Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Елена Асенина

В Средновековието по едно и също време след извършени преврати на българският престол се възкачил цар Иван Александър, а на сръбския престол застанал  Стефан Душан. Известно е, че двамата владетели били в тесни приятелски отношения, а това от своя страна довело до брак между Стефан Душан и сестрата на Иван Александър - принцеса Елена Асенина.

„

Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V, а после и две дъщери.

По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката  произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!
Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон, Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ, който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.

През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.

Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.

Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.

Прави впечатление, че българката  много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил.”

Автор : Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Дантели

Днес скъпи мои приятели, в спомените си се връщам във времето на нашите майки и баби. Време, в което новото напираше от всички страни, но старото още се държеше здраво. Захванало се беше в душите, особено женските. Бранеше се, държеше красотите в ръце и с тях отстояваше живота си. Снимка на стари дантели ми припомни тези времена.

 Майките ни зимно време си седяха в къщи, а бабите ни бяха още живи. В селата и в малките градчета жените през зимата ръкоделстваха. Дрехите вече се купуваха от магазин, фабрично произведени. Постелките за леглата също. Украсите обаче, жените все още предпочитаха да изработят на ръка. Те още не изпускаха от сръчните си ръце дантелите и бродериите. Майка ми казваше, че спално бельо без дантела или бродерия не бива да се допуска от жена, която е истинска домакиня. Дългите зими, уютът в стаите, създаден от спокойствието в дома, от пукащите дърва в горящата печка, от разцъфтялото на прозорците мушкато предразполагаше към творене на красоти. Майка донасяше отнякъде модел за дантела, вземаше кошничката с безброй кълбенца и кукички. Сядаше до прозореца и започваше да брои бримките за начало. Баба се ядосваше, че дори и очилата вече не й помагат да плете дантели, ами трябва да преде или плете чорапи. Дантелите на майка красяха машинно изтъканите „модерни“ покривки за легла. Модели се намираха трудно, жените не ги даваха лесно една на друга. Особено по-сложните и по-красивите. Понякога се случваше майка да импровизира и от проста дантела, да сътвори нещо нежно и красиво, ново. Плетяха се в цветово съчетание с покривките за легла. Плетяха дантели не само за тях и спалното бельо, а и за покривките за маса. Спомням си и още едно „нещо“ за легло, украсено с дантела. Тогава нямаше матраци и пространството под леглото беше открито. За да не се вижда се изработваше парче плат, което се  подпъхва под дюшека и стига до пода. Върху него се спускаше покривката за легло. В нашият край на това парче плат се казваше „юро“. Обикновено се е тъчало от фин, тънък бял памук и коприна. По краищата се обточвало с още по-фина и тънка дантела, тясна и красива. Виждала съм и бродирани с разни цветни винетки или бродерия в бяло. По-късно вече покривките за легло с големи дантели вършеха работата на юрото и то изчезна.

Полека по-късно и майките ни започнаха държавна работа, времето им намаля, нямаха възможност да бродират и плетат. Фабричните дантели и бродерии, по-красиви, по-модерни завладяха и техният свят. Всички заедно се втурнахме в новото и за дълго забравихме за ръчно плетените дантели. Само бабите ни останаха да въздишат по онова време, пълно с домакинска работа, но тяхно.

Такива спомени ме връхлетяха при вида на снимките с дантели, които намерих из разните сайтове.

Милка Маркова

Виртуална приятелка

Стояхме смутени една срещу друга. Стиснали си бяхме ръцете, дори леки целувки разменихме. Все пак сме приятелки. Първо-виртуални, а сега вече реални. Честно казано аз си имам принцип-не се срещам с никого от виртуалните си приятели, ако сме се запознали в нета. Щото имам и приятели от реалния живот, с които сме приятели и във виртуалния. Знаех за някои случки на познати от такива срещи и се въздържах от мои лични. Освен това не исках да си променям мнението за определен човек след срещата на живо.

Та срещнахме се с Виолета, така се казва виртуалната ми, реална вече приятелка. Живееше много далече, в Индонезия. Да, да чак там. Нямам други приятели от този край на света,че и българи. Заминала по семейни причини, т.е съпругът й заминал по работа, тя с него, пък после решили да останат. Охолен и красив живот, но без душа - така ми каза Виолета. По-рано още ми беше писала във фейса така.. Запознахме се покрай разказите, които пиша за българското село. Будеха у нея още повече носталгията, четеше ги, колекционираше ги, разпространяваше ги. Да, там, между други българи и сърби, македонци дори. Бях станала известна в малка балканска общност в далечен край на света заради носталгията по Родината.

Виолета пишеше стихове. Прописала ги там. Не ходи на работа, няма работа и в къщи. След като обиколила де що има интересно, поскитала на воля без задължения и нерви, в един прекрасен ден прописала. Натрупала доста материал, стихове имала предвид-така ми каза. Решила,че трябва да ги издаде в книжка. Естествено у нас. Както е чак в Индонезия си идва всяка година почти. Мъжът й не, той не си е идвал нито веднъж, не желае по разни причини, но тя! Тя си идва всяко лято.

Та в едно такова лято донесла стиховете си и тръгнала по издателства. Тук не я приемат, там са уклончиви, отчаяла се. Всъщност без да съм поет, стиховете й са трогателни, но далеч не за издаване. Та, отхвърляли я на няколко места и кой знае как в едно следващо издателство вече порядъчно отчаяна и ядосана тя нахъсено повишила тон: „Ами добре, не искате, ще си платя, пари имам, просто за мене е важно да имам книжка със стиховете си, не да са на А4 в папка”. Била готова да се обърне и да тръгне вече обляна в сълзи на безсилие, но ,о,чудо! Почакайте, й казали, момент само нещо да обсъдим. Та след кратко, ама съвсем кратко обсъждане се съгласили да издадат книжката й. Не само това. Издали стиховете бързо и от тогава всяко лято й издават книжките. Наиздала е сума ти стихосбирки. Плаща, издават, тя си продава книжките. Впрочем повече ги подарява. Чудесно.

Бях въздъхнала тъжно. Няма да ходя в Индонезия, дори в Румъния няма да ходя да живея, така,че забрави. Ще си остана без издадена книжка. Просто нямам пари, а не съм чак такъв писател,че да ме издават на риск, с пари на издателства. Нищо и така съм си добре. Имам си двайсетина приятели /пак виртуални половината/, които въздишат след като прочетат, стига ми. Стига ми, че на някой сърцето се топли от това, което топли моето.

Да, ама моята виртуална и вече реална приятелка Виолета реши, че иска освен да се срещнем и да ме спонсорира. Да, да ми плати издаването на разказите. Аз, обаче не искам. Не мога. Аз не ги пиша заради издаването. Нямам такива мераци на всяка цена. Освен това знаех за една друга приятелка, платила сама издаването на своя книга, как е била изнудвана и какви суми е платила когато разбрали,че живее в чужбина.. Не искам Виолета да плаща на някой, който ще види разказите ми заради нейните пари.

Спорихме дълго, но най-накрая успях да я убедя,че няма да ме спонсорира, а аз ще потърся начин да издам разказите си.

После седнахме на едно дъъълго кафе, което премина в безкрайна вечеря и си разказвахме, разказвахме. Не всеки ден срещам приятел, живеещ в Индонезия. Гледах снимки, слушах как живеят хората когато животът и душата им са спокойни. Разбрах, че може всичко да имаш и да си много спокоен, богат, но нямаш ли я България все пак нещо ти липсва. Дори и да си платил за да издадат наивните ти стихчета изпълнени с носталгия.

Милка Маркова

Грехът на една майка

Слънцето бавно пълзеше по небето и отиваше къде пладня. Беше утихнало наоколо, чак звънеше тишината. Звънеше като звънците на стадата, които караха напреде си. Що не ги завръщаха мъжете? Баба Мара отвори очи и се огледа наоколо.
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.

Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно. 
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха. 
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва. 
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред. 
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба. 
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.

Милка Маркова

Знахарка

Рано рани Знахарката тая сутрин.  Стана, позагърна се в големият шал и  слезе долу, в ниското където тревожно гълчи потока. Разбули коси и откри лицето си, наведе се над тъмната вода. Буйна и дълбока тя тича надолу и прескача облите камъни, търкулнали се от високото. Загреба с шепи вода и се наплиска хубаво, дорде й застудя и заруменя. После дълго разресва косите си, събра ги и отново забули глава с огромния шал. Привърза дългите му краища под мишниците си чак на гърба. Изми нозе, нагреба пълен котел вода и тръгна обратно към къщи. Пролетни птици прехвърчат край нея, цвърчат радостно. Всичко напира, събужда се, раззеленява и цъфти. Светът диша с пълни гърди надига се.

Цяла нощ беше в гората , при Лазара. За двама мъже му се примоли. Челядта им стана голяма, земя им трябва. Дали ще може да отсекат някое дърво, че да разорат и увеличат нивите си. Пък в замяна заесени ли се, ще турят млади фиданки, да върнат заема на гората. На разсъмване Лазар кандиса, гората даде от дъбравата си.

Прибра се Знахарката, грабна метлата, чисто измете навсякъде, вън, вътре. Събра боклука насред двора, запали го. Занарежда думи шепнешком и прескочи огъня няколко пъти, колкото е редно за една знахарка. Тя трябва да стори това сутрин рано, на изгрев слънце, да нарича каквото е отредено и да се захваща с работа. Днес има много нещо да свърши.

Грабна кошницата си Знахарката, взе тояжката, че къде без нея и забърза по пътечките към планината Къщата й е накрай селото, близко  до гората и баирите над нея. Заложи миналите дни високо горе по сипеите капани. Днес змии и гущери излизат за пръв път от земята. Трябват й няколко, само колкото е необходимо за лекарства и мехлеми. Днес няма отрова в тях, за друго й трябват, за добро. Леко върви нагоре Знахарката, никой не знае годините й. Зер на такива жени  не се знае кога са родени, откъде са дошли, кога ще си отидат и колко илачи знаят.  Излезе над гората и сви в страни под билата да провери капаните. Имаше няколко живинки, две-три пепелянки, една усойница, гущери от тези, които трябваха, зелените. Прошепна им думите, хвана ги и те сами легнаха в кошницата успокоени завинаги. Тръгна по-нагоре, към поляна пълна с млад киселец и лобода, коприва. Днес се заяжда зеленото, да свари чорбица. Наведе се Знахарката да бере, но зачу тихи стонове и шумове. На пръсти тръгна полека към тях, разгърна млада папрат, току що развила първи листа. Под Черната дупка на земята лежеше и стенеше млад мъж. По очи. Обърна го леко и що да види – Златан. Личен момък от селото, от горната махала. Не се зачуди много, наплиска го с вода от стомничката, която винаги носи, свести го. После без думи го надигна, подпря го на рамото си и полека заслиза с него надолу, към къщата си.

Едва дотътри Златана до в къщи. Въведе го вътре, положи го до огнището, подложи под главата му и го зави топло. Сне от полицата шише с отвара, наля в канчето и му даде да пие. Докато той се унасяше в дрямка Знахарката зашета край огъня. Извади от кожена кесия стрита змийска кожа, тури в котлето малко от нея, после благинка някаква от друго животно пусна, щипка жълт кантарион и още нещо, забърка с дървена лъжица и занарежда тихо. Когато времето мина, сне от огъня котлето и го сложи в студената вода от извора. Бърка докато стегне, после отви  Златана, повдигна дрехата му. Изми хубаво раните, намаза ги от благия мехлем, разтри слепоочията му с друга отвара и отново го остави на дрямката. Излезе вън, на двора, извади зъмовете от кошницата. Прошепна им нещо и със светкавично замахване отдели змийските глави настрана. После във всяка глава пусна семена от босилек и ги зарови в градинката си. Кога поникне и цъфне босилекът, ще го обере и свари любовни отвари. За изчезнала любов, против изневяра, за нова любов, за младите. Одраните змийски кожи Знахарката простря да съхнат на сянка, а кога станат готови ще ги стрие на прах за мехлеми. Против люти рани, разсърдени, да помага на младите мъже.

Цял ден шета Знахарката. Пробива ушичките на малки момиченца доведени от бабите си. Днес не боли кога промуши иглата с восъчния конец. Небесни сили кръжат над людете по Земята и помагат за всичко. На днешният ден се случва много между горния и долния свят. Времето се сменя, тъмното отива горе да почива, иде Светлината и новият живот. Всичко възвестява доброто и благото.

Вечерта събуди Златана, настани го край софрата и му сипа от прясната копривена   чорбица. Днес това се хапва, за сила и здраве. Без да го пита, а той без да я погледне й заразказва. Слушал стари мъже да си приказват потайно за имане горе, на входа на Черната дупка. Тоз, който го заровил там е умрял отдавна, но през нощта срещу днешният ден слиза на Земята и се върти край мястото дето го е заровил. Да провери там ли е още и да му се порадва, щото на оня свят на хората имане не трябва. Тогава Златан решил да иде, да види има ли такова нещо, ако има да го изкопае. Отишъл сам, имане не се дели с ортаци. Скрил се още по светло във входа на Черната дупка и зачакал. Носел търнокоп, фенер, лопата и една голяма торба. Кога наближила полунощ му се придрямало. Задрямал ли, сам не разбрал , но видял до отсрещната стена на Черната дупка синкав силует на мъж. Припълзял тихичко Златан към него, а силуетът тръгнал към ръба на изхода. Златан по него. Изправил се и се залепил за стената, гледал все силуета. Не сетил кога стигнали до ръба. Видяло му се, че оня се навежда, навел се и той да види по-добре. „Ихууууууу“ – стреснал го небесен вик, тъпани удряли. Долу, под Черната дупка на поляната вихрено хоро играели самодиви. Белите им ризи, косите им веел неземен вятър, красавици били до една. Много високи, и високо вдигнали ръце над главите си, така играели.Забравил Златан да следи силуета, забравил за какво е дошъл. Протегнал ръце към самодивата, която се отделила от хорото и долетяла при него, до Черната дупка. Полетели двамата, слезли на полянката и самодивското хоро го завихрило. Играел Златан със самодивите и не можел ни дъх да поеме, ни да отдели очи от тях. Острите камъни из поляната ранявали краката му, вихърт понякога го блъскал в канарите отстрани, но той все се връщал при самодивите и те го въртели ли, въртели. После нищо не помнел докато дошла Знахарката.

- Ти не знаеш ли, че тая нощ имането, заровените пари лъжовно играят, че самодивите тая нощ слизат първом за годината на Земята, що си тръгнал из дивото – пита и нарежда Знахарката, стъква огъня и подава на Златан канчето с прясна отвара. – Пий, пий и легни до зазоряване. Тогава ще си идеш. Късметът ти е, че в тая нощ рана не боли и бързо заздравява.  В тая нощ, срещу днешният ден не се ходи по тъмното. Лошото бърза да се прибере горе, самодивите слизат долу, зъмовете изпълзяват при изгрев слънце. Всичко се завърта. Кога сутринта станеш, навън е светлина и радост. Слънцето изгрява и се смее, птиците пеят, зеленото раззеленява, цветята разцъфтяват, всичко е мило и драго.

Благовец е днес!

Милка Маркова

 

Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова