Среща на самодивска поляна

Подскок, подскок, подскача от краче на краче Тотко, слиза надолу по поляните, сред огромните стари дървета. Наближава пладня. Слънцето боцка пролетно де що живо види. Тревичките зазеленели, пъстреят жълтурчета, сини очета гледат към още по-синьото небе. Разни цветенца и билки бързат да излязат из земята, да протегнат листенца и цветове към топлото слънчице, да се дивят на света и да носят радост на хората.

Неда със свито сърце изпрати малкото си момче към къщи. Наближава пладня, малките пиленца, скоро излюпени, ще огладнеят. Не е далече нивата от селото. Хей го хе, вижда се тяхната махала. Малкият може да се прибере сам, майка му от сутринта е захлюпила копанята със забъркано мисирено брашно и млада коприва. Само да я оттули и пиленцата да се нахранят. Квачката е стара кокошка, ще ги кътка. Синът й ще си поиграе пред къщата и докато се усети Неда и баща му ще се приберат от нивята. Свива й се сърцето, че тя е опитна билкарка, знае кое как и защо, знае че там, откъдето ще мине малкият й син не е без опасности. Поляните слизат  в ниското, там трябва да мине дерето по брода, а наблизо има дълбок и потаен вир. Без беля, беля може да стане.

Подскача Тотко, спира, прикляква до оголената на места жълта пръст и човърка с пръстче от земята бели охлювчета. Колкото искаш има. Ще си събере и ще ги занесе на пиленцата. Може пък да ги клъвнат, ако охлювчетата се подадат навън от черупките. Намира си и кръгли бели камъчета, за прашката.  Малко го е страх кога минава край големите, разклонени дъбове. Вече е слязъл почти до дерето и тъкмо да заобиколи огромната сянка на един дъб кога съзира под нея да се червенеят гъбки. Завтири се нататък. Ще набере да занесе в къщи, майка му довечера ще се радва, а и той обича гъбена кашица. Лъхна го студ, Тотко потрепера, не посмя да навлезе към дънера където червенееха шапчиците на гъбите. Зъбките му затракаха, отдръпна се, приседна. Зави му се свят, стана му лошо. Зачуди се малкото момченце, поседя. Ставаше му все по-зле и реши малко да полегне, да си почине. Има време, ще нахрани пиленцата. Отпусна главица върху странно пожълтялата трева под сянката, да не го пече слънцето. Само малко ще поспи.

Високо горе, в клоните да дъба Гюрга протегна снага, разкърши я. Взе булото си от клона пред нея. Окъснява, иде пладня. Трябва да слезе долу в дерето и да се изкъпе в големия вир. Снощи подир лудите танци сестрите й я оставиха да нощува тука, на дъба. Като най-млада, решиха, че ней се пада да приготви обедната им трапеза. Тук, на хорището, тяхната сестрица Рада доведе примаменият от нея млад овчар. Цяла нощ им свири той, цяла нощ играха самодивите, а кога пропяха трети петли, Рада отнесе със себе си във висинето овчаря. Придружиха ги всички сестрици, само Гюрга остана.

Спусна се леко самодивата и що да види под сянката на дъба им. Малко момченце задрямало. Приближи и разбра. Омаяла го беше самодивската поляна, но живо беше. Живо и красиво дете. Заспало самодивски сън. Зачуди се Гюрга. Знаеше каква е подредбата. Наруши ли човек техните места, смърт. Отива в самодивските селения. Щом детето е останало живо, то сАмо се е докоснало до хорището.

Изкъпа се в тъмните води на потайния вир самодивата, занарежда трапезата. Бял хляб, мед, бяла медовина, ябълки, гъби червенки. Изви се вихрушка и сестрите й долетяха от планината. Една по една заставаха край трапезата. Гюрга само посочи към детето. Наобиколиха го, а Дена самодива вдигна момчето на ръце. Огледаха го, разбраха, че е живо. Магда самодива рече: „Хубав мъж ще израсне това момче, хубав, омаен за момите. Черноок и строен, хубав глас ще има, чудни песни ще пее, изкусно ще дума.“ Седнаха самодивите пладня да правят, похапват и мислят що да сторят нататък. Каква да е съдбата му. Малко е още за техните селения. Никаква работа не им върши. Тогава Вида самодива рече: „ Да расте, да порасте, хубав мъж да стане. Момите да омайва, дом да завърти, деца да навъди. Дар от нас, затуй, че стъпи на самодивско хорище едно да му остане: цял живот от главобол да страда. Болен да лежи дорде му мине, никакъв цяр да не намира майка му, билкарката. Жена-гледачка да й обади, че туй е за спомен дето е спал на самодивска поляна и самодивите жив са го пуснали. Кога мъжката сила му премине, тогаз главоболът да секне“.

По вечеря Неда и мъжът й намериха мъжката си рожба заспала на поляната. Погледна майката сухата, жълта трева, вдигна глава към клонатия стар дъб и всичко разбра. Заведоха чедото си у дома, билки му свариха. Заспа синът им непробудно до следващото утро.

Тъй стана както Вида самодива рече. Цял живот главобол мъчеше порасналото момче, превърнало се в мъж красавец. Дорде премина мъжката му сила в живота. Чак тогава самодивската орис го пусна.

Гледачка беше казала на майка му туй, що нарече самодивата.

На самодивско хорище не се стъпва, на самодивска поляна не се спира, нито под самодивско дърво се ляга за сън. Самодивската болест мори, убива. Кръстати орли и ветрове им помагат. Нарушиш ли техните забрани или те убиват , или болест невярна ти донасят. От Благовец, до Секновене хората да внимават и да се пазят, че туй е времето им. Тогава слизат на Земята, тогава нощем играят, тогава залюбват младите, хубави мъже, тогава обитават езера и вирове, пещери и изоставени стари воденици, големи дървета, синори, всички потайни места. За самодивите се говори какво ли не и хората се молят дано не ги срещат, дано не нарушат техните селения.

Случаят е истински, хората действителни. Самодивите? Кой знае, кой знае…

Милка Маркова

Омайна нощ

Снимките са на Жоро Хаджиев

Слизаме надолу по баирищата, през малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито ни интересуваше толкова.

С моето гадже млади и влюбени, хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки, каквото там има по света.

Решихме да отидем нагоре из планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които те нахранват и приютяват.

Тръгнахме.

В началото хич и не гледаме, просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път, тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно. Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както се казвало малко село/  говорим, но вече се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича, там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо. Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън, на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица. Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се засмя и рече:

- Няма да ви оставя нито гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете нагоре.

Още не беше паднал мрак, но тук, в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи нагоре и съзряхме мигащото  сребро. Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме. Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха, на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.

- Хайде, влизайте де, какво сте се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви оставя гладни я.

- Аааа, ние няма да те притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. – с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама ни аз.

Старата жена се разсмя беззвучно, похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.

- Влизайте, влизайте, тъмно е вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.

- Ми то и в къщата ти е тъмно – смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.

- Тъмно е ами, щото откъм улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка. Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят. Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.

Тръгнахме колебливо през двора. Старата жена  залости портичката, разроши треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено, по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио, наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица  и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб допълваха апетитно картината. Спогледахме се.

После се измихме на чешмата отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и рече:

- На много неща ще се чудите, но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече отколкото знаете.

Без да слушаме повече, захапахме направо от хляба. Яйцата  ухаеха чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички, обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.

Нощта настъпи и наоколо стана още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.

В тая омайна нощ научихме наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете. Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната. Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна, а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора, някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае. Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то не е като котката.

Още много и дълго ни разказва бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край нас, беше спокойно и уютно.

Омаята на тая нощ, всички звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха приятно замотани, а сърцата ни щастливи.

Години наред се връщахме при всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ, остана единствена и неповторима.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Никулден

Снежна, декемврийска вечер. Фъртуна, сняг, писъците на вятъра блъскат стените на къщата. Старите греди скърцат жаловито, димът на комините се усуква и не може да поеме към ниските облаци. Уж е Никулден, рано е, но зимата нехае и не прощава. Селото стешило, къщите наметнали бели ямурлуци, притихнали. Прозорците през къща през две, че нейде и през повече просветват, мигат като светулките лете. Светнат, примижат, после светлинката изчезне из снежната вихрушка, че пак се покаже.

Сам съм в къщата. Седя пред напалената стара баджа. Голям пън избхува в искри, припламва в сини пламъци, запушва, после нещо дръпва от сърцето му голям пламък и го извисява към гърлото на комина. Имам си нарочно направен капак за баджата с хубава картина, нарисувана от приятел художник. Когато не е напалена, я затварям с този капак. Отоплението ми е с пернишка печка, останала кой знае откога Тъй съм се устроил. Старата къща добре се топли, не мръзна зимно време.

Преди няколко години се завърнах от бродене по света. Нашите отдавна си заминаха от света. Семейство тъй и не свих. Когато спрях митарствата се оказа,че нямам и дом в България. Затова се завърнах в бащината къща. Як, здрав мъж, щях да оцелея с припечеленото по света. Решението ми беше, ще живея тука. В дебрите на Балкана, където е живял родът ми две-три поколения назад.

Обичам да гледам горящата баджа. Топло е, креслото съм сложил срещу огъня. Разтворил съм една от любимите си книги, но тая вечер не ми се чете. Мислите ми блуждаят неуправляеми, отскачат къде ли не по света. Ту са на някой голям презокеански кораб, ту летят с модерен лайнер, ту скитат нейде по приключения. Къде ли не съм бил и сега ми е драго да се връщам в годините си по света. Виелицата навън внася още повече уют в къщата и душата ми.

Обичам Никулден. Някога баба ми празнуваше име на тоя ден. У нас ставаше голям празник, много народ минаваше да я уважи. Затова, откакто съм тук се старая да спазвам традицията на рода. Не бях забравил да се подготвя и тая година. Имах замразен шаран. Е, не си направих кой знае каква вечеря, но го изпържих до златисто, имах прясна пита. Една семейна двойка живееше в съседната махала, та жената рано след обяд ми донесе малка питка ,изпечена за мене. Решили с мъжа си,че сигурно няма да отида, ако ме викат у тях, та ми донесла питка по обичая. Благодарих, пратих на мъжа й бутилка уиски от запасите си.

Кога завъртя виелицата и вятърът наду бузи, залостих пътната врата яко, да не я отвори. Напълних сандъка с дърва за цялата вечер, заредих пернишката. Като поотмине вечерта, ще я запаля, да ми тлее през нощта. Баджата щом угасне, ще почне да пуща студ отвън, затова се осигурих двойно.

До креслото ми седи приготвена малката кръгла масичка. Пърженият шаран, трушийката, отворена бутилка вино, чашата. Обичам салтанатите, нищо,че живея тука из усоите на Балкана. За мене яденето, особено празничното си иска своята красота. Предвкусвам удоволствието на вечерта. Хапвам от шарана, пийвам винце, усмихвам се на мислите си. Не пуснах нито музика, ни телевизия, а за компютъра и на ум не ми идваше. Искам безметежна вечер. Снегът допълваше красотата на празника.

От унеса ми ме извади звук, който осъзнах, че чувам от известно време. Някой хлипаше, плачеше. Не може да бъде, казах си, това не е истина. Погледнах бутилката, виното така си седеше. Пиех втората си чаша. Тръснах глава, засмях се и пак се завърнах при спомените си. Този път хлипането беше току пред вратата ми. Абсурд. Нали залостих пътната врата, а във тая виелица откъм двора, който опираше до поточето в ниското и оттам се емваше по отсрещния баир, нямаше кой и как да дойде. Взех бавно от лавицата пистолета си, приближих до врата на стаята. Бутнах електрическият ключ и навън чардака на къщата светна със силата на локомотивен фар. Погледнах през шпионката, която нарочно бях монтирал още при настаняването си в къщата. Никой и нищо не се виждаше навън. Постоях до вратата. Отвътре разбира се. Не, не ме е страх, но все пак наоколо къщите са пусти. Плачът не се чуваше. Засмях се и когато понечих да си седна и продължа с прекрасната вечеря, някой се строполи пред вратата и плачът този път беше силен. Махнах резето, дръпнах рязко вратата.

Чакала само този момент виелицата изсвистя и влетя в стаята. Запрати хиляди искрящи снежинки върху огъня. Отстъпих крачка пред силата й и сведох поглед. В краката ми беше паднала треперейки, млада жена. Превита на две, с тъничко палтенце и сплъстени от снега и вятъра черни, дълги коси. Стоях онемял, а тя хлипаше през прага и на земята. Все още в ръка с оръжието, посегнах с другата и повдигнах жената.

- Коя сте Вие, какво правите на прага ми? Откъде идвате, какво Ви е? - с пресъхнала уста питах без да спирам. Жената избърса с опакото на ръката лицето си, после се изправи. Красива, много красива. Лицето й бледнееше от студ, очите й, обрамчени от дълги, черни мигли бяха плувнали в сълзи.

Въведох я в стаята и затворих врата. Не изпусках оръжието, настаних я на стол до баджата. Седнах насреща й и я загледах.

Тя заразказва на пресекулки, а аз слушах без да промълвя дума. Неправдоподобна история. Аз съм мъж бил е пребил, препатил и ходил по света. Видял и чул какво ли не, любил жени, лъгал и лъган от жени. Целият й разказ беше абсурден, но не я прекъсвах. Все така в обсега на ръката ми лежеше оръжието, преместих масичката между двама ни. Сложих още една чиния, чаша, начупих пита. Поканих я.

Жената плахо помоли разрешение да свали тънкото си палтенце. Защо й е разрешението ми? Имаше прекрасна рокля. Разбирах от рокли. Къде е тръгнала из планината в тоя студ и сняг, с такава рокля. Всичко е някак не на място. Слушах и показвах, че й вярвам. Вдигнахме наздравица за Никулден. Хапвахме рибка, пийвахме от чудесното вино. Косата й изсъхна, от буйният огън бузите й станаха розови като розов цвят. Не,не ме избива на поезия, така си беше. Красива, много, много красива. Неземно красива. Тук, при мене, в дън Балкана. Имаше нещо нередно. Не я изпусках от поглед, но да си призная ми беше приятно. Отдавна не съм бил в компанията на млада жена. Говореше напевно, омайно. Очите й искряха като жарава, черни и дълбоки.

Повече не върнах разговора около нея и пристигането й тука. Оставах нащрек, но си говорехме какво ли не. Беше уютно и тихо, навън снегът се утешил и стелеше. Вятърът се беше снишил из градините зад дърветата и само шептеше,че е там, да не забравяме. Старият пън разжарил се, червенееше, бледнееше, пламъците му бяха тихи и го обвиваха цял.

Нощта напредваше, преваляше, губерът на леглото зад мене грееше ален. Бедрата й бяха бели като мрамор, а гръдта й стегната и млада. Косите й ме оплитаха, премрежваха лицето ми и само крайчецът на окото ми виждаше дръжката на проблясващият от огъня пистолет. Отдавна не бях любил жена с такава страст. Беше някакъв сън, наслада и потъване. Всичко беше една въртележка от разжарен огън, дълги женски коси, нега,мъжка бурна страст и лек женски писък, метал на оръжие. Някъде дълбоко в съзнанието ми неверието и учудването стояха нащрек, а мъжката ми сила избухваше и обладаваше това прекрасно женско тяло. Вече не питах и не се чудех. Всичко беше безкраен вихър.

Събуди ме студът в стаята. В баджата имаше само пепел, няколко въглена немощно тлееха под нея. Голямата пернишка печка не беше дочакала разпалване. Капакът с красивата картина не притулил голямата паст на комина. Станах и бавно закрачих из стаята. Бях сам. Нямаше и следа от снощната ми гостенка. Нямаше следи и в леглото ми. Нито помен от бурната любовна нощ. Изглеждах глупаво. Повдигнах бутилката вино. Все още се мъдреше от питието в нея, недопито. Чашата на жената седеше наполовина пълна, парчето риба недокоснато... Тя вечеря с мене, отпиваше вино, както и аз. Не можеше всичко да е плод на изпитото от мене. Жената беше идвала, зная. Обърнах се, да, пистолетът ми лежеше на мястото където го бях оставил, на една ръка разстояние. Какво се беше случило с мене тая нощ? С мене, врял и кипял по света мъж?

......

Месеци по-късно, през пролетта, една вечер говорех със съседите. Тия, далечните, семейството. От жената научих, че долу, край малкото поточе до което слизаше дворът ми, хората някога виждали самодиви. Там имало тяхно хорище, поляна, на която играели нощем. Попита ме жената слизал ли съм долу, виждал ли съм хорището, има ли го още?

Не, не бях слизал, не бях го виждал, не знаех има ли го още. Не знаех има ли самодиви долу, в края на моя двор, до гората, в потайното...Не знаех..., не бях ги виждал...

Милка Маркова

Телефонно обаждане

Трябваше да се обади. Остави куп недовършени неща. не помнеше защо, знаеше само,че трябва да се обади и да ги подреди, да разпореди, да не стане гаф. Избираше номер след номер и все - никой насреща. Недоумяваше, стягаше го сърцето, ядосваше се и беше нетърпелив. Не обичаше недовършени неща, не искаше заради него хората му и работата да страдат. Нищо не се получаваше с тоя телефон, какво става с  оператора? Ядосваше се все повече. Посегна за другия...не го намери... ...бавно осъзна... Тя, жена му, на изпроводяк, преди отвъдното беше оставила телефона му само..., без картата. Там карта не му трябваше. Жена му знаеше, че той без телефона ще бъде като без ръце, знаеше, че неизпълнените задачи са много, че ще му трябва телефонът, но картата вече е без значение....Тя винаги го разбираше и знаеше какво му трябва..... в оня свят, земния, останал там... Милка Маркова

Мистика

Зелено е наоколо. Поетът би казал изумрудено. Прав би бил. Бухлато зеленее всичко. Дървета, треви, храсти. Само скалите белеят, а пещерите в тях тъмнеят. Всичко цъфти, жужи, бръмчи, лази. Някаква омая витае, уж светът е в движение, а е сладък покой.

С групата сме на палатки в Поломието. Един са тук заради стенописите в скалните църкви, други заради историята им, трети заради райският животински и растителен свят. Има и други. Те са тук заради всичко това. Мисля,че съм от тия, последните. Майка някога ми казваше: „Как не се определи някак си, ей тъй, да знаеш какво искаш и какво можеш”. Как да се определя като искам да знам всичко, всичко ми харесва в света. Омайва ме природата, човещината, историята ме вълнува, мистиката и тайнството. Така и не се „определих” цял живот. Грабя кога и колкото мога от всичко. Душата ми лети и пие сладост  от всичко вълшебно наоколо.

Затова бях в тая група. Докато всеки беше хукнал по направленията си, аз макар и страшливо, се закатерих по една уж отъпкана пътечка. Измично се виеше тя нагоре към бялото на скалите и аз поех към тях. Мисълта ми летеше нейде, слухът ми долавяше вибрациите на околното, а душата ми...ех душата ми беше блажена. Не забелязах така унесена, че пътечката почти е изчезнала, а нещо ме води напред ей така, от само себе си. Все едно някой разтваря храсталака за да мина. Спокойно ми беше, не се изплаших,че вече няма пътечка. Погледнах назад. Бях се изкачила доста нагоре, защото вече белееха отсрещните скали и долу, в ниското виждах мигове блясък от Лома. Някъде бях прочела, че Поломието е планина под равнината. Истина, вълнуваща, тайнствена, красива. Не бързах. Наслаждавах се на всичко край себе си, а пътеката  ме водеше нагоре и нагоре. Непрестанно се обръщах назад да се наслаждавам на все по-просторната гледка. Когато погледнах пред себе си, за да не стъпя върху някоя препичаща се на слънцето змия, току пред лицето ми се изпречи огромна дървена врата. Да, врата в скалата. Бях леко учудена, не изненадана. Знаехме, че на отсамната страна в скалите има забранени за посещение стари скални манастири. Огледах се. Не бях забелязала,че пред тази врата има малка полянка, скована грубо дървена пейка току до скалата. Нямаше катинар, само метално, старинно мандало. Стори ми се,че тук често идват хора. „Вероятно археолози и историци от областния музей” - си помислих. Поседнах на пейката, протегнах изморените си нозе и замечтано зареях поглед в отсрещните скали. Зачудих се. Мислех, че точно срещу мене трябва да е Ивановската  църква, която е под защитата на ЮНЕСКО, но не виждах и следа от нея. Скалите искряха напечени от слънцето, нямаше и помен от скованото дървено чардаче пред църквата. Заблудила съм се. Размечтах се, красотата ме разнежи. Колко съм стояла така сама не зная. Този чист въздух и приятна тишина премахваха всякакво усещане за време. Затова едва не подскочих когато с леко прискърцване  бавно се отвори дървената врата в скалата. „Имало е някой от историците - помислих си - Сега ще науча нещо ново. Довечера ще има какво да разказвам край огъня на другите”. Станах и надникнах във входа на пещерата. Пред мене стоеше монах. Не много възрастен, с избеляло расо и дълга брада. Той вдигна ръка и ме благослови. Имаше благ поглед и лека усмивка, но успях да зърна в очите му лека почуда. Вероятно и той се беше изненадал от моето появяване тук. Заговорихме се. Учудването в очите му се увеличаваше. Говореше някак особено. „Истински скален манастир. Дори монасите му  приличат на отшелници. Такива, каквито си ги представям от прочетеното в историите” - това си мислех. Попитах може ли да запаля свещица в църквата. „Може, каза монахът - в параклиса, църквата е по-нататък в скалите. Тук е само скрипториумът. Няколко братя и аз преписваме свети книги. Влез вътре, жено”.  Озовах се в огромно помещение. Покрай стените бяха разположени големи дървени маси. Зад тях седяха четирима монаси и прилежно наведени пишеха нещо върху старинни на вид свитъци. До тях горяха кандила. Явно не са им достигнали пари да прокарат ток, а тези хора си вадят очите в пещерата.  Имаше други маси, отрупани със стари, добре подвързани книги, пергаменти, мастила и пера. „Колко автентична атмосфера - помислих си - Успели са да пресъздадат точно както сме виждали по литографиите някогашните килии за преписване на свети книги. Как идват до тук туристите? - зачудих се - Никъде не видях път, дори пътеката се беше изгубила на определена височина?”

В дъното на пещерата имаше олтар и пред него горяха няколко свещици и кандила. Огледах се. Видях вощеници, да точно вощеници, не свещите, които зная от  църквите. Продължавах да се изненадвам и да се възхищавам на автентичността. Запалих, прекръстих се и кимнах на пишещите за довиждане. Те направиха лек поклон с глава и продължиха работата си. Вънка,  на пейката седеше монахът. Приседнах до него и заговорихме отново. Разказа ми,че преписват книги, че често слиза по селата да търси сред младите момчета такива, които могат да рисуват. Взема ги тук, горе, обучава ги. После ги изпраща по манастирите наоколо да зографисват. „Реставрирате стенописите, колко хубаво”-  възкликнах аз. Монахът внимателно впи очи в мене и каза, че изографисват нови параклиси,  а когато са свободни слизат надолу по селата да  зографисват църкви. Радвах се от цялото си сърце, на това, което ми разказваше той. Вероятно областният музей и митрополията са се хванали здраво за ръце и възвръщат автентичността на скалните манастири. Бях ходила в  Басарбовският манастир, но там всичко е ново, съвременно. Тука всичко беше все едно си се върнал назад във времето. Прокрадна се дори нелепа мисъл,че може някой новобогаташ да се е взел в ръце да направи всичко това, за да печели от западни туристи. Трябва да се признае,че е добре направено, изключително автентично.

Беше време да се връщам. Щяха да се чудят къде съм. Никой не видя накъде поех сутринта. Станах, подадох ръка на отеца, а той се стресна, позачуди се, но я пое. Сбогувах се, обещах му, че ще доведа туристи, моите приятели на другия ден. Той промълви :” Туристи...? може би поклонници? Но манастирът е по-надолу и църквата е там. Ще ви заведа...”, после ме благослови с кръстен знак и побърза да се прибере зад тежката врата. Заслизах тананикайки си, някак успокоена и с лекота в сърцето.

Вечерта разказах на всички за новооткритият  от мене манастир, за интересните приумици на историци и попове. Навих една не малка група да отидем на следващият ден.

Бодри поехме нагоре рано сутринта. Пътеката едва се забелязваше в тревите, после напълно изчезна. Приятелите ми започнаха да се съмняват дали вървим по правилното място,но аз смело ги водех. Усещах пътя, само недоумявах защо няма и следа от пътеката и от моите стъпки. Изскочихме до скалите. Може би наистина бях объркала пътя. Погледнах към отсрещните скали. Църквата под егидата на ЮНЕСКО беше там и на малкото й чардаче проблясваше окото на телескопа. Прави бяха приятелите ми, объркала съм мястото. Предложих да повървим нагоре,  срещу течението на Лома. Там имаше малък завой, вероятно е там, защото вчера не виждах отсрещната църква. Стигнахме до завойчето, огледахме наоколо - нито следа от дървената врата, пещерата, или пътеката ми. Отсреща все така се виждаше чардачето на Ивановската църква в скалите. Върнахме се обратно, този път тръгнахме по течението на Лома. Отново нито следа от моят манастир. Намерихме мястото от където дойдохме и слязохме надолу. Стигнахме точно до лагера. Значи не съм объркала посоката и мястото. Защо нямаше следа от манастира. „Слънчасала си била вчера” - се смееха приятелите ми. Никой не ми се ядосваше, защото разходката беше прекрасна. Не спирах да мисля къде е този манастир със скрипториума и странният монах.

Когато се прибрахме в града се срещнах с историци от областния музей. Нямало такъв манастир и възстановка, ми казаха от там. Тогава кого срещнах и какво видях там, под скалите в Поломието!

Милка Маркова

Капка

„Спи ли Бог, не види ли, не види лииии....” - нареждаха със стиснати навътре устни жените в църквата. Мъжете пък попържаха тихо на ум и то пак там, в Божия храм дорде попът водеше утринната. Кръстеха се един по един или всички заедно, после въздишаха. Гледаха надолу, кланяха се доземи и чакаха страшното да се случи. Защото никой не помнеше, никой, туй нещо да е довело до добро. Нито старите, побелели и уважавани мъже, нито баячки и знахарки, нито пък баба Марина, дето сичко знае в туй село. Само тя нехаеше. Смееше се отметнала назад глава, руменееха страните й като божурите напролет, а косата ииии, пусто опустяло, косата иииии. Какво й туй нещо, каква е таз свила. Руса, та чак бяла, дълга и дебела плитка, тежи ту на чудните й гърди, ту досущ  змия играе по гърба и. Очите топли като на кошута, кафени,  вити вежди, снагата да не приказваме. Тънка, височка, аха да се прекърши като младо дръвче от бурята, но неее, не. Ячка и силна беше снагата й. Капка. Името й е Капка. Защо тъй са я нарекли никой не знаеше. Ни баба й се беше чумерила кога я кръстили, ни дядо й напреко рекъл. Чудна мома е Капка, ама сички знаят, че туй нещо носи лошаво на хората. Хубост женска кога й прекалена води или турци в селото или лудост мъжка, или пък някоя пакост. Без нищо не минава. Капка е  и работна. Нейната градинка никогиш без цвете не остая. Пролет ли дойде, нежно зацъфтява, цветя уж като у други жени, ама не са баш тъй. Миришат повече, цъфтят повече, аленеят, синеят, зеленеят. Даже зиме, посред снега, нейните чемшири не тъмнеят. Зеленеят и по тях сняг не се задържа. Надничат людските очи в градинката й, в двора й тейкьов, заглеждат белите перденца по прозорците и после отминават с тежки въздишки. Хем ги е страх хората, хем пък се радват. Жените ту завиждат, ту се умиляват, ту пък искат да са като Капка. Кога се подигна момичка, зеха да идат сватовници да я искат, ергени обикаляха деня и нощя край дуварите на тейкьовата й къща, чорбаджийските синове мира нямаха - сякой искаше сватба да дигне  и  Капка под венчило да заведе. Не я даваха още, мълчаха техните. Капка се смееше, бакърите й блестяха на извора, снагата й трепетно събираше погледи около себе си, водата й нивга не се стопляше. Все едно сега налята, бистра и студена, прясна. Събираха се ергените по седенките и си шушукаха. Чудеха се защо Капкин тейко не я дава, майка й дума не отваря. Нямаше ли тъдява за нея достоен. Не ги ли харесва, не й ли стига богатство, мъжка сила и кадърност? Капкините майка и баща не ходеха весели, отпращаха сватовниците, трепереха над чедото си. Радост нямаше в тоз дом, все по-голяма мъка налягаше. Пак се чудеха хората, пак мира нямаха. Що тъй, какво не им достига, нямат ли чедо за чудо и приказ. Да не е болна Капка, да не я люби Змей? Нямало такова нещо казваха моми и ергени, никой не е виждал по седенки Змей да я причаква, да я грабва и отнася. С дружки се прибирала, смеела се като всички, закачала се с ергените. Ама толкоз. Либе нямала, Змей не я либел. „Да не би пък уруки да й?” - зеха наново чудом да се чудят из селото. Не било уруки, рече селската знахарка. Не са ходили ни майка й, ни баба й да търсят помощ. Пък и баячката намерила сгода сама да види  какви сили витаят покрай хубавата мома. Не било за разправяне. Нямала уруки Капка, нея сила някаква я пазела. Голяма сила, не давала прилеп да прехвръкне наоколо, камо ли зли сили и уроки. Бре, такова чудо досега в селото не е имало, дивеше се мало й голямо. Една вечер лятото, кога Капка била на извора с дружки и много ергени, светлото като ден небе причерняло. Зачудили се всички, бързо падал мрака. Задухал силен вятър, забързали да тръгват, наливали бакърите, момите грабвали кобилиците. Понечили да бягат, да се прибират, не могли. Сила някаква ги затискала към земята, вихър се завихрил, светнала светкавица, Ангел небесен слязъл сред пламъци. Леко стъпил пред Капка, а тя се усмихвала, усмихвала отнесено. Очите й гледали другаде, засветили с неземна светлина. Ангелът я хванал за ръката, погалил снагата й и о, чудо. На гърба на момичето се отворили бели, големи крила, ангелски. Моми и ергени немеели, сърцата пърхали в  гърдите до несвяст. Сънуват ли, на оня свят ли са отишли. Обърнала се Капка към тях, махнала леко с бялата си ръка и рекла звънко: „Сполай ви, мили хора, живейте в мир”. Повдигнали се леко от земята тя и Ангелът, увиснали за миг на смаяните хора и отлетели нагоре, във висинето. Пламъците се вихрели след тях, вятърът свирел, станало пак много тъмно. -Най-после, успешно завършен експеримент - каза ръководителят на космическата лаборатория. - Още един успешен момент в кръстосването на земляни и наши. Добре дошла. След пет обиколки, след адаптация, заминаваш на Сириус. Има задачи за тебе, наблюденията ще привършат до тогава. Всъщност отдавна те наблюдаваме, всичко мина добре, успешно. Двайсет земни години бяха добър период. Това е точното време за тези експерименти. Данните са добри. Време е да поемаш новата си работа. Селото беше в несвяст, родителите на Капка само ронеха сълзи, думи не проронваха. Питаха ги, разпитваха, те мълчаха. Най-подир бабата разказала пред старите жени и свещеника. Някога, кога булката й, Капкината майка зачевала, явил й се на сън Ангел. Рекъл: „Чедо, ще родиш за чудо и приказ, женско. Двайсет години при тебе ще расте. Ще го гледаш, ще му се радваш като другите хора, но няма да си като тях. Ти си избрана както е била избрана самата Дева Мария. Детето ти един ден ще вземем при нас си, защото тя е наше чедо. За тебе ще остане радостта от туй, че си била майка и че си отгледала такава дъщеря, от небето”. Ей туй било. Разказала Капкината майка на свекърва си, двете жени дума не казали на никого. Само мъжете им знаели. Все се чудели какъв е тоз сън. Подир туй, щом Капка се родила и растяла чудна като самодива, като Ангел небесен, взели да се сещат все по-често за съня. Кога момичка порасла, вече вярвали на съня и все по-голяма мъка ги налягала. Капка пък се смеела и им думала: „Не жалете, майко, няма да ви оставя дорде сте живи на тоя свят. Все ще ви помагам, все ще ви закрилям, даже и да не ме виждате наокол”. Ей тъй им думала, прегръщала ги и на душите им изведнъж ставало светло и спокойно. Затуй думаха жените, старите,че много хубост не е  на хубост. Все нещо се случва. Различен ли й чиляк, друг ли й, не е на добро. Най-хубаво е да си е наш, да няма божия намеса. Да си живее живота като другите, да се ражда, жени, труди и умира като другите. Туй, другото, е от горе и то не е наше, то е друг свят. Милка Маркова

Тайните на планината

Стана ми навик в последните години.

Дойде ли август, дойде ли ми до гуша от всичко, грабвам малко багаж, още по-малко парички и тръгвам. Как къде? Където ми видят очите. Просто тръгвам

Така стана и това лято. Август вече се задъха в собствените си горещини, всичко наоколо е побеляло от градската жега. Лист не трепва, небето пепеляво, прах покрил съненият град. Морни хора едва пъплят по улици и паркови алеи, апатия и горещина „невидяна” както всяко лято, я наричаме.

Мудно, каквото беше всичко наоколо, взех багажа си и през автогарата поех към едно далечно балканско селце. Последната спирка на малка маршрутка. Знаех, че все ще се намери селска къща да ме приюти. В малките селца и колиби още живеят възрастни хора от онова време. Топли, добри, жадни за приказка и добра дума. Въпреки многобройните измами, нападения, кражби, те все така вярват в добрите хора. Все някой ще ме приюти.

Още в маршрутката се запознах с жена на моите години, която отиваше да навести майка си. Заприказвахме се, допаднахме си и тя ми обеща съдействие. В тяхната къщица няма да има място, че и тя ще поседи някой ден там, но през две-три къщи една баба, тяхна съседка, ще ме приюти. Особено, ако разбере, че съм нейна приятелка..

Така и стана. Посрещна ме леля Донка, зарадва ми се. Заведе ме в чиста, подредена стая, с мирис на нафталин и минали времена. Беше прекрасно. Ябълка допираше чело до стъклата на прозорчето ми, насреща просветляваха планински била и залезът светеше златно в стаята ми. Успокоих моята домакиня, че няма да й натежа в домакинството, а тя страшно ми се разсърди. Имало за двама в малката й градинка. Това ми върна мил спомен от предишно лято, когато гостувах в друга селска къща, в село, останало в сърцето ми завинаги.

Разхождах се, наслаждавах се на природа и тишина. Понякога се събирахме с моята спътница от маршрутката и нейната майка, с моята хазяйка, и си говорехме на пейките пред къщи до късна доба. Поне уличните лампи бяха останали от по-добри времена и осветяваха приказно, недействително, вечер тихите зелени улички. 

Друг път изкарвахме цял ден с моята леля Донка в приказки за едно време. Повече говореше тя, зажадняла за човешка реч.

Така минаваха дните ми. Когато излизах в околностите и по баирите, леля Донка винаги ме питаше къде искам да ида, какво да видя и ме напътстваше за посоките. Разказваше ми накратко какво да видя и какво да очаквам, а тези нейни разкази ме смайваха с точност и картинност. Това ме учудваше, но го отдавах на факта, че тя беше родена и живяла в селото, как няма да знае подробности.

Един ден завръщайки се от поредната разходка, заварих под асмата две момчета. Млади, градски момчета, екипирани като алпинисти. След малко вече знаех, че това са стари познати на леля Донка, пещерняци. Изненадах се, че я знаят и търсят. Оказа се, че са стари познайници, че леля Донка от къщи ги е водила дистанционно из планината. Тя ги е насочвала към пещерата, която тези млади мъже бяха открили скоро, преди година-две. Чудно, но отново го отдадох на това, че е местна от край време.

На другият ден момчетата, които нощуваха на палатка в двора, ме поканиха да отида с тях. Не обичам да влизам в пещери, честно, страх ме е. Как да призная обаче. Реших, че ще отида. Уговорихме се, няма да влизам. Само до широката зала в началото на пещерата. Ще имам отговорна задача. Да бъда спасителен отряд. Те ще се спускат в гърлото й, а аз, ако имат нужда от помощ, ще наблюдавам въжето за свръзка. Трябва ли, ще търся хора. Страх ме беше, но как да откажа на тия момчета, почти мои синове.

Приключението мина успешно. Широката зала на пещерата беше в самото й начало, те носеха оборудване, аз седнах с лаптопа си до осигурителните въжета. Светло и просторно наоколо и не ми създаваше страхове. Пишех си, разбира се нямаше покритие за интернет, аз си пишех просто бележки за бъдещи разкази.

Три дни стояха пещерняците, три дни аз ходех с тях. Страхът ми попремина, усетих някакво влечение към дълбините, които те посещаваха. После в захлас слушах какво разказват на леля Донка. Чудех се на нейният интерес към пещерата.

Заминаха си и тези момчета, както си замина съседката, която ме доведе при леля Донка.

Една сутрин ставайки рано, не ми се спеше нещо тая нощ, заварих своята хазяйка облечена много странно за годините й. Тя беше над 80-тях. Екипирана в планинско облекло, с раница на гръб, изглеждаше особено. В очите й блестеше някакъв зелен пламък, което ме изненада, учуди и изплаши, ако трябва да бъда откровена. Тя ми нареди да се приготвя за път, без да ме пита искам или не. Подчиних се, все едно не бях аз. Леля Донка беше опънала чертите на лицето си от някакво вътрешно напрежение и сериозност. Щели сме да ходим до пещерата. Изненадах се още по-силно. Тази възрастна, немощна жена, иска да ходим до пещерата. Вече се чудех как ще я довлека до горе.

Няма да разказвам с каква лекота изкачваше тя стръмните склонове. Без да се задъхва или спира за почивка, вода или каквото и да било. Едва я догонвах, аз, 20 години по-младата.

Когато стигнахме до пещерата, тя се отпусна, усмихна се и ми позволи да поседна за почивка в голямата зала. Ужасявах се от мисълта, че може да поиска да слизаме в гърлото на пещерата. Когато й казах, тя дълго се смя с някакъв неестествен, гръмък смях, бих казала с метални нотки. Обърна се към мене, в очите й отново светеше оня зелен пламък. Полазиха ме тръпки. Питах се какво правя там, каква е тая стара жена. Да, тя е стара жена, твърде стара. Може би е луда, склеротичка? Леля Донка, /вече се чудех леля ли ми е тази жена и коя е тя/, се обърна към мене, направи ми знак и приближи към дъното на пещерната зала. Канех се да й кажа, че няма да слизам долу каквото и да стане.Това беше моя фобия и аз не можех да я надвия заради никого. Тогава всичко  започна като на сън. Жената приближи до високата пещерна стена, положи двете си ръце на  нея, допря чело до скалата. Устните й замърдаха, ръцете й започнаха да правят някакви движения. Задуха вятър, притъмня, чуваше се тихо бучене, децибелите му се увеличаваха. Гледах вцепенена. Голямата пещерна стена се заотмества леко, все едно е от картон или някаква съвременна изкуствена материя. Започваше да ми прилошава. Отвори се огромна зала, отвътре сияеше мека, бяла светлина. Старата жена ми помаха, но аз не можех да мръдна. Тогава усетих, че някой ме повдигна, направих висок, лек подскок и двете се озовахме в помещението. Неее, това не беше истина. Сигурно съм вдъхнала някоя билка докато лежах по поляните и сега халюцинирам. Влязохме още навътре, а там имаше разни уреди, подобни на компютри, но много по-различни. В стените нещо подобно на шкафове, пълни с книги и глинени или може би от друг материал плочки. Имаше в тези шкафове дискове като днешните, лъскави и многобройни. Имаше и непознати неща, които не можех да оприлича на нищо. Имаше слитъци злато, други златни плочки с някакви надписи по тях. Още уреди, още непознати неща. Стриктно подредени. Помъчих се да докосна някои от шкафовете, но нечия сила задържаше ръцете ми на разстояние. Само гледах и полека се движех край тези богатства. Жената вървеше след мене и ме побутваше, понечвах ли да спра. Пред мене преминаваха странности, които не разбирах, не бях виждала, не можех да оприлича.

Не зная колко време продължи всичко и какво стана после.

Събудих се в леглото си на следваща сутрин. Пред прозореца пееха птички, цвърчаха лястовички, които се събираха за да си тръгват на юг. Подранил скорец се обаждаше сред шумака. Кучето пролавваше, а леля Донка нещо гълчеше сивия котак.

- Аз вече остарях, а имам само синове. Не ми е разрешено да предавам тайната на синове, на мъже. Тя се предава по женска линия. Нямам и внучки. Всичко е мъжко. Затова и пещерняците няма да научат нищо. Казано ми беше, че ти ще дойдеш и ще ме намериш. Доведоха те. Това, в пещерната зала е от векове завещано на народа ни. Нашите предци са го оставили преди да си заминат там, горе - тя посочи небето над нас - Трябваше да остана тук, на земята, докато те намерят, проверят и доведат. И ето, че и това стана. Имаме дни да говорим и да те посвещавам. Няма да се чудиш и страхуваш. Приемай всичко спокойно и доверчиво. Полека ще отключат и твоите чакри. Ти си една от нас, но те търсиха в тая гмеж на днешните хора твърде дълго. Трудно се откриват нашите посветени сред бъркотията, която хората направиха напоследък. Те си мислят, че са победили предците, че ще унищожат българите. Няма да стане. Ти знаеш и ще се пробудиш скоро напълно. Затова тук и още на много места из България се пазят знания, богатства, умения. Много наши, са родени тука. Като тебе. Неизвестни сме за хората.. Чиповете ни вече са остарели и затова при някои е по-трудно откриването. Хората напреднаха в науката и технологиите, но духом все още са нищи. Няма да могат да унищожат нищо, но ще забавят процесите. Затова се активират много от нашите, да опазим оставеното тук.

Още дълго говорихме тая вечер с жената леля Донка. Отново зеленият блясък в очите й грееше, светеше и проблясваше в нощта.

Дни наред се качвахме горе, обикаляхме залите, приемах знанията.

Видях още зали навътре, още апаратура и съкровища на духа и материалното. Всичко се подреждаше в ума ми, складираше се все едно векове е било там.

Разбрах, че леля Донка знае как ще уредим оставането ми в нейната къщичка и нейното сбогуване със синовете й. За пред земляните.

Бавно, всичко полегна там, където му е мястото. Аз бях следващата стопанка на старата, малка къщица. Невзрачна и безлична горе , в изгубеното планинско село. Посрещах и изпращах пещерняците и ги напътствах...така, че никой да не се докосне до тайните на пещерата.

Получавах известия , учех и приемах, всичко оставаше тайна за хората, всичко се провеждаше по строго установен план.

Аз съм новата собственичка на старата балканска къщица. Имаше дни и нощи, в които се качвах горе. Получавах телепатично известие и в пещерата  продължавах обучението си.

Дори аз не зная коя съм точно. Оная жителка на Земята, от близкият град, която търси вдъхновения за своите разкази или пратеник на старите Богове от известно съзвездие. Вече се изкачвам леко нагоре по стръмнините, зная всичко, което е необходимо. Пазя оставените тука тайни на Боговете. Оставеното в тракийските земи бъдеще на Земята. Да се съхрани до денят, когато Българите отново ще владеят Духа.

Милка Маркова

Среднощен бал

 Пристъпи леко напред. Стълбите, широки  и извити се изправиха пред нея. Вдигна ръка и с красив жест оправи ненужно огромната, подредена фризура. Вдигна глава така,че изящният й профил да привлича най-много погледи. Леко разтвори устни, колкото седефа на зъбите да блесне и бавно запристъпва нагоре. Трябваше да влезе в залата точно когато маестрото вдига ръце за началото на първия такт. Трябваше да я видят всички. Да ахнат. Да се влюбят. Да завидят. Тя - да блести.

Стъклените врати грееха с всички цветове на малките си вълшебни стъкълца. Сърцето й пърхаше от вълнение. Пристъпи напред…залата беше пуста и прашна. Нямаше музика, нямаше празнуващи хора, нямаше главозамайващи тоалети и красиви мъже. Всичко беше изоставено, завесите излинели и раздрани висяха грозно по високите прозорци.Смразяваща пустота лъхаше отвред. Отстъпи назад и хукна по витите стълби още нагоре, искаше да излезе през кулата на въздух. Вратата за покрива й  беше заключена. Задъхваше се от ужас, нещо страховито витаеше наоколо, сивота, вледеняващ страх се таеше в ъглите….Къщата беше мрачна и необитаема…

…….

„Когато се събудих, разбрах,че това е същият сън, сънувах го за кой ли път. Винаги тази къща, винаги този бал, винаги краят страховит”. Стискаше и огъваше тънките си пръсти до бяло и дори думите й не бяха тези, с които можеше да опише съня. Години наред, не често, но винаги един и същ.

Жената я погледна с поглед, който приковава. После погледът се обърна назад  и отлетя надалеч…”Там някога, преди стотици години е бил твоят дом. Там си живяла. От него днес няма следа. Само ти се връщаш на оня бал, на който не си могла да отидеш. Там са още черните сенки, които са ти отнели този бал и живота. Убили са те преди да влезеш в залата. Непобедени през годините, те останали да витаят по тия места, но вече няма на кого да навредят. Тяхното време, дори тяхното, е отминало. Времето се дава на всеки за неговите дни, после отлита. Ще ги отпъдим, ще ги махнем и повече няма да те безпокоят.”

Почти не повярва на магьосницата, но много й се искаше да се отърве от кошмарния сън и изпълни всички ритуали, които тя й подреди.

Времето наистина ти се дава и тя бързаше да  живее своето. Беше забравила за магьосницата, защото вече не го сънуваше. Когато осъзна всичко, беше дори изплашена. Вече не сънуваше, нямаше го кошмарният многогодишен сън. Нямаше я балната зала, разрухата. Всичко беше отминало.

Като възпитана жена  взе сладкиши, букет цветя, малък, но стилен подарък. Дълго звъня на вратата. Никой не отваряше. От съседната врата излезе мъж, който учудено я погледна. „Кого търсите? В този апартамент от години не живее никой. Имаше една жена, но тя отдавна почина и не дойдоха никакви наследници да живеят, нито го продадоха. Празен е.” Извади от чантата си листчето, погледна адреса. Същият е, тя беше идвала тука и беше влизала при жената само преди няколко месеца. Съседът я погледна подозрително, после съчувствено и  затвори вратата.

Жената заслиза надолу, към изхода. Нямаше съня, кошмара, нямаше и жената -магьосница, която й помогна. Дали не беше сънувала? Дали всичко не беше сън…..?

Милка Маркова

Еньовден

Еньовден
 

В малкото ни селце, забутано и напълно изгубено из балканите не бяхме заварили много хора. Група приятели, набедени поети, писатели  и художници се разхождахме безцелно с малки ранички на гръб  из планината когато  открихме запуснатите къщици разхвърляни по слънчеви ридове. Живееха няколко възрастни старци-жени и мъже. Вечни, на неопределена възраст. Погостувахме им ден-два, разговорихме се надълго и широко. Беше ни драго на душите, написахме стихчета, художниците нарисуваха картини. Не ни се тръгваше. Старците ни поканиха да им идем отново и така се започна.

Не след дълго две двойки от нас се заселиха за постоянно в селцето, после придойдоха поединично някоя друга поетична душа и се заформи „младото „ село. Едни купиха къщици, други се настаниха под наем, трети пък просто влязоха в изоставените домове. Творяхме, обикаляхме балканите, слушахме безкрайните разкази за било и небило от „старото” село. Животът ни беше приказен. Да, в истинският смисъл на думата. Жените се учехме да плетем и предем, да разпознаваме билките и да лекуваме по бабешки. Мъжете научиха как се коси, как се пласти купа, как се цепят дърва, как се ремонтира къща без да търсиш фирма за строителни работи. Слизахме към града понякога да продадем някоя картина или пък изработени от природни материали сувенири, да изкараме парици за най-необходимото.

Селото ни предложи много спокоен, романтичен, интересен живот. Наоколо имаше стара гора, потайни места,обрасли с бръшлян, полутъмни долове, тихи рекички и бистри извори. Горски кладенчета с кристална и ледена вода. Птичета пееха неуморно и омайно. Учехме от „старото” село да разпознаваме звуците, дневни и нощни, да предсказваме времето по разни знаци. Ние пък разказвахме за градският живот на нашите учители, за светът, който на тях беше непознат.

„Старото” село беше чешитлийско, ама и ние, „младото”, не оставахме назад. Обличахме се по най-причудливи начини, кой както си харесва, носехме дълги коси, бради, мустаци. Шиехме си дрехи от зебло, носехме големи тояги, издялани по специални начини, научени от старите ни съселяни. Вечер без телевизия и компютър седяхме до късни доби и водехме нескончаеми разговори, пеехме, слушахме горските звуци.

Прекрасен живот ще рече всеки и ще е прав. До денят Х.

Една нощ из селото проеча писък, втори, третият не спря. Скокнахме сънени, заослушвахме се, запитахме се, залутахме се. Сетихме се веднага за придобивките на цивилизацията, грабнахме големи фенери, соларни лампи, запалихме и факли, взехме свирки и тръгнахме из селото. Да дирим източника на писъка. Стигнахме до къщата, в която живееха Катя и Явор, двойка художници. Бяха отскоро тука, но бързо се сприятелиха с всички. Рисуваха интересно, с нежни цветове. Харесахме ги. Пищеше Катя. Тя не пищеше, ами извиваше тънък, пронизителен писък като песен. Стоеше на судурмата  на къщата, гледаше нейде в тъмата и пищеше. Жените я вкараха вътре, задирихме Явор да го питаме „кво става бе, кво стори на момичето”.  Ни следа от него. Някой му намери ризата и гащите дето ходеше с тях, доколенки от зебло,  под судурмата отдолу. Успяхме да спрем писъка на Катя, жените разтриваха ръцете й, краката, слепоочията. Мислехме, че са видяли нещо и понеже са отскоро, са се изплашили, а Явор е отишъл да го дири. Катя само клатеше глава отрицателно, вдигаше ръка до някъде и я пускаше като отсечена надолу. Решихме,че ще ползваме все пак телефон. Бяхме се разбрали, че телефоните са само за краен случай и понякога да се обадим на родителите да не примират от чудене какво правим. 112, кратки обяснения, после разправия. Не знаят къде е това село, не знаят как да стигне Бърза помощ до нас, че пък в коя област се пада тая махала. Докато се суетим,  ей ти я пристигна баба Мария от „старото” село. Носеше под престилката си едно лимонадено шише, с топче за запушалка. Мълчаливо влезе, а младите жени сторихме място без да промълвим дума. Баба Мария махна с ръка да излезем на судурмата, приседна до Катя, намокри ръката си с течност от шишето. После помилва главата на художничката, косата и очите й, взе да разтрива отново с мокра ръка тила й да шепне нещо. Дълго мокри и разтрива ръцете й ,тила й, слепоочията й и все нареждаше думи някакви. Тихо, само с устни. Катя се отпускаше, задиша спокойно и полегна. Баба Мария придърпа завивката върху й и пак без дума си замина.

Следващите дни бяха дни невъзможни. Всичко, което се случваше не беше истина все едно. Доктор тъй и не дойде, но се наложи да викаме полиция. Явор беше изчезнал. Нямаше ни вест, ни кост както се казва, от него. Обиколиха полицаите къщите, баирите наоколо. Ходехме с тях, показвахме и разказвахме за любими места, за навици, за ежедневието, за причините да сме тука. Старците от селото само кимаха с глави, слушаха ни, но мълчаха. Никой от тях нищо не каза, ни попита. Катя се беше съвзела уж напълно, но май не беше тъй, щото това, което разказваше граничеше с лудост. Ами кво каза Катя: вечерта с Явор дълго си говорили, пили бяло вино, разхождали се наоколо хванати за ръка, целували се и си шепнали любовни думи. Млади хора, кво друго да правим, нали? Дошли тука да изживеят любовта си до капка и ако е рекъл Господ да останат в селото, да се оженят. Мислели дори, до сватба стигне ли се, тука да я направят. Катя да се облече като самодива, с горско венче на главата, а Явор в ленени дрехи и дялана тояга. Мечти. Та нея вечер като се прибрали Явор решил да иде отсреща дето видели чудни бели цветя на полянката и да й ги донесе. Катя ги харесала кога ги видяли, но не посегнала да бере. Светели чудни в нощта, но влюбените отминали. Явор хукнал към полянката, а Катя не го спряла. Тя го виждала от судурмата кога берял цветята, сърцето й трептяло от любов. Завърнал се Явор, застанал долу на плочника и викнал, че сега ще й изпее песен за любов с цветята в ръка. Вдигнал високо глава, запял, а певец бил, хубаво пеел - така казваше Катя. Тя се облегнала на дървената преграда да слуша и тогава станало страховито. От главата, постепенно надолу, Явор взел да изчезва, все едно се разпадал. Катя не вярвала на очите си, помислила, че виното й дошло повече и губи съзнание. Не, нищо й нямало, права била, на себе си била, а Явор продължавал да се разпада, докато ризата се смъкнала на земята, а до нея леко полегнали и гащите му, от зебло. Песента ,която пеел последна  изчезнала. Носела се с копнеж след като Явор се разпаднал и полека заглъхнала. Тогава Катя се чула да пищи. Странно било и това пищене, два пъти кратко и после безкрай.

Ей това разказа художничката на полицаите, на психиатрите, на близките си. Повъртяха се следователите, поразпитаха още ден два, но какво да правят повече. Нямаше труп, нямаше убийство, не намериха следи от насилие. Нямаше убит от животни или от престъпник човек. Просто един мъж, млад художник, беше изчезнал мистериозно една нощ. Може да е избягал, да не е издържал с приятелката си или пък в това диво място. Пък и художниците са башка хора, знае ли го човек къде е запрашил. Може да е нейде в друга планина, в друго село, с друго момиче.

Някои от „младото „ село се изплашиха и заминаха завинаги оттук, някои останахме. Е, не бяхме решили дали ще е за постоянно, но останахме.

Мина се време, почти година.

Една вечер се бяхме събрали край големият огън насред селото, край запустялото читалище. Все се канехме да го поизчистим и подредим, ама хайде за следваща зима щяхме да го нагласим. Сега стъкнахме огън и си приказвахме. Бяхме „старото” и „младото” село се събрали. По едно време баба Мария побутвайки жаравата с дълга пръчка рече:

-Утре е Еньовден, да внимавате тая нощ. Да се приберете по къщите си и до изгрев слънце нямате много работа навън. Тъз нощ е потайна. Бродници и вещици слизат по Земята. Туй са жени, продали душите си на Дявола, черна магия правят. На мъжету и на жените. Още омайници им викат.

Ние се позасмяхме и викаме на баба Мария, че то тука всяка нощ има омайници, не само на Еньовден. Тя ни погледна,  позарови поглед в огъня и продума:

-Тъй, ама нали помните Яворча и Катето. Какво мислите стана оная нощ, а?

Всички замлъкнахме стреснати и притихнахме.

- Нея нощ бродница е омаяла с тайни билки Яворча. Онез бели цветя дето ги е брал за Катето, бродницата го е подмамила да ги бере. Харесала го, примамила го, решила е да го открадне и да се ожени за него. Тогива душата на мъжа отива в света на мъртвите, а тялото му се разпада на прах. Затуй Катето е видяла как той изчезва. Песента му сал чувала до последно, щото дъхът последен отлита. Затуй милата, само пищеше на един глас, тъничко. Бродниците отнемат гласа на момите, а които мъже не харесат за женитба с тях си, отнемат им мъжката сила. Ей туй стана оная година под судурмата на Катето, затуй намерихте само дрехите на Яворча. Не си правете шеги с тия жени. Където има бръшлян по гората къща не правете, там е сборището на юдите и мамниците, там варят билки за магия в нощта срещу Еньовден. В такава нощ се чака утрото, лъчите на слънцето. Кога Райко изгрее, тия черни души се връщат обратно в небитието, тогава билките стават лековити, тогава росата се гази за здраве. Не мислете, че знаете повече от старите хора, не се присмивайте, а се учете и почитайте тоя свят и оня. Спазвайте обичаите и ги разбирайте. Хайде сига, идете се наспете, че утре кога изгрее слънцето ще ставаме рано, по росата, да берем билки. Нали знаете ,мОми, седемдесе и седем билки и половина трябва да наберем утре. Баба ви Мария ще ви учи да ги разпознавате до една.

Милка Маркова

Златна сватба

Златна сватба

Велика беше станала рано. Измете чардака, стъпалата надолу. Напръска с бакъра по двора и чисто измете и там, слезе към плочника, и излезе пред портите. Да бъде чисто и преметено, да ухае на утрин, на роса. Не смееше да погледне на изток, към слънцето. То не беше подало още глава иззад баирите. Птиците не пееха тая сутрин, само тихо църкаха, предупреждаваха нещо сякаш. Наоколо тешеше, засветляваше, но насила.

Велика влезе в къщи, отвори момините си сандъци и извади премяната. Поглади я с длани, наведе глава и постави заруменели бузи върху коприната. Сърмата подраскваше меко, грееше оранжево и червено.

Беше казала тя на майка си, отдавна й беше казала. Майка й не  повярва, гълчеше я, ръка й вдигна. Хората в селото говорели, баща й мърморел нощя в постелята. Да се вразуми, да не ходи по тъмно кой знае къде. Ще я излъже този при когото ходи, ще берат срама както сега го беряха с приказките за излизането й в потайни доби. Мъжете искат своето, но за жени вземат свястни моми, неходили.  Не внимава, не слуша, акъл не взема - все това я кореше майка й, навиваше на ръката си дългите й плитки и отблизо я стрялкаше право в очите. Укорно я гледаше, заканваше й се, но не вярваше на Великините думи.

Тая сутрин и петли не бяха пели. Когато Велика се прибра след полунощ, луната вече не светеше, нощта беше тъмна и тиха, петли ни първи, ни втори пяха, трети не се обадиха. Тихо беше навсякъде, листето не трепваше.

Погледна се в огледалото и занемя. Сребърно беше около нея, веждите й черни и вити, под тях  синееха големите й очи. Румено лице беше пребулила с тънка батистена кърпа. По краищата й блещукаха парички. Бялата  риза трептеше върху гърдите  обрамчена с черен сукман. Тънки дантели покриваха ръцете й. Огледалото бледнееше пред тази красота. „Боже, Боже, аз ли съм това? Ще ме харесат ли като дойдат?” - объркано се блъскаха мислите в главата й.

Време беше… Пристъпи и излезе на чардака. Обърна глава на изток. Разсветляваше се, Слънцето бавно подаваше чело…Велика се огледа като в сън. Никой не се виждаше нито  по двори, нито по друмища. Нямаше хора, ни животни…

Тя отново погледна към Слънцето. От изток злато се изливаше по хълмовете, тътнеше нещо, бучеше, идеше. Идеше към тях, идеше към нея, все по-светло ставаше, все по-златно на изток златеше…Кованите порти на двора с трясък се разтвориха, блясък и гръм влетяха пред къщи. Златни колесници една след друга влизаха. Теглеха ги огнедишащи бели атове. Заслизаха змейове и змеици, заблестяха златните им люспи. Дворът огря все едно Слънцето слезе. Най-после видя него, нейният момък, Змеят, който я любеше, Змеят, който я искаше.  Пристъпяше към нея в човешки образ. Беше красив момък, рус и синеок, целият в злато идеше да я вземе.

 Никой не й вярваше. Дружките й се смееха, мислеха, че разправя за Змея щото си няма изгора. Майка й я гълчеше и дума не даваше да се чуе за Змея,че никой нямаше да прати сватове за нея. Велика си знаеше,че змей я люби, всяка нощ излизаше при него. Летяха над поля и ливади, показваше й билки, учеше я да ги знае, болки с тях да цери.Беше я водил той в неговите чертози, там навръх планината, на изток де изгрява Слънцето. Там щеше и сега да я отведе завинаги, негова Змеица щеше да стане тя, негови деца под сърце ще носи.

Бавно слезе Велика по стъпалата, повдигна очи и го погледна. Той хвана ръката й, поведе я към златната колесница най-отпред. Обърна се назад тя и погледна. Майка й, баща й, сестрите и братята й гледаха от чардака онемели без да помръднат. Махна с кърпичка Велика, седна до Змея в колесницата, трепнаха белите атове, литнаха из портите и всички литнаха след тях. Вихър, гръм и злато изчезна към слънцето и Великините двори опустяха.

„Дъщеееееееееееееее…..” - дълго отекваше майчин вик над селото, онемяло и глухо. Притъмняло на изгрев Слънце. Опустяло.

             

Милка Маркова

Невъзможна любов

Невъзможна любов

Отблясъците  на разлятото слънчево злато искрят върху короната й, издигат се в тъмнеещото небе. Тя седи на трона и не помръдва. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вече стотици години. Издига бавно трона  изпод земята, обръща го към залеза и дълго остава там. Всяка вечер потъва в спомена  за Войсил. Нейната голяма  любов. Сърцето й замира когато слънцето разхвърля жаравата по хоризонта и бавно съблича златото от себе си.

В такава вечер видя за пръв път Войсил. Възседнал кон, изправен на високото, с ръка над очите, загледан към залеза. Сърцето й тогава  трепна. Облече най-бялата премяна, разпусна златните коси, сведе небесен поглед както правят жените и пристъпи към него. От този ден любовта им гореше като тази жарава. Всяка вечер по залез се срещаха на хълма с лозята. Неговите лозя. Неговото имение. Той беше болярина на областта. Силен, млад, красив. Не можеше да се откъсне от него. Той лудееше по нея. Никога не намери сили да му признае, че е Змеица.  Любов между смъртен и змеица беше невъзможна.Само беше чувала за любов като тяхната, но не вярваше. Мислеше,че е мълва, да предпазва младите и неопитните от съблазънта. Знаеше, че само на змей  е позволено да люби девойка.  За нея нямаше път към такава любов. Законът е суров. Когато се влюби във Войсил забрави всичко. Забрани, закони, предупреждения, всичко отлетя. Имаше само любов.

Късно разбра. Когато в една такава златна вечер отиде при лозята да чака своя любим  и той не се появи, когато  на следващата вечер го нямаше,  тогава се досети. Пазителите на реда  го бяха убили. Тогава си спомни, че за тяхната любов друг изход няма освен смъртта.

Нищо не каза никому, нито на нея някой нещо. Остана там, при Войсиловите лозя. Гледаше от високото селяните му как работят, вечер издигаше трона си и дълго потъваше в залезите. Пазеше от всичко и всички тези земи. Не даваше градушка да падне над тях, суша да ги изсуши. Само това можеше да стори. Превръщаше се от Змеица на голяма жълта змия, изпълзяваше върху камънака и по цял ден слушаше речта, песните и смеховете на селяните. Те напомняха за Войсила, за голяма й любов. Хората отдавна бяха свикнали с нея, не я закачаха, радваха й се и се страхуваха, но знаеха, че голямата жълта змия пази имотите и труда им.

Годините и вековете минаваха. Отдавна проектът на рептилиите за Земята е прекратен и корабът отпътува към тяхната звезда. Останаха тези, които трябва да продължат наблюденията върху  създаденото поколение между  жените от Земята и звездните змейове. Останаха във вечно дежурство до второто пришествие на рептилии от далечното съзвездие. Змеицата сама пожела да остане в наблюдаващата група. Любовта  живееше все така в сърцето й. Вечер отваряше високите люкове, издигаше трона си из подземията на лабораториите, сядаше и оставяше отблясъците  на слънцето да позлатяват люспите по тялото й. Денем отново се превръщаше в змия и пазеше Войсиловата земя.

Това не бяха предвидили  учените от Звездата на рептилиите  в грандиозния си проект  за експерименти на малката планета Земя. Не бяха се досетили,че Любовта съществува навсякъде във Вселената.

Милка Маркова

Самодивска среща

Самодивска среща

Разказът е по мотиви на легендите от с. Шишенци

Трети ден вече огън го гореше, треска го тресеше. Мяташе се цял плувнал в пот, леглото си на топка беше направил. Майка му, баба му, леля му, съседки влизаха и излизаха от стаята, а той все в несвяст. Докторката идва по три пъти на ден,че и на нощта веднъж. „Не е болест, здрав е”- беше казала.  Не бълнува, не спи и не се събужда. Нито вода приема, нито  лекарствата. Инжекция му постави обърканата лекарка, затеши се за някоя минута и пак го подеха огньовете.

Често ходеше  при другари в отсрещната махала. Оставаше на сбирките в тяхното село. Идваха красиви момичета, интересно му беше. Там един от мобилните оператори имаше покритие, в интернета можеше да поошета. Майка му, комшийките,  му думаха тревожно да се връща по светло, преди залез слънце. Нали знае за виковете дето се чуват нощя из селото, над  къщята, къде поляните. Той се засмиваше отметнал глава, прегръщаше майка си през раменете, целуваше косата й. После и прошепваше: ”Не бой се, мамо, нали знаеш, че вече е 21 век, няма караконджоли”. Майка му не беше стара още, съвременна жена  е. В града живяха с баща му. Наскоро се завърнаха при старите на село. Само се прекръстваше и се молеше Богу да го пази. Когато завърши университета и той се прибра при тях. Обичаше селото, беше отраснал през ваканциите там, при баба си. Проучваше нещата как може да остане   и да започне някакъв земеделски бизнес. Беше дипломиран биолог, ще намери хляб тука. Оказа се, че има съмишленици. Събираха се стари приятели от детството в съседната махала, обсъждаха, ровеха в интернет,  чертаеха проекти. До селото беше 2-3 километра, пътят минаваше по поляните, заобикаляше едни канари  и кривваше встрани. Махалата се виждаше от тяхната къща, светлините  бележеха вечер двете села на един хвърлей място. От малък знаеше за гласовете, които вечер се чуваха над селото. Беше слущал  с ококорени очи разни истории от старите хора. Едни казваха: туй са животни. Ловджиите викаха - чакали. Други пък, повечето жени,  бяха категорични - самодиви са. Те играят по нощите на хорищата си и после летят лудо над селото във висините. Легенди се разказваха, но младите само се подсмихваха. Те бяха израсли с тези звуци и хич не ги беше страх.

Когато тръгнеше вечер към съседното село, техните все притеснени го изпращаха. Той се засмиваше, потупваше преметната през рамо чанта. Там носеше сигнален пистолет, пиратки и какви ли не още момчешки хитринки. Не изключваше, че животни бродят нощем, ако някое го нападне, ще му гръмне я пиратка,я със сигналния. Животните се плашат от звуци и светлини.

Никоя нощ нищо не му се случи. Понякога пееше, понякога викаше и се ослушваше като се чудеше дали плаши старчоците. Беше весел млад мъж.

Тая вечер се застояха по-дълго с приятелите. Вече идеята беше реална в главите им, намерили бяха оферти, почти бяха готови с проектите. Още една-две редакции и ще подават документи за финансиране. Започват с отглеждането на добитък в съседните изоставени кооперативни постройки. Биоживотновъдство, абе фермерство ще развиват. Тръгна си изморен, но доволен.  Вървеше бавно и умът му беше там, в графиките и точките на проекта. Пътят утъпкан, гладко слизаше надолу. Само да прекоси малкото долче и са първите къщи на неговата махала.

Ручило изви някъде над главата му, гайда писна  и замлъкна, тъпан глухо забумтя. Младият мъж се стресна. Ох, явно много му е дошло тая вечер обмислянето на проекти. Тръсна глава и забърза. Отстрани „Ииииииихуууууууууу”,  прелетя женски вик над него, от другата му страна „Ахъъъ, ахъ,ааааххъъъъ”, отговориха мъжки гласове, „Хахахахахахахааааа”, завикаха деца отвсякъде.

„Какво става с мене бе, подлудявам ли?” -  зачуди се, а виковете се носеха отвсякъде, извисяваха се нагоре, слизаха долу към дола.  Тъпанът ритмично удряше, глухо, все едно под земята. Спря закован. Обърна се полека като на забавен кадър. Откъм махалата идеше  сватба. Млади жени мятаха кърпи над главите си, мъже изтежко и на едро играеха ръченица, деца се гонеха край тях, а най-отпред пристъпяха младоженци. Виковете се носеха като вятър, затихваха и се усилваха, сватбата уж идеше, а далече седеше. Около нея светеше все едно деня беше.  Стана студено, вятър засвистя. Веселбата премина в писъци, конски тропот се зачу от другата страна на скалата. Викове „Дяяяя, дяд,дя” заглушиха тъпана. После настана мъртвило, само канарата светеше  разцепена на две и поглъщаше бавно сватбата. Все така мъжете играеха, децата бягаха, жените махаха кърпи,  младоженците стъпяха срамежливо…и бавно се затвори скалата погълнала всичко…

Там, паднал на земята го намериха баща му и ловджиите от селото тръгнали посред нощ да го търсят. Пренесоха го в къщи, докторката пристигна, а той  лежеше несвястен.

По някое време на третия ден, кога вече викнаха линейка,  баба Цвята  се зададе откъм църковния двор.Влезе без да поглежда никого в стаята, повдигна в ръката си калайдисаното менче със светена вода, извади чемширената китка  и напръска лежащия млад мъж. Устните й мърдаха в молитва ли , наричане ли, никой не посмя да я попита.

Не мина време, още на два пъти влиза, ръси от светената вода, прави върху му кръстен знак и на всички страни в стаята. Полека настана тишина. Младият мъж се укроти, заспа. Придърпаха завивка върху му и на пръсти излязоха при баба Цвята. „Да знаете, няма все да съм жива да ви разправям. Не сте от вчера тукашни. Тука сте въдени, тука шъ вий края. Пресече ли пътя някой на сватбата,  душите им го магьосват. Видите ли, че идат, спирайте , затваряйте очи доде минат. Само туй е спасението.”.  Прекръсти се полека бабичката , „Бог да ги прости и да даде упокой на душите им”,  ще речете и туй то”.

Една от легендите в селото за тия пусти гласове дето се чуват всяка нощ беше, че някога, през тъмните векове сватба тръгнала от момини за момкови двори. От отсрещната махала за тази. Насред пътя татари ги нападнали. Да не иде зян веселбата, да не окървавят душманите сватбата, скалата на две се сцепила и погълнала цялата сватба. Затуй нощя все играят, все викат там,  в скалата. Затуй се носят вихрено гласове и думкане на тъпан. До кога? Никой не може каза. Никой не знае кога душите на сватбарите мира ще найдат

Милка Маркова