Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

Тиха и златна

Ширнали се и прегорели, закатерили се нагоре, нагоре поляни. Тук-таме из тях бухнали китки дървета крият в дънерите си изворче, дало начало на поточе, което бърза надолу, за да стигне спокойните зеленясали води на близкото дере. По жиците край пътя все по-малко птици се събират за далечен път, а другите, които имат смелост да останат и през зимата се реят волно из есенното небе, тук-таме осеяно с накъдрени бели облаци. Обагрила се, гората  жълтее, червенее и какви ли не краски още шарят палитрата й. Отрупани с плод шипки и глогинки свели клони до земята подготвят храна за птичките през зимата. Проснали се на шир и длъж изорани ниви, успокоени подир летния труд са се приготвили за идващата зима. Слънцето грее топло и укротено, гледа с любов божия свят и бавно обхожда небосклона. Безкрайна нега и благодат владее поля и баири. Последни цветя кичат тревите. Тиха и златна есента шета, приготвя земята за зимен сън.

Милка Маркова

Търновска легенда

Посвещавам на хората от родното село на съпруга ми.

Поточето  тихичко бълбука, крие се в тревите срамежливо, блясва тук-таме с малкото си огледалце и се усмихва на небето. Зелени камъни и сочна тревица край него бележат пътя му. Наоколо е тихо, тихо… Огромни дървеса и обрасли с трънаци поляни скриват руините на болярската твърдина и малкия  манастир. Всичко тъне в забвение…

Още когато на Царевец  пристигна вестта за кончината на Царица Кера-Тамара в  двореца  разбраха, че вече няма прошка - турчина ще мине Хемуса. Царят и болярите подготвяха крепостите, войската, народа.

Три месеца Търнов държа на обсадата. Три месеца турските войски вървяха през прохода към престолнината. Прииждаха, обсаждаха крепостта, грабеха по пътя си и убиваха.

Чифлика на болярина Трошан имаше малко жители, а войска набираше от съседните села. Всички войници тръгнаха  за  Търнов. Малкото, които останаха отдавна стояха по бойниците. Трошан разстани защитниците и за пореден път огледа стените на твърдината, портата.

Привечер когато слънцето кървавочервено залезе зад отсрещните баири и в близкия манастир „Светого Марко” забиха камбаните за вечерня, игуменът посрещна в килията си болярина. Плътно затвориха тежката дъбова врата и дълго останаха насаме. Когато превали полунощ  няколко монаси пренесоха в тайните подземия всичката скъпа църковна утвар, богатите дарения от царя, ктиторите и гостите на манастира, светите книги, увити във восъчно платно. Всичко беше скрито и затворено. Чуждо око и ръка трудно можеха да открият входа към тайниците. Манастирът и болярската твърдина се готвеха за бран.

Чифликът беше в Усоето и от прохода трудно се виждаше.

Турците чули камбаните на „Светого  Марка”. Отбили войска, намерили  пътя и съгледвачите донесоха задъхани грозната вест. Идат!!!

. Първите лъчи на слънцето свариха врага току до манастирските порти. Напираха отвсякъде. Други, съзряли навътре сред дъбака стените на болярския дом затичаха нататък. На юруш отпочиналите разбойници атакуваха , шепата смели защитници не устояха. Портите бяха насечени, разбити и сганта нахлу  с победоносен вик. Влетяха в кичестите дворове, газеха тревата, хвърляха покъщнината, гонеха животните, доубиваха защитниците, грабеха. Монасите от манастирчето посичаха на място, а успелите да избягат потъваха в дъбравата. Сред църквата нападателите завариха само игумена. Застанал  гологлав, под купола, той посрещна друговорците. Първият турчин връхлетя върху белобрадия старец с изваден ятаган и вдигна ръка да го посече. Гръм удари от църковния купол, светкавица слезе в ясната утрин върху му и друговерецът падна мъртъв на земята. Турците занемяха за миг, невярващи на очите си и с викове „Аллах” хукнаха навън из църковните двери, из манастирската порта, назад към прохода.

Пламъците на пожарището вече бяха обзели болярския дом, манастирските килии, близките дървета. Трупове на монаси и войници, на избити турци се въргаляха в чистата до преди час трева.

….

Късно вечерта в близкото село Присово селяните видели да влиза игуменът на техния манастир „Светого Марко”.  С окъсано расо, с безброй рани по тялото, с обгорена брада. Приели го селяните като светец, погрижили се за него.

 Над Търнов и земите български паднала петвековна тежка нощ. Обрасъл с бурени и храсталак големият и красив чифлик на болярина Трошан, времето съборило зидовете и чардаците на манастира, църквата рухнала. Само българите от Присово не забравили святото си манастирче. Местността и до ден  днешен наричат „Стого Марка”, а много мъже в селото носят името Марко.

Легендата за Трошан и манастира „Свети Марко”, и до днес е жива. Мястото се намира в пределите на сегашния Военен завод, между хълмовете в дясно от пътя, който влиза в старопрестолно Велико Търново откъм Хаинбоаз. Земята е скрила и запазила в себе си богатствата и историята. Запознати казват, че само по кладенчето, което блика в корените на голям дъб, израсъл до църковния олтар човек може да открие къде е била светинята -манастирът „Светого Марко”. Разкопки там не са правени заради особеността на обекта. Смята се, че едно от многото търновски съкровища все още лежи в земята защото богата е била българската столица. Въпреки злата си участ търновските владетели са успели да скрият имането на държавата за идните поколения. Остава само земята да ни го върне.

Милка Маркова

Балканта /Балканът/

Балканта /Балканът/

Спомняте си, мили приятели, онова пътуване с мой близък по Балкана. Търсеше си къща и там се срещнахме с американката Койка и нейният съпруг. Край една чешма. Спомняте си разказът ми „По българско“, нали?

Много  път  извървяхме тогава по черните планински друмища. Насладихме се на  дълбоки дъбрави и високи като храмове букови гори. Спирахме на открити поляни, закътани сред неочаквани гори, с разлюляни треви и нацъфтели цветя. Посядахме в края им на сянка или пък на открито и дълго слушахме жуженето и цъкането на хиляди божии твари, скрити из тях. Дочувахме тайнствени звуци между дърветата, внезапно откривахме малки чешмички край незнайни пътечки. Ледена и сладка вода се лееше от чучурите им и даваше начало на малки поточета.

Не ни се искаше да свършва нашето шетане из планината. Все си казвахме, че открием ли следващото село, се връщаме, няма да ходим по-нагоре. Всеки път откривахме нови прелести, различни къщи , по които гадаехме за живота на отдавна отминалите им обитатели. Понякога срещахме останал от миналото балканджия и дълго си говорехме. Дори оставахме да нощуваме заради настояването на зажаднелите за дружина хорица.

Моят познат избираше и избираше къща, а аз вече бях събрала какви ли не истории за бъдещите си  разкази. Мислех, че няма какво да ни изненада повече, нито кого да срещнем по-интересен от предишните срещнати.

Както се случва в приказките и в живота всичко става неочаквано. Пред очите ни се мержелееха къщите на следващото селце. Заклехме се, че това е, разглеждаме и се завръщаме. Обръщаме колата и газ докато слезем до най-близкото градче с хотел. Пътят слезе надолу, срина се в ниското, прескочи едно доста шавливо поточе и се задъха нагоре из гората. Малко преди да изскочим от дъбака пред нас се рейна светла, широка поляна. Колата сякаш сама спря край пътя. Като омагьосана слязох и пристъпих напред. Поляната светеше неземно красива. Бели цветя люлееха нежен цвят върху тънки стъбълца. Мамеха при себе си и навътре към поляната. Обърнах се назад за моя спътник, а той, излязъл навън, стоеше подпрял брадичка върху колата със засмени очи. Махнах му да дойде и стъпих на слънчевата поляна. Отнякъде се зачу силен, стори ми се изплашен вик. „Стойте, стойте деее, не стъпвайте там, спрете се ви казвам“. Озърнах се прекрачила  вече на поляната. Змии ли има тъдява, кой вика, защо? Срещу ни из дърветата се зададе възрастен мъж. Махаше с ръце и викаше с всичка сила. Спря се в края на гората и продължи да ни прави знаци с ръце да спрем и да останем на място. Изгуби се от погледа ни и докато се чудехме кой е и какво ли иска от нас, човекът приближи от лявата ни страна. Беше мъж около нашите години. Побелял, с панамена шапка на главата, върху темето му провесена голяма мъжка кърпа да пази сянка. С тояга в ръката и торба през рамото.

-Ха, добър ви ден и добре сте дошли тъдява. Добре, че ви видях, щяхте да си направите голяма беля.

Чудехме се, а той ни поогледа и рече:

-Никакви змии няма по поляната. Я погледнете и се ослушайте. Там даже щурци не щурят, а не ви ли прави впечатление, че цъфтят само бели цветя.

Не, нищо не ни направи впечатление, само красотата на тази сияйна горска поляна. Затова искахме да се поспрем, да й се порадваме, да си направим снимки. Самодивска поляна била. Хорище самодивско. Не се стъпва, нито минава, не се остава. Не дай, Бог, да поседнеш или полегнеш , умираш до вечерта. Стори ми се доста преувеличено, но слушах разказа на мъжа. После редовните питанки откъде сме, накъде отиваме . Той бил от махаличката, чийто къщи са на близо. Покани ни да му погостуваме и всички заедно се качихме в колата. Не след дълго вече седяхме в спретнато дворче, с дантелена сянка от околните дървета, стара, прастара асма, нацъфтели цветя. Васил, така се казваше новият ни приятел, живееше в махалата сам. Обикновена, тривиална история. Историк, живял и работил в голям град, децата по чужбина, жена му заминала да им помага в отглеждане на потомството и там се споминала. Далече, зад океана. Викали го децата му, не че не са го викали, но не искал живот в чужда държава. Той, човекът, който цял живот изследвал останки от българската история, искал да живее тук, у нас. Българин си е и в България ще почиват кокалите му един ден. Дал жилището под наем, събрал си книгите, записки и материали, малко покъщнина, седнал в колата и право тука. Къщата в дъното на дворчето е дядовата му. Така и не я продали, нито разделили баща му и чичовците. Той и братовчедите му също. От всички останал жив само той, бил най-малкият. Затова пристигнал тука и останал. Вече пет години. Свикнал. Обикнал мястото. Първо живеел само със спомените и с разказите на едно-единствено семейство все още живи хора тука. После създал свой живот и затрупал спомени. В една близка махаличка, на три километра само, има две жени, братовчедки, на неговата възраст. Едната никога не излизала от селото, а другата живяла в  младостта си къде ли не, се прибрала на стари години тука. С тях общува когато не пише и не се разхожда. Идват му на гости, носят му сладкиши, понякога топла питка. Той пък каквато има работа за мъжка ръка, кога отиде при тях я свършва. Ей така си другаруват.

Направи ни кафе, извади от мазата студена, много приятна напитка. Гледаше учудените ни физиономии и доволно се усмихваше. Обясни ни, че напитката е приготвена от цвят на свирчовина. Той не знаел как става, но двете му съседки правели за себе си и за него. Правели също напитки от ферментирали диви череши. Варели сладка, едната от тях умеела да прави и маджун от диви круши. Той пък цепел дървата за тях и за себе си. Ходели заедно да берат билки. Когато имали нужда от покупки, натоварвали се в колата и заедно отивали до недалечно голямо село.

Сладко разказваше новият ни приятел, отпивахме от каймаклията кафе, от прекрасната напитка. Над нас дърветата нежно шумяха, птича песен се носеше, кълвач почукваше наблизо. Голямото куче на Васил лежеше в краката му, повдигаше понякога поглед с премрежени очи към него и после отново полагаше глава върху лапите си.

- Хубаво ми е тука и спокойно. Не ми липсват други хора. Е, няма покритие навсякъде на телефоните, но на стотина метра от къщата ми има едно баирче, там се лови сигнал. Имам ли нужда да чуя съседките или някой друг намирам начин да се обадя. За тока се разбрахме с енергото, има ток засега. Правя си разни подобрения из къщи с подръчни материали. С храната се справям. Аз садя картофи, боб, а моите приятелки отглеждат зеленчуци. За обща консумация. Разбираме се без да си пречим. Зимата кога си ходим на гости, гостуваме по цял ден. Чета им от моите книги, разказвам им за работата си по археологическите обекти и музеите. Те плетат, готвят и така минава денят.

Сладко си говорехме, времето летеше приятно и безметежно. Най-неочаквано усетих силно главоболие. Нямаше причина. Въздухът чист, кръвното ми добре, не бях напрегната. Зачудих се, ставаше нетърпимо. Наложи се да полегна вън , на просторния чардак където Васил имаше широк одър. Той дръпна спътника ми настрани, чувах ги, че нещо загрижено си говорят. После в просъница изпих чаша топъл чай с някакъв свеж и приятен дъх, положиха студен компрес на челото ми, отново с някакъв приятен мирис на водата. Неусетно съм заспала. Събудих се в късният след обяд освежена и с отшумяло болка. Погледнах на двора. Двамата мъже бяха потънали в тих разговор. Отсреща се синееше планината, верига зад верига. Тъмни, вековни гори, светло зелени склонове и пак синьо небе, далнина. Приятен ветрец нежно галеше лицето ми, покой и наслада беше навсякъде.

-Разбра ли сега за какво ти виках да не стъпваш на оная поляна – обърна се Васил към мене – самодивско, такова ти беше главоболието. Добре, че само стъпи с единият крак, че не навлязохте и останахте. Като нищо щяхте да отлетите с тях във висинето.

Гледах го и се чудех шегува ли се с мене, учен човек, историк при това.

- Не се чуди. Покрай професията си съм се научил да не гледам с насмешка на легенди, предания, вярвания. Много пъти те са ни насочвали към доста големи открития. Това за самодивите, съм събирал и разпитвал през целия си живот, а за тази поляна научих от местните и сам изпитах върху себе си същото като тебе. От тях научих и противодействието, и лечението. Може би мирисът на цветята предизвиква главоболи, гадене, по-лоши неща, но човек не трябва да пренебрегва знанията на тукашните хора.

Разбира се, че останахме за вечеря и при Васил. Не му позволихме да вади от своите запаси. Ние носехме провизии, приготвихме храната, а той сложи студена сливова, от напитката, с която ни посрещна, орехови ядки и козе сиренце. Говорихме и говорихме удобно седнали край масата на старият чардак. Кучето лежеше на най-горното стъпало, надигаше глава, щракваше зъби на някоя нахална твар и отново затихваше. Хлад повяваше, щурци запяха, някаква птица тайнствено се обаждаше от тъмнината. Васил тихо продума:

- Затова съм тука, за ей тая благодат, тишина и спокойствие. Туй, което ти дава Балканта, не можеш нийде намери по света. Където и да ходиш. Балканта е моето място, тук е животът ми. Семето ми тук е покълнало, тук ще почива дънерът на дървото ми.

Милка Маркова