"Назлън Донка"

/разказ по народна песен/

Слънцето кърваво се подава далече напред, зад тополите. Сълзите на росата тихичко се стичат от  нетрепващите листенца.  Свличат се, попивайки в черната, безмълвна земя. Ни птича песен се чува наоколо, ни живинка някаква шумулва.

По пътя иде конник. Белият му жребец бавно и високо повдига стройните си крака, пристъпя уверено. Ездачът, с шарени дрехи, много ятагани и ножове, затъкнати в аления пояс,  огромна чалма на главата, е отпуснал поводите. Сигурен в себе си и коня, следва прашния друм. Ръцете му обгръщат здраво жената, седнала пред него.

Красива жена, млада. Облечена гиздосия. Злато и сърма проблясват по дрехата й, нанизи жълтици трептят на гърдите й. В косите й тежки сребърни косичници, везби красят полите й. Тънки вежди се вият, очертават бяло, високо чело. Дълги ресници трепетливо скриват огромни черни очи.  От тези очи, тихичко капят сълзици. Чертаят следи по румените й страни, после слизат надолу и падат върху бялата козина на коня.

Слънцето тръгва по своя път. Извисява се бавно, хвърля жарава от рано. Конникът мълчаливо побутва без нужда коня, а той все така отмерено пристъпва в прахта. Житата, тревите не мръдват, ветрец никакъв не подухва.

Цяла нощ варди арапинът конник край къщата на момата. Скрит в сенките, привързал коня на тайно място. Само въже и кърпата в ръцете му. В голямата, чорбаджийска къща гласят сватба. На сутринта ще вземат булка от тука. За нея е пратен арапинът. От високо място. Момата отдавна е наречена за подарък на султана. Беят я иска на старите, не я дадоха. Кога разбра, че ще я женят, гневът му се разрази като лятна буря. Не му трябва нему бурен. Цвете му трябва. Такъв дар ще изпрати в Стамбул на господаря, че той ще забрави за всичките бейови прегрешения. Привика  арапина, шушнаха бая време. После оседлаха белият жребец, силен кон е той, ще свърши работа.

На разсъмване жените нагласиха момата, облякоха й тежки роби. Накитиха я, украсиха лицето й с белило и червило, заплетоха косите й. Остана само булото да прибулят кога дойдат сватовете и кумовете, младоженецът. Момата се суетеше, оглеждаше се, радваше се. Арапинът тешеше в листака срещу прозореца. Вратата на стаята й отворена седеше, а пред нея судурма. Мълчешката, котешки пристъпи той, скокна, вмъкна се леко в стаята. Докато момата да извика, затули устата й с кърпата, сръчно омота въжето около снагата й и я вдигна на рамото си. Потъна  бързо в сенките и нищо наоколо не шавна. Все едно не се е случило.

Момата нито можеше да мръдне, нито да гъкне. Арапинът я хвърли на коня, яхна го и излетяха в галоп от селото. Мушкаше го в хълбоците, припираше го… Кога надалече стигнаха, дръпна юздата… Смъкна момата от коня, отвърза въжето, извади кърпата. Накара я да се пооправи. „Не бягай - каза й - нищо няма да стане. Връщане назад няма. Искаш ли да си жива, да са живи вашите, слушай ма и толкоз“.

Младата жена все за случилото се мисли. Как стана, какво стана. Чакаше най-хубавият си ден, сватбеният. За Райко я бяха сгодили. Днес булка щеше да му стане. Как се случи, откъде се взе този чер арапин. Защо я отвлече.

- Не плачи, ще бастисаш  хубостта си. Пази я. Тя ти е най-скъпото. Господарка ще бъдеш, ако си хубава. Иначе, слугиня ще те направят.

Отвлякъл ме е, мисли Донка. Така се казва. Донка. Отвлякъл я е. Друг път пак се е случвало и в тяхното село, но идваше потеря. Грабеха, палеха, убиваха де кого сварят, а момите отвличаха. Някои успяваха да се скрият в бъркотията. Днес нищо такова не се случи. Днес тя се радваше на красивата си премяна, на накитите, на хубостта си. Още час-два гайди щяха да писнат в двора им. Не успя дори да изписка сега. Като агне я метна на рамо арапина и изчезнаха в здрачината на утрото.

Самотно дърво се зачернЯ напред по пътя. Дръпва юздите арапина, спира коня. Смъква Донка на земята. Ще почиват тука. Пътят е дълъг. Конят трябва да отдъхне, те да хапнат и да пийнат водица.  Не й се пие вода на Донка, не й  се яде. Назлън сяда под сянката. Какво да стори. Да бяга, къде ще иде. През нито едно село не минаха, нито къщи някъде се видяха. В едната страна се жълтеят поля, от другата Дунава влачи мързеливо водите си. Брегът му стръмен я мами. Да хукне да бяга, да се удави. Не става, арапинът  ще я стигне с коня. Отиват все към изгрев слънце. Натам вървят. Сети се, че той знае езика й. На него й дума. Ще го пита къде я води.

- Нали ти рекох преди, ти не слушаш ли. Пази хубостта си. Най-големият господар те иска. В Стамбул ще те пратят, в харема.

Виква Донка, вдига ръце към небето, заплаква. В Стамбул, че то е далече. Много далече, така е чувала. Тя няма да се върне вече. Райко няма да види, майка и баща няма да види. Горко зарИда Донка, безспирно. Дървото над нея тихичко зашумява, захлажда й. Едно пиленце в клоните му милно зачириква, зажали я. Арапинът я поглежда с бялото на очите си и полека хапва. Хваща го Донка за ръката, пита го. Дали някога ще види пак селото си, либето си, майка мила и татко.

Не й отговаря арапинът. Почиват дълго. Идва време да тръгват, слънцето вече накланя леко да залязва. Натам, където остана нейното село, майка й и татко й, сватбарите. Арапинът я подхваща и слага на коня, яхва го и дума:

- Не плачи, не хаби хубост. Майка и татко забрави. Тях ще видиш, ако нявга Дунава без вода остане или рибата в него с човешки глас проговори.

После дръпва поводите на белия ат, животното изпръхтява, изправя се на задни крака и се хвърля напред към новият живот на Донка. Полето притихва, Дунава поспира водата си и после пак помъква де що е забрал по дългия път. Тревите се снишават, небето затъмнява. Една българка, отвлечена, назлън водена, поема по пътя към султански харем.

Милка Маркова

Картината от нета

Добре дошла, зима!

Сватба

Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.

Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.

В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.

Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.

Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.

„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.

Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.

Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.

…..

Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.

Милка Маркова.

Любовта на вестоносеца

Умореният конник дръпна юздата, конят изпръхтя и заби копита в земята. Бавно се извърна вестоносецът и острият му взор забоде крепостта. Червен призрачно се открояваше върху светлеещия изгрев. Боже! Колко път до тука от царстващият град. Търнов остана далече назад. 
Когато началникът на вестоносците съобщи, че царят праща бърза вест за червенската крепост, той пръв излезе напред и пожела да тръгне. Пред очите му все още стоеше видението от предишното пътуване - болярката на Червен. Когато я зърна в двора на болярската къща, очите и сърцето му завинаги останаха там. Знаеше, че той е само вестоносец, че тя е звездата в небето, а той калта на земята. Калта завинаги може да остане с взор в небето. Черните й като въглен очи още грееха сърцето му, снагата й, малка и изящна като съдовете на златарите, изковани за благовония, изгаряше сънищата му. Диадемата на главата й огряваше мраморното чело, наушниците покриваха малки розови раковини. Устата й, коралово чревена и леко нацупена зовеше твърдите му воински устни. Крепостта и тогава беше сурова и сигурна. Портите високи, намръщени и тогава се изпречиха пред него. Вестоносецът, свикнал на тежките търновски порти за кой ли път изпита страховитата мощ на червенската крепост. Завърза коня си в подножието на главната порта и уморено запристъпя към болярската къща на върха , до митрополитската черква. Бавно и глухо отекваха стъпките му по сънените калдъръми. Не очакваше, че има жива душа събудила се в това ранно и спокойно утро. Тогава я съзря през портите на болярския дом. Бавно вървеше тя по калдъръма и говореше тихо на пауните, които важно крачеха до нея. Гласът й беше омаен .. беше нежна и мила. Славеи пееха наоколо в ранната тишина. Вестоносецът не знаеше сънува ли? Много царкини и болярки виждаше той в стария Търновград, не беше петимен за женска хубост, но тази болярка...тя огря уморената му нощ, изгря с първите слънчеви лъчи над червенската крепост и остана да грее над земните му дни.

Ето, сега пак идваше с бърза вест от царя за болярина. Сам пожела уморителния път до тук, за да зърне отново обичната болярка.

Лъчите на слънцето вече играеха на хоризонта и той заизкачва стръмния път към главната порта. В ранната утрин отчетливо се чуваше скриптенето на ведрата, които изкарваха вода към крепостта от дълбоките покрити кладенци в основите, до реката. Водата й тътнеше приглушено и се блъскаше в скалите наоколо, разляла се след последните дъждове. Тук-таме се чуваха подранилите железари в квартала на занаятчиите. Градът се събуждаше, завърташе колелото на своя живот. Червен беше важна отбранителна крепост на царството и знаеше своята цена.

Вестоносецът завърза юздите на коня пред стената, каза паролата на крепостаната охрана и бавно закрачи към болярския дом. Сърцето му беше спряло в гърлото и почти забрави каква вест носи за болярина. Мисълта му беше само за нея - болярската съпруга.

Дворът на болярина пустееше. Само телохранителите крачеха отмерено по алеите. От храма на митрополита се носеха песнопения и мирис на тамян. Въведоха вестоносеца в трема и той зачака да събудят болярина. Страшната вест запари в ръцете му и той забрави за болярката, за сърцето си, за изгрева. Трябваше да извести болярина за врага, който идеше към крепостта, към царството. Да му каже, че царят в Търнов за кой ли път разчита на яките стени на страховитата си крепост Червен, на нейните скали, на буйните и дълбоки води на реката, на верните войни.

До ушите му отнякъде като песен, като ромол на ручейче, като нежен звън от камбани долетя милият глас. Полека се надигна царският вестоносец и доближи до открехнатия прозорец. По калдъръма долу вървеше красивата болярка и мило говореше на птиците около себе си. Изгряващите слънчеви лъчи закачливо се вплитаха в косите й, вятърът галеше нежните воали на дрехата й и вестоносецът забрави за страшното, което приближаваше неудържимо от север. За него светът беше в образа, който грееше в неговото сърцето и в крепостта на болярина.

Много векове отброиха скалите и реката. Крепостта замря, разрушиха я, покри се с дървета, пръст и забрава. Само страховитите води на реката, мракът, покрил кладенците на крепостта и оцелелите камъни от старите зидове все още в потайни доби на тъмните нощи нашепват приказната легенда за славната крепост, за миналото българско, за българската държава, за царе и боляри, и за оня никому неизвестен вестоносец, чието сърце копнееело за красивата болярка.


Милка Маркова

Българи от време преди век

Най-после, след дълги години по пътищата и фронтовете Миню се завърна в село. Тринайсетгодишен остана без майка и пое трудния път на градинарлъка. Запиля се с по-възрастни мъже от селото из Маджарско, Сръбско, после малко в Румъния. Годините се изнизаха, дойде време за казармата. Замина войник и почти веднага започнаха войните, една след друга. Цели осем години. Подир тях за добра служба го назначиха конен полицай в столицата. Година отмина. Не му хареса нито работата на полицай, нито животът в столицата, нито жените. За богати жени, не беше от тяхната черга. Слугините, за които се изпожениха другарите му  пък не харесваше заради превземките и старанието да приличат на господарките си. Времето минаваше, годините се навъртаха, ей го вече 28 гонеше. Кога щеше дом да завърти, жена да намери и деца да отгледа. Всяка нощ мислеше за село, за земята, за градинарлъка. Земя той нямаше. Баща му не беше безимотен, но Миню е най-големият, подир туй идват брат и сестра, и още деца от другите две жени на баща му. Не  провървя и на него. Кога умря първата, Минювата майка, взе втора и тя се спомина, сега имаше трета жена. Земя от баща си не чакаше той, но ще се прибере на село, ще се поогледа и ще решава какво да прави.

Началствата му трудно се съгласиха да го пуснат , че Миню беше съвестен и добър полицай. Уреди си нещата, напусна квартирата, продаде каквото не му трябваше. Стегна куфара, с който не се разделяше дори на фронта и тренът го стовари на гарата в родното село.

Първата му работа беше да поговори с баща си, да му поиска разрешение за година-две да живее при него, да работят заедно. После се поогледа из село, поразпита. Кой къде е, кой е оцелял по фронтовете, кой загинал. Не беше расъл той в селото и изгора не беше любил. Не познаваше и момите. Кога се отби при терзията за нов кат дрехи поприказваха, поразпита го кои са момите, коя ще му прикаже. Терзията, човек знаещ всичко из селото се позамисли, поспря малко кроенето, тропна голямата ножица на тезгяха  и рече:

-Слушай какво ще ти река. Моми много. Войните малко попречиха на сватбите,  мъжете бяха по фронтовете Има моми малки и големи. Ама мене да питаш ще ти река за една, тя е баш за тебе. Знаеш я сигур, Нейка, дето баща й се спомина от раните през сръбското мурабе. Расна сираче, работна е, тиха и сговорна. Добра къщовница е, от добър род.

Решил беше Миню, че преди да започне живота си напред трябва да си намери жена. Послуша терзията и отиде на седенките. Попита за Нейка преди да влезе, казаха му, че е тука. Погледа през прозорчето към вътрешната стая. Не беше много висока, усмихната, с две дебели плитки. Чистичко и скромно облечена. Предеше и нещо си говореше с дружката до нея. „Няма за кога, сега ще е” - помисли си той и поръча да я извикат в предната стая. Видя, че тя вече е разбрала кой е, не беше изненадана, само се чудеше : какво ли иска да я пита. Посочи й миндера и седна на столчето срещу й. Помълча малко и започна:

- Нейке, знаеш ме кой съм. Върнах се от фронта, поработих малко по София, но вече съм тука. Разпитах за тебе и добри думи чух. Булка си търся. Почти трийсетгодишен съм и нямам време за чакане, за седенки и задиряне. Времето ми е минало. Предлагам ти да се оженим. Ще те заведа у баща ми за година-две. Мисля къща да направя като се замогнем малко. Пари нямам, имоти също. Съберем ли се двамата ще градим всичко отначало и заедно, на голата поляна. Помисли си и утре вечер те чакам пак на седенките да ми кажеш.

Рече и се надигна да стане. Нейка го гледаше, слуша го и сърцето й пърхаше като птиче. Как да не го иска, как да не е съгласна. Левент, силен, сериозен, знаеше,че е от добър род. Какво да мисли, какво да чака. Птичето беше кацнало на рамото й. Нейната майка в дългите години на вдовството си беше научила всичките си деца да мислят и решават смело нещата в живота. Знаеше,че няма да откаже да я даде на Миню.

Миньо, - тихо поде тя - зарадва ме ти мене с твоите приказки. И аз не съм малко момиче, време ми е вече мъж и деца да имам. Двайсет и пет годишна съм, няма какво и за кога да чакам. Либе си нямам затова ти отговарям сега. Съгласна съм да стана твоя жена щом ме искаш. Ще бъда до тебе, ще работим заедно, ще решаваме живота си напред. Баща ти и мащехата ти, братята и сестрите ще уважавам, децата ни ще гледам, другарка ще ти бъда. Майка ми ще ме даде за тебе, ако кажеш кога ще дойдеш да ме поискаш.

Така  през късната есен на 1920 година  Миню и Нейка направиха сватба. Създадоха чудесно българско семейство, след година се роди първият им син. Завъдиха още двама в по-късните години. Две години подир сватбата къща направиха на два ката, Голяма, както беше го намислил Миню. Задружно работиха, уважаваха се, отгледаха трима сина като канари. Българи от преди точно 100 години, Не богати, След войните, Обикновени хора.

Милка Маркова,

имала щастието да се роди внучка на Нейка и Миню от най-малкият им син.

Сватлък

Есента беше влязла вече в правата си. Ниски мъгли се стелеха над къра, ръмеше тихо дни наред. Земята поглъщаше влагата, таеше. Угарите усипваха, гарваните протяжно грачеха и прехвърчаха от нива на нива.Денят беше пазарен. Саръпазар беше днес и селяните от околните села бяха довели стока сякаква за продан. Къде обяд пазарлъците приключваха, мъжете се раздумваха край хайванчетата. Едни повеждаха новата стока към къщи, други кътаха грижливо в стари вестници получените пари и полека потегляха към селата си. Дъждът ръмеше безспир, мокреше всичко наоколо.Дядо Кою, едър мустакат старец, с шаячни потури и памуклийка пристъпяше тежко надолу по улицата. Беше намерил нов авер на пазаря. От съседното село дядо Танас продаваше хубаво говедо. Заприказваха се. Дядо Кою хареса добичето, хареса му и сайбията - спретнат слабоват старец, чист и дружелюбен. Кога се намериха мераклии за добичето и търговията стана, двамата старци тръгнаха към центъра на селото, към кръчмата. Щяха да ударят по един-два юза вино и да похапнат запечена наденица. Да са наприказват едно хубаво. Имаха много за приказка, тъй са разбра.Селото на дяда Танаса беше на полвин час път, зад гората. Има време, ша си иде. Още е пладня, ша сколаса.Заседнаха новите авери в кръчмата на Василчито, поръчаха, чи пак, а още веднъж. Приказката и виното им се усладиха, наденицата беше блажничка, коматите хляб пресни. Не сетиха кога притъмня.-Брях - тупна се по запотеното чело бай Танас - ква я направихме, Койо, чи то притъмня. Как ще минувам гората сам?- Не се бой Танасе, дома ми една постеля все има и за близък приятел, у дома ша нощуваш.Успокоени двамата нови приятели закрачиха към дома на дядо Кою. Къщата беше на близо.Седяха старците, приказваха в топлата соба край камината до късни доби. На ранина дядо Танас грабна антерийката и из близките улици се спусна към Черкезлика. Оттам през гората пое пътя за селото си.Баба Деша цяла сутрин сърдито шеташе, дума не проронваше. Щом се подигна утрото и разведели изпрати дъщерите си коя за вода, коя до някоя комшийка за нещо. Кога останаха насаме с дядо Кою, стрелна лошо с очи мъжа си и захвана:-Не те ли е срам, бе Койо, не ти ли дожаля за чедото ни? Как тъй ша я дадеш на човек дето очите не си му виждал, че и баща му познаваш от един ден. Какви хора са, какъв син имат. Чи тя нашата нали си има либе, бре, що така правиш не мога те рабра.-Да млъкваш, мари, да млъкваш. Що ще правим таз женска челяд, до кога ще се мотаят из къщи? Стари моми станаха веке. Не ги ли видиш, а? Ей Велика богаташки син я иска, Пена още неженена. По-голяма й от Велика, нея трябва първа да главим. Тоз дето я люби ша я вземе ли, мари, кажи? - лютеше се на жена си дядо Кою. - Докога ще ходят по седенки и ша се задирят с ергенашите? Кога деца ша раждат и дом ша въртят? Докога ша ги раним? Дадох дума и тъй ша бъди! В ниделя стягайте годеж, Пена ша я годиме. Момчето две-три години по-младо от нея, Танас се съгласи у наше село да живеят. Зет у дома да доде момчето. Има занаят, дюлгерин е. По гурбет е ходил, занаята сий занаят… Някоя и друга овца, коза, овни, една крава ша даде баща му. Аз пък ша им дам онуй място,там на края на Жевизлика. За едно лято ша струпаме къща и да поемат напред. Пък ти, Дешо, да мълчиш, да не си гъкнала - обърна се дядо Кою към жена си - Женски сълзи и сополи не ща. Казвай там на Пена, на другите. Шетайте, чистете къщата и са гласете. Танас и той напълнил къщата си с челяд. Две дъщери и синове колкото искаш. Ний пък - той стрелна жена си под вежди - напълнихме нашата с един син и дъщери до орук. Какво ша ги правим? Докога ша ги храним? Айдее, всеки да си поема пътя.Баба Деша беше затиснала с края на кърпата си уста и само раменете й трепереха. Още една дъщеря щеше да даде на непознато място, още една дъщеря щеше да започне живота си с нелюбим мъж, със сватлък. Еееех, не можа поне на тях да помогне, либета да полюбят. Кога я главиха за Коя си беше дала дума,че дъщерите си така няма да ожени. Привела се беше на две и сърцето й плачеше.Дядо Кою я погледна още веднъж укорително, стрелна с ръка, напопържа всичко женско под мустак и се надигна да излезе, да се махне от тия женскории из къщи. Отвори със замах вратата. На судурмата отсреща седеше дъщеря му Пена, прибеляла, отпуснала ръце. Сълзи като дъжда навън се стичаха по красивото й лице. Не повдигна очи към баща си, нищо не каза. Прекрачи прага и се спусна към майка си.Навън мъглата се влачеше още по-ниско, вятър осукваше дъжда и го хвърляше по прозорците. Дълги струи се стичаха по стъклата и плачеха заедно с Пена. За младостта й, за първото й либе, за всичко моминско, което си отиваше.В памет на баба ми Пена АтанасоваМилка Маркова.

Пътуване в живота - продължение

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село.  През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.

Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли,  само свети”- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата.” По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега  даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.

Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:

-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.

Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.

Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.

-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.

Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи”.

Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:

-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме  по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.

-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.

- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.

-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да  звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.

„Имението” на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.

-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга  местност.

Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.

-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.

-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти,” по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.

Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.

-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки  и греяна ракия, „по една” в малки керамични чашки.

- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.

Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи  преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане”. Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с  опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.

Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от  тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене  Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.

По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече  било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.

-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти  как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова  решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.

Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич  върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил  коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.

Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият  Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна  както в старите къщи, а съседната стая -спалня.

-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и  така… - замечтано завърши младата жена.

Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.

После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.

-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.

Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо.  Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 Милка Маркова

СЛЕДВА

Сватбата на внука - Дядо Станчо

Сватбата на внука

Къщята едва пъшкаха под дебелите снежни завивки. Извиваха дъх нагоре към небесата, плочестите комини димяха като стари цигански лули. Снегът трупаше, зимата нехаеше, тръскаше си брашнените чували и над земята валеше  на едри парцали сняг. Белееше навред, хамбарите бяха пълни, стоката на топло, дръвниците изкамарени. Стопаните почиваха, невестите предяха, тъчаха и плетяха, мъжете се посъбирваха в кръчмата.

Внукът на дядо Станчо, най-големият беше довел булка в бащини двори.. Носеше неговото име, Станчо се казваше. Булката русичко, нежно момиче, една на мама и тати. „Добро е това. Той е най-големия, след него има още двама братя. Ще иде заврян зет, ще отвори място за малките. Булката само чедо, имот за Станча ще има” - така мислеше дядо Станчо и бавно прехвърляше броеницата в ръце. Залежал се беше напоследък. Пак се шегуваше с дъщерите, пак куражлийски подвикваше на баба Мина, но се виждаше,че е немощен. Годините му не бяха малко, 87 беше напълнил. Нямаше някакви болежки да речеш, ама ей тъй на - не му се пипаше и от постелята вече не му се ставаше. „Май иде време чиляк да взема тоягата и да тръгва към портите на свети Петра”- минаваше мисъл на дядо Станчо и той малко тъжно се усмихваше под мустак. „Ох, Божкее, подсмихва се, чиляка ми, дано се повдигне” - си думаше баба Мина шетайки край него. Трета му беше тя. Две жени беше погребал, децата от двете и тези, дето доведе баба Мина, и тя вдовица, техните дето се намериха после, всички отгледаха двамата. Трудни времена бяха в държавата, ама хората не се даваха лесно. Балканджийската жилка яка беше, не се късаше и затриваше.

Денят  вече се навеждаше към Бахлъка и се снишаваше нещо да му прошепне. Да му разкаже къде какво е видял из селото и после да се търкулне зад якия му и широк гръб, да си почине. Дядото гледаше бялналото се чело на баира и ей тъй спокойно му ставаше на душата. Нищо,че си отива от света, живял беше свястно, деца беше отчувал. С бабата се спогаждаха, добре живяха. Не му беше свидно, уморен беше и е време да влиза в земята.

Зачу се гълчава по пруста, разпозна гласа на най-големия си син. Вратичката на стаята се открехна и синът му влезе. Свали каскета и поздрави уважително. Едър, голям мъжага. Як, работен. Амен сам се беше отгледал. Коги майка му се затри в черната земя той беше тринайсетгодишен момчурляк. Замина с газдите от селото по Маджарско на бахчеванлък да се учи, после войните го взеха по фронтовете и кога се завърна беше силен и голям мъж. Зад него тихичко надникна жена му. Отиде при свекъра си и му целуна ръка. Дребничка и сговорна беше тя, усмихната, работлива. Трима сина роди, къща на два ката и голям двор върти. Намерили се бяха. Добре поминуваха, защо ли бяха дошли.

-Тате, ти ша прощаваш, че та раздигаме по вечеря ама не търпи отлагане. Трябва да те питаме. - поде синът му. - Знаеш, Станчо булка доведе. Туй добре, ама сватовете искат сватба да стягаме. Ние пък се чудим. Ти лежиш, немощен си. Редно ли ще е туй. Внукът прави сватба, а дядото лежи.? Кажи тате, както кажеш тъй ще стане. Ако кажеш сватбата с година ще отложим,  сгодени ще ходят. Като се даврандисаш, да поочувръснеш, ей на пролетес, тогава сватба да вдигаме.

Помълча дядо Станчо. Мило на сърцето му стана, с  издайнически топъл поглед погледна суровия си голям син. Преглътна, зарея за миг поглед навън към затрупания двор. Пред очите му тичаше малкото му  момчето и първата му изгора-Мария се смееше с разперени ръце да го хване. „Време е, време е да отивам при нея…”

-         Слушай, Миньо, слушай булка. Младите са тръгнали веке. Грехота й от Бога да се спират. Моята  тя изпята, аз моето съм го минал. Сега е техен ред. Вие сватбата си гласете и сватбата правете. Радвайте се на децата си, на добър час да им е. Аз ей тука като си почивам и като чувам тъпаните, като чувам играта, за мене туй е добро. Всяко нещо, синко, е по реда си и с времето си. Да са здрави младите и сватбата стягайте.

Целунаха му ръка синът и снахата и тихо излязоха. Дядо Станчо въздъхна, изтри бавно ъгъла на окото си и се усмихна. Първия му внук щеше да се жени, първородния му син свекър ставаше. Бива ли да се тъгува,че той е немощен? Тъй ами, да се женят младите, да се множи родът. Пък ако свети Петър не е пратил Архангела при дяда Станча младите ще минат да му целунат ръка и по един алтън да им пусне в шепите. Нали е старея на родата!

Денят бавно угасваше, снегът трупаше тихо, затрупваше пътищата и партините и селото се притаяваше за сън.

Мина се Игнажден, сватбата на Станчо, дядовия Станчов внук, после Коледа мина и една тиха снежна утрин баба Мина завари чиляка си заминал. За отвъдното. Тихо, сам, без да се обади. Спокоен за челяд и род. Така завърши земния си път дядо Станчо - як, работен и умен, шегаджия българин, отгледал голяма челяд и дал своя дял за българско. Беше лето 1947-мо.

Милка Маркова

Снахи

Снахи

Ех, ширинето хукнало напред, до де ти око види. Нивята жълтеят благодатно, а пожънатите дишат с пълни гърди, отдъхват. Тежко снопи по кръстците чака колата да го извозят по харманите.

Жътва е усилна и дядо Добри рано изкара воловете, впрегна колата. Слънцето озаряше изтока, а той бързаше изгрева да ги свари на път. Подвикна на булките да тръгват. Скокна като млад между ритлите, бутна гърбовете на двата вола с дългия остен и те  потеглиха. Катран беше сложил  на главините, да не скърца никъде, леко да върви колата.  Тежко й снопито, да не стане по пътя някой сакатлък.

Птичките в надпревара огласят храстите край пътя, въздухът тънък и чист, дишаш, дишаш и душата ти се пълни с радост.

Не спираха зад него да шушукат снахите. Стана драго на дядото в душата. За две години пет сватби дигна. Зор беше, но той къташе от години жълтици, че петтях му сина един подир друг се въдиха, пак тъй щяха да се заженят. Тъй и стана. Като тръгна най-големият, че и петимата подире му. Отсрами се дядо Добри за възхита на цялото село. Пет сватби за две години, пет снахи като звездици влязоха в големите му двори. Шетаха булките, помагаха на баба Добревица. Метяха широките плочници, менците все пълни с вода държаха, светна къщата, дари наредиха, градинките с цвете напълниха. Дом голям имаше дядо Добри, за всеки син по одая, судурми и изби, дамове, пълни с добитък.  Хлябове всеки ден се печаха, гозби се готвеха, работа се вършеше. Ей го и днес. Синовете му станаха още по-рано и подкараха пет двойки волове с ритлените кола към голямата нива. Цял ден снопи ще возят. Дядо Добри натовари снахите на своята кола. Ще ги закара на нивата до корията, там има просо да се дожъва. Като се втурнат и петтях в чакъма до вечерата нивата ще е пожъната. Млади са, чевръсти. Няма да наема жътвари за просото.

Ей, къде е корията, остави дядо Добри снахите  и обърна колата към голямата нива. Вечерта ще дойде да ги вземе докато синовете му се погрижат за добитъка по двора и приготвят всичко за вършитбата на другия ден.

Скокнаха младите снахи, оправиха престилките и кърпите си, оставиха торбичките в края на корията. Скътаха бъкела с вода на сянка, да е студена. Жегата ще е голяма тоя ден, жетва се лесно не жъне. Поседнаха под дървото, заприказваха, засмяха се. Далече ще са днес от зоркият поглед на свекървата, от усмивката под мустак на стар свекър и изгарящите погледи на стопаните си. Целият ден е за тях, ще работят както и колкото искат.

Смееха се на воля, подкачаха се, беше им светло на душите. Най-малката чевръсто се изправи  на крака и хукна навътре в гората.

- Къде мари, лудентино, - викна най-голямата след нея.

- Елате, елате да видите чудни цветя. Няма такива по къра, елате да наберем - извика малката снаха.

- За какво са ти цветя, даже венец да свиеш на тая жега до вечерта на сухи билки ще стане - усмихна й се другата.

- Елате, елате, кой каза,че по жегата ще седим - заливаше се в смях малката и късаше цвете подир цвете.

Донесе  голям букет и седна до каките си. Истина  почна венец да вие. Другите и те посегнаха, после ставаха да берат още цветя,че не им стигаха. Кичеха се по главите, оглеждаха се една друга, дотуряха още цвят. По някое време им се прияде, бутнаха в торбичките и видяха какви благинки беше сложила старата им свекърва. Похапнаха, пийнаха водица и полегнаха. Гледаха синьото небе между дърветата, как трептят листата, шепнеха си разни тайни, смееха се. Леко ги галеше горският ветрец, любеше белите им, млади лица, приспиваше ги. Не усетиха как дрямката ги налегна. Млади, нощите малки им се сторваха, доспиваше им се. Свободата на деня ги люлееше, а сънят  нежно докосваше блесналите очи. Така, сладко заспали, петтях етърви изкараха деня на свекровата си нива.

Той пък се изниза леко, слънцето затули с един лъч усмивката си и се търкулна към златните палати. Една по една булките отваряха очи, сънени, със зачервени бузи. От нивата им помахваше  непожънатото просо, сенките ставаха все по-дълги. Скочиха  уплашено, заоправяха се. Чудеха се какво ще кажат на стария си свекър, защо нивата седи непожъната. Ей го и той кара воловете с колата по прашния път, иде да ги прибира.

Най-малката  тихом рече:

-Каки, да мълчите, дума да не продумвате. Аз ще намеря какво да кажа на стар свекър.

Още отдалече дядо Добри видя нивата небутвана, а снахите скупчени в края на корията като уплашени пилета. Зачуди се старият свекър. Не беше голяма, просото хубаво и право, леко се жъне, що е станало.

- Тате, -  поде малката още преди да поздрави - ти знаеш ли ,тате, какво чудо стана. Сей ли се нива на кръстопът, тате, пращат ли се снахи да я жънат. Щом ти замина турци изскочиха от корията, разиграха конете си, нас погнаха. Разпиляхме се из гората, цял ден от тях бягахме и се крихме, не посмяхме в нивата да влезем.

Засука мустак стар свекър, видял вече отъпканата трева под дърветата, венците от цветя, празните торбички. Пък и знаеше той от стареите на селото,че турци тъдява тез дене няма. По туй време мъжете в селото зорко пазят, съгледвачи имаше по цял ден, зер жътва се жъне. Турците и те гледаха да не пречат на раята да прибере зърното, че данъци ще плащат с туй зърно.

Направи се дядо Добри,че вярва, реши,че дума няма да каже нито на мъжете им, нито на свекървата. Млади са, хубави и работни, прошка ще им даде.

Натовари петте гиздосии на колата, подкара воловете и само от време на време засукваше мустак и хитро се подсмихваше на себе си.

По народната песен „Дядовите Добреви пет снахи”

Милка Маркова

Дядо Станчо

Дядо Станчо

Посвещавам на прадядо си.

 Пладне преваляше, а слънцето не мръдваше къде заход. Не подвиха крак и по пладня дядовите Станчови жътвари. Сръбнаха  амен на крак студената чорбица и подеха чакъма. Доде не падне и последната ръкойка, доде не вържат мъжете и последния сноп няма спиране. Предишния ден и до късна нощ жънаха, спаха в стърнището и рано сутринта  зажънаха наново.

Дядо Станчо опретнал белите си като сняг ръкави, доволно  накривил излеко по мъжки калпака, поглаждаше леко брада. Подвикваше на младите мъже, хвърляше мераклийски погледи към приведените жътварки отпреде си.

-Мино, Мино - извика той на жена си - я ела сам.

Баба Минка остави ръкойката, изправи снага и тръгна полека към мъжа си. „Още се не дава на младите”-помисли дядо Станчо. Гледаше я, стройна и височка, с паднала бяла забрадка над челото и пълна пазва. „Не мож каза колко дечя е народила и  колко отгледала”-не спираше да й се радва той. После й викна с висок глас, нищо че беше вече досами него. Занарежда й тъй, че да чуват всинца.

-Чувай, Мино, айде, оставяй сърпа, задявай люлката с багажа и отивай къде село. Като си идеш дома, улови белия петел, дето й в долния край на градината сякога. Докато шеташ да свариш една хубава гозба за тез жътвари. Айде, не се май, че слънцето ай сега ще падне зад Бахлъка. Пък и нивата има край.

Зарадваха се жътварите, пребити са вече от умора, но довечера ще хапнат  петел, ще сръбнат люта ракия и хладно вино. Знаят те, че дядо Станчо винаги има от тез благинки в дълбоките изби.

Морни, приплеснали през рамо сърповете, бавно се завръщаха в селото младите жътвари. Зад тях, на полето нивите на дядо Станчо останаха проснали се, свободни от тежкото жито. Дълги редици кръстци се редяха връз тях. Само полски пилета останаха да събират отърваните от жътварите зърна.

Баба Минка ги посрещна ошетала, сготвила и подредила трапезата. Мъжете миеха потни снаги на гераня, плискаха се весело с вода, жените срамежливо надигаха поли да измият морните крака и всички предвкусваха сладкия отдих. По масите димяха пълни чинии с хубав зрял боб, попотените шишета с ракия и вино чакаха, ухаеше разчупена прясна погача.

-Дядо Станчо, де ти белия петел, че туй е бял боб, не петел - развикаха се младите мъже.

- Аааа, тъй ли, дядовата- гладеше засмян брада дядо Станчо - баба ви Минка тъй ма й разбрала, щото ние белия боб на долния край на градината сеем и тя вместо за петела дето все рови там, разбрала за боба. Ееее, нищо, нищо, я дай сега да сръбнем, да се чукнем за тая благодат дето ни даде Господ тая година пак, пък има време. Живот дълъъъг, млади сте, догодина пък ще заколи баба ви Минка белия петел. Само здраве да има, берекет да има, софра винаги ще се нареди.

До късно се носеше смях  из двора у дядо Станчо, умората беше минала, младите моми и ергени пееха и празнуваха края на жътвата. Дядо Станчо весел и доволен гледаше отстрани, въртеше броеницата си, а нощта беше топла, звездите едри, тих ветрец слизаше откъм гората. Благодат и берекет беше навсякъде.

 Милка Маркова

Хаджи Мехмед

Хаджи Мехмед

Хаджи Мехмед  погледна нагоре. Черните облаци вече се разместваха и месецът отново изгряваше, рогат и остър. Бавно се отпусна върху пръстта и облегна гръб на якия орехов дънер. Да си отдъхне малко и ще се прибира. Да поседи.

Целият имот наоколо е негов. Благодатна земя. Когато го зажениха за Айша баща й купи за тях имота. Беше част от стар, занемарен чифлик. Земята хубава, отпочинала. Отцедлива и богата. Млад беше тогава Хаджията, още на хаджилък не беше ходил. Як беше и мераклия. Нае хора, очисти и подреди имота. Къщата баща му направи. За него и децата. Захвана се Хаджи Мехмед, не спираше, по цели дни беше из двора. Завъди стока, земята раждаше, хубав берекет изкарваше. Замогна се, беше табиетлия. Айша пък излезе добра и сговорна жена. Къщата въртеше, децата гледаше. Наоколо комшиите ги уважаваха. Животът им се подреди от хубав, по-хубав.

Тежко въздъхна Хаджи Мехмед. Трябва да става вече, скоро ще вземе да разсветлява. Ей на, на изток къде лозята небето пепелееше. Ще вземе да разравя огъня Слънцето, да пламва изтока. Не му се мръдваше от тука, от земята му, от имота му на Хаджията. Насреща шумяха тихичко с листа медените сливи, наляли плод. По-надолу пък круши, ябълки. В долния край, да не пречи друг орех имаше. Вече и той зариваше наесен земята с плод. Нарочно не тури бакъра под него. Там е краят на имота. Разбойниците  лесно ще се досетят. Затуй реши тука, в средата, под големия клонат орех. Ходи при ходжата и той нарочно му приготви муска и заклинание. Само Хаджи Мехмед го знаеше. Когато всички заспаха, взема търнокопа, изчака облаците да скрият месеца и започна да копае. Дълго и старателно копа. Трябваше да е дълбоко. Щом месеца надникнеше отнякъде, веднага спираше и се облягаше на ореховия дънер. Да не се вижда отдалече. Де да знаеш кой гледа. Отдъхваше и когато сенките се скриеха пак хващаше търнокопа. Като изкопа трапа, на дъното положи голяма пясъчна плоча. Върху й, огънат във восъчен плат тури бакъра. Дълго шепна молитви върху му. Там беше цялото му имане. Целия му труд и живот, бъдещето му. Беше оставил малко жълтици в кесията си. Колкото за път. Предишни дни купи хубави и яки коне, нови каруци, такъми, остави пълна кесия и другото затвори в бакъра. Въздъхна дълбоко Хаджи Мехмед и прекатури втората плоча. Вмести я отстрани в земята, да легне хубаво и захвърля пръст върху нея. Притъпкваше и хвърляше докато запълни дупката. Затъпка хубаво, после с лопатата нахвърля небрежно рохко отгоре, да не личи,че е копано. Разхвърля стари клонки от ореха. Туй то. Все едно човек зарови. Сколаса, но сърцето му беше празно и душата му тиха.

Не беше само имането. Имане се печели. Мъка, голяма мъка му беше на Хаджи Мехмед, че тръгваха в неизвестното. Ще се върнат ли един Аллах ще каже. Ходил беше той на Стамбул, знаеше го. Ама сега тръгваше с челядта си. Не беше вече млад, пътят беше дълъг, грижите не бяха малко. Какво да се прави, какво. Московеца надви, договори били направили, фермани подписали Руснака и Султана. Трябваше да напускат земите си турците и да тръгват надолу, към Бялото море, към Анадола на изток. Кой където можеше да си плати за земя.

Въздъхна издълбоко Хаджи Мехмед. Тука се беше родил той, тука беше роден баща му, дядо му. Беше чувал,че някога родът му дошъл отдалече, от степите някъде там на изток. Преди много, много години поспрели тука праотците и останали. Султана им дал тези земи. Заселили се и заживяли. По-рано земите били български. Сега отиваха в непознати места. Как ще се справят, къде ще отседнат, как дом ще градят наново. „Какво да се прави? Световни работи, щом Султана тъй казва, тъй ще правим. Ама децата, децата, тя нашата вече…”- въздъхна Хаджи Мехмед и се надигна. Бързаше да събере търнокопа, лопата, да не видят децата и Айша. Пое към къщата. Тая година не бяха сяли нищо в градините, буренаците бавно пълзяха навсякъде.

Обърна се и огледа още веднъж имота си Хаджи Мехмед. Дано, дано някой работен и свестен стопанин заживее тука. Да не се похабява земята, имането. Да има за кого да раждат дърветата и тежката асма, да има стока в оборите, на харманите храна да се вършеее, хамбарите да се пълнят . „ Тази земя е благодатна, Аллах, не я оставяй без стопани” - помоли се Хаджи Мехмед и бавно, назлън  влезе в къщи.

След няколко дни тежко натоварени каруци, пълни с покъщнина и челяд поеха по пътя през Алмъдере. Събираха се с други изселници и в дълга, тъжна колона поемаха на юг към неизвестното. Такава беше съдбата на хората в тези земи. През десетилетие, век, все тръгваха нанякъде, все ги разселваха, все търсеха своя дом. Все работеха  благодатната земя и все някой им я искаше. Турци, българи, гърци, сърби, арбанасчани и румъни…, нямаха покой. Все се изселваха, изселваха и керваните им кръстосваха тая тревожна, богата и съдбоносна земя.

……………………….

Не минали много години и в имота на Хаджи Мехмед се заселил българина Миню. Слязъл от Балкана той и купил мястото. Едър, работен и млад българин с челядта си. Стопанисвал имота, гледал го и навъдил стока и имане. Друга, голяма къща направил, само старата асма запазил. Напомняла тя за Хаджи Мехмеда и стария чифлик. Живота вървял добре, години  отлитали. Минало още столетие. Никой не гонел  дядо Миню от земята, но наследниците му заминали по градищата.Нов живот захванали и когато стопанина се поминал,  големия и богат имот запустял. Вече никой не орял и сеел земята, никой не отварял тежките порти на харманите. Нощни птици виели гнезда по таваните. Дърветата клекнали с изпочупени клонаци, плода им никой не търсел. Само нощем, когато месецът се покажел иззад някой тъмен облак остър и блед, и боднел с рога си земята, заровеното злато проблясвало огнено под стария орех и напомняло за богатството на тая изоставяна земя.

Милка Маркова

Старите гробища

Старите гробища

Зловеща тема би казал всеки. Не, не е, защото всеки рано или късно отива там, там е вечният покой.

Селото се заселило сравнително късно. Днешното село. След Освобождението слезли балканджии, накупили къщи и имоти от заминаващите турци. Над хиляда души били, след 50 години станали две хиляди и петстотин. Когато има живот някъде има и гробища.

Спомням си, като малка баща ми ме водеше да ми покаже гробът на неговия дядо. Недалече от селото, на един южен склон влизахме в тревясало оградено място. Мека и висока трева, необезпокоявана от косачи обгръщаше грижовно стари каменни кръстове. Някои полегнали, други зеленясали. Държах здраво ръката на татко и смело пристъпвах редом с него. За едно дете посещение в гробища, па макар и не действащи е повече от тайнствено. Заставахме пред гроба на моя прадядо, татко ми разказваше своите спомени за него, а аз не смеех дори да мръдна. Не от страх, от някакво чувство особено, което днес бих определила като благоговеене… После се досещах,че възрастните отнасят цветя на гробищата, откъсвах някое диво цвете, разцъфтяло наблизо и го поставях върху кръста на дядо. Старото гробище беше обградено с много дървета, дуварите му от почернели камъни пазеха стадата да не навлизат и обезпокояват мъртвите.

По-късно когато започнах да изпращам един по един по-възрастните си роднини от този свят, на път за новите гробища минавах през още едни изоставени гробища на селото. Не е точно изоставени. Просто мястото се оказало малко, а и наоколо застроили къщи, защото селото растяло. Пътят минаваше почти на осмица край тях. Тук се извисяваха огромни, може би 50 годишни салкъми, всяка пролет отрупани с много цвят. Ниска трева растеше между гробовете,  отбелязани не само с кръстове, а и с по-големи и „модерни” паметници. По-късно в годините тези големи паметници бяха съборени. Дали от времето или …кой знае, изкъртени бяха и кръстовете. Грижливи ръце посъбраха тези кръстове и ги поставиха заедно,оградиха ги…дано останат…Последващите поколения за по-направо проправиха пътека върху заличените гробове, тревата все повече избуяваше и приюти тръни в своето пространство. Костите на предците ни примирено мълчаха дълбоко в земята, оставяха своите потомци  да газят върху тях, щом така им е по-добре и по-направо. Пътеките, проправени през старото гробище водеха към шосето, по което се отиваше към най-новото. Там, където щяха да почиват тези, които днес тъпчеха костите на своите родители.

Милка Маркова

Гарата

Гарата
 

Влакът изтрака по релсите, изви кълба пара и потегли бавно.

Къщата сивееше призрачно, подпряла на мощната си снага хълма,обрасъл с дървета.

……………………

Стоеше до високия прозорец отметнал тънкото перде и гледаше навън. Складовете му тънеха в дълбоки сенки. Мярна нощният пазач някъде към стената на последния. Луната увиснала над водната кула  не мръдваше. Гледаше го втренчено и чакаше .

Мъжът се обърна, дръпна плетеното кресло и тежко седна. Не спусна пердето. Искаше да вижда гарата, коловозите, влаковете, които щяха да минават до сутринта. Може би ще слезе и бавно, колебливо ще тръгне  към дома.

 До стената отсреща проблясваше овала на огледалото й. Ето, сега ще я види как грациозно сваля перлите, провлачва ги по гърдите си върху тънкия сатен на бельото. Косите й черни, гъсти и дълги покриват изящния гръб…

Запали  дълго цигаре. Наля в кристалната чаша коняк. Топлината на питието се разля по тялото му и отпусна леко напрегнатите мускули. Когато се завърна от делата си  по пристанищата не я завари у дома. Момичето, което шеташе в къщата го чакаше. „Замина госпожата”- така беше казало. „Не рече къде отива, само да не я търсите, няма да се върне”. Не повярва, освободи слугинчето и се върна при складовете. С утрешния влак очакваше вагони със стока и трябваше да разпореди място за разтоварването. Прибра се уморен, хапна на бързо и тръгна из стаите. Искаше да намери бележката, да види  какво е обяснила, къде е заминала. Нямаше бележка. Спалнята не беше докосвана, роклите, палтата, обувките и шапките - всичко си беше по местата. „Ще си дойде. Отишла е в столицата, при техните”- успокояваше се, но не виждаше причината да не се обади преди това. Ядоса се сам на себе си, не й обръщаше достатъчно внимание. Вярно, но нали пък всичко правеше за нея, за тях. Беше издигнал приказна къща. Обзаведена по последна виенска мода. С веранда, виещи се розови храсти отпред, лека, извита стълба нагоре към хълма отвеждаше до прекрасни кътчета. Изящни масички и столове от ковано желязо се гушеха под жасминови храсти. Там посрещаше на кафе и чай приятелките си - жените на другите търговци. Не й били приятелки, му беше казала. Надути и прости селянки, които се изживяваха като буржоазки. „Трудно й е - мислеше и тогава той. От столицата, от знатен род, израсла сред забавления и прислуга. Тук, на тази гара имаше само няколко къщи на търговци, никакви занимания и развлечения. Тя е млада. Нежна, ранима”. Въздъхна. Стана, отиде до огледалото и отвори кутията с бижута. Злато, перли, камъни. Не се скъпеше, подаряваше й, радваше й се. Търговията му вървеше, печелеше. Искаше тя да има всичко. Не им се родиха деца. Съжаляваше, искаше син да наследи търговията. „И това ще стане. Няма закъде да бързаме - й беше казал. - Млада си още, имаме много време. И при нас ще дойде радостта”. Тя беше все така мълчалива. Повдигна тежка златна огърлица и я погледна в огледалото. Стоеше прекрасно на гърдите й. В средата овална камея с нежни розови цветове. Винаги хващаше завистливите погледи дори на жените по баловете в столицата или по морето. Роклите й също изписваше от Европа. Виена, Париж, Рим. Тя все мълчеше. Не се зарадва на нищо. Усмихваше се тъжно, ставаше все по-прозрачна. Не му отказваше ласките си, но и никога не го погали, не го притисна до гърдите си, не му подаде устните си. Понякога си мислеше, че целува една от белите перли в кутията й. Все се канеше да я заведе в Европа, на минерални бани. Да й разнообрази, да я разведри, да се позабавляват, а и ако трябва да се лекуват. Все не смееше, да не я нарани. Тя също не отваряше дума за дете и лечение. Живееше около него и край него, но не с него. Беше допълнително украшение на красивата им къща. Той все така нямаше време. Пътуваше, въртеше търговията, пълнеше сметката си в банката, отделяше и за нейната. Поръчваше кристал, коприни, бижута, файтони и коне. Гордееше се с работата си и с жена си. До днес. Заминала… Взела малка чанта, своята чанта, сложила красива шапка и палто, обула ония прекрасни боти. Пресякла улицата и слязла на гарата. Купила билет и се качила в първа класа на вагона. Влакът потеглил и слугинята, скрита на стъпалата пред къщата, зад розите, разбрала,че наистина господарката й е заминала.

Откъм дефилето се зачу свирката на локомотив. С грохот засилилият се влак влетя на гарата и спря пред осветената чакалня. Почти никой не слезе. Един търговски пътник само скочи от вагоните и се запъти към гостилницата, за да почака утрото. Влакът отмина, а мъжът все така стоеше в креслото и пушеше. Трябваше да става, да се освежи, да тръгне към складовете. Още час и товарният влак откъм морето щеше да достави три вагона с неговата стока.

Слънцето вече  се промушваше между гористите склонове на дефилето и се мъчеше да огрее ширналите се коловози, големите складове, търговските къщи, скрити в цъфтящите си градини.  Товарните вагони бяха разтворили огромните си търбуси и чиновник с очила, и ръкавели наставляваше работниците при разтоварването.
Мъжът стоеше на перона. Стегнат, избръснат, облечен строго. Чакаше влака за столицата. Всичката тази стока, това имане, къщата, парите - нищо не струваше без Нея. Това щеше да й каже, да я моли да му прости. Щеше да я заведе някъде, в някой скъп курорт, където да бъдат заедно поне месец. Щеше първо нея да гледа, да си говорят, да я обгражда не само с предмети, а и с обичта си и вниманието си. ”Без Нея-нищо”-мислеше мъжът седнал в луксозното купе на първа класа. Влакът го отнасяше напред, към неизвестното, към Нея….

Дали се е върнала жената не зная. Дали се е родил желаният син и наследник. Дали богатият мъж е върнал при себе си любовта. Не зная. Няма и кой да ми каже. Когато години след това минах край тази гара, от търговските къщи и складовете вече не беше останало нищо. Съборени бяха. Нямало смисъл да стърчат празни с изпочупени прозорци, ми бяха казали железничарите. Наследниците ги съборили защото вече времената са други, тия складове са излишни, всичко запустяло. Разпродали материала след събарянето и наоколо обрасло с бурени и дракалак. Спрях до руините на търговската къща. Вратата беше откачена, стълбите все още водеха нанякъде. Изкачих се бавно по тях. Бяха красиво извити и завършваха пред общирна веранда с арка и виещ се розов храст. Беше цъфтял наскоро. Розите още бяха там, повяхнали и безцветни. Счу ми се детски смях по губещата се нагоре тясна стълба, лека сянка на млада жена премина между дърветата. Може би стопанката на къщата все пак се е върнала? Може би мъжът я е убедил в любовта си? Може би….

Милка Маркова

Дядо Иван гимнастик

Дядо Иван гимнастик

Живееха много, много отдавна, в средата на миналия век, в една тиха и зелена уличка, в малка къщурка дядо Иван и баба Цвята.
Той - в шаячни потури, пристегнат в кръста с широк пояс и навуща под коленете, с леки свински цървули. На главата зиме-лете кожен калпак с вълната навънка. Слабичък и подвижен, на колко е години не се знаеше, но беше къде деветдесетте. Баба Цвята дребничка, прегърбена бабичка, с набрана вълнена фуста, изпод която се подаваше друга, памучна и по-тъмна. С дрешка тъмно синя на бели капки, избеляла от времето и пране. Забрадена с черна забрадка под брадата и на "чушка" на върха на главата. Тихички и свестни хорица. Дядо Иван попийваше по вечерно време бяла ракийка на судурмата под асмата, а баба Цвята спохождаха кахърни женурки я да им бае за болно, я "четена" вода да им направи. Тихо и монотонно вървеше живота им. Докато един ден откъм скритата в зеленина къщурка не се раздадоха оплакващите вопли на баба Цвята. Виеше бабата на умряло, ама и кълнеше, и пустосваше. Завтириха се всички от махалата, които не бяха дочули, тичаха извикани от комшиите. За кратко сумати народ се скупчи в тясното дворче на старците. Боже, боже какво да видиш.... Насред судурмата, чиста, преметена и застлана с вета чергица, се въргаляха двата бакъра наполовина с вода. Другата разплискана наоколо, а кобилицата се усукваше от пъргавата ръка на баба Цвята и където видеше, там налагаше сгънатия на четири дядо Иван. Отдъхнаха насъбралите се хора и чакаха да разберат какво е станало. Слава богу живи бяха и двамата. 

Имаха дядо Иван и баба Цвята дъщеря. Беше най-малкото изтърсаче и отрано се пръждоса да учи по градищата. До София беше стигнало. Разказваха, че станало гимнастичка, по света ходело. Голямо училище изучило и все първо бивало сред други чуждестранни гимнастици. Дори на кинопреглед го снимали. Виждал дядо Иван как тяхното момиче прави разни гимнастики една от които - да си вдигне крака и го преметне зад врата. Лесно му се сторило и той подвижен и слабичък, на кого да се метне дъщерята? Що пък да не опита дали ще го може. Отишла баба Цвята за вода до махленската чешма и дядо Иван седнал на судурмата пред къщи, хванал крак и пъргаво го метнал зад врата си. Пусто опустяло, старите кокали на дядото не послушали го и не могъл да върне крака обратно - останал заклещен така. Седял дядо Иван и чакал половинката си да се върне от чешмата, че да му помогне да завърши гимнастиката си. Ама баба Цвята хич и не искала да чуе за физкултурните мераци на дядото, налага с кобилицата и кълне до трето коляно..... 

Такива старци чешити живееха мнооого, много отдавна на една от тихите зелени улички в края на моето село, „накрай света... „.

судурма - покрита дълга тераса пред къщата, на която се влиза по 2-3 стъпала. вид чардак. 

Милка Маркова