Бяла любов
Вятърът виеше, виелицата въртеше снежинките шеметно,
снегът засипваше градините. Къщята клекнали на топло, сгушени дремеха. Мразът
отдавна беше влязъл на пръсти в стаята и бавно сковаваше всичко. Беше светло и
тихо.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.
Не помнеше
колко време мина от сутринта. Мярна се само мисъл, че много отдавна е сам,
навън беше притъмняло. Отпусна се на леглото, прегърна я и така изкара нощта,
нижейки пред очите си целия им живот. Сутринта беше вече решил. Няма да вика
чужди хора. Не му трябваха, а на нея още по-малко. Той ще си стои край нея, ще
си я гледа, ще й говори. Подреди стаята като за гости. Прибра и разтреби
всичко. Да е чисто и светло, както тя обичаше. Погледна пак към нея, приближи
се и коленичи. Залепи устни върху нейните студени устни и дълго остана така.
Последната им целувка. Помилва косите й, оправи якичката на роклята, после
стана, оправи роклята надолу, погледна към нозете й. Беше й обул обувките,
които й отиваха най-много. Хареса я и бавно приближи до прозореца. Седна на
стола до него, загърби виелицата навън и отправи поглед към нея. Нощта
проничаше зад скрежасалите стъкла, а той подпрял глава на ръката си, отправил
поглед към своята голяма любов не усещаше нищо, нищо не виждаше. Искаше да
бъдат само двамата, само той и тя, и тяхната любов. Сърцето му изнемогваше от
мъката, от любовта, от загубата и все по-рядко изпращаше топлина към
замръзващото му тяло, а той все натам гледаше - към нея, към любовта на живота
си. В ледената бяла стая бяха само двамата и тяхната голяма любов.
Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.
по истински случай
в памет на мои съседи
баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години
Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.
по истински случай
в памет на мои съседи
баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар