Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село.  През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.

Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли,  само свети”- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата.” По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега  даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.

Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:

-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.

Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.

Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.

-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.

Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи”.

Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:

-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме  по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.

-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.

- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.

-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да  звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.

„Имението” на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.

-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга  местност.

Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.

-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.

-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти,” по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.

Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.

-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки  и греяна ракия, „по една” в малки керамични чашки.

- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.

Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи  преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане”. Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с  опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.

Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от  тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене  Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.

По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече  било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.

-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти  как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова  решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.

Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич  върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил  коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.

Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият  Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна  както в старите къщи, а съседната стая -спалня.

-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и  така… - замечтано завърши младата жена.

Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.

После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.

-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.

Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо.  Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Кметската дъщеря

Ноември върви към своя край и още се чуди. Да пусне ли зимата във владение или да пообрули листата есенно. Иззад гарата надничат сивкави облаци, стоманено се превърта извътре. Вижда се, щом се преобърнат от високото и ще слязат ниско, ниско над улиците. Може сняг да носят, може и виелица до вечерта да засвири. Бахлъка колкото може удържа идещата от запад зима, но няма да успее дълго.

Това мисли бай Стоян застанал до прозореца и хванал ръце зад гърба си. В стаята кротко пукат дървата в печката. Разсилният добре я напалва. Нито да е горещо, нито пък хладина в кметската стая. Чистота поддържа. Около печката е преметено, няма прашинка. Столовете за посетители са наредени чинно край отсрещната стена. Бюрото е забърсано, мастилото в мастилницата долято, а перото върху перодръжката всяка сутрин е сменено с ново. До стъклената мастилница се кипри попивателна, с чисто сменена хартия.  В дясната страна на бюрото, кафеникава, дебела папка ДЯЛО примирено чака своя ред, пълна с документи. Доволен е кметът от вида на кабинета си, доволен е и разсилният.

Отсреща, в двора на Прогимназията заизлизаха учениците. Междучасие трябва да е, помисли бай Стоян и вдигна очи към големия стенен часовник, гордостта на кметството. Един от заможните хора в селото, върнал се от печалбарство в Америка го купил и дарил за здраве, и да се помни името му. Даа, междучасие е в училището. Малките се гонят вече, а по-големите момчета закачат ученичките. Хубаво училище бяха направили славяновчани. За около петдесет години как заселиха селото подир Освобождението,  построиха две училища и черква. Долното училище не стигна за децата. Щом откриха прогимназия се наложи да се строи второ училище. Събраха парите и го направиха. Голямо, високо, на два ката, същинска прогимназия. Обширен двор, часовникова кула, салон за физкултура. Стаите светли, с високи прозорци, доволно да пускат светлина.

Отнесе се бай Стоян в мечти. Като го избраха за кмет, зае се сериозно да управлява селските работи. Шосе захвана и направи през цялото село. От гарата до най-отдалечената махала на селото, Джевизлика. Цели два километра е дълго. Накрая му, до последната селска чешма тури голяма улична лампа. Там се сбираха махленците на беленки кога се обереше мисиря. Сега е замислил две чешми да направи, като се връщат животните от мерата, да ги напоят чобаните, да са доволни стопаните. Има още задачи, ще ги изпълни. Електрика докара предишен кмет от юзината в Попово, той пък, бай Стоян ще гледа да тури улични лампи на повече кръстопътища, да е видело на минувачите по вечеря. Подръпна ръкавелите си кмета, приглади и без това гладко вчесаната си коса назад. Прокашля се и пак хвана ръце зад гърба.

Кметската врата с трясък се разтвори и в стаята връхлетя Нейчето, дъщерята на бай Стоян. Ученичка в Прогимназията, разхубавила се от студа и бързането, с опъната черна престилка по снагата и бяла, плетена якичка край вратлето. Скопосна жена има бай Стоян, изплела е  дантелени якички за единствената им дъщеря. Макар и още ученичка, с униформа, голямо момиче е вече, да е хубава.

-Тате, тате, виж какво – забързано, припряно на висок глас се втурна към него Нейчето.

Кметът свъси ниско вежди, стрялна гневно с черните си очи влязлата и ядосано, с нисък глас рече:

- Госпожице, влизаш в стаята на Кмета в това село. Ти почука ли? Чу ли някой високо да отговори „Даааа“, отвори ли ти полека вратата и влезе ли чак тогава, м?

- Ииииии, тате, бееее. Стига дееее. Идвам да ми дадеш парички да купя тетрадка, че се свърши тоя час.- изчурулика Нейчето и чукна по бюрото на баща си, засмя се и се завъртя.

- Ти чу ли въпрос, госпожице, чу ли? – още по-намръщен попита кметът и приближи крачка към новодошлата. – Излез в коридора, затвори вратата, почукай и влез както се полага.

Кметската ръка с вдигнат пръст сочеше към разтворената врата на стаята. Нейчето сви капризно устни, връцна черната престилка и бавно излезе. Затвори вратата и всичко замря.

„Може и да съм строг, ама така трябва“ – мисли бай Стоян, -  тук е Кметство, да не е хан. Да се учи, не е малка вече.Може пък за гражданин да я задомим.

Чук, чук, чук, тихичко и колебливо прозвуча на вратата. Прокашля се Кметът , седна зад бюрото и взе писалката в ръка.

- Мммддааааааа – високо отговори той. Вратата се открехна и главицата на Нейчето, със заруменели от яд бузи надникна в процепа.

- Влез и седни – посочи с ръка кметът. – Кажи какво има.

Нейчето приседна на ръба на един от столовете и разказа бързо защо е дошла. Даде парички бащата на дъщеря си, изпрати я до вратата и на изпроводяк каза:

- Ти си вече голяма, освен туй си дъщеря на кмета. Трябва да знаеш как да се държиш. Може да има човек по работа при мене, може да водя важен разговор. Тук, аз съм господин Кмета, не татко ти Стоян. Ти тук си една ученичка от селото. Ще влезеш и ще се обърнеш към мене както се полага към Кмет.

После се усмихна, погали я по главата. Нейчето хукна към книжарницата. Децата вече се прибираха, призовани от училищния звънец за следващия урок.

Отново застана бай Стоян до прозореца. Една им е Нейчето, късно я завъдиха, глезеничка им е. Прах не даваха да падне върху нея. Радваха й се. Време е да я научат и на други неща, освен на домакинстване.

Облаците бяха  слязли от високото. Гарата не се виждаше зад пелената им. Снежинки прелитаха, рееха се дълго преди да се спуснат на земята. Студът сковаваше и минувачите бързаха към топлите си соби. Разсилният тихичко влезе, погледа кмета, застанал до прозореца, пусна дебела цепеница в печката и пак така тих излезе. Кметът остана замислен до прозореца. Отпуснало се беше бащиното му сърце. Кметската дъщеря докосна най-скритите струни на строгия селски първенец. Зимата навън се промъкваше из селските улици, стягаше, а комините на къщята  къдяха  със запалените си лули и нехаеха от нейните закани… Ноември не издържа, пусна зимата през прага си. Селото полека притихваше.

Все още усмихнат, с мисълта за дъщеря си, Кметът седна тежко зад бюрото и протегна ръка към папката с надпис ДЯЛО.

Милка Маркова

Времето

Времето върви бавно. 

Откакто съм тука дори часовника не бутвам. Не му обръщам времето  в лятно, че после пък в зимно. Часовникът отмерва часовете, но не го и поглеждам почти. Будя се по някое време, понякога все още се стряскам, че ще закъснея. После някъде от дълбините на съзнанието ми изплува успокояващата мисъл, че вече не бързам и не закъснявам. Унасям се блажено в  сладък сън. Последните часове преди зазоряване са най-сладки.

След дълго плискане в банята, освежен, излизам навън пред къщи както си му викаме на село. Благодат. На изток вече е прибеляло и разведряло. Слънцето на половин диск наднича закачливо. Кафето ми аха да кипне на котлона. Нарочно не си донесох кафе-машина. Като не е на жар, поне на котлон да е през лятото, зимата си го кипвам на живата печка в кухнята.

Сядам, припалвам цигара. Ех, не е редно, здравословно и тъй нататък, но пък ми е драго. Сутрин с кафето си пия и тютюна. Отпивам яка глътка, дръпвам от цигарата, присвивам очи и бавно оглеждам хоризонта. Зелено, синьо, златно, мирис, птича песен, красота. Не е тишина защото всичко запява и забръмчава, но не е онова бръмчене на шумния град. Не, не е, това бръмчене и жужене е от божия свят наоколо. Първите ранобудни врабчета вече проверяват за остатъци котешката трапеза. Котката пък все още се спотайва нейде свита на кълбо и на топличко след нощните си похождения. Кучето е легнало в краката ми. Хладно му е, вижда се, но не би ме оставило сам. Вярно върви след мене още от ставането сутрин.

Не бързам за никъде. Ден голяяям , казваше един стар човек някога. Наистина е така. Още от вечерта съм си намислил каква ще я подкарвам днес, след закуската. Подредил съм си всичко, натъкмил, полека, свирукайки си ще работя. Отмахвам от котлона млековарката,че откога е засвирила. За един мъж някои удобства на кухнята никога не са излишни. Сега ще направя  чудесна попара от прясно мляко. Купувам си го от съседи. Тъдявашни са, имат кози, млякото е чудесно и дъхти на треви.

Допивам кафето, довършвам цигарата и сядам пред купата с млечна попара. Похапвам и се усмихвам на утрото. Слънцето вече изскочи от постелите си, оглежда усмихнато земята, наднича под дърветата и ги огрява едно по едно. Пийва бистра росица от листата, бодва с лъчите си неизправените тревички, разтваря венчетата на цветята. От някъде пристига писаната  ми подмамена от аромата на прясно млечице и започва сърцераздирателното си искане : сега и веднага. Нагласил съм й попарката. Зная,че е нетърпелива, виж песът си знае мястото и времето. За него има специална порция кокали, подарък от други съседи. Живеем си дружно, аз кучето и котката. Вече година сме сключили този съюз за живот на село и ни е много добре.

Сам пристигнах, без жена и деца. Децата отдавна си имат свои семейства и живот, а жената...ех, жената. Всеки пое на стари години по своя път, защото аз исках на село, тя пък - гражданка, родена на село. Без кавги и без обиди всеки тръгна по пътя си.

Бащината къща ме посрещна примирена, решила, че ще остане самотна до края на дните си. Прашясала и притихнала, задрямала под тежестта на годините. Срещата ни беше тиха, безмълвна. Дни наред тя се чудеше истина ли е завръщането на едно от децата, отгледани в скута й. Дни наред аз се чудех това ли е къщата на спомените ми и щастливото детство. После полека отношенията се избистриха, натъкмиха. Стая по стая, тихомълком тя открехваше  общото ни минало, стая по стая аз връщах общите ни надежди за бъдещето.

Дворът, буренясал и разхвърлян на воля се стресна от моето пристигане. Не искаше да отстъпи нито педя. Поставяше на пътя ми най-различни саморасли драки, захвърлени железа, почти изгнили стари дървета. Тогава отнякъде пристигнаха писана и песът. Просто ме откриха. Реших,че са само любопитни, но те останаха. Разпитах чий са, никой не ги познаваше. Съседите казаха,че кучето се привързва към стопанина си, не към къщата. Значи това куче е останало без стопанин и си е търсило друг, докато ме е открило. Котката пък се привързвала към къщата. Вероятно майката на моята Писана я е родила в нашата къща и тя затова е останала тука, нищо, че няма стопани. Така заживяхме тримата. Писана, аз и кучето Петко. Реших,че и на  тримата имената трябва да са с П . Тя-Писана, той Петко, аз Продан. Вече втора година си живеем задружно и щастливо. Писана ни се глезка и лови мишките, но по-често седи изтегната на слънце и мърка. Петко варди къщата, дворът и мене , а аз се грижа за прехраната на трима ни.

Постепенно почистих и подредих къщата. В нея имаше всичко останало от сръчните ръце на майка ми, че и на баба ми. Изтупах, измих, подредих. Е, мъжка подредба, но на мене си ми е добре. После претребих мазите, таваните, навесите и пристройките. Баща ми беше „стара къща”. Имаше всичко: от малкото трионче и гвоздейче, до разните инструменти и уреди за мъжки дейности. Поизчистих двора и градината, разработих част от мястото. Започнах да се уча да садя и сея. Като за начинаещ се получаваше. Съседите макар и малко не ме оставят сам. Наглеждат ме, донасят ми това-онова, аз пък им помагам с каквото мога.

Знаете ли колко е хубав животът ми сега? Някой ще си каже: да, ама си сам. Така е,самотата е лошо нещо. В началото все понечвах да река нещо някому. После се усетих, че мога и сам да си говоря на глас. На село всичко може. Простор да искаш. Дори си запявам докато работя, свирукам си, говоря си. Еее, разбира се ,че е по-добре половинката ти да е до тебе, но като не иска. Това насила не става. Само понякога се чудя истински ли е бил животът ни заедно или защото така трябва и „да не кажат хората нещо лошо за нас”.

 Ей, повярвайте ми, много е добро да се завърнеш на село, на спокойствие и тишина. Гладен не се умира, от работа пък съвсем. Бавно, полека, планирано, но не на всяка цена.

За тия близо две години се научих да си готвя някои неща. Най-лесното бял боб и картофена чорба. Включвам котлона, слагам всичко в тенджерата и се вари. Едното става за нула време, другото за два часа и нещо. Лесно и вкусно. Зимата, на печката в къщи. Къкри си яденето, аз си чета книжката или си гледам телевизия. Отделно манджите дето си ги зная от млади години:цър-пър на туй-онуй. Де наденичка, де месце, може в тигана, може на скаричката или на жарава. Пържа си яйца, сиренце си нарежа, салатка или трушийка, абе има какво да се яде. Когато пък някоя комшийка ме сайдиса с паничка ядене не се назлъндисвам. Намирам с какво да се отблагодаря. Нещо ще им измайсторя или пък ще ремонтирам. На село отношенията между хората са по-чисти, все едно не сме същите.

 Като дойде време за пенсията прескоча до града, напазарувам каквото ми трябва и за цял месец се закотвям на село. Добре ми е. Ей на, миналата есен една баба, комшийка, ме научи да правя селска трушйка. Сложих всичко в буркана, тя ми направи саламурата, залях зеленчуците и готовооо. Извадих си картофи, насадени пролетта, имах и бял боб малко, брах плодове от дърветата, лук,чесън се роди. Събирах материал от изоставени дворове, джанки, круши, сини сливи, сварих си малко ракийка. Е, като за първа година беше добре. Тая година разчиствам малкото лозенце в дъното на градината си, ще имам и винце на есен.Абе да видиш как хем денят минава неусетно, хем не е празна мазичката ми , хем пък съм доволен, че мога.

Кога ми писне от самота слизам до центъра. Сутрин ли е, ще сръбна кафе с мъжете, пък и жени има, ако е надвечер ще пийна едно за мерак. Ще разменя някой лаф, ще понапопържаме тоя-оня от властта и хайде у дома. Петко винаги слиза с мене, двамата сме. Писана пък ни изпраща до вратата и там ни посреща. Абе идилия, но има време за всичко.

Втора есен ще посрещам на село, свикнах и ми е добре. Понякога децата си идват за ден-два, понякога някой приятел наминава. Ей тъй, уж нещо да ме пита. Сядаме отпред на теферич, пийнем едно-две, замезваме, говорим си. Все едно и също ме питат: как свикна. Ами, свикнах им викам, не беше трудно. То било рай да си живееш на село. Душата ми се пълни с благодат, спя си хубаво, работя си. Вече не се изморявам бързо, позаякнах. Разговарям си с хората колкото и когато искам. Никой не ми натрапва себе си, нито пък гюрултията си. Само едно съм благодарен: не продадох бащината къща. Голямо богатство е, ей, да знаете. Събуваш се и влизаш също като оня заврян зет от вицовете. Майките и бащите ни имане са ни оставили, пълни къщи с имане.

Времето пък, Времето е всичкото на света. Имаш го и му се радваш и наслаждаваш, а то  те повежда в дните напред спокойно и без бързане, мъдро. Ти само се оставяш в ръцете му и си живееш живота.

Милка Маркова

Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

На мама

Да можех, мамо, времето да върна,
да пресуша солените сълзи,
сърцето ти сиротно да прегърна
и някак си по-малко да боли…

Таня Ив. Матеева

Душата ми цялата е в стихове, но стихове не мога да плета. Мога да разказвам и това ще сторя.

На всички, чийто родители са поели на път към отвъдното, без да ги дочакат, без да се сбогуват.

Бях емигрант в собствената си държава. В един миг, буквално, в ранните години след промените се озовахме без работа едновременно със съпругът ми. С дъщеря студентка. Без пари. Позната история, нали.

През това време моята мила майчица вече имаше доста напреднало кардиологично заболяване. Съчетахме нещата така, че да съм край родителите на село през част от седмицата. Да изкарвам поне нещо за ядене и да се грижа навреме да имат лекарства и лекарска помощ. Беше само преди 16 години, но още нямаше мобилни телефони и сигнал за тях над цялата страна. Имаше само след две години. Колко нищожно е това време от позиция на безкрая и колко много е понякога.

Мислех си,че като съм край тях, като съм млада, като съм мобилна, подвижна, с познати и познания, ще успея да удължа живота на майка си. Дължах й го не само като дъщеря. Някога голямата любов с баща ми им дала куража да се оженят преди той да замине в казармата. Бил третият син на своите родители и тогава законът повелявал казарма само 6 месеца за него. Били размирни времена, следвоенни и вместо законовите 6 месеца татко служил на Родината цели 3 години без нито ден отпуск. Тогава съм се родила и аз. Три години  съм била най-близкото другарче за майка. С мен и писмата на татко е живяла три години. Дала ми е двойната си любов. За мене и за баща ми.

Всеки човек следва Съдбата си. Не можеш да изпревариш или да отмениш смъртта. Тя измами и мене.

Оставих майка ми относително здрава, жизнена, усмихната. Заминах си за Търново. Само след три дни отсъствие, в часът, в който влакът ми спря на гарата и аз забързах в преспи до кръста към къщи, майка ми поела по своя последен път. На разсъмване получила инфаркт. Докато дойде лекар, докато аз пристигна, тя, успокоена че идвам, че вече съм слязла от влака, тръгнала по своя път в снега. Не ме дочака само 20 минути. Само. Мислех, че владея положението, че съм там и няма страшно, че съм край тях и всичко е наред. Не било така. Животът ми доказа,че има неумолими закони. Последната дума е на Смъртта и няма връщане или отмяна, ако не е решено.

До днес, вече толкова години не мога да прогоня тъгата от сърцето си. С разума си зная, разбирам, но сърцето ми тъжи.

За майка винаги се тъжи, но Съдбата е имала думата и вината не е наша. На мене тя ми  го показа в прав текст, почти от упор. Не е наша последната дума. Дойде ли моментът нищо не може да се отложи.

Остава прекрасният спомен за майчина обич и ласка.

Милка Маркова

Моето пътуване

Всичко вече 20 години е едно и също. Като на шега отворих малък бизнес на село, когато останах безработна за пръв път в живота ми. Стараех се да бъда край родителите си, за да ги наглеждам. Сега си мисля какво ли наглеждане, та те бяха 65 -годишни тогава. За мене доста възрастни. Мина се време, майка ми си отиде от този свят, баща ми остана самичък. Затворих мижавия си бизнес, продължих да пътувам, да не е сам баща ми. През тези години изгубих съпруга си, а пътуването ми продължи. Какво ли не вижда човек пътувайки ,кого ли не среща. Наблюдавах хора и природа. Не ми омръзна. Стига да имаш очи виждаш как живота върви.
Пътувам с влак. Обикновено се возя в първия вагон на електрическата мотриса. Там пътуват железничарите, които отиват или се връщат от смяна. В началото почти всички бяха мъже. Сега вече жените са половината. През годините се закриха железопътни спирки, гари се трансформираха в спирки. Демонтираха ж.п. коловози, окрадоха закритите гари и спирки. В началото жените работеха предимно на ж.п прелези, постепенно достигнаха до ръководител движение. Ремонтните бригади, през всичките години зиме и лете качваха и смъкваха безбройните си тежки железни инструменти на най-необичайни спирки в междугарието. Много свлачища отстраниха, много подпорни стени изградиха. Без да искам слушах разговорите на тези мъже и жени. Остаряхме заедно във влака, пътувайки. Пред мене мина и трудовият им, и житейски път. Научих много неща от тях. Слушах за грижите около децата, жените, родителите и домовете им. Заедно с тях сменях дограми, изграждах отоплението на къщите според модата. В кризисните години „пътувах”с тях до Илиенци или до различни близки и далечни градове където стоките са „по на сметка”.
Често ставах неволен слушател на различни истории, които обикновените пътници си споделяха. Чувах новини от различни краища на Северна и Южна България, такива каквито не попадаха в медиите. Пътниците във влака са една вселена. Научавах житейски истини, истории на родове. Научих много рецепти за лечение, които наистина са уникални и действащи. Научих как се ремонтират покриви, огради. Разбрах как се правят аудио записи, кои компютри в момента са най-добрите, кое гориво е най-ефикасно за локално парно. Запомних кога е разрешен риболова, кога не, коя риба на какво кълве и работа ли е да висиш ей така за „тоя дето духа” край реката. Научих много за отглеждането на пчели, за брането на гъби, знаех много повече от медиите за стачките и за недоволството от хората на властта.
През годините наблюдавах природата, нейният кръговрат. Удивлявах се, че на разстояние само 70 километра за около 50 минути можеш да видиш най-различно време, да усетиш студ, киша, сняг, дъжд, слънце, мъгла,скреж. Можех да тръгна при 0 градуса и да пристигна при -5,-6 градуса. Тръгвах огряна от първите лъчи на слънцето, а пристигах във виелица, проливен дъжд, мъгла. Много години наред на едно и също място наблюдавах лисица, която пресичаше ливада точно когато минава влака. Вероятно ходеше до близкото село на лов и се прибираше към гората. От две години вече я няма. Дали много остаря и прехода й се вижда голям, или стана трофей на безбройните млади ловци, чийто джипове, кучета и оръжия виждам на една от спирките. Често влакът минава край сърни, като приказни са. По една-две или цяло стадо. Понякога пасат в някоя нива, друг път ги мярвам между дърветата, трети път пресичат железния път. Малко преди моята гара влакът се промушва в дефиле с голям наклон. Линията върви край деренце, а от двете страни гора от меше крие стада сърни, глигани, вълци и чакали. Снегът там се задържа поне половин месец след като се е стопил другаде. Отстрани край линията пролет белее от кокиче, синее от нацъфтял синчец, жълтее минзухар. Наблюдавам водите на деренцето, което помня още от детските си години. Пролет са бързотечни и бистри, лете понякога почти изчезват между камънака. Есен са покрити с окапала шума, зиме под красиви ледени рисунки прозират малките вирчета. Скалите прорязали тази почти девствена гора също живееха през годините. Пред очите ми се сриваха, оголваха различни пластове, свличаха натрупалата се върху им пръст, откъртваха непокорни канари. Ливади, нивя, далечни синеещи се планини, изоставени от хората постройки минават като на лента край прозореца на влака ми. Щъркели долитат и отлитат, често виждам техните огромните ята пролет и есен на едно от депата им. Зиме замислени мишелови като скулптури увенчават върховете на най-високите дървета. Край реки и дерета, край язовирите пристигат и заминават диви гъски, някакъв вид чайки. Зеленеят и жълтеят нивя, трактори и комбайни пъплят в безкрая им.
Все пътувам и пътувам… При остарелия си баща на отиване и при щастието на живота ми - моята дъщеря на връщане. Едно безкрайно пътуване водено от любовта към най-близките ми хора.

Милка Маркова

Есенна мъгла

Утрото е метално и непрогледно. Тежка, мокра мъгла се стеле ниско над земята. Приижда бавно, на талази откъм Крушака. Вмъкнала се в теснината край коритото на дерето  пълзи ли, пълзи. Възкачва се по поляните към Чуката, закрива единственият бор върху челото й. После обгръща старата, жилава слива, допълзява до първите къщи на Бежанската махала. Тръгва по тревясалите улици между тях. Наднича в дворовете, провира се в камарите нацепени дърва, пролазва между купите със сено. Промъква се като стоглава ламя и търси незаето място, нейде останала светлина, за да я погълне. Отгоре тежки облаци, пълни с вода я притискат. Вятърът се мъчи да я продуха, да разчисти място за есенния дъжд, но мъглата не се дава лесно. Не й се иска да падне върху земята ниско и да попие в тревите. Още малко ще поброди по сокаци и поляни, из горите наоколо и ще покрие селото до покривите на къщите. Дълго се спотайваше в дълбоките долове, сега отприщена бърза да обходи всичко.

Вятърът издува бузи, засвирва високо в клонаците, ядосано размахва коси. Включва цялата си мощ . Развихря се. Подбира мъглата, раздърпва дрехата й, догонва я. Събира парцалите, останали в скрити в долчинки или зад завоя на някоя пуста уличка. Свири и вие докато не остава и едно мъгливо пухче по земята. Сивите облаци са слезли още по-ниско над разчистената земя. Дъждовните капки нетърпеливо, една по една заситняват към пожълтелите треви. Дъждът развива пелена мокра и студена. Земята потръпва, поема го в недрата си бавно. Облаците се разтеглят, покриват всички пролуки в небето, слизат още по-ниско и се приготвят за дълго ромолене. Вятърът прибира криле, оглежда доволен света и тръгва към покоите си горе, в планините. Заслужено ще отдъхва.

Есента се сбогува с последните пожълтели листа, доволно прошепва нещо на нивята и мокрите дървета. Хваща тоягата си в ръка и тръгва полека на среща със Зимата.

Милка Маркова

Раздумка край чешмата

На долния край на градината дядо винаги сееше фитара с люти до смърт чушлета и друга, с пипер за да има жените какво да турят в манджата. Тези фитари бяха стратегически. За вечеря не се налагаше да се ходи до бахчата, а само до дъното на градината.

В дувара дядо беше направил малка портичка . През пътя ромолеше една от многобройните селски чешми. С девет корита за водопой на животните и с чучур целогодишно пълен с бистра вода. От там дядо вземаше с кобилицата и бакърите вода, и напояваше ценната си малка бахчичка. Не му тежеше, че цял ден е работил на полето. Слизаше в долния край на градината, отваряше малката портичка и отиваше на чешмата.Освен комшиите от махалата, вечер вода наливаха и циганките от близките цигански къщи. Те пристигаха чисто облечени, гиздаво стъпвайки с блестящи, винаги добре калайдисани и измити бакъри на рамо. Сваляха ги грациозно от рамената си, после дълго ги миеха под чучура. На ръцете им подрънкваха безброй пиринчени гривни, а на вратлетата им блещукаха разноцветни стъклени гердани. Дядо беше много строг и работен мъж. От малък останал сирак и дълги години чиракувал по бахчите на газдите из Унгария, Румъния и Сърбия. Знаеше пет езика. На един от тях обичаше да разговаря с циганките вечер на чешмата. Винаги ги заговаряше на техния език. Първо ги поздравяваше, а те чинно, с наведени очи отговаряха на български "Добър вечер, бай Миньо". После той продължаваше да ги пита на техния си език нещо, те му отговаряха, а когато си тръгнеха пак уважително му казваха на български довиждане. Дядо напълваше своите бакъри и ги вдигаше леко, като перца на кобилицата. Продължаваше да свещенодейства в дъното на градината. Вечерта вече почти покриваше с лилави сенки всичко наоколо. Козодоят се обаждаше изрядко от дърветата край близката кариера. Дядо затваряше малката портичка, набираше в ризата си люти чушлета, зер без тях никога не сядаше да вечеря, откъсваше и по някоя пиперка. Да опекат жените за другия ден, да си вземе на къра подправени с много оцет и малко олио . После поемаше нагоре, към светналата вече къща за заслужена почивка след дългия, изпълнен с много труд ден.

фитара- леха със зеленчуци

Милка Маркова

 Това са моменти от живота на нашата тераса през отминалото лято. В къщичката за птици двойка синигери излюпи своите 4 малки пиленца. На снимката е последното от тях,фъкоето все още се колебае дали да излети.
 В една от саксиите ми дива ягода цяло лято ни подслаждаше с ароматни плодчета.
В друга  цъфти дива мащерка и с мириса си ни пренася в далечните планински кътчета на родния край.

Тиха и златна

Ширнали се и прегорели, закатерили се нагоре, нагоре поляни. Тук-таме из тях бухнали китки дървета крият в дънерите си изворче, дало начало на поточе, което бърза надолу, за да стигне спокойните зеленясали води на близкото дере. По жиците край пътя все по-малко птици се събират за далечен път, а другите, които имат смелост да останат и през зимата се реят волно из есенното небе, тук-таме осеяно с накъдрени бели облаци. Обагрила се, гората  жълтее, червенее и какви ли не краски още шарят палитрата й. Отрупани с плод шипки и глогинки свели клони до земята подготвят храна за птичките през зимата. Проснали се на шир и длъж изорани ниви, успокоени подир летния труд са се приготвили за идващата зима. Слънцето грее топло и укротено, гледа с любов божия свят и бавно обхожда небосклона. Безкрайна нега и благодат владее поля и баири. Последни цветя кичат тревите. Тиха и златна есента шета, приготвя земята за зимен сън.

Милка Маркова

Ода за бабките

Често четем сърцерадирателно написани, разбира се с хиляди какви ли не грешки, разкази за стари хора по села и градове. Измамени, изоставени, безпарични, болни, самотни и т.н. Обикновено заглавията са „бомбастични“, Като „ 82-годишна баба лудо кара бъги“, или пък „Баби садят канабис“ или…или…в момента дори не се сещам за безбройните глупости написани за да привлекат читатели на поредната безсмислица, на поредната тъжна история.

Авторките / обикновено това са млади жени, станали с триста зора „журналистки“/ не си дават сметка кого всъщност са срещнали в пущинаците на Родината, с кого са говорили, какъв е този човек и какъв е бил. Старите, отрудени от земеделска работа селски женици си заминаха от глад, мъка, убийства,кражби, изнасилвания. Тях вече почти ги няма. Сега по селата живее следващата смяна възрастни хора. Завърнали се от градовете в обезлюдените села, в опустелите бащини къщи. Оставили градските си жилища на децата, за да им е по-лесно, поне да не дават пари за нови, да не се заробват с ипотеки и кредити. Тези бабки и дядковци са бивши инженери, физици, счетоводители, зоотехници, геолози, историци, учители, лекари, писатели, художници, какви ли още не. Те вече са стари хора от село. Учат се да работят в градинките, да сеят и садят за да се издържат, че дори да пращат екологични продукти  на децата си. Колкото могат. Тях интервюират младите журналистки. Правят го с насмешка, с апломб, заглавията на тези интервюта винаги съдържат думите „Баби, бабка, стара жена, старица,дядо, дядка“ и т.н.

Разбира се, възрастните хора  не се обиждат, не се сърдят. Те вече са над суетата и тези неща. Видели са две и двеста в житейския си път. Те самите на младини не са и помисляли,че един ден никой няма да се интересува от това какви са били, какво са постигнали, колко знаят, какви заслуги имат към наука, общество и живот въобще. Те са получили своите знания с много четене, учене, с дълго стояне в библиотеки, когато не се намираше всичко с едно кликване в Гугъл.

Следващата смяна стари хора, завърнали си по селата, в старата Родина, където няма лъскави офиси, светлини и суета.

Милка Маркова

По повод и заради...

По повод и заради…

Случи ни се да живеем в дълъг период без войни в Европа… Случи ни се обаче да живеем и в „интересни“ времена. Случи ни се да живеем и в началото на фейсбук времената. Много споделяния, мнения, обработки на съзнанието ни и разни подобни неща. Все по тия причини много се говори за емигрирането на българите и за причините. За това как цветът на нацията излязъл, избягал, заминал и т.н. Как тука е останал лош мат,рял, най-некадърните, най и най, и най. Много се пише и за пророчествата, особено на нашите си, българските пророци. Кога какво ще ни се случи, включително и че ще останем без част от територията си. Това особено много се тиражира, от всички, от знаещи и незнаещи, от четящи и нечетящи, от „получаващи“ особено много. Просто се набляга, за да се набие в главите ни. Да си знаем. Срамежливо се прокрадва и това, че българите по света трябва да се завърнат обратно. Това да стане като започнеш от 2016 година, че до 2027 чак, а не се знае как ще се разтегне този срок. Говори се и се пише още какво ли не, казано от кого ли не.

МОЖЕ  би истината, казвам МОЖЕ БИ, е такава, защо не: Да, излезе цветът на България в чужбина, емигрира. Но не само „цвета“. Излязоха кадърни и продажници. Кадърните, работните, тези, които истински успяват и ще успеят е трябвало да излязат, за да имат тази възможност. Тяхното успяване един ден ще им помогне научени и успели да се завърнат защото България ще има нужда от такива хора. Част от другите, продажниците, също може да успеят, но те ще се затрият като българи, ще забравят, че са българи. Нищо, тях България е пуснала навън защото е трябвало да се освободи от тях. Те не са й нужни за бъдещето. Просто те изчезват и ще изчезнат като българи.

Другите, лошият мат,рял дето останаха тука, ТЕ са най-издръжливите и жилавите. Те са основата и маята на българите, на България. Те трябва да останат тука, за да опазят българското семе точно тук, където му е мястото. Те трябва да съхранят Земята българска колкото могат, дори частица от нея, но да остане тя българска, населена с българи. Те ще бъдат превивани, мачкани, тъпкани, морени, затривани, но няма да се предадат и ще доживее България часът на Истината. Моментът, когато ще трябва да се възправи отново, тя ще е опазена. Ще се завърнат опазените и успелите, ще си подадат ръце с опазилите и тукашните, и България ще БЪДЕ.

biliarkabg

Когато тръгнеш от дома

Не затваряй след себе си вратата. Не изтривай спомена. Не забравяй прозорчето, което свети. Не забравяй мириса на топъл хляб. Не оставяй душата на къщата. Не забравяй пътя към гробовете на дедите. Не забравяй тъгата в очите на мама…
Един ден, не казвай, че не помниш имената на близките си. Не казвай, че вече си забравил селото или градчето си. Не казвай, че не помниш пътеките и друмищата наоколо. Не казвай, че си забравил говора на твоя край.
Помни прохладата на горите, звъна на тревите по ширналите се поляни, синевата на далнината в полето, тежкият клас на нивята. Спомни си звуците на дворовете, шумовете на къщата, среброто на звездите, фенерчетата на светулките, медената  пита на луната. Спомни, че всичко това е над твоя роден край, никъде другаде не е същото. Независимо дали си в далечна чужбина или в нашенски град и край.
Разрови паметта си, не е много дълбоко заровен споменът.Стига да искаш ще го измъкнеш от забравата. Имена, лица, улици, къщи, хора, изгреви и залези, люти зими и лета потънали в мараня, цветни пролети и тихи, топли есени. Всичко това е там, в душата ти и паметта, ти си го заровил. Извади и не казвай „не помня“, „забравил съм“, „ не зная“, „отдавна беше“… Не е така, още Е и е там. Не махвай лекомислено с ръка…
 Върни се, стопли душата си, дай си сили. Върни душата си при родното място защото:
Когато тръгнеш от дома, част от душата ти е останала там.

Милка Маркова

Летен ден

Спряло е слънцето да отдъхне насред небето. Гледа надолу и се радва. Трептят лъчите му, хвърлят златни стрелички към земята.
Нехае слънцето, че така изгаря земята, става страшна задуха. Обяд. По къра всичко е притаило морно на сянка. Почива.
Тишина е обгърнала сънно селото. Прашните улици са пусти. Дърветата отпуснали листи, свили сянката около дънера си не мръдват. Маранята трепти над къщята, понася се над всичко, издига се към небето. Синевата прибелява нажежена. Нито куче лавва, нито човек се задава. Птичките тихо църкат, скорец се обажда в листака, после всичко потъва в лятна тишина.
В дълбокото на деренцата, под върбалака просветват малки вирчета, дори водата не бълбука така безгрижно. Жабите потъват в подмолите, водните кончета просиняват блеснали внезапно между сенките.
Тук-таме сред прашните поляни, насред жегата седи замислено магаре, размахва уши и опашка да пропъди мухите. Покой и ленност.
Тихо, да не разбудят селската тишина чучурите на чешмите леят прохладните си струи, пълнят поставите. Вечерта край тях ще минат зажаднелите стада и отрудените стопани.
Гората над поляните събира хлад под вековните мишета, да повее вечерта над селото, да разхлади.
Задрямалото насред небето слънце се търкулва, разбужда се от дрямката. Поглежда към Бахлъка където го чака нощта. Свива малко от огнените си стрелички в колчана, усмихва се по-благо. Отпуска жарката си прегръдка. Размърдва се селото, природата. Денят бавно преваля, гласи се да посреща вечерта.

Милка Маркова

Търновска легенда

Посвещавам на хората от родното село на съпруга ми.

Поточето  тихичко бълбука, крие се в тревите срамежливо, блясва тук-таме с малкото си огледалце и се усмихва на небето. Зелени камъни и сочна тревица край него бележат пътя му. Наоколо е тихо, тихо… Огромни дървеса и обрасли с трънаци поляни скриват руините на болярската твърдина и малкия  манастир. Всичко тъне в забвение…

Още когато на Царевец  пристигна вестта за кончината на Царица Кера-Тамара в  двореца  разбраха, че вече няма прошка - турчина ще мине Хемуса. Царят и болярите подготвяха крепостите, войската, народа.

Три месеца Търнов държа на обсадата. Три месеца турските войски вървяха през прохода към престолнината. Прииждаха, обсаждаха крепостта, грабеха по пътя си и убиваха.

Чифлика на болярина Трошан имаше малко жители, а войска набираше от съседните села. Всички войници тръгнаха  за  Търнов. Малкото, които останаха отдавна стояха по бойниците. Трошан разстани защитниците и за пореден път огледа стените на твърдината, портата.

Привечер когато слънцето кървавочервено залезе зад отсрещните баири и в близкия манастир „Светого Марко” забиха камбаните за вечерня, игуменът посрещна в килията си болярина. Плътно затвориха тежката дъбова врата и дълго останаха насаме. Когато превали полунощ  няколко монаси пренесоха в тайните подземия всичката скъпа църковна утвар, богатите дарения от царя, ктиторите и гостите на манастира, светите книги, увити във восъчно платно. Всичко беше скрито и затворено. Чуждо око и ръка трудно можеха да открият входа към тайниците. Манастирът и болярската твърдина се готвеха за бран.

Чифликът беше в Усоето и от прохода трудно се виждаше.

Турците чули камбаните на „Светого  Марка”. Отбили войска, намерили  пътя и съгледвачите донесоха задъхани грозната вест. Идат!!!

. Първите лъчи на слънцето свариха врага току до манастирските порти. Напираха отвсякъде. Други, съзряли навътре сред дъбака стените на болярския дом затичаха нататък. На юруш отпочиналите разбойници атакуваха , шепата смели защитници не устояха. Портите бяха насечени, разбити и сганта нахлу  с победоносен вик. Влетяха в кичестите дворове, газеха тревата, хвърляха покъщнината, гонеха животните, доубиваха защитниците, грабеха. Монасите от манастирчето посичаха на място, а успелите да избягат потъваха в дъбравата. Сред църквата нападателите завариха само игумена. Застанал  гологлав, под купола, той посрещна друговорците. Първият турчин връхлетя върху белобрадия старец с изваден ятаган и вдигна ръка да го посече. Гръм удари от църковния купол, светкавица слезе в ясната утрин върху му и друговерецът падна мъртъв на земята. Турците занемяха за миг, невярващи на очите си и с викове „Аллах” хукнаха навън из църковните двери, из манастирската порта, назад към прохода.

Пламъците на пожарището вече бяха обзели болярския дом, манастирските килии, близките дървета. Трупове на монаси и войници, на избити турци се въргаляха в чистата до преди час трева.

….

Късно вечерта в близкото село Присово селяните видели да влиза игуменът на техния манастир „Светого Марко”.  С окъсано расо, с безброй рани по тялото, с обгорена брада. Приели го селяните като светец, погрижили се за него.

 Над Търнов и земите български паднала петвековна тежка нощ. Обрасъл с бурени и храсталак големият и красив чифлик на болярина Трошан, времето съборило зидовете и чардаците на манастира, църквата рухнала. Само българите от Присово не забравили святото си манастирче. Местността и до ден  днешен наричат „Стого Марка”, а много мъже в селото носят името Марко.

Легендата за Трошан и манастира „Свети Марко”, и до днес е жива. Мястото се намира в пределите на сегашния Военен завод, между хълмовете в дясно от пътя, който влиза в старопрестолно Велико Търново откъм Хаинбоаз. Земята е скрила и запазила в себе си богатствата и историята. Запознати казват, че само по кладенчето, което блика в корените на голям дъб, израсъл до църковния олтар човек може да открие къде е била светинята -манастирът „Светого Марко”. Разкопки там не са правени заради особеността на обекта. Смята се, че едно от многото търновски съкровища все още лежи в земята защото богата е била българската столица. Въпреки злата си участ търновските владетели са успели да скрият имането на държавата за идните поколения. Остава само земята да ни го върне.

Милка Маркова

Двете сестри

Спомняте си нали, дерето в началото на Жевизлика. Онова, над което се извисява високият мост, а в пазвите му без шум се лее водата на самодивския кладенец. Помните и пътечката, по която слизаше Али към кладенеца всяка нощ да търси своята самодива. Та точно там, в началото на тая пътечка, до сами пътя и преди моста, има чудна, бая широчка поляна. На поляната растат открай време две сестри. Стари, достолепни круши. Присади. Когато бях малко момиченце крушите бяха стари. Още по-стари са те, защото баща ми когато бил малко момченце, крушите били стари. Хората от махалата, които били млади слизайки от Балканта разправяха,че заварили двете сестри стари, с дебели дънери. Двама мъже едри балканджии, с разперени ръце едва обрамчвали дърветата. Тези хора, заселили се по къщите наоколо, първи въвели ред за събирането на присадите кога им дойде времето. Този ред важеше до преди години, докато все още бяха живи няколко жени в махалата. Верно било,че жената е пазителка на традициите. Редът пък беше такъв: зазреят ли присадите, мъжете окосяват тревата под тях, а децата разчистват някой камък, ако е паднал кой знае откъде, буца пръст надигната от къртиците, клечкарлак изпадал през тежката зима от старите клонаци. Под двете круши ставаше чисто и прибрано. Равно и ниско като на самодивско хорище. Жените пък си знаеха реда по къщи. Започнат ли да капят присадите, сутрин рано, щом се разведели жената,чийто ред е да ги събира в този ден отива и внимателно ги събира в престилка. Ще речете що пък в престилка? Ще попитате няма ли в къщата си тази жена мъж, да й оплете кошница, да й купи от пазара, ако ръцете му са пъхнати нам си къде и не може да оплете. Ей сега ще ви река, че то е близо до ума: събира жената присадите в престилката си да им е мекичко, че те са плод нежен и раним. Дебелички са, светло жълти, дъхави, нито едри, нито пък дребни като дивачки. С нежна кожица на малки тъмно зелени точици. Присади са, а знайно е, че присадите са калем от дивна, медена круша, донесен от Изтока. Кога балканджиите ходели на хаджилък донасяли калеми от чудни дървета, присаждали ги на дива и яка местна круша, и ей ти подир година бери вкусни и топящи се в устата присади. Да се върнем пак на реда в махалата около събирането на присадите от двете сестри-близначки. Всеки ден поредната къща изпраща рано стопанката си да събере окапалите присади. Може много да са паднали, може малко, няма значение. Всяка къща с късмета си. Кога са много, то стопанката ще остави някоя друга да си разквасят всички в къщата устата, а останалия плод ще свари на сладко. Чудно, медено жълто сладко. На зима кога завеят халите и започне плетене на рогозки, стопанката ще извади от присадовото сладко, ще насипе в малки чинийки и ще почерпи останалите женурки от махалата. Изредят ли се всички къщи да събират присади, жената от първата къща ще събере опадалите и ще извика децата от близката циганска махала. Да си хапнат и те. Този ред беше железен, никой не смееше да го развали, наруши или изостави. Понякога някой от присадите паднал от най-високото ще се пръсне, ще се смачка. Колай има и за тази работа. Внимателно го махат от разчистения кръг под дърветата, оставят го встрани и той бавно, с помощта на хиляди гадинки потъва в земята сред тревите.
Сега, когато в махалата живеят само баща ми и един „млад” петдесетгодишен мъж, ред няма за присадите. Понякога мъжете отиват сещайки се за двете сестри, крушите, разхапват по някой плод, припомнят си за стария ред в махалата, за отминалите години и с въздишка се прибират у дома си. Все по-често се кършат клонаците на сестрите, все по-гъсто обраства поляната под тях. Падналите присади бавно, насила потъват в земята, ненужни никому. Неразхладили ничия уста, незарадвали ничие семейство зреят и окапват без никаква полза, просто кръговрат. Дори самодивите от полянката в ниското не се заслушват в шума от листето на двете сестри-близначки. Напразно те продължават да разказват за далечните времена, за задружните хора, за спокойния и радостен живот. Разказите им се завъртат в кръг, разлитат се из празните дворове, надникват през изпочупените прозорци, промъкват се в прашасалите пусти къщи и замират в някой ъгъл. Притаяват се и чакат големите порти на дворовете да проскръцнат, да се отворят и да пристигнат нови стопани. Да се оживят къщи и градини, да живне махалата. Пъргави жени да хукнат към самодивския кладенец, а млади мъже да разчистят поляната под двете сестри-близначки, старите круши. Пак да закапят сладките, жълти присади, пак да зашуми листето на дърветата, българско пак да оживее.

Милка Маркова

По българско

Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.
Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за километър-два и после пак се задъхваше към високото. Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.
Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.
Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.
Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме през гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо???? Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.
Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.
Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан. След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна махаличка, харесала точно тази къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба. Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.
Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/ кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

Милка Маркова

---

Българска трапеза

Току задуха някоя нощ южнякът, запеят капчуците и сутринта като станем виждаме,че дебелият сняг е отънял. Мътни поточета топят леда по улиците. Усеща се краят на зимата.

Майка се задава откъм мазата с една тава зеле и казва на баба: „Ей това е, на, тая година успяхме да свършим зелето навреме. Топлото няма да го ягмоса.” Баба поглежда доволно над очилата и продължава да плете чорап. Нищо,че зимата си отива. Те чорапите не щат хляб и вода. Ще ги прибере в сандъка и наесен като задуха ей ти тебе готови чорапи. Извадила е майка и последните осолени кокалаци от прасето. Изкиснала ги е добре, да се обезсолят, сега ги заравя в ситно накълцаното кисело зеле и последното зимно ядене ще къкри до обяд върху печката. Бавно, на огъня от дърва ще се свари и ще си оближем после пръстите. Подчервява го майка с червен пипер, смлян от изсушени червени чушки от нашата бахча. Накрая, преди да се свари ще му бодне едно малко листенце дафинов лист, да не ни е тежко после като го ядем.

След ден-два като се стопи снега, щом по припеците се покаже копривата, майка слага вълнена ръкавица и внимателно накъсва цяла тава връхчета й. После прави най-вкусната копривена чорба, която сме яли някога. Задължително пуска във врящата вкусотия една суха люта чушка, за здраве както казва, малко оризец, млад джоджен. Сърбаме после, а тя казва: желязо ни трябва вече, зимата ни е изпила.

Няма да се мине дълго и ето идва Великден. Варени яйца, зелен лук и марули на салата, козунаци. Някога, поне в нашето село беше така, за Великден не се колеше агне. Агнетата се раждаха през зимата, не както сега есента. Грехота беше сукалче малко да го заколят, особено, ако Великден е през март или април. Тогава се колеше стара тлъста кокошка, но която не снася яйца. В краен случай, ако няма дори  петел, се коли носачка кокошка. Прави се кокоша чорба, оризато. Пече се и баница от лопуш, ако е прораснал вече. Не е ли още,  се прави солена баница със сирене. Подир Великден пак се минава на постно, лопушена чарба, или копривена, или от киселец. Редува се със зрял боб, картофи на яхния, леща. После идва Гергьовден. Тогава се коли агне или яре, кой каквото има. Понякога съседи или  роднини се разбират кой кога да заколи, разделят си месото. Нямаше хладилници и затова, ако днес дядо заколи агне, дава на съседа половината, съседа ще заколи след седмица или няколко дена и ще му върне. Така хем наречените добичета се колят, хем се похапва по-дълго месце. Подир агнешкото пак ще похапнем постно. Картофите вече са свършили, а пресните още не са готови, затова на тяхно място се правят постни сърмички от млади лозови листа.

Щом зазреят черешите, веднага се прави черешеница. Не помня точно как се правеше, мисля,че се заливат с вода и се оставят затулени като се разбъркват, но какво още се слага , за да ферментират не зная. Когато водата им стане резлива, а черешите придобият много приятен възкисел вкус, се консумират. Особено когато е започнала копанта на царевицата,  на слънчогледа. Носят си на къра и разквасват уста. Чудесно питие. Подир черешите идват петровките ябълки. Те според днешния ни вкус не са много сочни и вкусни, но имат същото въздействие - да освежат и разхладят, тръпчиви са. Тогава се коли и първото младо пиле за годината. То още почти няма тлъстинка, но чорбичката му е лечебна, дава сила на земеделеца в трудното ежедневие. После идват крушите , които зреят по жътва. Запомнила съм, че тогава на къра се носи чорбица от зелен боб  или се прави попара от сух хляб надробен в смес от оцет, захар и вода. Не съм вкусвала по-ободряващо ядене в горещините. Като казах хляб, та си спомням, че маята за замесването му се правеше от хмел. Във всяка къща имаше хмелен храст. Хляб се печеше веднъж в седмицата и освен специалните питки, които печаха за нас децата и една за дядо, не се ядеше топъл хляб. Киселото мляко се „режеше” с лъжицата , толкова гъсто и мазно беше.

През това време , ако случайно някоя кокошка заклещи крак нейде и го счупи, или пък е имала „късмета” да влезе да рови в градината и дядо я е хванал, то тогава трапезата ни се облажаваше с кокоша чорба и лучена яхния. Никакви тежки манджи. Когато през ранната есен зазрееха дивите круши, то тогава се правеше крушеница или крушена чорба в една голяма каца. Пак на принципа на черешите. С тази крушена чорба после се заливаха  трушиите вместо с оцет. Забравих да кажа,че задължително се правеха летни краставици кисели и летен кисел зелен чесън. Те се консумираха също през усилното време на жътва и вършитба. Тогава вече се печаха и чушки, пържеха се в един огромен тиган пресни картофи, правеше се лятна манджа, имамбаялдъ, летен гювеч кьопоолу с много чесън. През цялото това време по изключение се изпържваха по две-три яйца на човек, предимно на децата. Яйцата се продаваха, но се правеше компромис: понякога дори да се сварят за закуска, ако няма време за друго.

За есента какво да се говори. Тогава има плодове и зеленчуци, правят се туршии, маджуни, сладка. Правеше се пестил от сини сливи-сгъстен много мармалад и изсушен, после се режеше като бонбони. Върху гардеробите в стаите където не се живее се нареждаха дюли, зимни круши да доузряват и жълтеят. Прибираха се зимните ябълки, ряпа, алабаш, картофите. Тогава се заделя една овца, разбира се ако има такава, която не може да ражда и се коли. Може и млад коч. Есента се правят курбани за здраве, за благодарност, за сборовете. Пълнят се каците със зеле, с пипереница и малките качета с кисело домати, кисели морковчета, люти чушки. По сачаците нависват нанизи от червен пипер и люти чушки, плитки зрял лук,чесън. Сушаха се нанизи гъби-припанки. Плодове: нацепени ябълки, сливи, круши се сушаха на слънце или в специалните сушилни, които есента дядо правеше. През зимата се ядяха на ошав или ей така на „сухо”.

Завали ли снегът, се тръшва и шопаря, обикновено годинак. Тогава гледаха не да е крехък и млад, а да е годинак,че да има за всички месо, кожата му да е здрава, защото я деряха, сушаха и правеха от нея цървули. Ако някой е носил цървулки знае за какво иде реч.

От прасето пък ще направят кървавица, наденица, ама оная, кълцаната, с люти чушки вътре. Не за наядане, а за мезенце. После ще я режат „на гребен” по парченце - две, ще я сложат върху дилавя и ще я запекът върху жарата, ще кусват и ще дигат чашата с червено вино на един дъх. Ще осолят двата бута да съхнат , че от тях резват по една порязаница чаак по жътва. Пълнят „патето” на прасето , сушат го после до бутовете. Него го хапват по малко кога копаят напролет, да не е само голо от копривената чорба, за малко силица. Сланината осоляват, рибиците, кокалака и ребрата, и цяла зима се готви по малко, че да стигне до марта. Сланинката може и нея на гребен върху жарта да припекат или пък на парченца с чесън и ракийка, за хатър. Една част се оставя пак за доядане на пролет, с чорбицата.

Ракия и вино пълнеха в бъчвите, но ей така не се пиеше на воля. На празник или ако дойде човек за нещо, да го почерпят. То празници пък дал Бог през зимата, ката ден. Студена ракия не се пиеше, от нея втрисало. Грееше се в джезвето с ябълка, карамфил, мед. Правеше се и греяно вино в най-лютите снегове, с чер пипер.

За закуска сутрин през студените месеци се правеше чай от липов цвят и сиренце или печена филия с мас, попара от сух хляб залята със запръжка от лук или праз, червен пипер и зелева чорба, люта чушка на дребно. Попара от сух хляб, гореща вода и счукани орехи. Пиеше се кафе от леблебия и ръж изпечени прясно и току-що смлени с мааалка добавка на истинско кафе.

Зимата печаха тикви, варяха царевица, правеха курабийки, черпеха се с мед и орехови ядки, пукаха пуканки. Хората от моето село имаха доста роднини заминали да работят и живеят във Варна и през зимата не липсваха деликатеси като бадеми, фурми, сладко от смокини, риба паламуд и торук-осолена.

Ей такива неща си спомням. От далечината на днешния ден разбирам кое защо се е правело. Нали днес всичко знаем, но нищо не правим за доброто си хранене. Тогава пък не са знаели точното съдържание на витамини и минерали, но пък са знаели кое как и кога, и са го спазвали желязно.

Вероятно пропуснах много неща, но в основни линии за това се сещам.

Винаги имаше пълни торби с орехи, липов цвят, разни билки, сушени плодове -круши, сливи,ябълки, шипки, дренки, какво ли още не?

Милка Маркова