Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Благословията на Господ

Слънцето пребледняло от жегата поглежда все по-често към запад. Бахлъка засинил в далечината го влече неудържимо. Да се търкулне зад баира му и да се отдаде на почивка. Примамени, горещините бързат след Райко, напускат бавно падинките, сенките край деренцата и поемат нагоре. Нагазват в светналите полянки, изпъстрени с поувяхналите главички на цветята, пълзят и те къмто заника на слънцето. Кривата върба долу в ниското, врасла в себе си стебло, широко разперили клони, се мъчи да види отражението си в единственото по-голямо вирче, непресъхнало още от жегите. Деренцето изцежда малкото останали свежи струи вода за да го напълни, да има къде да цапа бялото ято гъски на баба Мария. Гонят се из вътре, пляскат с криле, грачат и съскат една срещу друга. Всяка иска да загребе повече вода с крилете си и да я излее върху белоснежните си пера.

Подпряна на дълга, гладка тояга под сянката на върбата стои баба Мария. Радва им се, оставя ги да се къпят на воля. Рано е още доде падне летният мрак. Да поцапат из вира, тогава ще ги подбере към къщи. Гъските не са вярване. Има дни като днешният, уж са на близо, уж ги чуваш, че са пред къщата, прибрали се. Потърсиш ги към надвечер, няма ги никакви. Тръгваш да ги търсиш, маеш се из махалата, надничаш в съседните, завираш се по безбройните дерелици, няма ги и ги няма. Болят я краката баба Мария, не може да обикаля дълго, а пущините понякога излизат из селото и отиват чак в коренежите. Там има или ожънати вече ниви, или зазрели мисири. Отиват, ненаяли се, да кълват. Случвало се е месечината да ги огрее, а те още там. В такива вечери баба Мария обикаля подпирайки се на вечната си тояжка, мърмори, ядно попклаква и нарежда:

- За кого ги гледам тия проклетии, нали за тях. Ама кой е тука да ми помага. Да ги търся, да ги храня, да ги броя дали някоя не е напълнили чужда тенджера. Няма кой да ми помага, за какво ражда човек деца?

Днешния следобяд пак я разплакаха пустите му й гъски и тя в яда си заръча да кажат на сина й да си дойде. Загубила е гъските да му кажат и няма крака да ги търси. Да му кажат, че плаче и седи вън , на пейката.

Еееех, синът й, Марин! Първото й чедо е той, радостта и късметът в живота й. Едно време като беше мома, баба Мария беше хубавицата Мария. Едра, бяла и червена, с големи, омайни сини очи. Тънка снага и пълна пазва, стройни крака. Нямаше ерген да не въздиша по нея. Беше ходила слугиня по Софията, имаше хубави дрехи, градски. Разлюляни поли, копринени блузки. Като се премени всичко трепти по снагата й. Гердан слагаше на вратлето си, спускаше се той към разтворената й пазва. Не един ерген понечваше по седенките да го оправи и намести, че се е подпъхнал под якичката на копринената й блузка. Тъй, ама туй право се падаше единствено  на Ивана. Иван и той личен, висок, и той синеок, сериозен. Здрава ръка имаше Иван /Божккеееее, отиде си и той и я остави саминка/, свиеше ли я около кръста й, сърцето на Мария замираше. Любеха се вече година, но все не смееха да приказват със старите. Тогава Мария усети, че е непразна, че носи дете под сърцето си. Страхът обхвана и двамата. Силният мъж Иван не отричаше детето, не, страх го беше как ще кажат на старите. Решиха и двамата,    че ще отидат в близкия град при доктор. Да видят как, какво ще правят после. Напълни кесията Иван, качиха се на трена и се озоваха пред вратата на женския доктор. Възрастен човек, с очила на носа като всеки доктор. Огледа ги, покани ги вътре, разпита ги, изслуша ги. Помълча дълго, а те не смееха дъх да си поемат. После докторът ги погледна в очите и тихо започна:

- От едно село сте, обичате се както сами казахте. Мислите сватба да правите. Защо ще убиете това невинно детенце? Защо! Питате ли се как ще го сторите, как ще живеете с това, кога създадете семейството си. Как ще родите другите си деца и дали Господ ще реши да ви даде други, след това убийство?

Мария и Иван мълчаха объркани, засрамени, изчервени и попотени. Гледаха в земята и не смееха дори да въздъхнат.

- Я, сега чуйте ме. Мене е най-лесно да ви взема парите и да ви пратя да си вървите. Вдигнете се, идете си на село и пъраво при вашите. Целувайте ръка и гласете сватбата. Не казвайте никому, знайте си само вие вашата тайна. Като наближи времето, Иване, доведи Мария при мене. Обещавам ви едно хубаво като двама ви бебе. Хайде, Бог да благослови.

Баба Мария се завърна от спомените си, защото зад гърба й изтопуркаха тежки стъпки. Обърна се и видя Марина. Нейният хубав Марин. Дошъл си беше, получил хабера.

- Майко – ядосан и задъхан започна синът й. – какви ги вършиш пак. Ей ти гъските, защо си заръчала да си дойда. Нали знаеш, че трябва да почивам преди работа. Влак карам, не е шега, толкова хора возя, трябва да съм бодър. Ти знаеш ли, че с бързият влак си идвам, нямаше пътнически по това време, знаеш ли? Колегата ми се съгласи да наруши всички правила, намали на завоя при изхода от дефилето, да скоча от влака. Знаеш ли майко? Кога ще се прибера, кога ще почивам? Тия гъски догодина да не ги виждам.

Баба Мария го слуша, усмихва се и се радва. Млад е, ще си почине бързо. Прав е, работата му е сериозна, отговорна. Машинист е, кара пътници. Ама като живее в града…, е близко е градът, идва си винаги когато може, но за нея все е малко, все се чуди за какво да го извика, че да е около нея.

Нейният Марин, нейният син, нейната радост в Живота. Благословията от Господ както беше казал старият доктор.

„Благодаря ти Господи“ – думаше на себе си баба Мария и вървеше след гъските пред сина си на път към къщи.

Милка Маркова

Майка и син

Лежеше на съседно легло. Висока, кокалеста жена. На възраст, но си личеше, че старателно поддържа външният си вид. Общителна и весела. Чудех се защо е в болницата като няма видими причини. Оказа се диабетичка, влязла за регулиране на инсулина.

Сближихме се за тия дни на престой. Съпругът починал, тя живее сама. Около 70-годишна. Единствен син, научен работник в специална област, заминал за Щатите и там останал. Много привързани един към друг. Непрекъснато се чуваха по телефона, говореха дълго. Питах я защо не отиде при него. Замълчаваше…Той нямаше семейство, друг човек не пречеше на това да са заедно. Не чух да се оплаква, да жали, че е сама, въпреки мъката по сина, която прозираше зад всяка дума. На всеки разказваше колко е добре, как се справя. Синът й не я оставя за нищо, чуват се по много пъти на ден. Не й липсват пари. Има си ред в живота и дните. Зад всичката тази веселост личеше дълбока мъка. Аз, току-що изгубила съпруга си, се чудех откъде тази доста по-възрастна жена от мене намира сили и кураж да не показва никому болката си. Знаех колко е трудно човек да владее загубата и мъката.

Без много думи и специални признания, в края на престоя ни в болницата жената ми каза:

- Работата на сина ми е важна и добре платена. Добре е за него. Тук няма къде да работи в тая област, а там дава много и получава много. Удовлетворен е, а и така се осигурява. В случай, че остане сам в живота поне финансово ще е обезпечен. Аз съм добре тука, ходя му на гости, той си идва, чуваме се. Няма какво да искам и не мога да му преча. Той трябва да върви по своя път. Не мога да му увисна на врата и да спирам развитието му. Моят живот аз съм изживяла така както искам и не лошо. Да остана сама е било моя Съдба. Нека той върви напред по своя път. Аз съм майка и не мога заради себе си да преча на детето си. Насърчавам го и не му давам никакъв повод да се тревожи за мене. С друго не мога да му помагам на стари години. Поне да не му преча.

Срещата ми с тази жена, с тази майка, беше един от моите  уроци по пътя на Живота.

Да си Майка е длъжност преди всичко с мисъл и действие за живота на децата ти. После идва всичко останало.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Вестта

Пряко силите си бърза нагоре. Слънцето отдавна беше изгряло, но росата тежеше върху крехките главици на тревите. В селото телефоните нямат обхват, а тя трябваше да го чуе. Когато се разделиха той не беше добре и сега искаше да чуе гласа му, да види как е. Тежката болест мира не му даваше, но той я насърчи да замине. Само ден-два ще е, ще се справят.

Затова сега бърза без дъх. Там, на високото може и да има покритие, да има сигнал, да проработи немият телефон. Пътеката се виеше нагоре обрасла с буйна трева. Ранно лято  е, Еньовден иде. Всичко цъфти, всичко жужи. Цикадите, пчеличките, разноцветни пеперуди, всички като омаяни летяха, опитваха се да кацнат на някое росно цветенце. Тя бърза, а сили не й оставаха.

Утрото е хубаво, свежо, небесносиньо. Пълни гърдите с благодат. Пътеката я води все по-нагоре. „Боже, колко запустяла мера” - мярна се в ума й - „не е оная, от детството”. Понечи да се обърне назад, да погледне към селото, да види бухлатото зелено на дърветата, да мярне камбанарията на църквата и ширинето над всичко, но се сети къде отива и отново хукна нагоре. Бърза, а все едно в ням филм на забавен каданс, не можеше да стигне. Все поглежда безизразният екран на телефончето си и надписът „Няма сигнал” я бодва право в сърцето.

Най-после изскочи отгоре, на високото, слънцето заля с позлата всичко наоколо. Треви, дървета, лицето й. Заслепи я. Надникнало беше над Ветите лозя и пиеше росата от поляните.

Въздъхна премаляла, вече има сигнал.

„Ало” - чу гласа му - „Здравей, как сте там, на село? Как е дядо? Не се тревожи, държа се”.

Тихо приседна, отпусна ръце в скута си разтреперана. Сълзите й закапаха сред дъхавите треви. Жив е, жив е. Милият, ще издържи. Само след няколко часа си тръгва, довечера ще е при него. Пак ще са заедно. Няма да се отделя от него.

Слънцето закачливо надничаше зад рамото й, една мравка беше тръгнала на дълго пътешествие по роклята й, пчеличка с мокри крилца търсеше място да ги изсуши. Красота, красота й показваше божият свят. Благодат и омая навсякъде.

Лошото предстоеше.

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Добре дошла, зима!

Никулден

Снежна, декемврийска вечер. Фъртуна, сняг, писъците на вятъра блъскат стените на къщата. Старите греди скърцат жаловито, димът на комините се усуква и не може да поеме към ниските облаци. Уж е Никулден, рано е, но зимата нехае и не прощава. Селото стешило, къщите наметнали бели ямурлуци, притихнали. Прозорците през къща през две, че нейде и през повече просветват, мигат като светулките лете. Светнат, примижат, после светлинката изчезне из снежната вихрушка, че пак се покаже.

Сам съм в къщата. Седя пред напалената стара баджа. Голям пън избхува в искри, припламва в сини пламъци, запушва, после нещо дръпва от сърцето му голям пламък и го извисява към гърлото на комина. Имам си нарочно направен капак за баджата с хубава картина, нарисувана от приятел художник. Когато не е напалена, я затварям с този капак. Отоплението ми е с пернишка печка, останала кой знае откога Тъй съм се устроил. Старата къща добре се топли, не мръзна зимно време.

Преди няколко години се завърнах от бродене по света. Нашите отдавна си заминаха от света. Семейство тъй и не свих. Когато спрях митарствата се оказа,че нямам и дом в България. Затова се завърнах в бащината къща. Як, здрав мъж, щях да оцелея с припечеленото по света. Решението ми беше, ще живея тука. В дебрите на Балкана, където е живял родът ми две-три поколения назад.

Обичам да гледам горящата баджа. Топло е, креслото съм сложил срещу огъня. Разтворил съм една от любимите си книги, но тая вечер не ми се чете. Мислите ми блуждаят неуправляеми, отскачат къде ли не по света. Ту са на някой голям презокеански кораб, ту летят с модерен лайнер, ту скитат нейде по приключения. Къде ли не съм бил и сега ми е драго да се връщам в годините си по света. Виелицата навън внася още повече уют в къщата и душата ми.

Обичам Никулден. Някога баба ми празнуваше име на тоя ден. У нас ставаше голям празник, много народ минаваше да я уважи. Затова, откакто съм тук се старая да спазвам традицията на рода. Не бях забравил да се подготвя и тая година. Имах замразен шаран. Е, не си направих кой знае каква вечеря, но го изпържих до златисто, имах прясна пита. Една семейна двойка живееше в съседната махала, та жената рано след обяд ми донесе малка питка ,изпечена за мене. Решили с мъжа си,че сигурно няма да отида, ако ме викат у тях, та ми донесла питка по обичая. Благодарих, пратих на мъжа й бутилка уиски от запасите си.

Кога завъртя виелицата и вятърът наду бузи, залостих пътната врата яко, да не я отвори. Напълних сандъка с дърва за цялата вечер, заредих пернишката. Като поотмине вечерта, ще я запаля, да ми тлее през нощта. Баджата щом угасне, ще почне да пуща студ отвън, затова се осигурих двойно.

До креслото ми седи приготвена малката кръгла масичка. Пърженият шаран, трушийката, отворена бутилка вино, чашата. Обичам салтанатите, нищо,че живея тука из усоите на Балкана. За мене яденето, особено празничното си иска своята красота. Предвкусвам удоволствието на вечерта. Хапвам от шарана, пийвам винце, усмихвам се на мислите си. Не пуснах нито музика, ни телевизия, а за компютъра и на ум не ми идваше. Искам безметежна вечер. Снегът допълваше красотата на празника.

От унеса ми ме извади звук, който осъзнах, че чувам от известно време. Някой хлипаше, плачеше. Не може да бъде, казах си, това не е истина. Погледнах бутилката, виното така си седеше. Пиех втората си чаша. Тръснах глава, засмях се и пак се завърнах при спомените си. Този път хлипането беше току пред вратата ми. Абсурд. Нали залостих пътната врата, а във тая виелица откъм двора, който опираше до поточето в ниското и оттам се емваше по отсрещния баир, нямаше кой и как да дойде. Взех бавно от лавицата пистолета си, приближих до врата на стаята. Бутнах електрическият ключ и навън чардака на къщата светна със силата на локомотивен фар. Погледнах през шпионката, която нарочно бях монтирал още при настаняването си в къщата. Никой и нищо не се виждаше навън. Постоях до вратата. Отвътре разбира се. Не, не ме е страх, но все пак наоколо къщите са пусти. Плачът не се чуваше. Засмях се и когато понечих да си седна и продължа с прекрасната вечеря, някой се строполи пред вратата и плачът този път беше силен. Махнах резето, дръпнах рязко вратата.

Чакала само този момент виелицата изсвистя и влетя в стаята. Запрати хиляди искрящи снежинки върху огъня. Отстъпих крачка пред силата й и сведох поглед. В краката ми беше паднала треперейки, млада жена. Превита на две, с тъничко палтенце и сплъстени от снега и вятъра черни, дълги коси. Стоях онемял, а тя хлипаше през прага и на земята. Все още в ръка с оръжието, посегнах с другата и повдигнах жената.

- Коя сте Вие, какво правите на прага ми? Откъде идвате, какво Ви е? - с пресъхнала уста питах без да спирам. Жената избърса с опакото на ръката лицето си, после се изправи. Красива, много красива. Лицето й бледнееше от студ, очите й, обрамчени от дълги, черни мигли бяха плувнали в сълзи.

Въведох я в стаята и затворих врата. Не изпусках оръжието, настаних я на стол до баджата. Седнах насреща й и я загледах.

Тя заразказва на пресекулки, а аз слушах без да промълвя дума. Неправдоподобна история. Аз съм мъж бил е пребил, препатил и ходил по света. Видял и чул какво ли не, любил жени, лъгал и лъган от жени. Целият й разказ беше абсурден, но не я прекъсвах. Все така в обсега на ръката ми лежеше оръжието, преместих масичката между двама ни. Сложих още една чиния, чаша, начупих пита. Поканих я.

Жената плахо помоли разрешение да свали тънкото си палтенце. Защо й е разрешението ми? Имаше прекрасна рокля. Разбирах от рокли. Къде е тръгнала из планината в тоя студ и сняг, с такава рокля. Всичко е някак не на място. Слушах и показвах, че й вярвам. Вдигнахме наздравица за Никулден. Хапвахме рибка, пийвахме от чудесното вино. Косата й изсъхна, от буйният огън бузите й станаха розови като розов цвят. Не,не ме избива на поезия, така си беше. Красива, много, много красива. Неземно красива. Тук, при мене, в дън Балкана. Имаше нещо нередно. Не я изпусках от поглед, но да си призная ми беше приятно. Отдавна не съм бил в компанията на млада жена. Говореше напевно, омайно. Очите й искряха като жарава, черни и дълбоки.

Повече не върнах разговора около нея и пристигането й тука. Оставах нащрек, но си говорехме какво ли не. Беше уютно и тихо, навън снегът се утешил и стелеше. Вятърът се беше снишил из градините зад дърветата и само шептеше,че е там, да не забравяме. Старият пън разжарил се, червенееше, бледнееше, пламъците му бяха тихи и го обвиваха цял.

Нощта напредваше, преваляше, губерът на леглото зад мене грееше ален. Бедрата й бяха бели като мрамор, а гръдта й стегната и млада. Косите й ме оплитаха, премрежваха лицето ми и само крайчецът на окото ми виждаше дръжката на проблясващият от огъня пистолет. Отдавна не бях любил жена с такава страст. Беше някакъв сън, наслада и потъване. Всичко беше една въртележка от разжарен огън, дълги женски коси, нега,мъжка бурна страст и лек женски писък, метал на оръжие. Някъде дълбоко в съзнанието ми неверието и учудването стояха нащрек, а мъжката ми сила избухваше и обладаваше това прекрасно женско тяло. Вече не питах и не се чудех. Всичко беше безкраен вихър.

Събуди ме студът в стаята. В баджата имаше само пепел, няколко въглена немощно тлееха под нея. Голямата пернишка печка не беше дочакала разпалване. Капакът с красивата картина не притулил голямата паст на комина. Станах и бавно закрачих из стаята. Бях сам. Нямаше и следа от снощната ми гостенка. Нямаше следи и в леглото ми. Нито помен от бурната любовна нощ. Изглеждах глупаво. Повдигнах бутилката вино. Все още се мъдреше от питието в нея, недопито. Чашата на жената седеше наполовина пълна, парчето риба недокоснато... Тя вечеря с мене, отпиваше вино, както и аз. Не можеше всичко да е плод на изпитото от мене. Жената беше идвала, зная. Обърнах се, да, пистолетът ми лежеше на мястото където го бях оставил, на една ръка разстояние. Какво се беше случило с мене тая нощ? С мене, врял и кипял по света мъж?

......

Месеци по-късно, през пролетта, една вечер говорех със съседите. Тия, далечните, семейството. От жената научих, че долу, край малкото поточе до което слизаше дворът ми, хората някога виждали самодиви. Там имало тяхно хорище, поляна, на която играели нощем. Попита ме жената слизал ли съм долу, виждал ли съм хорището, има ли го още?

Не, не бях слизал, не бях го виждал, не знаех има ли го още. Не знаех има ли самодиви долу, в края на моя двор, до гората, в потайното...Не знаех..., не бях ги виждал...

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Свата

Зимааааа, зима. Трупа, вече трети ден не спира. Бръсне от североизтока, завърти го пък от запад, сипе ли сипе. Едри парцали падат, после зафучи, надребни ги, сгъсти ги и човек носа си не види. Дядо Малчо върви по пъртината през равния двор и попържа тихо. После се сеща, че няма кой да го чуе. Всички са се навряли в миша дупка от студ. Затуй смело пуска из мустака си една засукана, дълга и яка попръжня. Ей тъй на, на човек да му се отпусне сърцето и да си каже каквото му е на душата. Беше пийнал малко червено винце по обяд, позадрямал беше  на топло. Още когато баба Марина го заръчка да върви при кравите, че се мръкнало,  се беше разпопържал той, ама на акъл само. Вървеше срещу виелицата по откритото, загръщаше късото си кожухче и се сещаше за всички световни, роднински и комшийски нередности. Имашеее, имаше за какво да ги реди дядо Малчо. Влезе под сайванта, дръпна сено от сеновала с вилата, внесе го в топлия дам при кравите. Добре си бяха те, топличко, зайре имаха. Погали ги, потупа ги по задниците. После разстла сеното в яслите и като излизаше се сети на кого го беше най яд. Е, то се знае най-много го беше яд на бабата му, ама после нея го беше яд най-много на свата му. Още като браха голямото лозе есента с тежък, миризлив отел, свата беше обещал. Зарече се, че захвърля ли североизтока зимъс  ще покани свата си Малча да опитат тежкото вино поне за два три дена. Свири фъртуната вече седмица , никакъв хабер не беше пратил свата. Селото му ей го де е, през поляните и чаирите има - няма в снега час път. Вървеше обратно по пъртината към къщи дядо Малчо и го хващаше все по-силен яд на свата. Вместо да седи тука и да слуша мърморните на баба Марина можеше да дръпне до сватовото село. Запопържа дядо Малчо, зазаканва се. Додето  иде в къщи беше решил. Направо през портата и хукна към комшията си. Комшията му беше човек държавен, горски. Имаше една бердана в къщи и беше много як мъж. Коня в калта не оставяше и думата си на две не правеше. Него ще викне, ще вземат пушката и ще идат двамата до селото на свата да видят тая работа. „Ще го гръмнем като нищо неговата сватска мамица” - нареждаше дядо Малчо и виелицата не можеше да го спре за нищо на света.

На другата сутрин рано, двамата комшии с берданата на рамо, облечени в къси кожухчета и големи калпаци, с дебели навуща на краката, без да слушат мърморенето на жените си, поеха към селото на свата. Само 3-4 километра ги делеше от лелееянато тежко вино. Попържаха и се заканваха,че ако свата е изпил виното без да ги покани и да ги дочака, то присъдата му е четена. Ще го гръмнат право в челото, като мъже.Тогава сватята иска или не, ще налее по чаша вино за бог да прости. Поляните над селото бяха завеяни от преспи, гората едва се мержелееше из фъртуната, но двамата мъже смело поеха на път. „Божкеее, дано ги опазиш, Божкеее”- нареждаха двете жени и бързо,бързо залостиха вратите да не вкарат виелицата в къщи.

Мина се ден, два. Вилня вятъра, мести преспите, пренарежда ги по поляните, засипва пъртините, свири в комините. На третия ден спря, уталожи се. Двамата комшии още не бяха се завърнали. Дали някъде паднаха и снегът ги затрупа, дали вълци ги пресрещнаха през гората, къде да ги търсят се тюхкаха жените им. Свикнали бяха те на мъжките лудории, ама това вече мяра нямаше. Къде пладня облаците се разтикаха, слънцето огря и засребри  чистия сняг. По някое време откъм баирите над селото се зачу ручилото на гайда. Свирнята се изви над къщята потънали в сняг, над комините и заедно с техния дим литна в небето.Гърмежи запукаха, мъжки гласове заечаха. Какво ли става се зачудиха комшийките.  Дали годеж нейде стана, дали ергенаши са откраднали пак мома от съседното село. Запроничаха през скрежасалите стъкла. Не беше годеж, не беше сватба. Дядо Малчо и комшията му горския си идеха от гости. Да ги изпрати след тридневното гостуване, с тях през снега идеше и свата на дядо Малчо. Не беше изпил самичък той виното. Чакаше за тая работа, че нали дъщеря беше дал там, смее ли да не остави и за свата вино. Не само тежко вино беше заделил за важния гост, но и блажини от закланото прасе, зелце за лютата ракия. „Как да гръмнеш такъв сват, я?” - викаше дядо Малчо и надигаше шишето вино, което носеха за из път. Отдъхнаха си жените, засмяха се. Мъжорята  се прибраха по живо, по здраво. Свата  пък остана да върне гостуването, да види дъщеря си и да опита от тукашното вино, да види добър майстор ли е лютия му сват.

Нека вият вълци, нека трупа сняг. Бъчвите имат още вино, каците са още пълни с трушии и зеле, блажинка има от големите заклани шопари, жените шетат из къщи. Все някак ще изкарат зимата сватовете и комшията им горски.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Бяла любов

Вятърът виеше, виелицата въртеше снежинките шеметно, снегът засипваше градините. Къщята клекнали на топло, сгушени дремеха. Мразът отдавна беше влязъл на пръсти в стаята и бавно сковаваше всичко. Беше светло и тихо.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.

 Не помнеше колко време мина от сутринта. Мярна се само мисъл, че много отдавна е сам, навън беше притъмняло. Отпусна се на леглото, прегърна я и така изкара нощта, нижейки пред очите си целия им живот. Сутринта беше вече решил. Няма да вика чужди хора. Не му трябваха, а на нея още по-малко. Той ще си стои край нея, ще си я гледа, ще й говори. Подреди стаята като за гости. Прибра и разтреби всичко. Да е чисто и светло, както тя обичаше. Погледна пак към нея, приближи се и коленичи. Залепи устни върху нейните студени устни и дълго остана така. Последната им целувка. Помилва косите й, оправи якичката на роклята, после стана, оправи роклята надолу, погледна към нозете й. Беше й обул обувките, които й отиваха най-много. Хареса я и бавно приближи до прозореца. Седна на стола до него, загърби виелицата навън и отправи поглед към нея. Нощта проничаше зад скрежасалите стъкла, а той подпрял глава на ръката си, отправил поглед към своята голяма любов не усещаше нищо, нищо не виждаше. Искаше да бъдат само двамата, само той и тя, и тяхната любов. Сърцето му изнемогваше от мъката, от любовта, от загубата и все по-рядко изпращаше топлина към замръзващото му тяло, а той все натам гледаше - към нея, към любовта на живота си. В ледената бяла стая бяха само двамата и тяхната голяма любов.

Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.



по истински случай

в памет на мои съседи

баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години

---

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

У дома

Вратите плавно, някак насила се затвориха след него. Топлото остана вътре, зад изпотенитe стъкла. Виелицата го посрещна с бръснещ вихър, захвърли цели шепи сняг в очите му.  Шофьорът на автобуса няколко пъти го попита наистина ли иска да слезе тука. Все пак до първите къщи на селото има около половин километър, виелицата е ужасна, сипе. Пусто е наоколо и тъмно.

Мъжът изчака автобуса да потегли, вдигна яката си, позамисли се малко, поколеба се. После пусна сака в снега, издърпа шала от врата си. Хубав, пухкав,  „марков”, беше казала жена му когато му го подари. Завърза го на главата си, върху шапката. Вятърът силен и безкомпромисен щеше да я отнесе още докато слезе. Закопча палтото си догоре, загърна се добре и вдигна сака.

Със силен вой  го атакува виелицата. Нямаше така лесно да го остави тя. Той си знаеше още от дете, че тука през зимата тя е господарка. Свисти, вие, носи сняг от билата наоколо, мете шосето, после го хвърля върху къщите и с все сила се изкачва отново по върховете. Не оставяше ни човек, ни животно замръкнали и непогребани живи под тонове преспи. Нямаше дори вдлъбнато от пъртина, камо ли цяла. Обикновено пътниците за селото слизат на спирката в края и докато стигнат до първите къщи правят пъртина. Пък и селяните я поддържат, ама сега е Бъдни вечер, кой ще ти броди по кърищата. Затуй снегът беше затрупал наоколо, студът беше свил всичко живо на топло, беше бяло мъртвило.

Първите крачки му се сториха вечност. Дори не можеше да върви направо. Виелицата го запращаше на една страна, докато се върне в правия път, тя пак го блъскаше с всичка сила. Тръгна. Старият му дом и селото го влечаха с непреодолима сила. В тази тиха нощ както се казва, когато всичко е на топло в къщи, когато всеки е със семейството си и празнува, нямаше какво да го задържи в града. Искаше, искаше да е там, в оня спокоен дом където никой и нищо не може да го заплашва, да го тревожи, да иска от него, да настоява, да го изнудва.

Силен порив на вятъра и остри като игли снежинки зашеметени от вихъра, се забиха в очите му. Светът се изгуби напълно пред него. Приведе се ниско напред, заслони се с ръка, поспря за миг и пак пое. Трудно пробиваше дълбокия сняг, високо вдигаше крак да пристъпи напред. Зад него следата веднага се пълнеше  и все едно никой не беше минал. „Люта зима” - помисли си - „Точно такава я обичах когато бях малък”. Напред нищо не се виждаше, само тъмните силуети на крайните къщи. Ще ги стигне, ей го де е, нали е силен мъж. Даваше си кураж, има няма половин километър до тях, как няма да успее. Забравяше,че годините седене на стола в офиса, вечните безсънни нощи, ядовете и притесненията си казваха думата. Нищо не наливаше сила в мускулите му, напротив. Всичко в офиса я изпиваше.

Задъхваше се, но помнеше, че във виелица и дълбок сняг не се спира за почивка. Върви се все напред. Отнякъде долетя вой на чакали. Селските кучета веднага се обадиха. „Нима има и чакали наоколо”- стресна се мъжът. Помисли си, че е беззащитен, че в ръката си има само сак с няколко дрешки, шише с уиски и нещо за хапване. Нищо друго. „Може би вятърът вие, а аз дочувам чакали” -  засмя се на себе си и вдигна крак за нова смела крачка. Не разбра на какво стъпи, а и нямаше как да разбере в снега. Усети, че полита и падна в пряспата пред себе си. Стресна се, изплаши се, напрегна мускули да се измъкне. Не беше лесно, пряспата го държеше в прегръдките си и го мамеше да си почине, да поседи в белия й уют. Обещаваше му, че ще му извае завивка, ще го стопли докато си почива. Бориха се  доста, тя и мъжът.

Най-накрая успя да се измъкне от прегръдката й, огледа се доколкото вижда, обходи я леко и пак запристъпя напред. Ей го де е, къщите се мержелеят. Вече са по-наблизо. Погледна пред себе си. Не беше обърнал внимание, че снегът е до пояс. Затова бяха трудни крачките му. Сакът пречеше в ръцете, затрудняваше пробиването на пъртина. Още малко, още малко, тяхната къща е почти на края. От последните, само още малко.

Мъжът не се предаваше, бореше се с виелицата, преспите, нощта. Рождественската нощ го мамеше към бащиния дом и той намираше сили в себе си за всяка крачка в тая снежна вакханалия.

Най-накрая, със сетни сили и почти на сън спря пред малката портичка на свидната къщица.. Отдалече беше съзрял светлинката в прозорчето. Знаеше,че няма как да свети, че няма никой, че майка му преди години напусна този свят. Знаеше, но светлинката беше там. Жълтеникава, маалка, премигваща, мамеща. Усмихна се тъжно. Портичката беше подпряна от огромна пряспа. Виелицата знаеше,че никой няма в този дом и затова се беше погрижила да затрупа, да не може чужд крак да прекрачи прага.

След още време и борба със снега мъжът успя да стигне до судурмата. Прозорчето, цялата къща тъмнееха, пряспа се беше надвесил от покрива, мъчеше се да надникне, да види защо стопаните не излизат да я разчистят.

Трябваха му усилия за да дръпне резето и да чуе жалното проскърцване на къщната врата. Постоя малко на прага й, почака, но вътре беше същият студ както навън. Не се надигна никой от столчето край печката, не го стоплиха майчините очи.

Присегна се опипом и намери закачената до самата врата газена лампа. Оная тежка топка в стомаха му се надигна леко нагоре, запълзя към гърлото. Зад шишето на лампата имаше затъкнат кибрит. Така го оставяха родителите му, да е нАръки. Последният път когато беше тука развъртя бушона на електричеството, спря крана на водата. Сега не се и досети да търси бушон, без да мисли посегна към газената лампа и кибрита. Драсна клечка, фитилът потрепна, примигна и спокоен пламък освети малката стаичка. Огледа се. Все така подредено както го беше оставила майка му. Леглото застлано, чергите на земята, шкафът с нейните любими чашки. Буцата се надигна още нагоре. Приближи гърлото му...До печката, в страни, седяха наредени дори дръвцата за огъня. Все едно сега е излязла майка му от стаята. Просто е някъде...Къде?

Не след дълго в стаята гореше буйно огън. Бавно се затопляше, дъхът му вече не се виждаше, беше разкопчал палтото си, свалил шала и шапката. Мръдна до избата, донесе още дърва. Сложи вода в кафеника. Нямаше кафе, а и не се беше сетил да вземе, но в джобовете му винаги имаше пакетче. Разтворимо. Ще направи да се сгрее. Печката  пламтеше с всичка сила и се мъчеше да върне топлината в този дом. Цепениците пукаха приятно.

Съблече палтото, придърпа масата до леглото. Няма да сяда на стол, ще седне както някога когато беше малък. Майка му и баща му на столовете до масата, а той на леглото. Подлагаха му възглавница да седне, за да е по-високо и да стига яденето. Тогава беше най-хубаво.

 Кафето  беше готово,  наряза каквото си носеше, малко хляб. Извади две чаши. В едната наля уиски, в другата вино. Когато ходи до избата за дърва съзря забравени бутилки. Добро беше. Някога го бутилира по молба на родителите си. От тяхното грозде, да видят докога ще издържи. Усмихна се. Ето и те са при него до масата на Бъдни вечер. Поседна. Облегна се на възглавниците, бродирани от неуморните ръце на майка му. Посегна към уискито, после размисли и остави чашата. Взе виното,  отпи дълбока глътка. Силно...тръпчивата течност блажено погали небцето му,  затопли тялото му, заля го със спокойствие. Все едно баща му седеше насреща, а майка му го погали по ръката. Въздъхна дълбоко.

Навън вятърът все така вилнееше, тичаше по пътищата, търсеше къде да хвърли загребания сняг. Връхлиташе, скриваше се зад някой ъгъл и дебнеше, виеше в надпревара с чакалите. Снегът трупаше,  нощта светлееше през вихъра от снежинки.

В топлата стая най-после мъжът се беше отпуснал. Вече не мислеше за работата, за тревогите, за жената, която го предаде. Замина някъде точно преди празниците ,в най-напрегнатите му дни. Не можела повече с него.  Сега нямаше грижа за куверти, за изискани ресторанти, нито за скъпи  костюми и превзети жени. Душата му, в мир с него блажено се беше отпуснала и го водеше в ония прекрасни спомени от детството и младостта. Спомените от Бъдни вечер и Коледа, в които винаги радост и спокойствие носеха родният дом и родителите. Нямаше по-голямо спокойствие и щастие от това. Суетата на света изчезваше, тревогите избледняваха, опасностите се скриваха. В бащиния дом на Бъдни вечер имаше само тиха радост, уют, сигурност и светлина. Светлина, която обещаваше и даваше Рождествената нощ на всеки. Миналото навлизаше в топлата стая, навлизаше със спомените, беше топло и уютно. Навън халата беснееше, студът свиваше, но в душата на мъжа беше  благо, мирно, щастливо.

Бъдни вечер в родния дом, най-голямата му мечта, спокойствие и сигурност.

Някой чукаше по стъклото на прозореца. Навън светлееше. Мъжът разтърка сънено очи, надигна се. В стаята беше топличко, тлееше жарава още в печката. Беше заспал без да усети. Щастливо отпуснат, спокоен. По заскреженото стъкло забарабаниха още почуквания от нечия ръка. Стана, протегна се и забърза към вратата. Отвори. Беше комшийката баба Рада. Видяла снощи,че прозорецът му свети и се досетила кой е запалил лампата. Сутринта сложила няколко парчета баница под кенарената кърпа, навлякла кожухчето, пребрадила шала и задърпала дядо Къню да дойдат да видят. Докато тя чукала по прозореца, дядото с лопатата ринеше сняг, правеше пътека, да се види,че чиляк има в тази къща. Мъжът се усмихваше щастливо. Пое баницата, благодари, а баба Рада загрижено го питаше има ли дръвца, ще поседи ли, защо няма ток в къщата,че снощи видяла газена лампа да мъжди през прозорчето. Когато разбра,че всичко си има, рече:

-Слушай, баби, я ела ти у дома за пладня. Ей, дядо ти Къню ще наточи винце, аз съм сварила пачичка, има някое суджуче в къщи, пиперенца има, кисело зелце, ще сгреем и ракийка. Тъй ами, днес е Коледа, как ще те оставим самичък тука в празната къща. Я, ела ти, ела да се видим, да се сприкажем, да си починеш от градската бъркотия.

После старците се обърнаха и заситниха по прясната пъртина към дома си.

Мъжът премигна срещу белотата на снега. Виелицата беше утихнала, къщите дремеха в ранното утро под калпаци от сняг. Лулите на комините издаваха в коя къща има стопани. Няколко врабчета настръхнали от студ стояха накацали по ябълката. Беше му леко на душата, спокойно и щастливо.

 У дома. Бъдни вечер и Коледа.

Милка Маркова

Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова