Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова

Времето

Времето върви бавно. 

Откакто съм тука дори часовника не бутвам. Не му обръщам времето  в лятно, че после пък в зимно. Часовникът отмерва часовете, но не го и поглеждам почти. Будя се по някое време, понякога все още се стряскам, че ще закъснея. После някъде от дълбините на съзнанието ми изплува успокояващата мисъл, че вече не бързам и не закъснявам. Унасям се блажено в  сладък сън. Последните часове преди зазоряване са най-сладки.

След дълго плискане в банята, освежен, излизам навън пред къщи както си му викаме на село. Благодат. На изток вече е прибеляло и разведряло. Слънцето на половин диск наднича закачливо. Кафето ми аха да кипне на котлона. Нарочно не си донесох кафе-машина. Като не е на жар, поне на котлон да е през лятото, зимата си го кипвам на живата печка в кухнята.

Сядам, припалвам цигара. Ех, не е редно, здравословно и тъй нататък, но пък ми е драго. Сутрин с кафето си пия и тютюна. Отпивам яка глътка, дръпвам от цигарата, присвивам очи и бавно оглеждам хоризонта. Зелено, синьо, златно, мирис, птича песен, красота. Не е тишина защото всичко запява и забръмчава, но не е онова бръмчене на шумния град. Не, не е, това бръмчене и жужене е от божия свят наоколо. Първите ранобудни врабчета вече проверяват за остатъци котешката трапеза. Котката пък все още се спотайва нейде свита на кълбо и на топличко след нощните си похождения. Кучето е легнало в краката ми. Хладно му е, вижда се, но не би ме оставило сам. Вярно върви след мене още от ставането сутрин.

Не бързам за никъде. Ден голяяям , казваше един стар човек някога. Наистина е така. Още от вечерта съм си намислил каква ще я подкарвам днес, след закуската. Подредил съм си всичко, натъкмил, полека, свирукайки си ще работя. Отмахвам от котлона млековарката,че откога е засвирила. За един мъж някои удобства на кухнята никога не са излишни. Сега ще направя  чудесна попара от прясно мляко. Купувам си го от съседи. Тъдявашни са, имат кози, млякото е чудесно и дъхти на треви.

Допивам кафето, довършвам цигарата и сядам пред купата с млечна попара. Похапвам и се усмихвам на утрото. Слънцето вече изскочи от постелите си, оглежда усмихнато земята, наднича под дърветата и ги огрява едно по едно. Пийва бистра росица от листата, бодва с лъчите си неизправените тревички, разтваря венчетата на цветята. От някъде пристига писаната  ми подмамена от аромата на прясно млечице и започва сърцераздирателното си искане : сега и веднага. Нагласил съм й попарката. Зная,че е нетърпелива, виж песът си знае мястото и времето. За него има специална порция кокали, подарък от други съседи. Живеем си дружно, аз кучето и котката. Вече година сме сключили този съюз за живот на село и ни е много добре.

Сам пристигнах, без жена и деца. Децата отдавна си имат свои семейства и живот, а жената...ех, жената. Всеки пое на стари години по своя път, защото аз исках на село, тя пък - гражданка, родена на село. Без кавги и без обиди всеки тръгна по пътя си.

Бащината къща ме посрещна примирена, решила, че ще остане самотна до края на дните си. Прашясала и притихнала, задрямала под тежестта на годините. Срещата ни беше тиха, безмълвна. Дни наред тя се чудеше истина ли е завръщането на едно от децата, отгледани в скута й. Дни наред аз се чудех това ли е къщата на спомените ми и щастливото детство. После полека отношенията се избистриха, натъкмиха. Стая по стая, тихомълком тя открехваше  общото ни минало, стая по стая аз връщах общите ни надежди за бъдещето.

Дворът, буренясал и разхвърлян на воля се стресна от моето пристигане. Не искаше да отстъпи нито педя. Поставяше на пътя ми най-различни саморасли драки, захвърлени железа, почти изгнили стари дървета. Тогава отнякъде пристигнаха писана и песът. Просто ме откриха. Реших,че са само любопитни, но те останаха. Разпитах чий са, никой не ги познаваше. Съседите казаха,че кучето се привързва към стопанина си, не към къщата. Значи това куче е останало без стопанин и си е търсило друг, докато ме е открило. Котката пък се привързвала към къщата. Вероятно майката на моята Писана я е родила в нашата къща и тя затова е останала тука, нищо, че няма стопани. Така заживяхме тримата. Писана, аз и кучето Петко. Реших,че и на  тримата имената трябва да са с П . Тя-Писана, той Петко, аз Продан. Вече втора година си живеем задружно и щастливо. Писана ни се глезка и лови мишките, но по-често седи изтегната на слънце и мърка. Петко варди къщата, дворът и мене , а аз се грижа за прехраната на трима ни.

Постепенно почистих и подредих къщата. В нея имаше всичко останало от сръчните ръце на майка ми, че и на баба ми. Изтупах, измих, подредих. Е, мъжка подредба, но на мене си ми е добре. После претребих мазите, таваните, навесите и пристройките. Баща ми беше „стара къща”. Имаше всичко: от малкото трионче и гвоздейче, до разните инструменти и уреди за мъжки дейности. Поизчистих двора и градината, разработих част от мястото. Започнах да се уча да садя и сея. Като за начинаещ се получаваше. Съседите макар и малко не ме оставят сам. Наглеждат ме, донасят ми това-онова, аз пък им помагам с каквото мога.

Знаете ли колко е хубав животът ми сега? Някой ще си каже: да, ама си сам. Така е,самотата е лошо нещо. В началото все понечвах да река нещо някому. После се усетих, че мога и сам да си говоря на глас. На село всичко може. Простор да искаш. Дори си запявам докато работя, свирукам си, говоря си. Еее, разбира се ,че е по-добре половинката ти да е до тебе, но като не иска. Това насила не става. Само понякога се чудя истински ли е бил животът ни заедно или защото така трябва и „да не кажат хората нещо лошо за нас”.

 Ей, повярвайте ми, много е добро да се завърнеш на село, на спокойствие и тишина. Гладен не се умира, от работа пък съвсем. Бавно, полека, планирано, но не на всяка цена.

За тия близо две години се научих да си готвя някои неща. Най-лесното бял боб и картофена чорба. Включвам котлона, слагам всичко в тенджерата и се вари. Едното става за нула време, другото за два часа и нещо. Лесно и вкусно. Зимата, на печката в къщи. Къкри си яденето, аз си чета книжката или си гледам телевизия. Отделно манджите дето си ги зная от млади години:цър-пър на туй-онуй. Де наденичка, де месце, може в тигана, може на скаричката или на жарава. Пържа си яйца, сиренце си нарежа, салатка или трушийка, абе има какво да се яде. Когато пък някоя комшийка ме сайдиса с паничка ядене не се назлъндисвам. Намирам с какво да се отблагодаря. Нещо ще им измайсторя или пък ще ремонтирам. На село отношенията между хората са по-чисти, все едно не сме същите.

 Като дойде време за пенсията прескоча до града, напазарувам каквото ми трябва и за цял месец се закотвям на село. Добре ми е. Ей на, миналата есен една баба, комшийка, ме научи да правя селска трушйка. Сложих всичко в буркана, тя ми направи саламурата, залях зеленчуците и готовооо. Извадих си картофи, насадени пролетта, имах и бял боб малко, брах плодове от дърветата, лук,чесън се роди. Събирах материал от изоставени дворове, джанки, круши, сини сливи, сварих си малко ракийка. Е, като за първа година беше добре. Тая година разчиствам малкото лозенце в дъното на градината си, ще имам и винце на есен.Абе да видиш как хем денят минава неусетно, хем не е празна мазичката ми , хем пък съм доволен, че мога.

Кога ми писне от самота слизам до центъра. Сутрин ли е, ще сръбна кафе с мъжете, пък и жени има, ако е надвечер ще пийна едно за мерак. Ще разменя някой лаф, ще понапопържаме тоя-оня от властта и хайде у дома. Петко винаги слиза с мене, двамата сме. Писана пък ни изпраща до вратата и там ни посреща. Абе идилия, но има време за всичко.

Втора есен ще посрещам на село, свикнах и ми е добре. Понякога децата си идват за ден-два, понякога някой приятел наминава. Ей тъй, уж нещо да ме пита. Сядаме отпред на теферич, пийнем едно-две, замезваме, говорим си. Все едно и също ме питат: как свикна. Ами, свикнах им викам, не беше трудно. То било рай да си живееш на село. Душата ми се пълни с благодат, спя си хубаво, работя си. Вече не се изморявам бързо, позаякнах. Разговарям си с хората колкото и когато искам. Никой не ми натрапва себе си, нито пък гюрултията си. Само едно съм благодарен: не продадох бащината къща. Голямо богатство е, ей, да знаете. Събуваш се и влизаш също като оня заврян зет от вицовете. Майките и бащите ни имане са ни оставили, пълни къщи с имане.

Времето пък, Времето е всичкото на света. Имаш го и му се радваш и наслаждаваш, а то  те повежда в дните напред спокойно и без бързане, мъдро. Ти само се оставяш в ръцете му и си живееш живота.

Милка Маркова

Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

Раздумка край чешмата

На долния край на градината дядо винаги сееше фитара с люти до смърт чушлета и друга, с пипер за да има жените какво да турят в манджата. Тези фитари бяха стратегически. За вечеря не се налагаше да се ходи до бахчата, а само до дъното на градината.

В дувара дядо беше направил малка портичка . През пътя ромолеше една от многобройните селски чешми. С девет корита за водопой на животните и с чучур целогодишно пълен с бистра вода. От там дядо вземаше с кобилицата и бакърите вода, и напояваше ценната си малка бахчичка. Не му тежеше, че цял ден е работил на полето. Слизаше в долния край на градината, отваряше малката портичка и отиваше на чешмата.Освен комшиите от махалата, вечер вода наливаха и циганките от близките цигански къщи. Те пристигаха чисто облечени, гиздаво стъпвайки с блестящи, винаги добре калайдисани и измити бакъри на рамо. Сваляха ги грациозно от рамената си, после дълго ги миеха под чучура. На ръцете им подрънкваха безброй пиринчени гривни, а на вратлетата им блещукаха разноцветни стъклени гердани. Дядо беше много строг и работен мъж. От малък останал сирак и дълги години чиракувал по бахчите на газдите из Унгария, Румъния и Сърбия. Знаеше пет езика. На един от тях обичаше да разговаря с циганките вечер на чешмата. Винаги ги заговаряше на техния език. Първо ги поздравяваше, а те чинно, с наведени очи отговаряха на български "Добър вечер, бай Миньо". После той продължаваше да ги пита на техния си език нещо, те му отговаряха, а когато си тръгнеха пак уважително му казваха на български довиждане. Дядо напълваше своите бакъри и ги вдигаше леко, като перца на кобилицата. Продължаваше да свещенодейства в дъното на градината. Вечерта вече почти покриваше с лилави сенки всичко наоколо. Козодоят се обаждаше изрядко от дърветата край близката кариера. Дядо затваряше малката портичка, набираше в ризата си люти чушлета, зер без тях никога не сядаше да вечеря, откъсваше и по някоя пиперка. Да опекат жените за другия ден, да си вземе на къра подправени с много оцет и малко олио . После поемаше нагоре, към светналата вече къща за заслужена почивка след дългия, изпълнен с много труд ден.

фитара- леха със зеленчуци

Милка Маркова

Тиха и златна

Ширнали се и прегорели, закатерили се нагоре, нагоре поляни. Тук-таме из тях бухнали китки дървета крият в дънерите си изворче, дало начало на поточе, което бърза надолу, за да стигне спокойните зеленясали води на близкото дере. По жиците край пътя все по-малко птици се събират за далечен път, а другите, които имат смелост да останат и през зимата се реят волно из есенното небе, тук-таме осеяно с накъдрени бели облаци. Обагрила се, гората  жълтее, червенее и какви ли не краски още шарят палитрата й. Отрупани с плод шипки и глогинки свели клони до земята подготвят храна за птичките през зимата. Проснали се на шир и длъж изорани ниви, успокоени подир летния труд са се приготвили за идващата зима. Слънцето грее топло и укротено, гледа с любов божия свят и бавно обхожда небосклона. Безкрайна нега и благодат владее поля и баири. Последни цветя кичат тревите. Тиха и златна есента шета, приготвя земята за зимен сън.

Милка Маркова

По повод и заради...

По повод и заради…

Случи ни се да живеем в дълъг период без войни в Европа… Случи ни се обаче да живеем и в „интересни“ времена. Случи ни се да живеем и в началото на фейсбук времената. Много споделяния, мнения, обработки на съзнанието ни и разни подобни неща. Все по тия причини много се говори за емигрирането на българите и за причините. За това как цветът на нацията излязъл, избягал, заминал и т.н. Как тука е останал лош мат,рял, най-некадърните, най и най, и най. Много се пише и за пророчествата, особено на нашите си, българските пророци. Кога какво ще ни се случи, включително и че ще останем без част от територията си. Това особено много се тиражира, от всички, от знаещи и незнаещи, от четящи и нечетящи, от „получаващи“ особено много. Просто се набляга, за да се набие в главите ни. Да си знаем. Срамежливо се прокрадва и това, че българите по света трябва да се завърнат обратно. Това да стане като започнеш от 2016 година, че до 2027 чак, а не се знае как ще се разтегне този срок. Говори се и се пише още какво ли не, казано от кого ли не.

МОЖЕ  би истината, казвам МОЖЕ БИ, е такава, защо не: Да, излезе цветът на България в чужбина, емигрира. Но не само „цвета“. Излязоха кадърни и продажници. Кадърните, работните, тези, които истински успяват и ще успеят е трябвало да излязат, за да имат тази възможност. Тяхното успяване един ден ще им помогне научени и успели да се завърнат защото България ще има нужда от такива хора. Част от другите, продажниците, също може да успеят, но те ще се затрият като българи, ще забравят, че са българи. Нищо, тях България е пуснала навън защото е трябвало да се освободи от тях. Те не са й нужни за бъдещето. Просто те изчезват и ще изчезнат като българи.

Другите, лошият мат,рял дето останаха тука, ТЕ са най-издръжливите и жилавите. Те са основата и маята на българите, на България. Те трябва да останат тука, за да опазят българското семе точно тук, където му е мястото. Те трябва да съхранят Земята българска колкото могат, дори частица от нея, но да остане тя българска, населена с българи. Те ще бъдат превивани, мачкани, тъпкани, морени, затривани, но няма да се предадат и ще доживее България часът на Истината. Моментът, когато ще трябва да се възправи отново, тя ще е опазена. Ще се завърнат опазените и успелите, ще си подадат ръце с опазилите и тукашните, и България ще БЪДЕ.

biliarkabg

Търновска легенда

Посвещавам на хората от родното село на съпруга ми.

Поточето  тихичко бълбука, крие се в тревите срамежливо, блясва тук-таме с малкото си огледалце и се усмихва на небето. Зелени камъни и сочна тревица край него бележат пътя му. Наоколо е тихо, тихо… Огромни дървеса и обрасли с трънаци поляни скриват руините на болярската твърдина и малкия  манастир. Всичко тъне в забвение…

Още когато на Царевец  пристигна вестта за кончината на Царица Кера-Тамара в  двореца  разбраха, че вече няма прошка - турчина ще мине Хемуса. Царят и болярите подготвяха крепостите, войската, народа.

Три месеца Търнов държа на обсадата. Три месеца турските войски вървяха през прохода към престолнината. Прииждаха, обсаждаха крепостта, грабеха по пътя си и убиваха.

Чифлика на болярина Трошан имаше малко жители, а войска набираше от съседните села. Всички войници тръгнаха  за  Търнов. Малкото, които останаха отдавна стояха по бойниците. Трошан разстани защитниците и за пореден път огледа стените на твърдината, портата.

Привечер когато слънцето кървавочервено залезе зад отсрещните баири и в близкия манастир „Светого Марко” забиха камбаните за вечерня, игуменът посрещна в килията си болярина. Плътно затвориха тежката дъбова врата и дълго останаха насаме. Когато превали полунощ  няколко монаси пренесоха в тайните подземия всичката скъпа църковна утвар, богатите дарения от царя, ктиторите и гостите на манастира, светите книги, увити във восъчно платно. Всичко беше скрито и затворено. Чуждо око и ръка трудно можеха да открият входа към тайниците. Манастирът и болярската твърдина се готвеха за бран.

Чифликът беше в Усоето и от прохода трудно се виждаше.

Турците чули камбаните на „Светого  Марка”. Отбили войска, намерили  пътя и съгледвачите донесоха задъхани грозната вест. Идат!!!

. Първите лъчи на слънцето свариха врага току до манастирските порти. Напираха отвсякъде. Други, съзряли навътре сред дъбака стените на болярския дом затичаха нататък. На юруш отпочиналите разбойници атакуваха , шепата смели защитници не устояха. Портите бяха насечени, разбити и сганта нахлу  с победоносен вик. Влетяха в кичестите дворове, газеха тревата, хвърляха покъщнината, гонеха животните, доубиваха защитниците, грабеха. Монасите от манастирчето посичаха на място, а успелите да избягат потъваха в дъбравата. Сред църквата нападателите завариха само игумена. Застанал  гологлав, под купола, той посрещна друговорците. Първият турчин връхлетя върху белобрадия старец с изваден ятаган и вдигна ръка да го посече. Гръм удари от църковния купол, светкавица слезе в ясната утрин върху му и друговерецът падна мъртъв на земята. Турците занемяха за миг, невярващи на очите си и с викове „Аллах” хукнаха навън из църковните двери, из манастирската порта, назад към прохода.

Пламъците на пожарището вече бяха обзели болярския дом, манастирските килии, близките дървета. Трупове на монаси и войници, на избити турци се въргаляха в чистата до преди час трева.

….

Късно вечерта в близкото село Присово селяните видели да влиза игуменът на техния манастир „Светого Марко”.  С окъсано расо, с безброй рани по тялото, с обгорена брада. Приели го селяните като светец, погрижили се за него.

 Над Търнов и земите български паднала петвековна тежка нощ. Обрасъл с бурени и храсталак големият и красив чифлик на болярина Трошан, времето съборило зидовете и чардаците на манастира, църквата рухнала. Само българите от Присово не забравили святото си манастирче. Местността и до ден  днешен наричат „Стого Марка”, а много мъже в селото носят името Марко.

Легендата за Трошан и манастира „Свети Марко”, и до днес е жива. Мястото се намира в пределите на сегашния Военен завод, между хълмовете в дясно от пътя, който влиза в старопрестолно Велико Търново откъм Хаинбоаз. Земята е скрила и запазила в себе си богатствата и историята. Запознати казват, че само по кладенчето, което блика в корените на голям дъб, израсъл до църковния олтар човек може да открие къде е била светинята -манастирът „Светого Марко”. Разкопки там не са правени заради особеността на обекта. Смята се, че едно от многото търновски съкровища все още лежи в земята защото богата е била българската столица. Въпреки злата си участ търновските владетели са успели да скрият имането на държавата за идните поколения. Остава само земята да ни го върне.

Милка Маркова

Малките Българии

Не ми е хрумнало на мене това заглавие. На трети март случайно засякох предаване по българска телевизия с такова заглавие. Разказваше за българите по света. Как празнуват националният празник. Как се веселят. Пеят народни песни, играят хора, правят малки фестивали. Едни в църкви, други в български клубове, трети в паркове на определени места. Наистина „малки Българии“ както се изрази една българка. Друга пък разказваше как американци, интелектуалци, са пожелали да учат наши хора и народни песни, заинтересувани от неравноделните ни тактове. Считали за престижно да ги усвоят.

Слушах и гледах всичко това, което е много интересно и приятно, а то породИ други мисли.  Мнозина от нас се отнасят все още скептично към откритията, които ни се поднасят за българите и България в миналото. За запазените български топономи, за села, градчета, планини, носещи името българи или България. Струва ни се, че е напъни, понякога сами се иронизираме, че заприличваме на македонците - навсякъде ни се привиждат български следи.

Това предаване говори друго. Ето как се запомня присъствието на българите по света, в различните му части, дори зантънтените, как остава името и спомена. С духовното, което носим у себе си. С песните си, игрите, приказките, легендите, Духа. Затова и се мъчат да ни затрият, защото и без държава, без количество народ, без завоевания и владения, само с Дух оставяме българското навсякъде. Не е необходимо да се налагаме и доказваме, нас просто ни помнят. Достатъчно е да се съберем десетина българи и да тропнем едно хоро, да изпеем песен  „от едно гърло два гласа“, да раздиплим носиите си, да грейнат, да се засмеем, да поговорим напевно и да напишем нещо с българската азбука. Всичко това остава в спомена на другите.

Да, наистина, малки Българии създадени тук и там, като светещи точки по света. Нека ни разединивят, ние пак сме живи, нека се мъчат да разтурят държавите ни, те пак се възраждат, нека спорят кой поради какви амбиции ни поробил или освободил, ние пак сме тук. Българите и Българиите. Тук, на Балканите и по целия свят.

Милка Маркова

По българско

Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.
Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за километър-два и после пак се задъхваше към високото. Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.
Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.
Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.
Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме през гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо???? Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.
Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.
Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан. След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна махаличка, харесала точно тази къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба. Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.
Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/ кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

Милка Маркова

---

Не герой, не, обикновен българин

1912 година.

 Дядо ми, обикновено селско момче, рано останало без майка и яло сухия комат на градинаря из  Европа. Годината го сварва 20 годишен възмъжал младеж. Започват дългите войни на Балканите и в света. Сборен пункт на неговата част били казармите на град Шумен. В ония времена докато получи повиквателната, докато се добере до Шумен се оказало,че частта е заминала за Гърция. Тогава луди-млади,  за по-набързо, зер кога ще чакат влакове и ще настигат частите, заедно с негов другар хукват пеш през Балкана и не зная за колко дни, но стигат фронта. Направо се явяват при командващия и сами си искат: наказанието за закъснението им да бъде - първата линия. Така и става. Не мирясва лудата му глава  през дългите години на войните. В друг случай буйната му кръв решава друго. Отсреща  противниковата линия е наситена с много добре маскирани и голям брой картечни гнезда, които не дават на нашите войници да мръднат за атака. Настъпва нощта. На фронтовата линия е тихо. Почиват преди офанзивата.  Тогава отнякъде, на бял кон откъм нашите позиции, по цялото им протежение, препусва конник. Отначало е тихо и после луд огън от противника по белия кон. Така до края на позицията конят препуска, картечниците лаят. Слава Богу , жив е.  Моят дядо. Успяват нашите да засекат точно всички картечни гнезда. После се справят с тях. Дядо е наказан за своеволието, но и награден  с орден "Св. Александър" пета степен-златен , /който естествено му открадват още на фронта/ . Друг път някъде в Добруджа, атаката на румънците е сразяваща, командването ни решава временно да отстъпят едно възвишение. Войниците тръгват назад. Дядо ми е със своите другари зад тях-артилерия. Когато вижда отстъпващите наши войници и настъпващите радостно румънци, ядосан започва ожесточена стрелба по румънците заедно със своите другари. Стреля и псува и то как. Успяват да  спрат настъплението на противника, но дядо и другарите му не спират стрелбата, а блъскат и блъскат с оръдието.  Тогава командващият офицер използва стреса на румънците, прави контраатака и си връща позициите...

Та такива неща накратко за моят дядо: обикновено българско момче, заминало на фронта на 20 години и се завърнало на 28 - мъж, който осем години бранил България по бойните полета. За проявите му на фронта е награден с два златни, два сребърни ордена и 4 кръста за храброст. Като награда също му предлагат служба на конен полицай в София. Приема и живее една година в столицата. Уреден е добре, работа като за него. Не зная защо /той не обичаше да говори нито за войната, нито за полицействането/, но не му се понравила тая служба, захвърля всичко и се прибира в родното си село. Създава семейство, отглежда трима сина и изживява достойно живота си.

Един обикновен българин . Не, не герой, обикновен българин, който казваше: "Какво да ви разказвам за войната? Войната е лошо нещо, за нея няма какво да се говори, ами да си гледаме работата всинца"!

В памет на дядо ми Миню Станчев Иванов, чиято първа буквичка нося.

Милка Маркова /Минева/