Омайна нощ

Снимките са на Жоро Хаджиев

Слизаме надолу по баирищата, през малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито ни интересуваше толкова.

С моето гадже млади и влюбени, хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки, каквото там има по света.

Решихме да отидем нагоре из планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които те нахранват и приютяват.

Тръгнахме.

В началото хич и не гледаме, просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път, тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно. Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както се казвало малко село/  говорим, но вече се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича, там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо. Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън, на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица. Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се засмя и рече:

- Няма да ви оставя нито гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете нагоре.

Още не беше паднал мрак, но тук, в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи нагоре и съзряхме мигащото  сребро. Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме. Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха, на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.

- Хайде, влизайте де, какво сте се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви оставя гладни я.

- Аааа, ние няма да те притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. – с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама ни аз.

Старата жена се разсмя беззвучно, похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.

- Влизайте, влизайте, тъмно е вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.

- Ми то и в къщата ти е тъмно – смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.

- Тъмно е ами, щото откъм улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка. Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят. Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.

Тръгнахме колебливо през двора. Старата жена  залости портичката, разроши треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено, по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио, наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица  и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб допълваха апетитно картината. Спогледахме се.

После се измихме на чешмата отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и рече:

- На много неща ще се чудите, но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече отколкото знаете.

Без да слушаме повече, захапахме направо от хляба. Яйцата  ухаеха чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички, обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.

Нощта настъпи и наоколо стана още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.

В тая омайна нощ научихме наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете. Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната. Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна, а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора, някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае. Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то не е като котката.

Още много и дълго ни разказва бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край нас, беше спокойно и уютно.

Омаята на тая нощ, всички звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха приятно замотани, а сърцата ни щастливи.

Години наред се връщахме при всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ, остана единствена и неповторима.

Милка Маркова

Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

Голямата мечта на малкото поточе

Роди се в малка долчинка между две ливади. Тежкият сняг бързо отстъпваше под лъчите на слънцето и поточето му поиска малко водица. Мъъъничко, колкото да тръгне по света. Снегът щедро напълни долчинката с вода и тя засвети, заблещука под ясното синьо небе. Поточето протегна вратле и погледна напред, над снега. Там вече се зеленееше млада тревица и мамеше да  я достигнеш. Ще тръгне, реши то, макар и малко, надолу. Сигурно го чакаха и други поточета, ще се съберат и ще потърсят голямата вода, за която цяла зима разказваха снежинките. Тази вода се наричала море. Тихичко, на пръсти поточето забълбука надолу. Стана му весело, беше интересно и то не спираше да слиза все надолу и надолу. Минаваше край малки храстчета, край туфи миналогодишна трева. Оглеждаше се настрани и докъдето можеше да види все ливади и ливади. В далечината се зачерняха редки дървета. Какво ли има там, помисли си поточето и забърза към тях. Усети, че водата му е станала по-силна, поизтръска снагата си, поразшири място и навлезе смело сред дърветата. Стана по-тъмно и хладно, достраша го малко, но любопитството беше по-голямо. Провря се под нападалата миналогодишна  шума и потръпна от лекия студ в дефилето. Достраша го още повече, но се зачуди как ще се върне, не може, нали ще му се смеят всички в ливадите. Някой го докосна лекичко и то се обърна. До него се стичаха водите на друго малко поточе. Хванаха се за ръце и потеглиха надолу. Нямаше страшно щом са две. Оглеждаха се, изучаваха всичко наоколо. Дърветата ставаха все по-големи, дефилето все по-тясно. Надвиснаха облаци и внезапно изви виелица от едри снежинки. Сърчицето на поточето се сви. Ами ако замръзнат и не могат да продължат по-надолу? Не се страхувайте, смело, смело, се провикна някой сред дърветата. От стръмният отсрещен скат се спускаха буйните води на по-голямо поточе. То грабна водите на малките и хукнаха заедно надолу и надолу. Дърветата оредяха, дефилето разтвори силните си каменни ръце и пред тях блесна равнина. Водите се успокоиха, дочуха се птички, небето засиня отново и слънцето се показа. Друго си е с дружина, си мислише поточето. Тръгнаха по-спокойни, по-тихи, само на места водите им забързваха, за да изпреварят някой завой образуван от внезапно дърво. До ушите на поточето достигна далечен шум от голяма вода. Какво ли става? Какво ги чака? Малката му душичка се сви отново. Няма страшно, успокои ги голямото поточе, това е реката. Скоро тя ще ни приеме в своите води и заедно по-лесно ще стигнем до морето. Реката беше голяма и мощна. Тя ласкаво прие водите на поточетата, прегърна ги в своите обятия и бавно потекоха всички заедно надолу, през поля, равнини, покрай малки сгушени селца и големи градове. Провираха се под красиви мостове, охлаждаха водите си под върбалаците, тихо шумяха дърветата на горите, край които течаха. Весели жабки и най-различни рибки, водни кончета, мушици, рачета и безброй още водни животинки им правеха компания в дългия път. Водите на реката течаха неуморно и поточето се чувстваше щастливо, доволно и очакваше срещата с голямото, тайнственно море с нетърпение. Една нощ, когато водите на реката се бяха утешили в и приплясваха лениво в сладък сън, до  поточето достигна далечен шум на много вода. Сърцето му запърха отново, изплаши се. Дали това не е огромен водопад, за каквито беше слушало от снежинките, ако е така как ще се реши да скочи, страшно било. Когато на сутринта слънцето огря сребърните струи на речните води, поточето видя в далечината много, много вода, ширнала се по целия хоризонт. Техните води, водата на реката и на другите поточета бавно се разливаха в страни и постепенно потъваха в обятията на морето. Да, това беше морето. Дългоочакваната среща с морето. То се пенеше, гърмеше и плискаше водите си в големи вълни към реката, а тя успокоена и радостна потъваше в прегръдките му. Най-после малкото поточе, родено в падинката между ливадите, някъде далече, далече на запад беше пристигнало до мечтанато море. Една висока бяла вълна го грабна, прегърна го силно и го отнесе в далечния безкрай. Поточето стана част от морето, от огромния морски безкрай. Така се сбъдна голямата мечта на малкото поточе да стане част от голямо и силно море. Милка Маркова

 Това са моменти от живота на нашата тераса през отминалото лято. В къщичката за птици двойка синигери излюпи своите 4 малки пиленца. На снимката е последното от тях,фъкоето все още се колебае дали да излети.
 В една от саксиите ми дива ягода цяло лято ни подслаждаше с ароматни плодчета.
В друга  цъфти дива мащерка и с мириса си ни пренася в далечните планински кътчета на родния край.

Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова

По българско

Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.
Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за километър-два и после пак се задъхваше към високото. Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.
Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.
Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.
Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме през гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо???? Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.
Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.
Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан. След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна махаличка, харесала точно тази къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба. Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.
Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/ кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

Милка Маркова

---

Балканта /Балканът/

Балканта /Балканът/

Спомняте си, мили приятели, онова пътуване с мой близък по Балкана. Търсеше си къща и там се срещнахме с американката Койка и нейният съпруг. Край една чешма. Спомняте си разказът ми „По българско“, нали?

Много  път  извървяхме тогава по черните планински друмища. Насладихме се на  дълбоки дъбрави и високи като храмове букови гори. Спирахме на открити поляни, закътани сред неочаквани гори, с разлюляни треви и нацъфтели цветя. Посядахме в края им на сянка или пък на открито и дълго слушахме жуженето и цъкането на хиляди божии твари, скрити из тях. Дочувахме тайнствени звуци между дърветата, внезапно откривахме малки чешмички край незнайни пътечки. Ледена и сладка вода се лееше от чучурите им и даваше начало на малки поточета.

Не ни се искаше да свършва нашето шетане из планината. Все си казвахме, че открием ли следващото село, се връщаме, няма да ходим по-нагоре. Всеки път откривахме нови прелести, различни къщи , по които гадаехме за живота на отдавна отминалите им обитатели. Понякога срещахме останал от миналото балканджия и дълго си говорехме. Дори оставахме да нощуваме заради настояването на зажаднелите за дружина хорица.

Моят познат избираше и избираше къща, а аз вече бях събрала какви ли не истории за бъдещите си  разкази. Мислех, че няма какво да ни изненада повече, нито кого да срещнем по-интересен от предишните срещнати.

Както се случва в приказките и в живота всичко става неочаквано. Пред очите ни се мержелееха къщите на следващото селце. Заклехме се, че това е, разглеждаме и се завръщаме. Обръщаме колата и газ докато слезем до най-близкото градче с хотел. Пътят слезе надолу, срина се в ниското, прескочи едно доста шавливо поточе и се задъха нагоре из гората. Малко преди да изскочим от дъбака пред нас се рейна светла, широка поляна. Колата сякаш сама спря край пътя. Като омагьосана слязох и пристъпих напред. Поляната светеше неземно красива. Бели цветя люлееха нежен цвят върху тънки стъбълца. Мамеха при себе си и навътре към поляната. Обърнах се назад за моя спътник, а той, излязъл навън, стоеше подпрял брадичка върху колата със засмени очи. Махнах му да дойде и стъпих на слънчевата поляна. Отнякъде се зачу силен, стори ми се изплашен вик. „Стойте, стойте деее, не стъпвайте там, спрете се ви казвам“. Озърнах се прекрачила  вече на поляната. Змии ли има тъдява, кой вика, защо? Срещу ни из дърветата се зададе възрастен мъж. Махаше с ръце и викаше с всичка сила. Спря се в края на гората и продължи да ни прави знаци с ръце да спрем и да останем на място. Изгуби се от погледа ни и докато се чудехме кой е и какво ли иска от нас, човекът приближи от лявата ни страна. Беше мъж около нашите години. Побелял, с панамена шапка на главата, върху темето му провесена голяма мъжка кърпа да пази сянка. С тояга в ръката и торба през рамото.

-Ха, добър ви ден и добре сте дошли тъдява. Добре, че ви видях, щяхте да си направите голяма беля.

Чудехме се, а той ни поогледа и рече:

-Никакви змии няма по поляната. Я погледнете и се ослушайте. Там даже щурци не щурят, а не ви ли прави впечатление, че цъфтят само бели цветя.

Не, нищо не ни направи впечатление, само красотата на тази сияйна горска поляна. Затова искахме да се поспрем, да й се порадваме, да си направим снимки. Самодивска поляна била. Хорище самодивско. Не се стъпва, нито минава, не се остава. Не дай, Бог, да поседнеш или полегнеш , умираш до вечерта. Стори ми се доста преувеличено, но слушах разказа на мъжа. После редовните питанки откъде сме, накъде отиваме . Той бил от махаличката, чийто къщи са на близо. Покани ни да му погостуваме и всички заедно се качихме в колата. Не след дълго вече седяхме в спретнато дворче, с дантелена сянка от околните дървета, стара, прастара асма, нацъфтели цветя. Васил, така се казваше новият ни приятел, живееше в махалата сам. Обикновена, тривиална история. Историк, живял и работил в голям град, децата по чужбина, жена му заминала да им помага в отглеждане на потомството и там се споминала. Далече, зад океана. Викали го децата му, не че не са го викали, но не искал живот в чужда държава. Той, човекът, който цял живот изследвал останки от българската история, искал да живее тук, у нас. Българин си е и в България ще почиват кокалите му един ден. Дал жилището под наем, събрал си книгите, записки и материали, малко покъщнина, седнал в колата и право тука. Къщата в дъното на дворчето е дядовата му. Така и не я продали, нито разделили баща му и чичовците. Той и братовчедите му също. От всички останал жив само той, бил най-малкият. Затова пристигнал тука и останал. Вече пет години. Свикнал. Обикнал мястото. Първо живеел само със спомените и с разказите на едно-единствено семейство все още живи хора тука. После създал свой живот и затрупал спомени. В една близка махаличка, на три километра само, има две жени, братовчедки, на неговата възраст. Едната никога не излизала от селото, а другата живяла в  младостта си къде ли не, се прибрала на стари години тука. С тях общува когато не пише и не се разхожда. Идват му на гости, носят му сладкиши, понякога топла питка. Той пък каквато има работа за мъжка ръка, кога отиде при тях я свършва. Ей така си другаруват.

Направи ни кафе, извади от мазата студена, много приятна напитка. Гледаше учудените ни физиономии и доволно се усмихваше. Обясни ни, че напитката е приготвена от цвят на свирчовина. Той не знаел как става, но двете му съседки правели за себе си и за него. Правели също напитки от ферментирали диви череши. Варели сладка, едната от тях умеела да прави и маджун от диви круши. Той пък цепел дървата за тях и за себе си. Ходели заедно да берат билки. Когато имали нужда от покупки, натоварвали се в колата и заедно отивали до недалечно голямо село.

Сладко разказваше новият ни приятел, отпивахме от каймаклията кафе, от прекрасната напитка. Над нас дърветата нежно шумяха, птича песен се носеше, кълвач почукваше наблизо. Голямото куче на Васил лежеше в краката му, повдигаше понякога поглед с премрежени очи към него и после отново полагаше глава върху лапите си.

- Хубаво ми е тука и спокойно. Не ми липсват други хора. Е, няма покритие навсякъде на телефоните, но на стотина метра от къщата ми има едно баирче, там се лови сигнал. Имам ли нужда да чуя съседките или някой друг намирам начин да се обадя. За тока се разбрахме с енергото, има ток засега. Правя си разни подобрения из къщи с подръчни материали. С храната се справям. Аз садя картофи, боб, а моите приятелки отглеждат зеленчуци. За обща консумация. Разбираме се без да си пречим. Зимата кога си ходим на гости, гостуваме по цял ден. Чета им от моите книги, разказвам им за работата си по археологическите обекти и музеите. Те плетат, готвят и така минава денят.

Сладко си говорехме, времето летеше приятно и безметежно. Най-неочаквано усетих силно главоболие. Нямаше причина. Въздухът чист, кръвното ми добре, не бях напрегната. Зачудих се, ставаше нетърпимо. Наложи се да полегна вън , на просторния чардак където Васил имаше широк одър. Той дръпна спътника ми настрани, чувах ги, че нещо загрижено си говорят. После в просъница изпих чаша топъл чай с някакъв свеж и приятен дъх, положиха студен компрес на челото ми, отново с някакъв приятен мирис на водата. Неусетно съм заспала. Събудих се в късният след обяд освежена и с отшумяло болка. Погледнах на двора. Двамата мъже бяха потънали в тих разговор. Отсреща се синееше планината, верига зад верига. Тъмни, вековни гори, светло зелени склонове и пак синьо небе, далнина. Приятен ветрец нежно галеше лицето ми, покой и наслада беше навсякъде.

-Разбра ли сега за какво ти виках да не стъпваш на оная поляна – обърна се Васил към мене – самодивско, такова ти беше главоболието. Добре, че само стъпи с единият крак, че не навлязохте и останахте. Като нищо щяхте да отлетите с тях във висинето.

Гледах го и се чудех шегува ли се с мене, учен човек, историк при това.

- Не се чуди. Покрай професията си съм се научил да не гледам с насмешка на легенди, предания, вярвания. Много пъти те са ни насочвали към доста големи открития. Това за самодивите, съм събирал и разпитвал през целия си живот, а за тази поляна научих от местните и сам изпитах върху себе си същото като тебе. От тях научих и противодействието, и лечението. Може би мирисът на цветята предизвиква главоболи, гадене, по-лоши неща, но човек не трябва да пренебрегва знанията на тукашните хора.

Разбира се, че останахме за вечеря и при Васил. Не му позволихме да вади от своите запаси. Ние носехме провизии, приготвихме храната, а той сложи студена сливова, от напитката, с която ни посрещна, орехови ядки и козе сиренце. Говорихме и говорихме удобно седнали край масата на старият чардак. Кучето лежеше на най-горното стъпало, надигаше глава, щракваше зъби на някоя нахална твар и отново затихваше. Хлад повяваше, щурци запяха, някаква птица тайнствено се обаждаше от тъмнината. Васил тихо продума:

- Затова съм тука, за ей тая благодат, тишина и спокойствие. Туй, което ти дава Балканта, не можеш нийде намери по света. Където и да ходиш. Балканта е моето място, тук е животът ми. Семето ми тук е покълнало, тук ще почива дънерът на дървото ми.

Милка Маркова