Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.

Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Майка и син

Лежеше на съседно легло. Висока, кокалеста жена. На възраст, но си личеше, че старателно поддържа външният си вид. Общителна и весела. Чудех се защо е в болницата като няма видими причини. Оказа се диабетичка, влязла за регулиране на инсулина.

Сближихме се за тия дни на престой. Съпругът починал, тя живее сама. Около 70-годишна. Единствен син, научен работник в специална област, заминал за Щатите и там останал. Много привързани един към друг. Непрекъснато се чуваха по телефона, говореха дълго. Питах я защо не отиде при него. Замълчаваше…Той нямаше семейство, друг човек не пречеше на това да са заедно. Не чух да се оплаква, да жали, че е сама, въпреки мъката по сина, която прозираше зад всяка дума. На всеки разказваше колко е добре, как се справя. Синът й не я оставя за нищо, чуват се по много пъти на ден. Не й липсват пари. Има си ред в живота и дните. Зад всичката тази веселост личеше дълбока мъка. Аз, току-що изгубила съпруга си, се чудех откъде тази доста по-възрастна жена от мене намира сили и кураж да не показва никому болката си. Знаех колко е трудно човек да владее загубата и мъката.

Без много думи и специални признания, в края на престоя ни в болницата жената ми каза:

- Работата на сина ми е важна и добре платена. Добре е за него. Тук няма къде да работи в тая област, а там дава много и получава много. Удовлетворен е, а и така се осигурява. В случай, че остане сам в живота поне финансово ще е обезпечен. Аз съм добре тука, ходя му на гости, той си идва, чуваме се. Няма какво да искам и не мога да му преча. Той трябва да върви по своя път. Не мога да му увисна на врата и да спирам развитието му. Моят живот аз съм изживяла така както искам и не лошо. Да остана сама е било моя Съдба. Нека той върви напред по своя път. Аз съм майка и не мога заради себе си да преча на детето си. Насърчавам го и не му давам никакъв повод да се тревожи за мене. С друго не мога да му помагам на стари години. Поне да не му преча.

Срещата ми с тази жена, с тази майка, беше един от моите  уроци по пътя на Живота.

Да си Майка е длъжност преди всичко с мисъл и действие за живота на децата ти. После идва всичко останало.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Вестта

Пряко силите си бърза нагоре. Слънцето отдавна беше изгряло, но росата тежеше върху крехките главици на тревите. В селото телефоните нямат обхват, а тя трябваше да го чуе. Когато се разделиха той не беше добре и сега искаше да чуе гласа му, да види как е. Тежката болест мира не му даваше, но той я насърчи да замине. Само ден-два ще е, ще се справят.

Затова сега бърза без дъх. Там, на високото може и да има покритие, да има сигнал, да проработи немият телефон. Пътеката се виеше нагоре обрасла с буйна трева. Ранно лято  е, Еньовден иде. Всичко цъфти, всичко жужи. Цикадите, пчеличките, разноцветни пеперуди, всички като омаяни летяха, опитваха се да кацнат на някое росно цветенце. Тя бърза, а сили не й оставаха.

Утрото е хубаво, свежо, небесносиньо. Пълни гърдите с благодат. Пътеката я води все по-нагоре. „Боже, колко запустяла мера” - мярна се в ума й - „не е оная, от детството”. Понечи да се обърне назад, да погледне към селото, да види бухлатото зелено на дърветата, да мярне камбанарията на църквата и ширинето над всичко, но се сети къде отива и отново хукна нагоре. Бърза, а все едно в ням филм на забавен каданс, не можеше да стигне. Все поглежда безизразният екран на телефончето си и надписът „Няма сигнал” я бодва право в сърцето.

Най-после изскочи отгоре, на високото, слънцето заля с позлата всичко наоколо. Треви, дървета, лицето й. Заслепи я. Надникнало беше над Ветите лозя и пиеше росата от поляните.

Въздъхна премаляла, вече има сигнал.

„Ало” - чу гласа му - „Здравей, как сте там, на село? Как е дядо? Не се тревожи, държа се”.

Тихо приседна, отпусна ръце в скута си разтреперана. Сълзите й закапаха сред дъхавите треви. Жив е, жив е. Милият, ще издържи. Само след няколко часа си тръгва, довечера ще е при него. Пак ще са заедно. Няма да се отделя от него.

Слънцето закачливо надничаше зад рамото й, една мравка беше тръгнала на дълго пътешествие по роклята й, пчеличка с мокри крилца търсеше място да ги изсуши. Красота, красота й показваше божият свят. Благодат и омая навсякъде.

Лошото предстоеше.

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Добре дошла, зима!

Бяла любов

Вятърът виеше, виелицата въртеше снежинките шеметно, снегът засипваше градините. Къщята клекнали на топло, сгушени дремеха. Мразът отдавна беше влязъл на пръсти в стаята и бавно сковаваше всичко. Беше светло и тихо.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.

 Не помнеше колко време мина от сутринта. Мярна се само мисъл, че много отдавна е сам, навън беше притъмняло. Отпусна се на леглото, прегърна я и така изкара нощта, нижейки пред очите си целия им живот. Сутринта беше вече решил. Няма да вика чужди хора. Не му трябваха, а на нея още по-малко. Той ще си стои край нея, ще си я гледа, ще й говори. Подреди стаята като за гости. Прибра и разтреби всичко. Да е чисто и светло, както тя обичаше. Погледна пак към нея, приближи се и коленичи. Залепи устни върху нейните студени устни и дълго остана така. Последната им целувка. Помилва косите й, оправи якичката на роклята, после стана, оправи роклята надолу, погледна към нозете й. Беше й обул обувките, които й отиваха най-много. Хареса я и бавно приближи до прозореца. Седна на стола до него, загърби виелицата навън и отправи поглед към нея. Нощта проничаше зад скрежасалите стъкла, а той подпрял глава на ръката си, отправил поглед към своята голяма любов не усещаше нищо, нищо не виждаше. Искаше да бъдат само двамата, само той и тя, и тяхната любов. Сърцето му изнемогваше от мъката, от любовта, от загубата и все по-рядко изпращаше топлина към замръзващото му тяло, а той все натам гледаше - към нея, към любовта на живота си. В ледената бяла стая бяха само двамата и тяхната голяма любов.

Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.



по истински случай

в памет на мои съседи

баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години

---

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Сватба

Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.

Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.

В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.

Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.

Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.

„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.

Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.

Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.

…..

Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.

Милка Маркова.

Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Весела случка от младостта

Градът мързеливо се събуждаше. Беше неделя и никой не бързаше за никъде. Слънцето с мъка победи крепостната стена, надникна в двореца, целуна кръста на Патриаршията и се усмихна бащински на старата столица. После сведе поглед съм Янтра и погали калдъръма на улица „Гурко”. Старите търновчани още мързелуваха, не бързаха в тая прекрасна неделна утрин. Улицата беше пуста. Само някоя котка прибягваше тихичко по покривите или се шмугваше в потайна пролука. Откъм новият град по улицата се зададе младо момиче. Ученичка. Отдалече личаха знаците на училището, в което учеше. Дори и рано сутринта беше немислимо да е излязла без униформа. Момичето вървеше бавно, наслаждаваше се на утринното слънце, поглеждаше към среброто на реката и в душата му беше весело. Усмихваше се безгрижно на нещо свое когато долови необичаен шум зад гърба си. Обърна се учудено. Зад нея идваше група млади мъже, курсанти от Военното училище. Вървяха в оформено каре, шегуваха се и тихо разговаряха. Встрани крачеше командирът им. Къде ли отиват толкова рано-помисли момичето. Тих, сподавен смях се чу зад гърба й, последван от строга, силна команда: „Взвод!” - и строен удар върху калдаръма. „Стой! Равнение на дясно, ходом марш” Чат,чат,чат, отекваха твърдо мъжки стъпки по старинната улица. Като един крачеха младите мъже с глави , обърнати надясно. Усмихнати закачливо  и ведри задминаха препъващото се момиче. Командирът й отдаде чест стегнато и напето. Когато отминаха : „Взвод, свободно”прозвуча  друга команда  и младите мъже продължиха пътя  към своята цел..

Развълнуваната младата девойка остана след тях  усмихната. После закрачи към старо Търново. Младост. Далечна младост.

Милка Маркова

Приказка на две ръце

Срам ме е. Срам ме е от себе си и пред Него.Той беше тих и бих казала незабележим човек както и  да звучи  това. Не беше висок и строен, не беше красив. Напротив, беше по-скоро нисък, лицето му не се запомняше. Униформата му стоеше все едно набързо нахлузена, а шапката почти закриваше очите му. Понякога се чудех как така го търпят командирите. По това време да си курсант във Военното училище беше изключително престижно. Трябваше да си спретнат, стегнат, дори изискан и красив. Особено когато те пускат в градска отпуска. Него не го чакаха момичета на портала когато излизаше в града. Винаги някой от колегите и другарите му го вземаше със себе си. Дори да беше с момиче този приятел. Ние пък, момичетата нямахме нищо против тази компания. Макар да не отронваше дума, с мълчанието си дори не пречеше, напротив. Ставаше по-интересно когато сме трима. Курсантът се перчеше не само пред момичето си, а и пред колегата си. Момичето пък се стараеше да се хареса не само на своя красавец, а и на неговият приятел. Само Него не знаехме какво изпитва. Вървеше или седеше до нас и се усмихваше добродушно. Често съм питала приятелят си: този човек какво харесва, какво не, къде обича да ходи и къде не. Приятелите му не знаеха много за него. Единственото, което тайно на ухо ни споделяха беше, че той е в секретен клас за разузнавачи със специалност турски език и други балкански езици. Да, беше родом от Бургас и като че ли син на офицер-граничар. Това последното не беше сигурно.

Не си спомням как стана точно. Може би приятелят ми в последния момент не е излязъл в отпуск. Тогава нямаше мобилни телефони и е поръчал на Него да ми каже. Да, така е било. После тръгнахме двамата да се разходим. Той ме попита искам ли, а аз казах, че нямам нищо против. Нямах, защото  знаех, че и приятелят ми няма да има. Спомен от разходката не ми е останал, спомням си само, че после Той ми написа писмо. Това си беше практика между курсантите и техните момичета. Срещите от събота на събота, а през седмиците-писма. Та Той ми написа писмо. Приятелят ми нямаше нищо против, защото му го прочетох. Обикновено писмо, а и Той не представляваше заплаха за ничия любов. Отговорих му. Продължихме да си пишем и все обикновени писма. Приятелят ми вече не искаше да му ги чета, а ние с Него продължавахме да си пишем. Обикновени неща. Не помня как стана един ден Той ми написа странно писмо. Беше нещо като приказка. За едно нещастно момче. Приказката не беше довършена. Явно още тогава ми се е отдавало писането, защото на шега отговорих с писмо-продължение. Започнахме да си пишем по този начин. Интересното беше, че повече не се случи Той да е на наша среща с приятеля ми. Питах за Него, а моят курсант ми отговаряше, че или не излизал или излизал сам. Вече не искал да излиза в тройка. Учудих се, но не изявих желание да Го вземем със себе си. Приказката в писмата ни продължи много. Не помня колко време, но помня, че бяха 56 писма от Него.

През тази година завършвах техникума, а приятелят ми и Той завършваха военното училище. Пролетта ни беше напрегната. Стана така, че пътищата ни се разделиха. Моят курсант стана офицер, после се виждахме, но само двамата, без любовта. Аз се омъжих, той се ожени. Срещнахме се чак след 35 години. После животът ни раздели наистина. Приятелят ми  почина. Съдба.

С Него се разделихме още тогава, в оная пролет. Писмата спряха и не помня кой пръв спря да пише. После попитах негови колеги къде е разпределен след завършването, а те ми отговориха, че не знаят. Специалността му беше секретна и никой не знаеше къде е заминал. Нашата приказка свърши без край. Години след това разбрах с огромно съжаление, че писмата му, които бях запазила, по невнимание са унищожени с още други мои ученически архиви.

Всичко при мене изчезна. Дори за мой срам не помня името му. Мисля, че беше Стоянов. Да, още тогава не помнех малкото му име, само фамилията както е при военните. Дълго мислих за нашите отношения. Дали още тогава Той репетираше своите бъдещи мисии. Дали още тогава нарочно беше толкова безличен и прикрит? Дали затова беше обгърнат от тайнственост? Дали е изпробвал своето Аз в нашите отношения. Защото в живота на един разузнавач под прикритие има много моменти. Моменти, в които трябва да се прости с раздираща душата му любов, моменти, в които трябва да изчезне без следа. Може би нашата приказка не е била тренировка на разузнавач, а нещо повече?

Името му не знаех и не помнех, но него не забравих. До ден днешен помня човекът, с когото писахме на две ръце приказка.

Милка Маркова

Тя

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. 
Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. 
Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. 
Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо.
 Това е ТЯ.



Милка Маркова

Жени, в не първа младост

-Че то тъй ли беше по наше време? На сегашните жени им е лесно. Иска им се мъж, готово. Само мръднат с пръстче, хвърлят поглед, оголят гърди и готово. Знаят ги какво искат и все ще се намери някой здравеняк . Хукват я към квартирата, я към някой хотел. Любов ли,секс ли каквото му викат и каквото им душа иска.

-Не е тъй, Евгенийо, не е тъй - върти очи нагоре съседката й Фани - отиват, ама сегашните мъже,  мъже ли са, а?

-Какво име да не са? - скастря я Меги - Едри, мускули, ондулации, афтършейфове, коли. Пари най-важното - и гледа замечтано.

- Абе пари - свива скептично устни с остатъци червило по тях Данчето - какви пари в днешните смотаняци, не виждаш ли, че жените по гурбет? Жените навсякъде!

Евгения ги гледа със замъглени от спомени очи и унесено взема думата пак:

-Я стигааа - провлачва - я си спомнете какви мъже бяха едно време, а? Кога бяхме млади бяха с дълги коси, с тесни суинг панталони, трандафор. Ония ризи разкопчани, опънали мъжки гърди, яки ръце. Като те прихванат, че като те притиснат…еееххх!

- Права е Евгения, сегашните обръснати, гладки не можеш разбра т,ва мъж ли е или гол охлюв. Пък едни меки ръчички, пък пръстени,че и някои слагат безвцетен лак на маникюр. Юпита били. Бе каквито ще да са, мъжете по нашето време бяха мъже. Нямаше гейове, нямаше мъжки двойки - цупи се Меги.

-Сега го гледаш и се чудиш туй нещо кво е - киска се ситно Данчето - мъж ли е жена ли е. Мъжете от нашата младост си бяха мъже на място. Всичко си им беше там и си беше истинско. Не ти трябваха вибратори, не ти трябваха гелове. Всичко си вибрираше и не му трябваше гел, нали? - намига тя на дружките си и още по-силно се смее.

Евгения вече е отворила лаптопа, Меги налива по още едно студено питие, мирише на силно, качествено кафе. Следобедните сенки лениво пълзят над малката масичка. Красив порцелан, изящни чаши, тишина и женски приглушен смях изпълват малкото дворче на кокетната вила. Аромат на скъпи цигари. Приятелките разглеждат сайтове, одумват видяното, отпиват от чашите и спомените за мъжете от тяхното време ги завладяват все по-силно.

Милка Маркова

Любовта на вестоносеца

Умореният конник дръпна юздата, конят изпръхтя и заби копита в земята. Бавно се извърна вестоносецът и острият му взор забоде крепостта. Червен призрачно се открояваше върху светлеещия изгрев. Боже! Колко път до тука от царстващият град. Търнов остана далече назад. 
Когато началникът на вестоносците съобщи, че царят праща бърза вест за червенската крепост, той пръв излезе напред и пожела да тръгне. Пред очите му все още стоеше видението от предишното пътуване - болярката на Червен. Когато я зърна в двора на болярската къща, очите и сърцето му завинаги останаха там. Знаеше, че той е само вестоносец, че тя е звездата в небето, а той калта на земята. Калта завинаги може да остане с взор в небето. Черните й като въглен очи още грееха сърцето му, снагата й, малка и изящна като съдовете на златарите, изковани за благовония, изгаряше сънищата му. Диадемата на главата й огряваше мраморното чело, наушниците покриваха малки розови раковини. Устата й, коралово чревена и леко нацупена зовеше твърдите му воински устни. Крепостта и тогава беше сурова и сигурна. Портите високи, намръщени и тогава се изпречиха пред него. Вестоносецът, свикнал на тежките търновски порти за кой ли път изпита страховитата мощ на червенската крепост. Завърза коня си в подножието на главната порта и уморено запристъпя към болярската къща на върха , до митрополитската черква. Бавно и глухо отекваха стъпките му по сънените калдъръми. Не очакваше, че има жива душа събудила се в това ранно и спокойно утро. Тогава я съзря през портите на болярския дом. Бавно вървеше тя по калдъръма и говореше тихо на пауните, които важно крачеха до нея. Гласът й беше омаен .. беше нежна и мила. Славеи пееха наоколо в ранната тишина. Вестоносецът не знаеше сънува ли? Много царкини и болярки виждаше той в стария Търновград, не беше петимен за женска хубост, но тази болярка...тя огря уморената му нощ, изгря с първите слънчеви лъчи над червенската крепост и остана да грее над земните му дни.

Ето, сега пак идваше с бърза вест от царя за болярина. Сам пожела уморителния път до тук, за да зърне отново обичната болярка.

Лъчите на слънцето вече играеха на хоризонта и той заизкачва стръмния път към главната порта. В ранната утрин отчетливо се чуваше скриптенето на ведрата, които изкарваха вода към крепостта от дълбоките покрити кладенци в основите, до реката. Водата й тътнеше приглушено и се блъскаше в скалите наоколо, разляла се след последните дъждове. Тук-таме се чуваха подранилите железари в квартала на занаятчиите. Градът се събуждаше, завърташе колелото на своя живот. Червен беше важна отбранителна крепост на царството и знаеше своята цена.

Вестоносецът завърза юздите на коня пред стената, каза паролата на крепостаната охрана и бавно закрачи към болярския дом. Сърцето му беше спряло в гърлото и почти забрави каква вест носи за болярина. Мисълта му беше само за нея - болярската съпруга.

Дворът на болярина пустееше. Само телохранителите крачеха отмерено по алеите. От храма на митрополита се носеха песнопения и мирис на тамян. Въведоха вестоносеца в трема и той зачака да събудят болярина. Страшната вест запари в ръцете му и той забрави за болярката, за сърцето си, за изгрева. Трябваше да извести болярина за врага, който идеше към крепостта, към царството. Да му каже, че царят в Търнов за кой ли път разчита на яките стени на страховитата си крепост Червен, на нейните скали, на буйните и дълбоки води на реката, на верните войни.

До ушите му отнякъде като песен, като ромол на ручейче, като нежен звън от камбани долетя милият глас. Полека се надигна царският вестоносец и доближи до открехнатия прозорец. По калдъръма долу вървеше красивата болярка и мило говореше на птиците около себе си. Изгряващите слънчеви лъчи закачливо се вплитаха в косите й, вятърът галеше нежните воали на дрехата й и вестоносецът забрави за страшното, което приближаваше неудържимо от север. За него светът беше в образа, който грееше в неговото сърцето и в крепостта на болярина.

Много векове отброиха скалите и реката. Крепостта замря, разрушиха я, покри се с дървета, пръст и забрава. Само страховитите води на реката, мракът, покрил кладенците на крепостта и оцелелите камъни от старите зидове все още в потайни доби на тъмните нощи нашепват приказната легенда за славната крепост, за миналото българско, за българската държава, за царе и боляри, и за оня никому неизвестен вестоносец, чието сърце копнееело за красивата болярка.


Милка Маркова

Приятел от детството

Някога имах приятел. Няма да напиша съсед, защото ние не бяхме съседи,бяхме комшии, а това е съвсем различно. Не е въпрос от какъв произход е думата.

С този приятел израснахме заедно. Беше малко по-голям, няколко години. Не беше красавец. Беше много отговорен. Растеше като истински мъж. Имаше възрастни родители, много помагаше на майка си и се грижеше поне малко да отнеме от теглото й. Уж беше весел, но смехът му звучеше ту саркастичен, ту тъжен и никога волен. Свиреше на тромпет. Вечер огласяше стихналата махала, поляните и гората. После пишеше стихове. Бурни, протестиращи,смазващо критични.

С него се обичахме.Откакто се помним, през цялото детство. Не знаехме това. Усещахме го. Без много приказки, без задушевни разговори, срещи. Само поглед, една дума, недомлъвка или многоточие и всеки знаеше какво чувства и иска другият. Не бяхме гаджета. Не се търсехме, всичко правеше Съдбата.

Пораснахме. Любовта ни се отприщи изведнъж, като буен поток, като прииждаща река. Заля ни, заля живота ни. Четяхме стиховете му, пишеше за мене и заради мене. Срещахме се. Танцувахме, гледахме луната, рецитирахме, мечтаехме, обяснявахме се в любов с най-дивни стиховце. Тогава видях как Музата обзема твореца, как Духът му минава в „онова” измерение, в което не е съдено всеки да прекрачва. Не разбирах какво става, но се прекланях. Пред дарбата. Пред поезията, която се раждаше.

Издигнаха огромни диги  пред нашата любовна река. Всички задружно. Решиха,че тя е опасна, много опасна и ще ни унищожи. Други го решиха и успяха да удавят любовта. Намерихме я мъртва край бреговете на стихията.

Животът ни повлече. Много далече един от друг. Дори тетрадката откраднаха. Тетрадката,  изписана от неговата ръка специално за мене, със специални стихове от него.. Там имаше стихове, които нямаха друг препис и други, които впоследствие бяха унищожени с други редакции.

Съдбата ни срещна отново през огромна пропаст, с неочаквано телефонно обаждане. Стихове и жарава, заровена дълбоко в пепелта. Преди срещата ни пак там, в оная наша махала, Смъртта реши тази среща да не бъде.

Днес, когато самата аз, понякога посещавана от Музата, плахо прекрачвам в светая светих на Духа, разбирам искрите в погледа на моя някогашен приятел. Сега виждам това, което той някога е виждал и чувствал Там, пишейки своите стихове.

Приятелю мой, вярвам,че ти ме срещаш когато Музата ме осенява, че ти се радваш на разказите ми, че ти ме побутваш лекичко да не се отказвам. Вярвам,че твоят смях, белязан с лека тъга дава сила на перото ми. Не може да бъде иначе. Защото ти беше и си остана моят скъп приятел, комшия, от какъвто и произход да е тая дума.

Милка Маркова

Веса

Висока, стройна, яка мома е Веса. Четирима братя  я закрилят. Расти край тях, с техните игри и стана силна и независима. Нищо и никой не може да й се опре. Ергените стоят далече от нея. Страхуват се от острият й език, яката ръка и братята, готови всеки миг да я защитят. Момите кръжат около Веса, слушат я. Тя се смее най-високо, тя се задява на хорото. Работа не й се опира, много работна и пъргава. Чудеха се майка и баща кой ерген може да я укроти, да й сложи юларя. Такъв няма тъдява.

Ама той  Господ си знае работата. На всякой му се намира колая. Дойде в селото на работа млад мъж от далеко. Градинарин ходил по немско, много знаел, та чорбаджи  Наделко го главил. Да научи младите на бахчеванлък. Земята тук е хубава, вода да искаш, ама все нещо не ги бива да докарат берекет на зеленчука. Та на този градинар Юрдан  му викат. Силен, едър, погледът му отдолу-нагоре. Мълчи, не приказва много, не е хубавец. Захвана се яката за работа, все на бахчите седи, работи и другите учи, наблюдава ги. Живее у чорбаджията. В неделя ходи на хорото. Момите го огледват, смеят се в шепи, свеждат поглед зачервени, ай Юрдан  е вдигнал очи  да ги погледне. Страховито гледа тоз градинар и не смеят много  да се закачат. Само Веса не стряскат черните му мътни очи. Гледа го оперено, врътва се кога той я погледне и на висок глас през смях го одумва. Нищо не казва Юрдан. Дълбоко дърпа от цигарата, впива очи във фаса и после дълго го мачка в пепелта. Всяка неделя все едно и също. Братята на Веса й стягаха юздите, зер и те са ергени. Тъй не бива да се занася с Юрдана. Голям мъж е той,  не е хлапак, току-що подигнал се ергенаш. „Умнатааа, умната, Весо”- дума най-големият брат.

Минава лятото, бахчите пълнят плод. То домати, пипери, патладжани. Чорбаджи Наделко доволен ходи край фитарите. Голяма плата е обещал на Юрдана и ще спази думата си. Мълчаливият градинарин  хубава работа върши. Плод тежи навсякъде.

Август иде и всички тръгват по къра за последно да поят царевичака от Осъма. Туй ще му е то. За последно. Наля кочани, вече слънцето да го жълтее. Веса по хладина отиде да полива. Водата топла, силна, залива потъналите  в мократа земя Весини крака. Силните й ръце завъртат мотиката, оправят вадата край стръковете. Няма и час нивата пое дъх и зашумя,  напила се. Уми Веса нозете си, затегна забрадката, метна мотиката на рамо и забърза към селото. Сенки вече заизничат иззад храсталака, птичетата само църкат, не пеят. Вечерта мята тъмна кърпа, пристига. Още малко да излезе из нивите и селото не е далеч. Силна е Веса, но ръката която я сграбчи през кръста е по-яка. Мирис на остър тютюн, запъхтяно мъжко дишане. Веса се дърпа, мъчи се да извие мотиката, напъва яката си снага… Напразно, полягат царевични стебла, топлата пръст се разстила, птица изписка нейде нависоко…

Прибра се и дума не каза. Не е гладна, не яде. Легна, обърна се към стената и седмица не рачи да стане. На никого дума не казва, лежи и мълчи. Най-подир на майка си, на кого друг,  продума. Братята й скокнаха с извадени ножове и право при Юрдана.

Чорбаджи Наделко удържа на думата си. Голяма плата даде на градинарина. Застяга се Юрдан, ще тръгва към своето село. Когато каруцата му затрополя  по пътя до него седеше Веса. Не се обърна към бащин дом, към майка, баща, братя и дружки. Не погледна Юрдана, дума не продума. Дългите й пръсти до бяло стискат малката бохча с дрешките. Заклела се е, че този човек ще остане завинаги там, в царевичака, при моминската й чест. Няма да бъде в живота й, ако да бъде баща на децата й. Гордостта й тръгна с нея по прашния път към Юрдановото село. Остана в живота  й докато погреба  мъжа си. Цял един празен живот.

Милка Маркова

Дар от Бога

Живееше на белият свят младо, задружно семейство. Двамата млади се обичаха, уважаваха, бяха щастливи. Вървяха ръка за ръка, рамо до рамо по пътя, който си бяха избрали. Любовта им грееше над тях, топлеше сърцата им, изсипваше цветя, звезди и красота.

Времето на влюбените  вървеше неусетно и спокойно. Имаха всичко, всичко, което пожелаеха се сбъдваше веднага. Нямаше облаче по тяхното сияещо от синева небе.

Само едно липсваше в щастливите дни на младото семейство. Нямаха си детенце. В началото мечтаеха за него, но не им липсваше. Знаеха,че с времето то ще дойде в живота им. Дните летяха, а то се бавеше. Започнаха да се замислят младите, после потърсиха помощ и все чакаха. Дните се нижеха…

Тогава Бог също се замисли. Гледаше в дебелите си тефтери, разчиташе Съдбата на семейството. Нямаше да бъде лек пътят им и той се чудеше дали да обрича още една душа да крачи по този път. Колебаеше се Всевишният, гладеше бялата си брада и поглеждаше около себе си безгрижните, почиващи си Души. Летяха малки ангелчета из простора. Как да извика някое от тях и да го прати на Земята, да се роди в това семейство, да ги зарадва.  Беше се замислил Бог когато някой  лекичко го подръпна за бялата дреха. Погледна надолу. До коляното му седеше малко, русичко същество, усмихваше се и го гледаше с огромните си очета.

- Господи, - рече малкото Ангелче – разреши ми аз да сляза в това семейство, да бъда тяхна дъщеря. Да зарадвам дните им.

Усмихна се Старецът и го погали по къдравата главица.

- Добре, чедо, да слезеш. Съгласен съм, но ти знаеш ли каква ще е Съдбата ти в това семейство. Те са добри, обичат се , в детството ще живееш прекрасно с тях. Лошото е, че е отдредено мъжът, който ще бъде твой баща, рано да се прибере тук, в нашите небесни селения. Жената ще остане сама долу, на Земята и никак, ама никак няма да й е лесно. Ти ще трябва да споделиш трудният й път докато отново тръгне напред. Няма да е лесно. Готово ли си да поемеш това върху крехките си плещички, да вървиш по пътя й с нея?

Ангелчето се засмя звънко, хвана ръката на Бог и умолително го погледна.

- Нека да отида. Тя ще е моя майка, ще й помагам, ще бъда до нея. Моля те, дядо Боже!

Как можеше да откаже Господ на тая чиста и добра Душичка.

- Върви, върви и се подготвяй. – После погледна в дебелият тефтер. – Утре е 10 май 19 .. по земното летоброене. По обяд да си там. Роди се като дъщеря в това чудесно, младо семейство и носи радост и щастие в техният земен път. Направи ги щастливи.Те заслужават. На добър час.

Отпусна се доволно в креслото си Бог и избрати своят чудесен Дар на щастливото, младо семейство във Велико Търново, България на Земята.

Благодаря ти, Господи