Златна сватба

Златна сватба

Велика беше станала рано. Измете чардака, стъпалата надолу. Напръска с бакъра по двора и чисто измете и там, слезе към плочника, и излезе пред портите. Да бъде чисто и преметено, да ухае на утрин, на роса. Не смееше да погледне на изток, към слънцето. То не беше подало още глава иззад баирите. Птиците не пееха тая сутрин, само тихо църкаха, предупреждаваха нещо сякаш. Наоколо тешеше, засветляваше, но насила.

Велика влезе в къщи, отвори момините си сандъци и извади премяната. Поглади я с длани, наведе глава и постави заруменели бузи върху коприната. Сърмата подраскваше меко, грееше оранжево и червено.

Беше казала тя на майка си, отдавна й беше казала. Майка й не  повярва, гълчеше я, ръка й вдигна. Хората в селото говорели, баща й мърморел нощя в постелята. Да се вразуми, да не ходи по тъмно кой знае къде. Ще я излъже този при когото ходи, ще берат срама както сега го беряха с приказките за излизането й в потайни доби. Мъжете искат своето, но за жени вземат свястни моми, неходили.  Не внимава, не слуша, акъл не взема - все това я кореше майка й, навиваше на ръката си дългите й плитки и отблизо я стрялкаше право в очите. Укорно я гледаше, заканваше й се, но не вярваше на Великините думи.

Тая сутрин и петли не бяха пели. Когато Велика се прибра след полунощ, луната вече не светеше, нощта беше тъмна и тиха, петли ни първи, ни втори пяха, трети не се обадиха. Тихо беше навсякъде, листето не трепваше.

Погледна се в огледалото и занемя. Сребърно беше около нея, веждите й черни и вити, под тях  синееха големите й очи. Румено лице беше пребулила с тънка батистена кърпа. По краищата й блещукаха парички. Бялата  риза трептеше върху гърдите  обрамчена с черен сукман. Тънки дантели покриваха ръцете й. Огледалото бледнееше пред тази красота. „Боже, Боже, аз ли съм това? Ще ме харесат ли като дойдат?” - объркано се блъскаха мислите в главата й.

Време беше… Пристъпи и излезе на чардака. Обърна глава на изток. Разсветляваше се, Слънцето бавно подаваше чело…Велика се огледа като в сън. Никой не се виждаше нито  по двори, нито по друмища. Нямаше хора, ни животни…

Тя отново погледна към Слънцето. От изток злато се изливаше по хълмовете, тътнеше нещо, бучеше, идеше. Идеше към тях, идеше към нея, все по-светло ставаше, все по-златно на изток златеше…Кованите порти на двора с трясък се разтвориха, блясък и гръм влетяха пред къщи. Златни колесници една след друга влизаха. Теглеха ги огнедишащи бели атове. Заслизаха змейове и змеици, заблестяха златните им люспи. Дворът огря все едно Слънцето слезе. Най-после видя него, нейният момък, Змеят, който я любеше, Змеят, който я искаше.  Пристъпяше към нея в човешки образ. Беше красив момък, рус и синеок, целият в злато идеше да я вземе.

 Никой не й вярваше. Дружките й се смееха, мислеха, че разправя за Змея щото си няма изгора. Майка й я гълчеше и дума не даваше да се чуе за Змея,че никой нямаше да прати сватове за нея. Велика си знаеше,че змей я люби, всяка нощ излизаше при него. Летяха над поля и ливади, показваше й билки, учеше я да ги знае, болки с тях да цери.Беше я водил той в неговите чертози, там навръх планината, на изток де изгрява Слънцето. Там щеше и сега да я отведе завинаги, негова Змеица щеше да стане тя, негови деца под сърце ще носи.

Бавно слезе Велика по стъпалата, повдигна очи и го погледна. Той хвана ръката й, поведе я към златната колесница най-отпред. Обърна се назад тя и погледна. Майка й, баща й, сестрите и братята й гледаха от чардака онемели без да помръднат. Махна с кърпичка Велика, седна до Змея в колесницата, трепнаха белите атове, литнаха из портите и всички литнаха след тях. Вихър, гръм и злато изчезна към слънцето и Великините двори опустяха.

„Дъщеееееееееееееее…..” - дълго отекваше майчин вик над селото, онемяло и глухо. Притъмняло на изгрев Слънце. Опустяло.

             

Милка Маркова

Лечителката

 Лечителката…

Баба ми.....лечителката. Обичах я. Беше дребничка, усмихната и блага. Не повишаваше глас, не подгъваше крак. Беше отгледала трима сина и другарувала в живота  на мъж като скала. Аз, малкото момиченце, една от нейните внучки, изпитвах радост и скрита гордост от това, че винаги у нас идваха много хора. Едни  дълго си говореха с баба, други пък, влизаха едва вървейки, подкрепяни от свои близки и излизаха от къщата ни благославяйки баба. Тя ги изпращаше до портата и там отново тихичко, с усмивка ги успокояваше, и напътстваше.  Слушала бях, че нейната майка е била лечителка и е "бабувала". Баба също "бабуваше", но само при животни я викаха. По моето време вече имаше модерен родилен дом и в нашето село. Отдавна децата се раждаха при акушерки и с медицинска помощ.  Баба продължаваше да си гледа кърската работа, береше си билки, които тя си знае и на нея трябваха.

Оцених всичко много години след това. Бях вече голяма, омъжена, със собствено семейство, далече от милата ми баба. Духовната връзка помежду ни си оставаше все така силна. Прозрях какво е давала на хората, когато остаря много. Тогава през зимните месеци, в къщата й в края на селото почти не оставаше ден, в който да не дойдеха гости. Жени, семейства, които "се наканили ей тъй, да дойдем да те видим, како Нейке, как си, що си?". Селото ни е голямо, тогава падаха дебели снегове и не се стигаше лесно до нейната къща.  Тя ги посрещаше и изпращаше все така тиха  и благо усмихната. Не бяха забравили хората добрините, които е сторила за тях, идваха да й засвидетелстват почитта си.

 Няколко месеца преди Господ да си я прибере, в края на лятото отидох да я видя. Седяхме с нея на пейката пред къщата и си говорехме. Тя беше възрастна и физическите й сили я бяха почти напуснали. Вече се смрачаваше. Зададе се по пътя към нас един мъж около петдесетгодишен. Подкрепяше го жена му. Бил на полето през деня, нещо си навехнал или изкълчил крака. Молеше баба да му помогне. "Ох, бааа, то хубаво, ама сили вече нямам. Какво да направим, я?" - затюхка се баба. Трябваше си здрава ръка, за да намести този силен мъжки крак. Примоли й се човекът, нямаше кого да търси за да отиде до близкия град на лекар. Притъмняваше, а него го болеше много. Потюхка се баба, помая се и донесе леген с топла водица, домашен сапун, калчища, сурово яйце, сол. Започна си нейното, което трябваше, а през това време говореше с мъжа, с жена му, за кърската работа, за живота. Изпратихме хората по живо по здраво. На другия ден рано сутринта край бабини минал човекът с навехнатия крак. Бодро крачел и весело й казал,че от болката няма и помен. Отива на работа, но й донесъл топли мекички, армаган от жена му, целунал й ръка и заминал към къра.

Тука е място да спомена, че никога баба не взе пари от хората. Когато те благодарно и смутено подаваха отделената за нея банкнота, тя поемаше ръката им с двете си ръце, свиваше парата в шепата им и лекичко я отклоняваше. Притваряше очи и се усмихваше. „Вървете, вървете, на добър час”-така ги изпращаше. Тя знаеше как си изкарват парите хората и не за парите им помагаше. Излекуваните не я забравяха. На Великден, на именния й ден, в обикновените зимни дни - винаги идваха да я видят излекуваните от нея хора. Тогава  й носеха нещо сладичко, някой армаган, но изработен от тях, от техните ръце, а тя най-много се радваше,че не са я забравили.

Прибирах се към Търново и си мислех за моята баба. Дадох си ясна сметка какъв човек е тя, на каква жена съм внучка. Тогава осъзнах един голям пропуск в живота си - не научих нищо от нея. Оставих от заблуда, че това вече не е необходимо, да си отиде от тоя свят едно голямо богатство.  Не оцених какво е имало в живота ми и колко лекомислено го оставих да изчезне пред очите ми. Единственото, което мога да направя е да споделя спомена за моята прекрасна баба - Лечителката, с вас,скъпи приятели.

Милка Маркова

Играчката

Играчката
 

Горещ ден се задаваше. Слънцето се навали над Крушака, разхвърля жаравата си по ширналият се небесен харман и се запря. Мъчеше се да пробие дебелите сенки на дивачките круши, ама и те не се даваха. Вековни дървета, с огромни дънери и яки клонаци не пропускаха как да е жарта под сенките си. Жабите от близкото дере се обаждаха нарядко и бързо се шмугваха в подмолите. Мараня губеше далнината в трепет и всичко живо търсеше сенчица и хладина.

Бай Кадир запладни овцете под близките крушаци. Попасоха на ранина и сега се бяха скупчили  една до друга с ниско наведени глави. Тука ще ги остави до късната подир пладня. Като захлади пак малко паша и студена водица преди да поемат към селото. Подпря се овчаринът до един крушов дънер да изправи малко болния си, стар гръбнак. Зарея поглед по прашния друм и се заслуша в предупредителния писък на птиците. Кучето уплашено скочи, сви уши, прибра опашката и дотича при сайбията си. „Какво го уплаши”  - зачуди се бай Кадир. После чу приближаващия вой на айропланите. Пак идеха. Война се водеше някъде на изток. Бомбардирали и голяма София. Така разправяха тез от селото, чийто деца избягали и дошли с трена, с целите си семейства тука, на село. Страшно било. Идеха айропланите и бучаха, ниско фъркаха. Страшно беше даже за животните. Ехх, хора без дом оставаха, къщите им съборени, изгорени. Лошо нещо било  войната. Немотия, кръв, сълзи, хора умираха.Тежкото боботене минаваше амен над дърветата, аха да закачи върхарите и бавно отминаваше къде залез слънце.

Някой се зададе по пътя насам. Пропъди лошите и тъжни мисли овчаринът и сложи ръка над очите си. Идеше  малко момиченце. Подскачаше с босите си крачета и облачета прах го съпровождаха надире. Радостно затупа сърцето на бай Кадир. Неговата Айше идеше, тя беше. Наръча й къде пладня да дойде, да поседи край овцете, а той ще се върне в махалата. Пазари се с майсторите на кирпич да им помогне да обърнат съхнещите парчета. Ей я, иде радостта на старините му, малката му дъщеричка. Беше весела, пъргава и пееше като славей. Баба й я учеше да танцува. Много го биваше малкото Айше в танците. Бабата искаше да я направи танцьорка, да не ходи да пасе овцете като баща си. Да си изкарва хляба по циганските сватби, да весели хората. Щяха да й купят шекерено розави шалвари, тънко, бяло  фередже с лъскави пайети, кастанети за пръстите, гривни за ръцете и краката, герданче да блещука на шйката й. Ще я китят и тя ще танцува.

Не усети бай Кадир кога Айшето приближи. Клекна до кучето, погали го, загълча весело. Не му се тръгваше в тая жега, ама работата не чака. Трябва и назад да се връща.

Наръча на момичето да пази добре, да се оглежда, да гледа да не задремва край овцете под сенките. Остави гегата в ръцете й, погали я по къдравата главица с черната си грапава длан, въздъхна дълбоко и тръгна по пътя към махалата. Добре,че не беше далече. Подир някое време ще изскочи пътя от Крушака, ща се облещи насреща му жълтата кариера и току-под нея е махалата. По края тече дерето и редиците на съхнещите кирпичи са на брега му. Ех, много пече там, много. Трудна е работата, ама майсторите бай Стоян и леля Деша насреща ще му дадат някой чувалче бяло брашно. Да има за питки на Айшето. Една му е, късно се намери, хубаво му беше да я глези понякога.

Таман излизаше из последните сенки на Крушака надире се чу страховит гръм. Замръзна на мястото си бай Кадир. Бавно, като насън се обърна и побягна обратно към сенките. Гръмът се чу от близо, от там дето остави Айшето и стадото. Дъх не му оставаше. Бързаше, затирваше се по меката пепел на черния път, ама не сполучваше да побегне. Краката му като откъснати бяха. Лошото го удари в гърдите. Тежки времена са, опасни. Приказваха за шумкари, айроплани летяха ниско и страшно бучаха. Бай Кадир беше чувал от мъжете в кръчмата,че стрелят от тях върху хората по къра. Туй не беше стрелба, гръм беше, като на кариерата. Отдалече дочу тихия вой на кучето и тревожното блеене на овцете. Със сетни сили стигна до стадото. „Айшееееееееее, дъщеееее” - искаше да крещи, а едва извика, гърлото му не можеше да се отвори. Там, край дерето кучето виеше, а телцето на неговото Айше лежеше сред кръв. Приближи в несвяст старият овчарин към свидната си рожба, а тя беше подгънала тънките си крачета, разперила осакатени ръчички, бездиханна , окървавена, обезобразена....

В горещата подир пладня в махалата жените виеха,нареждаха , пищяха. Децата подсмърчаха и се криеха едно зад друго. Мъжете, приклекнали под старото дърво край къщите, дълбоко дърпаха от тютюна, а сълзите им тихо капеха в прахта. Нищо не помръдваше в маранята, слънцето безжалостно печеше насред небето, птичките се бяха изпокрили. Само нейде от високото на селото се чуваха ударите на барабана. Бай Къньо спираше на всеки кръстопът, удряше силно, все едно стреляше, подир туй извисяваше гръмовно глас:”ОбЯвлений, Чуйте хора, селяни. Кметът и Околийското съобщават, децата да не са пущат по къра с добитъка. Аеропланите, дето отиват на бомбардировки пущат играчки бомби. Да не са бутат и земат. Ако са бутнат,избухват и убиват на място. Да се внимава, да не се затрие някое дети. Обявленийййй, Чуйте хора, селяни...”

Милка Маркова

Невъзможна любов

Невъзможна любов

Отблясъците  на разлятото слънчево злато искрят върху короната й, издигат се в тъмнеещото небе. Тя седи на трона и не помръдва. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вече стотици години. Издига бавно трона  изпод земята, обръща го към залеза и дълго остава там. Всяка вечер потъва в спомена  за Войсил. Нейната голяма  любов. Сърцето й замира когато слънцето разхвърля жаравата по хоризонта и бавно съблича златото от себе си.

В такава вечер видя за пръв път Войсил. Възседнал кон, изправен на високото, с ръка над очите, загледан към залеза. Сърцето й тогава  трепна. Облече най-бялата премяна, разпусна златните коси, сведе небесен поглед както правят жените и пристъпи към него. От този ден любовта им гореше като тази жарава. Всяка вечер по залез се срещаха на хълма с лозята. Неговите лозя. Неговото имение. Той беше болярина на областта. Силен, млад, красив. Не можеше да се откъсне от него. Той лудееше по нея. Никога не намери сили да му признае, че е Змеица.  Любов между смъртен и змеица беше невъзможна.Само беше чувала за любов като тяхната, но не вярваше. Мислеше,че е мълва, да предпазва младите и неопитните от съблазънта. Знаеше, че само на змей  е позволено да люби девойка.  За нея нямаше път към такава любов. Законът е суров. Когато се влюби във Войсил забрави всичко. Забрани, закони, предупреждения, всичко отлетя. Имаше само любов.

Късно разбра. Когато в една такава златна вечер отиде при лозята да чака своя любим  и той не се появи, когато  на следващата вечер го нямаше,  тогава се досети. Пазителите на реда  го бяха убили. Тогава си спомни, че за тяхната любов друг изход няма освен смъртта.

Нищо не каза никому, нито на нея някой нещо. Остана там, при Войсиловите лозя. Гледаше от високото селяните му как работят, вечер издигаше трона си и дълго потъваше в залезите. Пазеше от всичко и всички тези земи. Не даваше градушка да падне над тях, суша да ги изсуши. Само това можеше да стори. Превръщаше се от Змеица на голяма жълта змия, изпълзяваше върху камънака и по цял ден слушаше речта, песните и смеховете на селяните. Те напомняха за Войсила, за голяма й любов. Хората отдавна бяха свикнали с нея, не я закачаха, радваха й се и се страхуваха, но знаеха, че голямата жълта змия пази имотите и труда им.

Годините и вековете минаваха. Отдавна проектът на рептилиите за Земята е прекратен и корабът отпътува към тяхната звезда. Останаха тези, които трябва да продължат наблюденията върху  създаденото поколение между  жените от Земята и звездните змейове. Останаха във вечно дежурство до второто пришествие на рептилии от далечното съзвездие. Змеицата сама пожела да остане в наблюдаващата група. Любовта  живееше все така в сърцето й. Вечер отваряше високите люкове, издигаше трона си из подземията на лабораториите, сядаше и оставяше отблясъците  на слънцето да позлатяват люспите по тялото й. Денем отново се превръщаше в змия и пазеше Войсиловата земя.

Това не бяха предвидили  учените от Звездата на рептилиите  в грандиозния си проект  за експерименти на малката планета Земя. Не бяха се досетили,че Любовта съществува навсякъде във Вселената.

Милка Маркова

Пътуване в живота - продължение

Бъдни вечер
 

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови.  Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я,  амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.

-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.

Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:

-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.

Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.

В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече  почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.

-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.

Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше  и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?

Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,”когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре”. Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.

Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се  засмя и ми обясни:

-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник”.Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?”. Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.

Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.

Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.

Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.

Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя  ограда, правеше преспи.  Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска” керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се  и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото  е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.

Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони  и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.

Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека.  Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

Коледа

Беше Коледа. Утрото мина в подготовка за общоселското събиране. Снегът спрял, тихо и чисто. Цяла сутрин мъже и  техника разриваха селото, а жените подготвяха празника и си звъняха по телефоните за последни уговорки. Ние също бяхме готови. Чантите с питки, баници, трушии, ядки от орехи, печена тиква. Ей затова жените предварително се надумваха коя какво ще носи. Да не стане така,че едно нещо да се повтаря, друго да липсва. На Коледа се блажи. Семействата,  заклали животни щяха да носят печено месо, суджуци, свински дроб и кой каквото друго е намислил. За най-старите щеше да мине по къщите дежурният от охраната и кмета с джипа. Сбирката насред селото. От там както вече знаехме ще ни извозва Младен.

Облякохме се добре, топло. Панталони, пуловери, шапки, ръкавици. Със зимата шега не биваше. Хората на село не се превземаха, знаеха, че можеш да бъдеш красиво облечен и когато си с топли дрехи.

Към обяд всичко беше готово. За леля Ганка мина кмета. В джипа имаше вече едно семейство, натоварихме  багажа, сложихме дебело дърво и малко въглища в печката , „да държи”, заключихме и потеглихме. Аз щях да сляза пеш, заедно с още две-три семейства по път.

На центъра вече беше весело. Събираха се хората, смееха се, чакаха  Коледата. По една от улиците се чу звън, вихрено се зададоха две шейни теглени от красиви коне. Младен! Младият мъж, намерил шейни за конски впряг, впрегнал в тях двойки от своите коне, пристигаше за съселяните си. Шейните беше застлал с писани черги. Радостни възгласи го посрещнаха. Голяма изненада. Радост и за по-младите, и за най-старите. Снегът като  по поръчка, превоза също. Най-напред  извозиха по-възрастните и жените. Едните да се прибират на топло, а другите да редят масите.

Настъпи оживление, смях се чуваше отвред. Когато шейните докараха всички в имението на Младен веселбата вече напредваше. Билкарското помещение добре отоплено, посрещаше с бумтяща печка гостите си. Мъжете  по-рано тия дни бяха обточили навред с гирлянди. От ония, хартиените дето се продаваха едно време по книжарниците. Имало „залежи” в читалищното имущество. В единия край, по-далече от печката се кипреше елха. Албена я беше украсила с пуканки, бонбони, орехи, шишарки. Нищо изкуствено. Всичко само от природата.  По масите се редяха вкусотия след вкусотия. Младен и кмета бяха подредили край тях импровизирани пейки. Запотени шишета с червено вино, с бяло, до тях други с ракия и ликьори. Баници, мръвки, на „гребен”  наденици, кървавица, трушийки, питки, варени селски пилета, ябълки, орехови ядки, сушено грозде, какво ли не. Изобилие, селско, българско.  Никой не бързаше да сяда. Поздравяваха се, разменяха си дребни подаръци. Терлички, ръкавици, шалчета, торбички за пазар, шишета с ракия и вино пък разменяха мъжете. Малкият Илия, синчето на домакините беше във вихъра си. Толкова баби и дядовци на куп не беше виждал никога. Минаваше от ръце на ръце, радваха му се. Албена,Спаска, аз и още няколко по-млади жени доподреждахме чинии и чаши  за еднократна употреба, вилици, лъжици, салфетки.

Поспирвах и гледах всичко това. Почти цялото село беше там, шейните отидоха за закъснелите. Бяха радостни и спокойни. Нямаше превземки и високомерни преценяващи погледи. Разменяха си новини за децата. Кои какво казали  за снощната буря. Кои обещали,че може да си дойдат, кои пък били категорични,че няма. Хубаво, сплотено село, с прекрасен кмет, добронамерени хора.

Пристигнаха всички, мъжете се надпреварваха да помагат на Младен да настани по оборите конете, да ги нахрани  и чулоса да не настинат след ездата.

Най-после насядахме, жените разчупиха и нарязаха каквото трябва, сервираха на тези, които не стигат до всичко. Разля се греяна ракия за първата наздравица. Кметът дръпна едно малко слово. Аплодираха го и личеше колко го харесват, радват му се и са му благодарни. До него бяха жена му и дъщеря му - младо момиче, студентка. Започна селската Коледа. Младен пусна някаква музика, тихо да се чуват хората, че бяха повечето възрастни. По някое време намина момчето от охраната. хапна на крак и отиде отново да обикаля селото, да са спокойни хората. Малкият Илия поспа и пак се завърна. Следобядът напредваше.

По-рано днес кметът ми беше обяснил, че в селото няма църква. Старата била малка и още през социализма се съборила. Тогава не я възстановили , та се досъборила почти напълно. В края на селото е и лесно я хванала през онова атеистично време немарата. Сега всички са се заели да съберат средства за възраждането й. Паричките са се натрупали, някой от материалите са докарани. Напролет живот и здраве започват. Патронът е Свети Димитър, а меракът на всички е до другата есен да е дигната и да я осветят на Димитровден. Само здраве да е. „С такива хора всичко лесно се прави”-  ми каза кметът, а не знаеше че:  „С такъв кмет всичко можем”-  ми бяха казали хората от селото.

Сред всеобщата гълчава се зачуха клаксони. Кметът се надигна да види какво става. В помещението при нас връхлетяха цяла тумба деца с викове:

-Бабоооо,бабче, деденце къде си!

Бяха пристигнали няколко коли с най-смелите и нетърпеливите от градовете. Тръгнали веднага щом  службите разринали магистралите. Едни се застигнали по пътя за селото, други вече били на центъра и се чудели къде ли са всички. Нямало ги техните по къщите, нямало ги и в импровизираното читалище. Никой не се и сетил къде може да са. Тогава срещнали охраната. Момчето им казало къде е Коледата тая година  и ето ги всички тука.

Настана нова суматоха, сторихме място на пристигналите, нови наздравици, прегръдки, радост. Малкият Илия имаше нова компания. Децата го наобиколиха, радваха му се, после се подгониха из помещението. Весела гълчава навред. Младен обещаваше на малките гостенчета на следващия ден да ги повози и тях с конската шейна.

Задружни са хората от това мое „неочаквано” село. Видях с очите си как не допуснаха самотни, забравени и изоставени хора по празниците. Нямаше стари, млади, болни, самотни. За всеки имаше внимание, грижа, радост. Лошото тук не избуяваше защото не му даваха време и място. Кмет и селяни, търговката и младите фермери, всички бяха заедно. Помагаха си, бяха добронамерени. Не си търсеха кусурите, а се стараеха да си помогнат в трудния живот. Не бяха високомерни или подтиснати, просто бяха заедно.

Гледах ги, радвах им се от цялото си сърце, казвах си ,че доброто го има, стига да го творим с душата си.

Някои вече тръгваха полека към къщи. Новопристигналите коли и охраната, кмета с джипа ги разкарваха  да не се блъскат по снежните улици. По-младите разтребваха и прибираха останалата храна. Утре мъжете щяха да приберат масите и останалите неща.

Из селото продължаваха да пристигат коли с гости, телефоните звъняха и носеха още радостни новини. Утре ще пристигнат много от  очакваните с нетърпение близки. За тези, чийто деца са много далече , за тези, които нямаха деца, неуморният кмет се беше  погрижил да не са самотни. За всички и всичко беше помислено.  Започваше един голям зимен празник. От Коледа до Нова година.

Епилог

С много топлина, радост, приятни дни и вечери отминаха коледните и новогодишни празници на село.

Бях щастлива, преживях моменти, незабравими за цял живот. Хората ме приемаха  цели шест месеца като техен стар познат, приятел, съселянин. Тук намерих утеха, радост, спокойствие, вдъхновение. Тези хора останаха в душата ми завинаги. В това село беше събрана цяла една страна, един живот. Рядко се случва хората да са толкова толерантни помежду си, не злобливи, добронамерени.

Предстояха ми много дни сред тези хора в качеството ми на почетен управител на Американската къща за писатели и поети в напреднала възраст. Имах правото да живея и творя  там и аз се възползвах пълноценно. За моя радост и радост на всички мои приятели, които без да е силно казано бяха жителите на цялото село. Станах свидетел на много съдби,  на живота на голяма част от героите ми до тук. Преживях още много лета и празници с тези прекрасни приятели. При нас се заселиха още добри хора, през лятото и зимата идваха гости не само в имението на Младен и Албена, а и в Американската къща за творчество. Доста приятели  изпратих в последния им път, но и посрещнах нови, още по-интересни. Лаптопът ми поемаше и поемаше много съдби, материал за много нови разкази и книги.

Животът продължи, слава  Богу все по-богат и надежден.

Благодаря ви приятели, че бяхте с мене в това прекрасно Пътуване в Живота . На добър час на всички във Вашето пътуване.

Милка Маркова

КРАЙ

Пътуване в живота - продължение

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село.  През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.

Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли,  само свети”- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата.” По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега  даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.

Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:

-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.

Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.

Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.

-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.

Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи”.

Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:

-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме  по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.

-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.

- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.

-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да  звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.

„Имението” на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.

-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга  местност.

Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.

-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.

-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти,” по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.

Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.

-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки  и греяна ракия, „по една” в малки керамични чашки.

- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.

Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи  преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане”. Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с  опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.

Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от  тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене  Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.

По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече  било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.

-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти  как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова  решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.

Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич  върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил  коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.

Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият  Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна  както в старите къщи, а съседната стая -спалня.

-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и  така… - замечтано завърши младата жена.

Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.

После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.

-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.

Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо.  Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 Милка Маркова

СЛЕДВА

Пътуване в живота - продължение

Блажени дни

Снегът натрупа като в приказките за стари времена. Точно навреме бях пристигнала на село. То пък беше приказно колкото и банален да е изразът. Стари, приклекнали къщи  едва надигаха глави под дебелия сняг. Стояха прихлюпили ниско калпаци, прозорците им тъмнееха. Дворовете  им затрупани, без пътечка или животинче. Други къщи, по-нови, весело надничаха под красивите снежни шапки, пушеха с комините си, радваха се,че имат стопани, че е топло и уютно под покривите им. Минаха мощни снегорини, развъртяха се и за час направиха широки снежни пътеки.

В нашата къща от ранни зори леля Ганка шеташе ли шеташе. Исках да не излиза по студа, молех я аз да храня сутрин и вечер животинките, но тя и дума не даваше да стане.

-Ти не разбираш от тия работи. Животните са си моя грижа. Като им отворя сутрин първо поглеждам всички ли са живи и здрави, усещам въздуха им вътре затоплен ли е. Да не е станал нощя някой сакатлък. Пръсвам зрънца на кокошките, наливам им топла водица в паничката, да не замръзва на студа. После давам на кучето, да има сухичко да яде,но да има и нещо вкусно. На него също сипвам топла водица. Котката тя си знае , тука.Не е за тебе тая шетня.-довършваше разясненията си хазяйката.

Смешно ми беше, не е философия тая шетня, но и на нея като на моята майка, й се виждаше, че няма да се справя, нищо, че вече и аз не съм в първа младост.

Закусвахме  с козе сиренце, от онова, нали си спомняте?  На печката изпускаше ароматна пара чайник с липов чай всяка сутрин. Леля Ганка вадеше краве масло, но и бурканче със свинска мас, домашна. Намирала откъде да си купи, ми казваше тя, стига да е домашна, чиста и бяла.

-Ти може и да мислиш друго или да пазиш диета, но не е лошо печена филийка с мас. Не всеки ден де, но понякога, маста дава енергия, не се дебелее от нея както си мислите вие, днешните млади.

Бях донесла хубави, едри маслини, слагахме и от тях на масата, но хапвахме по някоя, те не са за наяждане, а за разяждане ме наставляваше възрастната жена. Понякога закусвахме попара с орехи.

-Яла ли си такова нещо? - дяволито се усмихваше хазяйката ми и ме гледаше в очите. Не й казвах,че да, като малка съм хапвала и такава благинка. Исках да се радва,че има неща, които дори не съм чувала, че първа тя ме учи на нещо. Начупвахме орехи от предния ден, смилахме ги в машинката. На сутринта надробявахме сух хляб в купичките си, редувахме със смлени орехи, посолявахме с малко сол и заливахме с гореща вода, не вряла. Задушавахме леко сместа и после  хапвахме.

-Така се употребява баятият хляб, а орехите дават каквото трябва на организма ти за зимата, сила ти дават - поучаваше ме моята домакиня.

Една сутрин беше приготвила отново от сух хляб „пържена попара”. Върху надробеният в купичката хляб сипахме запръжка от олио, надребнен кромид лук на много ситно и изпържен до стъклено, малко червен пипер и всичко това разредено с вода и зелева чорба. Чудна закуска. Мислех, че ще получа коремни болки, киселини. Нищо такова не се случи за моя огромна изненада. През лятото също бях забелязала,че храни, които в къщи, в ежедневието ми довеждаха винаги до кризи и болки тука, на село все едно не бях яла от тях или пък не бях ги яла аз.

Кафето също варяхме на печката, каймакът му ставаше хубав защото леля Ганка слагаше винаги по малко ръж, мъъъничко.

След  закуска сядахме да ръкоделстваме. Тя плетеше, а на мене даваше черната работа. Да разплета нещо, да извия прежда от гранче или да навия друга на кълбо. Говорехме си, готвехме, разменяхме си рецепти, правехме сладки. Не бях най-голямата майсторка или любителка на правенето на сладки, но не ми беше нито нервно, нито скучно. Толкова беше хубаво, уютно и спокойно. Стаята топла, вън вее, вали, студено е. Гледах колко дърва изгаряме, а и вечер в моята стая отделно топлехме. Тревожно споделих с Леля Ганка, че така ми е неудобно, че моето гостуване е голям разход за нея. Не е както през лятото. Не ми даде дори да издумам. Дърва имаше, хазяйката беше платила на човек да й ги нацепи, беше си ги подредила под навеса на сухо.

-Дървата също си имат ред, мойто момиче - ми каза тя - Нарязват се, нацепват се и се нареждат хем на сухо, но и на проветриво място под сайваната. Да просъхват, да не са мокри. Като вземаш на зима да гориш, не земаш тия дето са ти най-близо. Вземаш от най-старите и сухите. Да не тлее и цвърчи мокрото дърво в печката ти. Хем черни и мръсни сажди прави на кюнците и коминя, хем топло не дава, а само се хаби в печката. На всяко нещо трябва да му знаеш колая. Дърва се запасяват, не караш година за година. Барем за три години напред дърва трябва да има. Всичко се случва в живота , не можеш да живееш на косъм. Запомни от мене: дърва за три години напред, бял боб пак за толкова да имаш, мазата ти да е пълна всяка есен. Затворено месо, някой компот, лютеница, домати, някой гювеч и зелен боб пак да имаш. Те траят по две години, нищо им няма. Може немощна година да се случи, може за друго парите да трябват или да не мож изкара реколта. За всеки случай имай там малко запаси. Пък, ако си напълнила и тая година мазата, започни от старите консерви. Изяж първом тях. Да има ред. Зимнината почваш да ядеш подир Архангеловден, ама стария. В края на ноември вече можеш да похапваш от нея. До тогава все се намира кое що от лятото останало. Де чушка, де доматенце, прясна зелчица.

Учех се на неща, за които и на ум не ми е идвало, а и сега не знаех ще ми потрябват ли, но ми беше хубаво. Пък кой знае, кой знае….?

Обикновен зимен ден

Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха  на воля и когато намереха  своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от  топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:

-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.

Докато се  приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.

-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред  магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.

Оставих  леля Ганка вътре да се  разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал” върху мини снегоринче пристигаше кмета.

-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари  и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.

Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.

Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.

Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.

Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.

Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.

-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.

Младен се засмя.

-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.

Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.

-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин,  кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла”. Докато мама извика, докато го спре,  мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката,  събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и  следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.

Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен,  да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.

Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

 Милка Маркова

СЛЕДВА