Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Бъдни вечер

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови.  Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я,  амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.

-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.

Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:

-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.

Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.

В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече  почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.

-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.

Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше  и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?

Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,”когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре”. Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.

Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се  засмя и ми обясни:

-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник”.Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?”. Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.

Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.

Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.

Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.

Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя  ограда, правеше преспи.  Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска” керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се  и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото  е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.

Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони  и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.

Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека.  Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село.  През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.

Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли,  само свети”- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата.” По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега  даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.

Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:

-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.

Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.

Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.

-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.

Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи”.

Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:

-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме  по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.

-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.

- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.

-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да  звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.

„Имението” на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.

-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга  местност.

Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.

-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.

-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти,” по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.

Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.

-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки  и греяна ракия, „по една” в малки керамични чашки.

- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.

Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи  преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане”. Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с  опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.

Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от  тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене  Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.

По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече  било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.

-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти  как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова  решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.

Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич  върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил  коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.

Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият  Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна  както в старите къщи, а съседната стая -спалня.

-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и  така… - замечтано завърши младата жена.

Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.

После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.

-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.

Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо.  Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Как дойде Новата 19…година

Току-що бяхме вечеряли. Майка раздигаше масата, дядо протегнал крака  и скръстил ръце на гърдите си почиваше на миндера. Баба седна до мене на малкото столче. Щеше да ми разказва приказка. Татко влизаше и излизаше навън. Бързо се прибираше и с него в стаята връхлиташе зимната виелица. Продължаваше да сипе сняг, беше натрупало и аз се радвах от сърце, че утре ще ме повозят на шейната. Бях малка още и не ме пускаха с другите деца, но баба или татко винаги намираха време да ме пързалят с малката шейничка. Дори понякога стъпвах на оборската лопата, хващах се за дръжката й и баба внимателно ме возеше по дворчето отпред. Ей така, като бонус както бихме казали днес.

Беше хубаво, радвах се, а близките ми бяха весели.

Някой почука на вратата. Зачудих се и погледнах към баба. Всички замряха, ослушваха се. Кой ли чука в тази виелица? Портата беше залостена, навън е тъмно, крак на чужд човек не можеше да стъпи в двора. Кой ще чука на къщната врата. Баба стана, дядо се усмихна под мустак, а майка попита: „Кой е?” Чукането се повтори. Бях малка, страхувах се, нищо, че стаята беше пълна с възрастни. Станах и аз. Майка отвори вратата, аз надникнах иззад бабините поли…Какво мислите, че видях? Най-приказното нещо на света, което до този миг бях виждала в краткия си живот. В стаята електрическата крушка внезапно изгасна. През вратата се провря малка, красива елхичка, отрупана с гирлянди от пуканки, с висящи проблясващи в станиол бонбони, с алена звездичка на върха. Свещички горяха по клоните й. Висок, стар дядо с дълга брада, очила и огромен кожух, с нахлюпен калпак влезе заедно с много сняг в стаята. Изведнъж стана тясно и мразовито. Всички наоколо се изправиха, а аз държах здраво бабината ръка и стоях все там зад нея.

-Има ли тука едно малко момиче на три годинки? - запита самият дядо Мраз, защото това беше той, дошъл с тази прекрасна елхичка у дома. Страх скова детското ми сърчице и не смеех да отговоря. Не можех да издам дори звук.

Вместо мене отговори майка. Татко ме взе на ръце и ме повдигна до елхичката. Гледахме се с дядо Мраз. Черните ми очета бяха широко отворени. Не мръдвах.

- Момиченце, ти слуша ли големите тая година. Добро дете ли беше? Научи ли някое стихче, песничка?.

Беше изключено да му отговоря. Цялата стоях вцепенена.

Отново заради мене отговори майка. Тя ме похвали,че много съм слушала, че бързо раста и скоро ще стана голямо момиче. Тогава дядо Мраз се засмя гръмогласно и каза:

-Щом си слушала, щом знаеш и стихчета тогава за тебе има подарък и една изненада. Ето, тук, в тази торбичка ти нося подарък. Изненадата е, че през Новата година ще станеш кака. Ще ти се роди братче или сестриче, а ти ще станеш голяма, ще станеш кака. Ще помагаш на баба и на мама да гледате бебето.

Дядо Мраз ми подаде торбичката, отворихме я с татко, а от нея се показа прекрасна кукла - с черна коса, сини очички, обута в червен голф и жълта блузка. Занемях от възхита. Веднага кръстих куклата Снежанка.

Дядо Мраз се сбогува с мене, с близките ми и излезе в тъмното, на студа и в снега. Замина при другите деца от махалата.

Още треперех от страх, но в ръката си държах прекрасната кукла Снежанка, пред мене на масата пукаха запалените свещички на малката елхица, която дядото остави за мен. Най-радостното и тайнствено нещо беше новината,че ще имаме бебе, че ще стана кака. Колко хубаво!

……………….

На другата сутрин когато отворих очички, майка ме погали по главата, целуна ме и ми съобщи,че Новата година е пристигнала малко след дядо Мраз. /Тогава така се наричаше у нас Добрият старец/

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Бяла любов

Вятърът виеше, виелицата въртеше снежинките шеметно, снегът засипваше градините. Къщята клекнали на топло, сгушени дремеха. Мразът отдавна беше влязъл на пръсти в стаята и бавно сковаваше всичко. Беше светло и тихо.
Мъжът обърнал гръб на прозореца, на белотата навън, на целия свят гледаше нея. Не помръдваше с нищо, дори с клепачи, гледаше само нея. Полегнала там, на леглото. Така красива беше както в първия ден, в който я видя. Много отдавна, преди 40 години. Първата му жена се разболя от рак и си замина от света толкова бързо, че той дори не успя да се сбогува с нея, не успя да й каже колко я обича. Не искаше вече нито къщата им, нито красивата градина подредена от нейната ръка, нито двора за чудо и приказ. Продаде всичко и се махна. За Пена му бяха говорили колегите. Изстрадала жена, бездетна. Водила мъж пияница, останала вдовица, тиха и скромна, защо да не се приберат и да заживеят двамата. Отиде да я види. Потъна в големите й, по детски учудени сини очи и сърцето му завинаги остана в тях. Заживяха. Той-грижовен, работен, уважителен, не даваше прашинка да падне отгоре й. Тя домакиня, прибрана, спокойна не вярваше, че този мъж е неин, че се грижи за нея, че я обича с цялото си сърце. Винаги бяха заедно, в къщата, градината, двора, на гости, на разходка, по работа. Неговият син я прие, а и тя него. Идваше им на гости с децата си. Бяха щастливи. Годините минаваха, старееха спокойни. Само една мисъл тайно го глождеше. Той беше по-голям 6 години, какво щеше да стане, ако пръв си отиде от света? Кой ще се погрижи за нея? Тази тревога тайно късаше сърцето му, но нейното сърце беше болно. Когато разбра за болестта й, той удвои грижите си. Не й даваше нищо тежко да прави, само да му готви и да е около него. Всичко си имаха, нищо не им трябваше, а от всичко най-много имаха любов и уважение. Винаги се държаха за ръце, винаги заспиваха прегърнати. Така стана и тая вечер. Прегърнаха се, целунаха се и си казаха лека нощ. Сутринта, преди още да отвори очи той усети страшния студ в ръцете си. Беше спокойна, притисната в него, но не му се беше обадила, да не го тревожи. Заминала беше в този сняг и студ, сама тръгнала за там, откъдето път назад нямаше. Нямаше сили да я пусне, да стане. Искаше да вика за помощ, да я моли да се събуди, да извика съседите, лекар, но вече беше срещал страшната гостенка и знаеше колко неумолима е тя когато дойде за някого. Събра сили и стана. Зашета в несвяст край нея. Облече й най-красивата рокля, беше много студено, затова върху роклята сложи чудната синя жилетка, която сам й беше изплел на плетачната машина. Направи я синя, защото синьото най-много й отиваше. Среса я, приготви я. Целуваше лицето й, ръцете й и й говореше както всеки ден, нямаше сили дори да заплаче. Не знаеше какво ще прави без нея.

 Не помнеше колко време мина от сутринта. Мярна се само мисъл, че много отдавна е сам, навън беше притъмняло. Отпусна се на леглото, прегърна я и така изкара нощта, нижейки пред очите си целия им живот. Сутринта беше вече решил. Няма да вика чужди хора. Не му трябваха, а на нея още по-малко. Той ще си стои край нея, ще си я гледа, ще й говори. Подреди стаята като за гости. Прибра и разтреби всичко. Да е чисто и светло, както тя обичаше. Погледна пак към нея, приближи се и коленичи. Залепи устни върху нейните студени устни и дълго остана така. Последната им целувка. Помилва косите й, оправи якичката на роклята, после стана, оправи роклята надолу, погледна към нозете й. Беше й обул обувките, които й отиваха най-много. Хареса я и бавно приближи до прозореца. Седна на стола до него, загърби виелицата навън и отправи поглед към нея. Нощта проничаше зад скрежасалите стъкла, а той подпрял глава на ръката си, отправил поглед към своята голяма любов не усещаше нищо, нищо не виждаше. Искаше да бъдат само двамата, само той и тя, и тяхната любов. Сърцето му изнемогваше от мъката, от любовта, от загубата и все по-рядко изпращаше топлина към замръзващото му тяло, а той все натам гледаше - към нея, към любовта на живота си. В ледената бяла стая бяха само двамата и тяхната голяма любов.

Сутринта, когато внуците им дойдоха да си честитят Новата година не ги посрещна никой. Прагът беше засипан от виелицата, коминът не пушеше, тишина и мраз беше навсякъде. Разбиха вратата. В стаята ги посрещнаха белите снежни лилии на една голяма любов. От света си бяха заминали и двамата. Пак бяха заедно там, в отвъдното. Любовта им беше победила дори смъртта.



по истински случай

в памет на мои съседи

баба Пенка на 80 години и дядо Боян на 86 години

---

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Новогодишен спомен

Някога зимите бяха дълги, с много сняг и студ. Може на мене така да ми се е струвало защото съм била малка. Да, нямаше и вируси, тогава настивахме. От игра на пързалката, от бой със снежни топки или правене на снежни човеци. Както беше споменал някой тия дни, нямаше и непромокаемите днешни дрехи, та се връщахме в къщи „мокри до кости”. Тогава майките ни първо събличаха тежащите от ледена вода дрехи, после ни нашляпваха едно хубаво задето сме играли доста над разрешеното време в студа и снега и чак тогава започваха лечението ни. Разтривка с ракия „първак”, напушване с бял и лют дим от посипана върху живи въглени захар, /при което ние викахме колкото сила имаме и се дърпахме, а димът влизаше още по-дълбоко в зачервените ни гърла и си вършеше лечебната работа/. После ни правеха компрес на гърлото пак с вездесъщият „първак”, накапан върху серява вълна /това е непрана овча вълна/, върху нея слагаха парче вестник и бабината кърпа здраво вързана около вратлето ни „на компрес.”. Естествено, че глътвахме задължителният байер аспирин, защото с него се лекуваше всичко, той беше панацеята тогава. Напълваха добре печката с дърва и ни завиваха до брадичките с дебелият вълнен юрган. На сутринта бяхме като нови, здрави и готови за нови подвизи.

Та в една такава зима, точно преди Нова година имах нещастието да настина и да се разболея. Снегът беше  натрупал, пъртините из селото бяха дълбоки, едва се виждах когато отивах на детската градина. Майка ми реши,че ще постоя няколко дена в къщи. Имало време до Новата година, ще отида на градина. Минаха болничните дни и аз най-после пристигнах в детската градина. Приятелките ми веднага ми разказаха,че подготвяме програмата вече, че стихчетата са раздадени. Репетира се всеки ден. Най-интересното в надпревара ми разказаха: другарката Дора е правила избор /тогава не беше кастинг/ на дете, което ще дирижира една от песничките. Днес ще изпита и мене дали мога да се справя. Тогава ще реши кое дете ще бъде диригент на първата песен, с която ще започне нашата малка програмка.

Без дори да ми дойде на ум или да предположа след прегледа бях избрана аз. Другарката ми показа как се прави, опитахме, получи се много добре и аз бях определена за диригент на малката ни група.

По това време тържеството за Нова година се правеше в читалищния салон. Децата изнасяха програма, а възрастните от селото бяха публиката. В салона се правеше огромна елха. Вълнуващо и интересно беше. Програмата откривахме ние, децата от детската градина, после се редяха номерата на учениците от училището.

Моята майка беше скопосна жена, с изключителен усет към красивото. Тя реши,че не мога да изляза да дирижирам облечена как да е. Тогава бяха бедни времена, все още нямаше толкова стоки по магазините, а и да имаше, кой ще ти дава пари за официално облекло на шестгодишно дете. Дреха, която ще се облече веднъж и после ще остане неупотребявана. Майка умееше да шие дрехи, имаше шевна машина в къщи и ми спретна красива рокля. Нейна леля живееше в Америка. Понякога изпращаше колети с дрехи. Властите не позволяваха тези дрехи да са нови, непременно трябваше да са употребявани, дори скъсани. Тогава лелята се беше изхитрила и изпращаше красиви, почти нови дрехи, които умишлено повреждаше. Срязваше в някой край полата на рокля или пък правеше петно от кафе на място, което може да се изреже лесно и дрехата да се употребява или преправя. Та от такава рокля, тъмно-червена на бели дребни цветенца от памучно кадифе, майка ми уши рокля. Красива. Имаше и едно парче копринено кадифе, лилаво-червено, едноцветно,от което тя направи якичка, маншети и облече копчета. Тези копчета заши  за декоративна украса  предницата и на ръкавите от китката до лактите. От същата материя съши коланче. Роклята стана за чудо и приказ.

Дирижирах песента „Тихо се сипе първият сняг” /вярвам,че се усмихвате и си я спомняте всички/, бях щастлива. После много майки идваха при нас да видят роклята, да питат майка откъде е платът, коя шивачка я е ушила и ме въртяха на всички страни за да я огледат добре.

След програмата възрастните разместиха столовете, сториха място за игри на нас децата, извадиха сладкиши, които бяха изпекли и донесли. Започна голямата игра и олелия, черпене със сладки, пуканки, музика от акордеон, после идваха дядо Мраз и Снежанка.

Какво по-голямо щастие за децата от новогодишно тържество.

Ето така, преди много години най-неочаквано станах за няколко минути диригент и красавица с интересна рокля.

Това новогодишно тържество не забравих до днес, въпреки годините, изминали оттогава.

Честита Нова година на всички.

Милка Маркова