерето  пълзи ли, пълзи. Възкачва се по поляните към Чуката, закрива единственият бор върху челото й. После обгръща старата, жилава слива, допълзява до първите къщи на Бежанската махала. Тръгва по тревясалите улици между тях. Наднича в дворовете, провира се в камарите нацепени дърва, пролазва между купите със сено. Промъква се като стоглава ламя и търси незаето място, нейде останала светлина, за да я погълне. Отгоре тежки облаци, пълни с вода я притискат. Вятърът се мъчи да я продуха, да разчисти място за есенния дъжд, но мъглата не се дава лесно. Не й се иска да падне върху земята ниско и да попие в тревите. Още малко ще поброди по сокаци и поляни, из горите наоколо и ще покрие селото до покривите на къщите. Дълго се спотайваше в дълбоките долове, сега отприщена бърза да обходи всичко.

Вятърът издува бузи, засвирва високо в клонаците, ядосано размахва коси. Включва цялата си мощ . Развихря се. Подбира мъглата, раздърпва дрехата й, догонва я. Събира парцалите, останали в скрити в долчинки или зад завоя на някоя пуста уличка. Свири и вие докато не остава и едно мъгливо пухче по земята. Сивите облаци са слезли още по-ниско над разчистената земя. Дъждовните капки нетърпеливо, една по една заситняват към пожълтелите треви. Дъждът развива пелена мокра и студена. Земята потръпва, поема го в недрата си бавно. Облаците се разтеглят, покриват всички пролуки в небето, слизат още по-ниско и се приготвят за дълго ромолене. Вятърът прибира криле, оглежда доволен света и тръгва към покоите си горе, в планините. Заслужено ще отдъхва.

Есента се сбогува с последните пожълтели листа, доволно прошепва нещо на нивята и мокрите дървета. Хваща тоягата си в ръка и тръгва полека на среща със Зимата.

Милка Маркова

Есен мила, цветна и тъжна!

Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова

Незнайната писателка

Нямаш право

     -Когато цял живот си бил силен човек, нямаш право да се предаваш. Да бъдеш слаб или да го показваш – отпи дълга глътка от студената бира пред себе си и  дръпна дълбоко от серт цигарата. После замълча с присвити очи, които ме гледаха направо, открито.

   Селската кръчма, останала във вида от онова време дето му викаме днес „соца“, поддържаше атмосферата такава, каквато я помним. Стари, дървени маси, наметнати с червени пепитени покривки за да изглеждат „демократки“.  Опушен, дървен тезгях, стаил мириса на кръчма била и пребила. Наредени шишета с „цифки“ за наливане. Всеки момент готови да направят я „облак“, я някоя друга тайнствена смес, която предпочитат мъжете, останали в селото. Зад тяхното проблясване се крие пълничка, но все още свежа лелка, с дълбоко деколте. Дълбоко дори и за днешните градски мераклии. В единият ъгъл прашасала, стои и дреме печка за дърва, неприбрана, непочистена още от зимата. Да се чуди човек дали ще има сили наесен като заситни дъжд навън, да разгори в душата си отново пламък. Непочистени с години абажури процеждат неопределена светлина нищо, че е ден и то сред лято.

   Какво правя в тая забравена от Бога кръчма ли? Дойдох в селото да се срещна с една писателка. Да, не се стряскайте. Научих, че тук живее неизвестна на широката читателска публика писателка. Чела бях нейни разкази в различни сайтове и в блога й. Харесвам я, а виждам, че още много хора я четат. Възрастни, но и много млади, тук у нас и емигранти по целият свят. Исках да се срещна с нея и ето ме тук. Надявах се да ме упъти някой отседнал в кръчмата или самата кръчмарка. Малкото, спретнато магазинче на площада имаше странно работно време. В момента беше затворено. После щях да науча, че го отварят сутрин рано, по обяд и вечер късно. Цял ден работи само във вторник и петък, когато карат хляб и зареждат стока. През другото време собствениците, сравнително млади хора, работят в градината си, за да помагат на печалбата. Та искаш ли да видиш жив човек, то идваш по центъра  когато е работното време на магазинчето. Тогава може и да има с кого да се сприкажеш.

   В кръчмата заварих двама-трима мълчаливи и умислени мъже. Възрастта им е странна и неопределена. Да кажа, че са стари, не са. Да кажа, че са млади, пак ще излъжа. С доченки, разкопчани отпред, облечени на голо и разкриващи прошарено космати мъжки гърди, все още пращящи от мускули и сила. Надолу с протъркани и не по мярка дънки, вероятно наследени от синове и внуци. Моят събеседник с кротнал се до него на масата каскет. Не са местни пиянки. Просто отбили се да дръпнат по една бира мъже. Това ми подсказаха натоварените със сено каруци пред кръчмата. Кончетата, впрегнати в тях пръхтяха кротко и примирено пъдеха нахалните мухи. После навеждаха глава поне малко да пропъдят жегата в ниското, до земята. Зажъднялите им стопани отпиваха едри глътки без да бързат много, зер заморен студеното може да те прокопса.

   Мъжът когото търпеливо чаках и слушах щеше да ме отведе до дома на писателката.  Заприказвах го колкото да стопя първоначалното напрежение от срещата с непозната градска жена. Като разбра за какво иде реч, той щракна с пръсти към кръчмарката. Не ме попита нищо, нито каза нещо на нея. След малко жената разлюля надареното си деколте и се запъти към нас с малка, изпотена чаша, в която се пенеше наливна бира. Понечих да възразя, после реших, че не бива да се правя на примадона. Тук трябва да бъда на равното, близко до хората, не изстъпила се някъде във висинето и гледаща отгоре надолу.

   Чукнахме чашите и заговорихме. Без любопитство от негова страна и без да бързам с въпроси. Общ разговор. За времето, задухата, за пътуването с маршрутката и за това, че все пак е лято, тъй ще е. Какво искаме, да вее фъртуна посред лято ли. Сега си трябва слънце и дъжд понякога, да върви реколтата към успех. Попитах в реда на разговорите, бърза ли да си отиде, да не се тревожи жена му къде е останал, да не се е случила някоя беля на каруцата или нему. Погледна ме внимателно. Видях тихи, кафяви очи. Тъга, болка, в същото време сила излъчваха те. Починала е, сам живее. Децата са по света. В Австралия. Син и дъщеря. Утехата му е само в това, че са заедно.

     -Поне те –въздъхна и надигна чашата. Замълчах.

    Известно време мълчахме. Питам го справя ли се, сам, на село. Как живее. Питам го ей така, по женски. Не любопитно, не нахално или пък настоятелно. Питам го леко загрижено, с нотка на възхищение, че е сам и се справя с живота. Това отключва доверие към мене. Пестеливо, без драма в разказа, без изхвърляне, без да търси съчувствие накратко заразказва.

   Селото както  виждам е било голямо. Работа да искаш. Не е мислил никога за града, добре живеели тука с жена си. Всичко си имали, трудели се, разбирали се. Децата пораснали и поели по пътя. Те остарявали, но имало още много време напред. Били под петдесетте. Той се радвал, че децата са намерили пътя си заедно, че ще си помагат каквото и да има там, в далечната земя. Жена му нищо не казала. Нито да ги спре, нито да ги насърчи. Забелязал по някое време, че нощем или когато е сама и не го вижда наоколо плаче безутешно. Забелязал, че все по-често прибягва насреща, през две-три улици до селската църква. Учудил се първом, но после си обяснил: днес всички жени се обърнаха към бога. Времената трудни, търсят помощ поне в тревогите си. Мислел, че пали свещички за здраве на децата. Постепенно разбрал – голяма мъка по децата. Безнадежност, дали някога ще ги види. Отчаяние, че няма да прегърне  и се радва на внуци. Как ли не се мъчил да я разведри. Накрая й дал идея да започнат да кътат пари, да им отидат на гости. Това я оживило в началото. После се отчаяла отново. Животът ставал все по-труден, по беден. Откъде пари. На децата нищо не казвали, да не ги тревожат. Когато се видели по скайпа все весели се правели, да не се досетят. Тъй , ама жена му се разболяла зле и вече нищо не можело да се направи.

   -Нали знаеш, не е само при нас. Тая болест връщане назад не дава. – подпря глава с напукана длан той.

   Изпратил жена си от този свят. Много се обичали. Изпразнил се домът му, животът му, сърцето му.  Душата му виела по цели нощи. Децата не сварили да дойдат да я изпратят. Наистина е далече оная земя. Тръгнала си сама, дори в последният й път не могли да бъдат до нея. Права била за всичко, мъката й била не от нищо.

   Слушах го и гледах побелялата му коса, хубавото мъжко лице, яките ръце. В същото време думите му бяха топли, дълбок гласът му. Нямаше страх или примирение, имаше нещо друго, много по-голямо. Мъка по изгубена завинаги любов. По жена и деца, по семейството, по живота. Не беше само той в тая мъка. Много хора срещах по пътя си с подобна или близка съдба. Изгубени другари, деца емигрирали, родители заминали за печалба, самотни старци и малки деца. Наред с беднотията дълбока душевна мъка, настанила се по градове и села. Безкрайна, без светлинка напред, с нотки на примирение, но и някакъв неопределен блясък дълбоко в очите.

   Станахме, мъжът отиде при тезгяха, мълчаливо плати, махна с ръка на кръчмарката и на другите мъже. После излязохме при кончето, почти скрито под огромната купа сено в каруцата. Потупа го с обич по задницата, почеса го между ушите, пое повода му и го поведе. Аз тръгнах до него по прашните, затаени обедни улици на селото. Мараня, увиснали в горещината листя на дърветата, потайни птичи обаждания сред клоните, мирис на сено, на узрели полодове и на нещо неизвестно, на нещо скрито, се усещаше. Вървях до този мъж и имах чувство, че вървим към безкрая, към нещо, което предстои, което ще разтърси този застой, ще завее вятър, ще разкърши клоните, ще отнесе безкрайната мъка и отчаяние. Ще избистри небето, ще го драпира със синя коприна, ще задишаме леко, слънцето меко и топло ще ни огрее. Вече няма да има тъга и безнадежност, ще се отворят Душите ни.

    Дано!

Милка Маркова

Професорът

Когато се появи в малкото ми магазинче не знаех кой е. Скоро се бях завърнала на село. Открих магазинче ”Пенкелер” колкото да има подплата седенето около майка ми. Тя не беше толкова болна, но имаше нужда от мене.

Дойде един следобяд. Висок, слаб мъж, със сива , почти бяла дълга брада,отдавна неподстригвана. Очила с големи диоптри, торба преметната през рамото и дълга, неокастрена тояга, на която се подпираше. Бос. От разговора усетих изключителна интелигентност и начетеност, въпреки баналните и обикновени теми. Притесняваше се по някакъв свой начин. Аз недоумявах. Познавах почти всички хора, някои бях забравила по име, но по физиономия помнех. Той не беше от селото.

По-късно започна да идва редовно, в ранния следобяд. Нищо не купуваше. Просто си говорехме. Всеки път за различни неща. Всеки път разговорът за мене биваше интересен. Виждах, че и той си отива удовлетворен. Оказа се,че е кореняк софиянец, но кореняк от тия, дето са внуци на кореняци софиянци. Много прям и обикновен, внимателен в общуването без да демонстрира превъзходство. Професор, ама от ония професори, на които трудно се даваше професурата, не от тези на килограм. Физик. С гордост ми заяви,че е на 82 години. Жена родена в селото беше станала негова трета съпруга и спътница в последните дни на живота му. Негова студентка, дъщеря на семейство учители от моето село. Когато и тя се пенсионирала решили да идват през летните месеци на село. Тук той открил прелестта на селския живот, на истинската природа, некултивирана в паркови пространства, далече от големи градове. Тук открил песента на птиците, щурците, мученето на кравите и обедния рев на магаретата, миризмата на земя. За него това било огромно очарование. Останал прехласнат и решил да живее тук като отшелник, напълно слят с природата. Започнал да се храни само с местни продукти от градините на съседите, да купува месо за празниците само от селяните. Тук открил аромата на прясно изпърженото яйце. Тук открил удоволствието да ходиш бос. Личеше си,че краката му дълги години са дишали през чорапен филтър, боцкаше му и го виждах как понякога стъпва странично, но смело ходеше по цяло лято напълно бос. Сподели ми,че винаги водят дълги преговори с жена си. Есен, за да си отидат колкото се може по-късно в зимна София и през зимата, за да си тръгнат колкото се може по-рано за село. Често ми казваше в края на разговора :”Госпожа, послушайте по-мъдрия човек, върнете се тук, при корените си докато не е късно. Да имате време да се наслаждавате и радвате на тази прекрасна природа.” Обещавах му.

Минаха се много години, затворих малкото магазинче, майка ми си отиде от този свят, продължих да ходя при баща си. Един ден от него разбрах,че професора е починал. Станало е така, както искал. Когато се разболял отказал да отиде на лечение където и да било. Останал на село, да го лекува селския доктор и ако ще се умира, да бъде там. Склопил с усмивка очи. Там го и погребали така, както поръчал.

Все още не съм изпълнила обещанието си пред професора.

Милка Маркова

Веса

Висока, стройна, яка мома е Веса. Четирима братя  я закрилят. Расти край тях, с техните игри и стана силна и независима. Нищо и никой не може да й се опре. Ергените стоят далече от нея. Страхуват се от острият й език, яката ръка и братята, готови всеки миг да я защитят. Момите кръжат около Веса, слушат я. Тя се смее най-високо, тя се задява на хорото. Работа не й се опира, много работна и пъргава. Чудеха се майка и баща кой ерген може да я укроти, да й сложи юларя. Такъв няма тъдява.

Ама той  Господ си знае работата. На всякой му се намира колая. Дойде в селото на работа млад мъж от далеко. Градинарин ходил по немско, много знаел, та чорбаджи  Наделко го главил. Да научи младите на бахчеванлък. Земята тук е хубава, вода да искаш, ама все нещо не ги бива да докарат берекет на зеленчука. Та на този градинар Юрдан  му викат. Силен, едър, погледът му отдолу-нагоре. Мълчи, не приказва много, не е хубавец. Захвана се яката за работа, все на бахчите седи, работи и другите учи, наблюдава ги. Живее у чорбаджията. В неделя ходи на хорото. Момите го огледват, смеят се в шепи, свеждат поглед зачервени, ай Юрдан  е вдигнал очи  да ги погледне. Страховито гледа тоз градинар и не смеят много  да се закачат. Само Веса не стряскат черните му мътни очи. Гледа го оперено, врътва се кога той я погледне и на висок глас през смях го одумва. Нищо не казва Юрдан. Дълбоко дърпа от цигарата, впива очи във фаса и после дълго го мачка в пепелта. Всяка неделя все едно и също. Братята на Веса й стягаха юздите, зер и те са ергени. Тъй не бива да се занася с Юрдана. Голям мъж е той,  не е хлапак, току-що подигнал се ергенаш. „Умнатааа, умната, Весо”- дума най-големият брат.

Минава лятото, бахчите пълнят плод. То домати, пипери, патладжани. Чорбаджи Наделко доволен ходи край фитарите. Голяма плата е обещал на Юрдана и ще спази думата си. Мълчаливият градинарин  хубава работа върши. Плод тежи навсякъде.

Август иде и всички тръгват по къра за последно да поят царевичака от Осъма. Туй ще му е то. За последно. Наля кочани, вече слънцето да го жълтее. Веса по хладина отиде да полива. Водата топла, силна, залива потъналите  в мократа земя Весини крака. Силните й ръце завъртат мотиката, оправят вадата край стръковете. Няма и час нивата пое дъх и зашумя,  напила се. Уми Веса нозете си, затегна забрадката, метна мотиката на рамо и забърза към селото. Сенки вече заизничат иззад храсталака, птичетата само църкат, не пеят. Вечерта мята тъмна кърпа, пристига. Още малко да излезе из нивите и селото не е далеч. Силна е Веса, но ръката която я сграбчи през кръста е по-яка. Мирис на остър тютюн, запъхтяно мъжко дишане. Веса се дърпа, мъчи се да извие мотиката, напъва яката си снага… Напразно, полягат царевични стебла, топлата пръст се разстила, птица изписка нейде нависоко…

Прибра се и дума не каза. Не е гладна, не яде. Легна, обърна се към стената и седмица не рачи да стане. На никого дума не казва, лежи и мълчи. Най-подир на майка си, на кого друг,  продума. Братята й скокнаха с извадени ножове и право при Юрдана.

Чорбаджи Наделко удържа на думата си. Голяма плата даде на градинарина. Застяга се Юрдан, ще тръгва към своето село. Когато каруцата му затрополя  по пътя до него седеше Веса. Не се обърна към бащин дом, към майка, баща, братя и дружки. Не погледна Юрдана, дума не продума. Дългите й пръсти до бяло стискат малката бохча с дрешките. Заклела се е, че този човек ще остане завинаги там, в царевичака, при моминската й чест. Няма да бъде в живота й, ако да бъде баща на децата й. Гордостта й тръгна с нея по прашния път към Юрдановото село. Остана в живота  й докато погреба  мъжа си. Цял един празен живот.

Милка Маркова

Летен ден

Спряло е слънцето да отдъхне насред небето. Гледа надолу и се радва. Трептят лъчите му, хвърлят златни стрелички към земята.
Нехае слънцето, че така изгаря земята, става страшна задуха. Обяд. По къра всичко е притаило морно на сянка. Почива.
Тишина е обгърнала сънно селото. Прашните улици са пусти. Дърветата отпуснали листи, свили сянката около дънера си не мръдват. Маранята трепти над къщята, понася се над всичко, издига се към небето. Синевата прибелява нажежена. Нито куче лавва, нито човек се задава. Птичките тихо църкат, скорец се обажда в листака, после всичко потъва в лятна тишина.
В дълбокото на деренцата, под върбалака просветват малки вирчета, дори водата не бълбука така безгрижно. Жабите потъват в подмолите, водните кончета просиняват блеснали внезапно между сенките.
Тук-таме сред прашните поляни, насред жегата седи замислено магаре, размахва уши и опашка да пропъди мухите. Покой и ленност.
Тихо, да не разбудят селската тишина чучурите на чешмите леят прохладните си струи, пълнят поставите. Вечерта край тях ще минат зажаднелите стада и отрудените стопани.
Гората над поляните събира хлад под вековните мишета, да повее вечерта над селото, да разхлади.
Задрямалото насред небето слънце се търкулва, разбужда се от дрямката. Поглежда към Бахлъка където го чака нощта. Свива малко от огнените си стрелички в колчана, усмихва се по-благо. Отпуска жарката си прегръдка. Размърдва се селото, природата. Денят бавно преваля, гласи се да посреща вечерта.

Милка Маркова

Двете сестри

Спомняте си нали, дерето в началото на Жевизлика. Онова, над което се извисява високият мост, а в пазвите му без шум се лее водата на самодивския кладенец. Помните и пътечката, по която слизаше Али към кладенеца всяка нощ да търси своята самодива. Та точно там, в началото на тая пътечка, до сами пътя и преди моста, има чудна, бая широчка поляна. На поляната растат открай време две сестри. Стари, достолепни круши. Присади. Когато бях малко момиченце крушите бяха стари. Още по-стари са те, защото баща ми когато бил малко момченце, крушите били стари. Хората от махалата, които били млади слизайки от Балканта разправяха,че заварили двете сестри стари, с дебели дънери. Двама мъже едри балканджии, с разперени ръце едва обрамчвали дърветата. Тези хора, заселили се по къщите наоколо, първи въвели ред за събирането на присадите кога им дойде времето. Този ред важеше до преди години, докато все още бяха живи няколко жени в махалата. Верно било,че жената е пазителка на традициите. Редът пък беше такъв: зазреят ли присадите, мъжете окосяват тревата под тях, а децата разчистват някой камък, ако е паднал кой знае откъде, буца пръст надигната от къртиците, клечкарлак изпадал през тежката зима от старите клонаци. Под двете круши ставаше чисто и прибрано. Равно и ниско като на самодивско хорище. Жените пък си знаеха реда по къщи. Започнат ли да капят присадите, сутрин рано, щом се разведели жената,чийто ред е да ги събира в този ден отива и внимателно ги събира в престилка. Ще речете що пък в престилка? Ще попитате няма ли в къщата си тази жена мъж, да й оплете кошница, да й купи от пазара, ако ръцете му са пъхнати нам си къде и не може да оплете. Ей сега ще ви река, че то е близо до ума: събира жената присадите в престилката си да им е мекичко, че те са плод нежен и раним. Дебелички са, светло жълти, дъхави, нито едри, нито пък дребни като дивачки. С нежна кожица на малки тъмно зелени точици. Присади са, а знайно е, че присадите са калем от дивна, медена круша, донесен от Изтока. Кога балканджиите ходели на хаджилък донасяли калеми от чудни дървета, присаждали ги на дива и яка местна круша, и ей ти подир година бери вкусни и топящи се в устата присади. Да се върнем пак на реда в махалата около събирането на присадите от двете сестри-близначки. Всеки ден поредната къща изпраща рано стопанката си да събере окапалите присади. Може много да са паднали, може малко, няма значение. Всяка къща с късмета си. Кога са много, то стопанката ще остави някоя друга да си разквасят всички в къщата устата, а останалия плод ще свари на сладко. Чудно, медено жълто сладко. На зима кога завеят халите и започне плетене на рогозки, стопанката ще извади от присадовото сладко, ще насипе в малки чинийки и ще почерпи останалите женурки от махалата. Изредят ли се всички къщи да събират присади, жената от първата къща ще събере опадалите и ще извика децата от близката циганска махала. Да си хапнат и те. Този ред беше железен, никой не смееше да го развали, наруши или изостави. Понякога някой от присадите паднал от най-високото ще се пръсне, ще се смачка. Колай има и за тази работа. Внимателно го махат от разчистения кръг под дърветата, оставят го встрани и той бавно, с помощта на хиляди гадинки потъва в земята сред тревите.
Сега, когато в махалата живеят само баща ми и един „млад” петдесетгодишен мъж, ред няма за присадите. Понякога мъжете отиват сещайки се за двете сестри, крушите, разхапват по някой плод, припомнят си за стария ред в махалата, за отминалите години и с въздишка се прибират у дома си. Все по-често се кършат клонаците на сестрите, все по-гъсто обраства поляната под тях. Падналите присади бавно, насила потъват в земята, ненужни никому. Неразхладили ничия уста, незарадвали ничие семейство зреят и окапват без никаква полза, просто кръговрат. Дори самодивите от полянката в ниското не се заслушват в шума от листето на двете сестри-близначки. Напразно те продължават да разказват за далечните времена, за задружните хора, за спокойния и радостен живот. Разказите им се завъртат в кръг, разлитат се из празните дворове, надникват през изпочупените прозорци, промъкват се в прашасалите пусти къщи и замират в някой ъгъл. Притаяват се и чакат големите порти на дворовете да проскръцнат, да се отворят и да пристигнат нови стопани. Да се оживят къщи и градини, да живне махалата. Пъргави жени да хукнат към самодивския кладенец, а млади мъже да разчистят поляната под двете сестри-близначки, старите круши. Пак да закапят сладките, жълти присади, пак да зашуми листето на дърветата, българско пак да оживее.

Милка Маркова

Дядовото лято

Не съм го запомнила с дочени панталони или по риза, не дай Боже пък с къс ръкав. Винаги със шаячни гащи, на нивата с цървули, поне с вълнено елече на гърба, ако не с жилетка. Ризата с дълъг ръкав, лятото винаги навит до лактите. Върне ли се от нивата -бос. В селото имаше шеговита дума,че дядо Миню цяло лято ходи бос и щом се убоде на трън само потърква крак да го отчупи и продължава напред. Зимата сяда до печката ,хваща ножчето си и вади тръните. Вади и хвърля в печката, така няколко дни се топли. Виж потната риза хвърляше всяка вечер за пране. Когато проснеха жените прането да съхне, една върва биваше само с ризи на дядо. Домашно тъкани. Винаги се чудех какви ръце имаха майка и баба да перат тези ризи на ръка. Щом се прибереше вечер от къра, първата му работа да отиде до бурето с ракия. Врътва дървената канелка, пълни едно емайлирано канче до нейде и гаврътва ракията на един дъх. Обърсва уста с опакото на дланта си и казва едно звучно и доволно „Яхаааааа”, натъртвайки на последното „а”. После туря канчето до бурето и потъва в големия три декара двор насаден с какво ли не. Работа да искаш вътре. По някое време ще изскочи из редовете царевичак и ще извика на баба: ”Нейке, отивам на бахчата”. Взема шиника под мишница и излиза. На около 200-300 метра от къщата на брега на Чакуртала Чакуртала е дерето, което никога не знаеш каква вода ще довлече след малко, та там имахме бахчичка. Дядо е бил градинарин като съвсем млад по маджарско и немско, слабост му беше отглеждането на зеленчук. Влиза в малката си бахча, оглежда я критично, после доволно и пуска водата по вадите. Топла, силна, потича тя покрай тъмните листа на пипера, край червеното на доматите, лютите чушки, целината и зелето. Замирисва на земя, на вода, на прясно. Направлява дядо с мотика водата, драго му е когато натаява между редовете. Слуша обаждането на птиците от отсрещната кариера и току перне с все сила някой комар по врата си, а после дълго попържа. Доволен накрая спира водата, оставя я да продължава надолу в дерето пътя си. Взема шиника и го пълни с пипер, патладжан, домати и целина, моркови и какво ли още не. Прясно, сочно, всичко пращи от сила. Затръня входа към бахчата, поглежда за последно и тръгва към къщи. Вечерта е спуснала сенките си , луната вече наднича иззад Ветите лозя, козодоят „охка” от шумата на мишетата. Дядо се прибира доволен, уморен, но никога не мож го чу да се оплаче или пък да се засмее с пълен глас. Само лицето му отпуска бръчки, погалва по главичката малката ми сестра пътьом, подава на баба зеленчука и скрита усмивка повдига единия край на мустака му. После дълго мие ръцете си, врата и лицето, дълго се бърше с голямата домашна кърпа, само негова. Сяда до масата и поглежда към жените край печката. Това е знак, че вече всички можем да се наредим до него и да вкусим от чудно ухаещите манджи на майка и баба. Моят дядо, чиято първа буквичка се старая достойно да нося.


Милка Маркова 

i

Закуска на село

Седим си на импровизирана трапеза с баща ми и сладко похапваме пържени филийки. Сиренце, мед, кой каквото поиска. Отстрани ухаят чашите  ни с кафе. Слънцето се мъчи да надскочи сливарлака до кладенеца и аха ще го стори. Меко приплъзва лъчи, играе си по стената, блести в очите на татко, а мене благодатно грее в гърба. Птичета разногласни наоколо колкото щеш. Лястовички цвърчат летейки, пълнят човки със закуска за потомството си. Врабчета радостно подскачат насред тавичката с изоставената котешка храна.Скорците от ябълката отдавна са станали и хукнали да изкарват прехрана за второто люпило малки. Кукувицата вече я няма. Татко казва,  стига й любов за тая година. Гугутка гуква за кратко отнякъде. Тия тъй любвеобвилни птици поизчезнаха в последните десетина години или хайде да кажем намаляха силно. Казват, че се изместили на север. Може, то кой ли не емигрира от нашата Родина. Безшумно над главите ни ниско прелетя щъркел по посока на близките дерелици. Някакво сладкогласно птиче се обажда от близката кумбълка „чурулик, чурулик”. Питам татко какво е, а той нали е със слухово апаратче не го дочува добре, ядосва се, после му примъчнява и ми отговаря: „Абе, птиче, слушай го там и се радвай”. Радвам се. Зад гърба ми е моята градинка. Казвам „моята” защото тая година лично и собственоръчно съм сяла и садила всичко в нея, прекопавала,плевила. До тук резултатите са обнадеждаващи. 

Пием си кафето с татко, слушам сутрешното му инфо за политическата обстановка в страната и света, прогнозата за времето. На село ли съм  не гледам телевизия, не влизам в нета, не чета вестници. Работя си, наслаждавам се на тишина, на стари и верни приятели, студена болярка, чета книги. Не ме интересува нищо и никой. Освен баща ми се чувам само с още два скъпи на сърцето ми гласа. Това е. „Всемирна тишина” както се казва.  Какво друго да интересува човека в тая благодат? Нима можеш да замениш с нещо радостта от слънцето, от тишината, от тварите, които летят, пълзят, жужат, пеят, бръмчат, хапят, лаят, промъкват се наоколо? Няма по-голяма радост от това да наблюдаваш как всичко расте, цъфти, ухае, връзва плодове. Не може да не забележиш богатата палитра  на природата като започнеш от цветовете и завършиш с плодовете. Само кумбълките колко цвята  са знаете ли? Лимоновожълти, кехлибарени, медни, розови, червени няколко вида, лилавеещи, синкави. Може и още да има, ама тия виждам в нашата и околните градини. Колко вида орехи има знаете ли?  Дребни, едри, костеливи, или пък лесно даващи ядките си, по-ранни и по-късни. Да не разказвам , че през изоставените, запуснати, обрасли дворове се промъкват диви зайци, кошути, че и чакали. За бялките, змиите, поровете, невестулките, катеричките и другите  животинки да не говорим. Като се заслушаш деня и нощя в оглушителната тишина не е толкова тихо. Чува се лекото шумолене на листата, скърцане и свирни на най-различни  божии твари, птичи песни, кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане. Всичко това така вплетено, че ти шум не чуваш, а едно наслаждение, омая.

Слънцето най-накрая успя да изскочи над дърветата до кладенеца, кафето е изпито. Баща ми хваща сърпа си, затананиква си някаква песничка от безкрайния си репертоар и заминава на трудовия фронт. Така обича да казва. Тревата е само негова. В борбата с нея той е сам. Аз пък слагам „очилата за далечно виждане” както се шегувам, надявам ръкавиците и се обръщам усмихната към малката си градинка. Закуската ни е приключила и всеки се заема със свещенодействието си. На душите е леко, мисълта лети без посока и тревога. Идилия, благодат, наслаждение, кой както си го нарече или го чувства със сърцето си.

Милка Маркова

Дядо Станчо на пазар

 На ранина пое стареца към близкото градче. Леко ходеше,  беше чевръст. За има-няма час ще прибяга до пазара да продаде туй-онуй. После да  купи малко катран и да  се прибере. На нива ще се ходи, ще се оре. Дядо Станчо е пъргав и работлив старец. Винаги стъкнато облечен, ръкавите на ризата му бели, та бели. Той ли беше чистника, бабата му ли, не мож каза, ама като неговите бели ръкави никой старец не носеше. Пък и зевзек падаше малко дядото. Не седеше ухилен по цял ден, но излеко дума казваше и дълго ти държеше майтапа му.

Стигна пазара дядо Станчо, поспря на края му. Реши, че по-навътре ще иде, щото може коконите от града да не стигнат до неговата торбица. Развърза я, отвори и взе да зашепва от бялата леща насипана вътре. Ето и първата госпожа го наближи. Погледа го, наведе се, побутна лещата в торбичката и попита: ”Бързо ли увира лещата, дядо?”. „Ууух, амчи бързо зер, как не? Докато се обуя и събуя, и готова, бабата я насипва” Ха на тая булка килце, на другата половинка, че и четвърт на трета, торбичката се опразни. Преброи париците дядо Станчо, мръдна към катранджията, купи катран и хвана пътя за село.

Мина се някой ден, баба Мина пак го спеши. Трябва й сол, малко газ, да грабва останалия пестил, сушените сливи, малко от белия боб и да отива на пазар. Намери си място дядо Станчо, разположи стоката. „Аааа, дядо, дядо, ти защо ми продаде тази леща миналата седмица. Не увира по цял ден, а ти каза ,че докато се обуеш и събуеш е готова”- до него стоеше червосана и белосана госпожа. „А, имаш грешка, госпожа, не съм излъгал аз. За толкова увира лещата. Сутрин като си обуя цървулите бабата я слага на огъня. Вечерта като ги събуя, лещата вече увряла и бабата я насипва.” - хитро и под мустак усмихнат отговаря дядо Станчо.

Продава той стоката си, купува на бабата сол и другите заръки, и потегля към селото. По пътя го настига младо момче, таман повдиганало се работа да върши. По къра на баща си да помага. Гледа катраницата на дядо Станчо и го пита:”Абе, дядо Станчо,ти като намажеш главините на колата и катрана се насъбере отстрани, какво го правиш?” „Какво ли дядовата - отговаря леко накрехнал калпака над веждата си дядо Станчо - ами като отчупя един комат от топлата пита, дето баба ти Мина ми е турила за пладня, че като почна да топя от катрана, все едно, че маджун топя. Сладко,сладко,      ям,ям” -разправя дядото и бодро крачи към селото. Младокът се почесва по тила, мисли, мисли и се чуди - верно лий туй нещо, не е ли? „Ти, момче, виде ли на нашия комин голямата плоча дето съм я турил най-отгоре?  Видял си я, комина висок, плочата голяяяма. Ама знаш ли що е тъй? Оня айроплан, дето фърка тез дине по небето, като рече да почива да има де да кацне” - доволен поглажда мустак дядо Станчо. В сладки приказки не са усетили кога са стигнали селото и ей ги къщята им. Оставя момчурляка да се чуди, а дядото бързо отваря вратника и влиза в къщи, че не само работата, ами и баба Мина откога го чака.

:Милка Маркова

Българското франкофонче

Разказаха ми как наше българче, изучаващо френски език /боже, защо ли му е в този англоговорящ материален свят???/ на разменни начала заминало във Франция за цели три месеца. На село. Притеснената майка сто заръки заръчвала да внимава, кой знае какво е това село, какви са условията и т.н. Когато детето се завърнало възторжено разказало,че всъщност това село се състои от десетина къщи на роднини. Баби и дядовци в едната, лели и чичовци в другите, техните деца в третите. Цял род. Всичките обработват лозята си - тяхна обща земя. По професии са различни, някои работят настрани, други само в лозята, живеят в къщите си, но са задружни и щастливи. Не са бедни. Децата им си живеят там, на село, край земята. Училищно автобусче ги откарва в училището, пак то ги връща. Животът е весел, спокоен и щастлив. Не им липсва нищо, живеят добре, а наоколо е толкова красиво. 

Красиво е и в моето родно село. Не само в него, а в цялата ни страна, във всички селца и махалички, но те са празни. Нашето семейство, на родителите ми, притежава три къщи в една махала. Големи къщи, удобни, с обработваеми дворове от по 3 декара, отделно дворовете за отглеждане на животни, водоизточници - самостоятелни, дълбоки и винаги пълни с вода. Пусти и празни днес са имотите ни, изоставени, разградени, буренясали. Нивите разпродадени. Аз и сестра ми със свои жилища в голям град, далече са и роднините на мъжете ни, чийто семейни къщи са в същото състояние. Не са само нашите имоти изоставени, изоставени са имотите на всички ни, почти на 90 % от българите. Пустеят и се рушат, а ние от бедни по-бедни и все назад и назад. 

Защо? Защо ние не съумяваме да съхраним и доразвием наследеното от родители и деди, а все изоставяме и започваме отначало, от нищото. Такава ни е и държавата. Дали ни е останало от неспокойните векове когато сме оставяли богатата си държава и сме потегляли на път за ново място и нова държава? Не зная, но ми стана болно след този обикновен разказ на малкото българско франкофонче за простата френска истина: да не изоставяш имота си, да го разширяваш и поддържаш, а той ще ти се отблагодари, ще ти направи живота по-добър и щастлив, ще опази държавата ти. 

Милка Маркова

Майсторът

Майсторът

Беше се загледал нанякъде, облегнал гръб на белосаната стена. Гледаше незнайно къде. Шарената каручка, недовършена, търпеливо чакаше. Като пъстра женска шамия, която само иска да я отметнеш назад, да разпилееш черните ухаещи къдри и да галиш, галиш. Така грееше нарисуваната й страна. Другата все още беше сива, като изгубила младостта си стара циганка. ” Еххх, защо така бързо заминава младостта?” - мислеше   Мустафа. Красавец е той макар и не в първа младост. Висок, жилав, с буйна, чуплива  коса и черти на артист от индийски филм. Не една и две циганки, пък и туркини, българки,  хвърляха горещи погледи към него. Той нехаеше. Красавец, но сърцето му е за една жена. Работен, пъргав, радост за очите на майка си. Чий син е никой не му каза. Когато поотрасна чу да говорят роднински жени, че чичо му е негов баща, че се е родил от греховната любов между него и майка му. Истина ли беше така и не разбра. Веднъж само се реши да попита майка си. Тя го погледна право в очите, сложи топлата си ръка върху неговата и тихо каза: „Добри и кадърни мъже са баща ти и чичо ти, сине. Не слушай какво говорят, уважавай ги.  Хорската уста не мож затвори.” Нищо повече.

  Мустафа   беше наследил сръчността на баща си, красотата на чичо си и бързият ум на майка си. Джамбазлъка му е на сърце, ама и всичко друго му иде отръки. Занимава се с какво ли не. Първородния си син от малък направи свой помощник. Учеше го на всичко. Животът се изтърколи без да го усети. В двора му пръхтяха най-хубавите коне, имота му пазеше най-вярното куче. Пред къщата му спираха мющерии за стоката, която купуваше и продаваше. Годините вървяха.

Въздъхна Мустафа, погледна пред себе си, погледът му потърси боите. Спря на най-синьото, потопи четката, бавно вдигна ръка с тънки пръсти. Леко докосна небето над розовите храсти върху каручката. Картината беше „България-страна на рози”. Обичаше да рисува тази картина. Когато сайбията на каручката я избереше за украса, Мустафа се радваше от сърце. Не го показваше, беше сдържан и мълчалив,но душата му се разтваряше. Синьо, розово, зелено, червено и бяло - светлина даваха на душата му и картината оживяваше върху канатата на каручката.

Откъм ветите лозя и Елата подухна източния леко. Кучето лавна в двора.

„Свястни деца излязоха моите, и сина , и внука. Поеха животните, джамбазлъка. Печелят добре, живем задружно. Какво ми трябва друго? Ей тука да си рисувам, да наглеждам имота. Е, не е същото, няма насладата от пазарите, от пазарлъците, от купеното и продаденото. Ама всяко нещо с времето си”.

Погледна Мустафа надолу, към дворната порта. Преди няколко дена непознати хора му докараха едно старо ландо. Красиво, но отдавна ненужно. Чули за него, помислили,че може да го купи. Купи го, дълго го оглежда. Пред очите му се заредиха картини…Дорести, едри коне, нови сбруи, големи пискюли над очите им, добре сресани гриви, чаткащи подкови. Паваж, богати мъже и  красиви жени, тайнствен свят.

Ех, има още красота в дните му. Ще оправи ландото, ще го боядиса с лъскав, черен лак, ще изрисува красиви бели цветя отстрани. После ще го продаде, то се знае. Може пък с парите децата му да купят още по-красиви коне. Струва си човек да живее, нищо ,че се остарява.

Обърна се. На пейката по-нагоре майка му плетеше нещо, наглеждаше голямо стадо пуйки, придремваше  под лъчите на слънцето. Усмихна се Мустафа, зарея поглед към изтока, към Крушака, кариерата. Цветовете, любимите му цветове бяха навсякъде. Синьото небе, наситеното зелено на дивите круши, жълтото на кариерата, бялото на пернатите облачета. Омесваха се, навлизаха в очите му, изпълваха сърцето му със спокойствие и радост. Потопи четката в боите, премрежи поглед, замахна леко с ръка и върху каручката заискри красотата на картината с всички цветове на дъгата.

Милка Маркова

Пътуване в живота - продължение

Отложено заминаване

Хубаво ми беше в това неочаквано село. Опознах много съдби, възхитих се наблюдавайки изпълнения със съдържание живот на възрастните  хора. Не ми се тръгваше обратно, но беше време.

-Как ще те пусна да си тръгнеш, мойто момиче, как? - разтъжи се леля Ганка. - Що не постоиш още някой ден. Скучно ли ти е или работа си имаш някаква. То и тука при нас какво ли да те задържи, ама почивай си. Ей, сядай тука на масата отвън, докато аз си шетам ти си пиши - гледаше ме тя в очите с надежда.

-Каква работа да имам, но вече е време, поседях ти, поговорихме си, научих толкова неща. Хубаво е при вас,спокойно, тихо, хората са други.

Леля Ганка ме гледаше с тъжни очи и слушаше. После поде още по-тихо:

-Права си, хората са други, но като поседиш още и чуеш още съдби ще разбереш защо са други. Тукашните, миличка, са хора родени в това село или женени тука. Някои са ходили на други места, по градове, строежи, че и по чужди краища. Върнали са се. Защо мислиш са го сторили, а? - тъжно, но и дяволито гледаха очите й - Защото, дъще, са видели преди другите, че истината е в бащин край и сред природата. Видели, че този свят е не само лъжовен, че е свят само там, дето ти е коренът, дето ти е даден животът. Ти знаеш ли колко от тукашните хора са оставили къщи - палати по градищата, оставили са колеги, приятели, удобства. Тука тоалетът не ти е до дупето, но на душата ти е широко. Тука стъпка да не мож направи, само поглед вдигни и светът е край тебе, птичите песни, въздухът, звездите. Ей, затова са се завърнали заминалите и затова  дават последните си дни пак на родния край, така както първите си дни са изживяли тука.

Заливаше ме мъдростта на тази жена, събуждаше заспали и оставени на дъното на душата ми мисли и терзания, отваряше ми очите за кой ли път,  наливаше очите ми със сълзи. Някога все чувах, когато бях малка: „старите хора „ това са казали, „старите хора” онова са правели, сега осъзнавах какво ще рече „старите хора”. Не, те не са „стари хора” защото са на възраст. Те са такива защото са помъдрели, защото са събрали опита на света. Те са извисили душите си, те имат какво да дадат стига някой да го иска.

Не можах да откажа на леля Ганка. Останах още и не знаех до кога. Разбира се, че новината за решението ми безжично беше обходила малката общност, всички се радваха и се надпреварваха или да идват или да ни канят на гости.  Моята хазяйка смело отбиваше нападенията им и казваше, че трябва да си почина някой ден от техните старешки глупости. Всички искаха да ми разкажат по някоя история, а те бяха много и все интересни. Знаеха вече,че пиша разкази, че издавам книги и всеки тайно си мечтаеше да влезе в една моя книжка, да се гордеят деца и внуци. Засмивах се на ум. Пак за тях, за деца и внуци. Никой не мислеше за себе си. Българинът, ако не са децата и внуците му не виждам за какво би живял, страдал, гордял се и се радвал. Не виждам.

На следващата сутрин заварих леля Ганка да гласи буркани. Под асмата се кипреха кошници с едри праскови. Предстоеше правене на компоти.Не ми беше удобно, но  съобщих, че ще поизляза малко по баирите. Сама. Исках да си помисля, да остана със себе си. Тя не можеше да ме придружи, че краката й не я държаха толкова.

-Не се бой за мене, трийсетина буркана ей сегинка ще ги сколасам, върви. Докато ги заваря и си тука. За пладня миш-маш ще ти приготвя, да си хапнеш благичко.

Добре, че бях хвърлила в сака и едни панталонки, тениска, платнена шапка с козирка, стари  кецове. Взех шише вода, бастун от леля Ганка и потеглих. Не се страхувах, че съм сама, защото над селото бяха високи поляни, открито, венец от гъсти дъбови гори ограждаше всичко това. Селото беше на длан, а и аз нямаше да ходя надалече. Взех фотоапарата, лаптопа, метнах торбичката, която ми даде милата стара жена и тръгнах нагоре.

Среща

Уличката изви  леко, наклони се надолу да излезем  от края  на селото, после внимателно ме преведе през каменния мост. След моста пътят се протегна нашироко, надникна в дерето, поколеба се и се емна  нагоре към поляните.Тръгнах в единия коловоз, животните бяха сторили пепел от твърдата земя. В  средата пък растеше трева, дори малки цветенца цъфтяха из зеленото. Отстрани растяха на кълбо бели тръни, зад тях красиво цъфтяха в розово магарешки бодили. Беше осеяно не само с красота, а и със здраве, но колцина от нас в днешния ден познават и разбират билките? Последна нива с царевица  се криеше сред все по-често срещащи се мешови дървета. Леля Ганка ми беше поръчала като стигна до бялата пръст, да свърна по пътечката надолу. Ще я видя, отъпкана е от много хора слизащи по нея към дерето. Там  ромоли „Чучурчето”-чешмичка с много студена и лековита вода. Да си налея, ако искам. Цялото село наливало от там, за стомашни болки била. Заслизах, пътечката стръмна,  подир бялата пръст се ширна  полянка с тучна тревица. Личеше си, че е мокро наоколо, всичко е свежо. Огромни брястове растяха почти в брега на дерето. Слязох в най-ниското и там видях чучурчето. Наистина чудна вода. Налях си и продължих бавно по поляните осеяни със самотни,  стари дървета. Някога поляните били вековни гори. После ги изсекли хората, но предвидливо оставили по някое дърво да пладнуват животните под сенките. Малкото оцелели стада и днес пасяха и пладнуваха наоколо. Пътят се виеше през поляните, измъкваше се все по-нагоре и все по-нагоре. Тук тревата беше вече августовска, уморено зелена, прашясала, ниско опасена от животните. В дясно от пътя, зад дерето се ширеше друга поляна, без дървета, с по-висока трева. Беше тишина, спокойствие, дори птички не се чуваха. Харесах си дърво, разчистих до ствола му и поседнах. Опрях гръб в топлия, напукан дънер и загледах към селото. А то… протегнало се  от запад на югоизток, бавно слиза от хълма към  малка рекичка. Къщята надничат зад тъмно-зелени  облаци от дървета, покривчета червенеят. Долу пък, в ниското, се кипрят подредени бахчички, наистина колкото носна кърпичка. Рекичката се вие, но къде е пътят й сочат само върбите. Спуснали  клоните си над нея крият водите й от жаркото августовско слънце. Унесена, като в просъница дочувам някъде хлопки и си казвам: „Неее, вече наистина сънувам, вероятно сън от детството ми”. Не, не е сън, към мене пасейки бавно приближава малко стадо овчици. Не много стар мъж върви след тях, гальовно ги сгълчава от време навреме и държи една ръка на ухото си. „Бреееййй и овчарите с телефони из Балкана”- казвам си весело на ум, но когато малкото стадо е почти до мене  виждам,че човекът е сложил транзисторче на ухо. Мъж сигурно на моите години, висок, строен, изправена стойка. Облечен с дрехи в камуфлажна шарка, шапка с голяма козирка в същата шарка и такава торба през рамо. На другото пък наметнато яке, през гърдите в калъф манерка вода. Ставам, отърсвам тревата от панталонките си и поздравявам учтиво.

-Новините слушам - усмихнат, виновно ми обяснява овчарят - то какво ли ще кажат ново, ама може да чуя нещо добро. Само караници и лъжи, но нали сме хора, все вярваме,че ще се върне доброто. Ха, добра среща.

Стряскам се от поздрава, не че не съм го чувала, но десетки години никой не ме е поздравявал така.

-Дал Бог добро- сещам се светкавично какво трябваше да се отговори на такъв поздрав. Някога хората на село така се поздравяваха, рядко се чуваше „добър ден”, все си пожелаваха Бог да е с тях в срещата и работата им.

-Какво правиш тъдява, жено, къде си се залъчила сама - продължи мъжът.

Усмихнах се и му обясних докато той свойски се  отпускаше под сянката на мишето. Приседнах отново и аз, а овчиците се скупчиха  в сянката.

-Хайванчета и те търсят сенчица. Нека си почиват и аз ще поседя. Значи у Ганини си отседнала ти. Ми хубаво, свястна жена е тя, а и мъжа й беше народен човек. Спомина се, но тя не се спира и не залиня. Все тича насам-натам. Оправя се.

Затърси нещо по джобовете си, извади малък пакет цигари, преброи ги, после взе една. Драсна кибрит, засмука я с наслада.

-Ти тукашен ли си - попитах - или и ти си бродил по света по-рано.

-А, тукашен съм си аз. Тука съм роден, тука остарях. Семката ми е тукашна и е овчарска. Родът ми е все овчаре. До де се помним. По моя младост вече не беше на мода, ама как да хукна по градища като душата ми си беше тука. Еееее, - направи широк кръг той с ръка сочейки наоколо - тая мера от момчурляк бях пребродил, знаех всичко за овцете, обичах ги. Къде да вървя щото било модерно. То стопанство стана, стадата бяха кооперативни, аз ходих у града да се уча в техникума. Ама аз, жено, всичко дето го учехме го знаех от мънинко дети. Върнах се с радост и веднага в овчарниците на текезесето. Работих, бригадир бях. Хубави овце, много, овчарници модерни, хеее там, зад оня баир. Тука, по Балкана тревите са баш за овцете. Билки, сладки треви за тях, гоят се, едреят, вълната хубава. Чувал съм приказки, не било на сгода да се въдят овце. То, ако да не беше на сгода едно време нямаше да има цели родове овчаре, ако не беше на сгода да не мислиш, че през комунистическо щяха да ги оставят овцете? На сгода е, ама сега като не разбират, че и не питат, като ги мързи хората и тичат все по офиси да работят, най- им отърва да кажат „не е на сгода”.

Приказваше му се на човека, а аз го слушах. Гледах набразденото му лице и си мислех, че разликата в годините ни не е чак толкова голяма. Разбирах от приказките, че овчарлъка наистина му е на сърце.

- То, ако не е на сгода тези големи и богати държави Австралия, Нова Зеландия ще въдят ли овце, а? - продължаваше мисълта си той.- Ама ние нали все знаем, затова се докарахме на такъв ред. Нищо, няма да оправя света аз. Ей тия овчици съм си завъдил за себе си, подкарвам и на още някой от селото дето има пък не може да ходи да ги пасе и по цял ден си бродя по балканта. Жената в къщи, из градинката, шета, пере, готви, вечер си посядваме на пейката, гледаме баирите, мислим за децата. Погаждаме се, навремето добра жена взех и тя остана на село, хубаво изкарахме живота си. Доволни сме, да сме здрави, да се доводим до старостта. Ами ти какво, жено?  Род ли имаш тука или ей тъй, на Гана на гости.

Поразказах му малко за себе си, за гостуването у леля Ганка.

- Като си сама и като не си на работа вече що не си отидеш на село? Нямаш ли? -чудеше се овчарят - Или и ти се гражданееш?

-Имах - усмихнах се аз -,но вече нямам. Животът не винаги тече така както на нас ни се иска. Харесва ми вашето село. Хубав въздух, красота наоколо, тишина. Хубави къщи има, запазени.

Поговорихме още малко, бистрихме като всички на нашата възраст политиката. Овчиците, привели глави почиваха в сянката, а слънцето запрепича все повече. Надигнах се. Време беше да поемам надолу към селото. Леля Ганка сигурно ме чакаше на пътя. Дали се е справила с компотите? Редно беше да тръгвам, поне да затворя бурканите, ако не е успяла.

-Пък ти, жено, ако не си тръгваш тез дине намини с Гана към нас, жена ми ще се зарадва. Да се поразтуши и тя с женска дружина.

Махнахме си с ръце и аз полека тръгнах към селото.

Бях изморена от жегата, но много доволна. Беше красиво, околностите чудесни. Дълбоките дъбови и мешови  гори разхлаждаха наоколо, поляните обширни, ограждаха като огърлие селото. Направих много и чудесни снимки. Лаптопът беше с мене, но не ги пуснах във фейсбук, не исках никой да знае къде и защо съм.  Имах време за мислите си, а и това запознанство с овчаря ми подейства добре. Вече си мислех,че по селата са останали само самотни, стари хора, с тежки съдби и минало. Оказа се,че живеят и семейства, че има хора щастливи ,че са на село. Разбира се леля Ганка ме чакаше на пейката. Не само беше сколасала с компотите, но и довършваше заваряването им. Седнах до нея и й заразказвах.

- Ааа,това е Данко, нашият Данко. Много свястно и работно момче е, от голям и уважаван род. Неговият дядо беше неофициалния кмет на селото тъй да се каже. Старейшина му викали едно време. Кой за съвет, кой за помощ, кой пък за някой лев на заем, всички при него. Големите работи в селото без неговата дума не ставаха. Тъй  запомних неговия род аз. Уважавани и работни. Жена му пъъък, да не ти разправям. Красавица беше на млади години, та и до днес. Работна, засмяна. Учи в търговската гимназия едно време,  бяха с малката ми дъщеря съученички. Никой не разбра кога са се залюбили с Данко. В града. По едно време завърши той и се прибра тука, а подир две години и Любка си дойде и ей ги, че се сгодиха. Ама каква сватба му направи дядо му Йордан, голяма. Цяло село беше поканено. Все едно сбор направихме тука. Хубави времена бяха. Задружни и щастливи. Децата млади, ние все още можехме, работехме. Селото пълно, абе живот. После Любка остана тука в канцеларията на текезето. Добричка с всички. Къщата й грееше отдалече. Бетер от градска къща по наредба, децата им се изучиха, на хубава работа са в града.

Леля Ганка не спираше засмяна да хвали Данко и Любка. Казах й, че сме канени да им идем на гости.

-А, ще идем, колко му е, ама сега друга работа първо имаме.  Утре е сряда, ден за кафе. Не ме гледай така, момиче, ще ти обясня. В сряда се събираме дружките от всички махали долу на центъра. Като идем за хляб сядаме да пием по кафе. Да си кажем това онова. За децата , за реколтата, за консервите - потупа ме леля Ганка по коляното и се засмя от сърце. - Нали ще дойдеш.

Смеех се и аз, прегърнах през раменете хазяйката си. Как ще й откажа, как няма да отида на това „кафяно” събиране. Нали вече бях член на тяхната женска дружинка.

-Не е женска дружинката ни, а селска, щото имаме и мъжуря - вече се смеехме и двете.

-Ще дойде и бай ти Тодор, още някой-друг има дето не съм ти разправяла за тях. По-скоро самотните хора се събираме в срядата. Тогава Спаска на магазина кара и стока. Ходи с буса до града, изпълнява заръките ни и кара каквото още й хареса. Празник е в сряда.

Поседяхме дълго, мълчаливо с леля Ганка на пейката, наоколо беше тишина, препичаше обедно, гърлено се обаждаха скорци от шумака, беше безметежно  на душата ми. Отдавна не съм била толкова спокойна и в мир със себе си и света.

После хапнахме обещаният благичък „миш-маш”, разтребихме след консервната фабрика на двора и доволни  завършихме деня със задушевен разговор под асмата. Вечерите ни ставаха все по-хубави, разговорите все по-интересни. Чудех се как ще тръгна към големия град. Когато и да е този момент. Все ще настъпи. По-добре май да не го мисля.

Милка Маркова

СЛЕДВА