Благословията на Господ

Слънцето пребледняло от жегата поглежда все по-често към запад. Бахлъка засинил в далечината го влече неудържимо. Да се търкулне зад баира му и да се отдаде на почивка. Примамени, горещините бързат след Райко, напускат бавно падинките, сенките край деренцата и поемат нагоре. Нагазват в светналите полянки, изпъстрени с поувяхналите главички на цветята, пълзят и те къмто заника на слънцето. Кривата върба долу в ниското, врасла в себе си стебло, широко разперили клони, се мъчи да види отражението си в единственото по-голямо вирче, непресъхнало още от жегите. Деренцето изцежда малкото останали свежи струи вода за да го напълни, да има къде да цапа бялото ято гъски на баба Мария. Гонят се из вътре, пляскат с криле, грачат и съскат една срещу друга. Всяка иска да загребе повече вода с крилете си и да я излее върху белоснежните си пера.

Подпряна на дълга, гладка тояга под сянката на върбата стои баба Мария. Радва им се, оставя ги да се къпят на воля. Рано е още доде падне летният мрак. Да поцапат из вира, тогава ще ги подбере към къщи. Гъските не са вярване. Има дни като днешният, уж са на близо, уж ги чуваш, че са пред къщата, прибрали се. Потърсиш ги към надвечер, няма ги никакви. Тръгваш да ги търсиш, маеш се из махалата, надничаш в съседните, завираш се по безбройните дерелици, няма ги и ги няма. Болят я краката баба Мария, не може да обикаля дълго, а пущините понякога излизат из селото и отиват чак в коренежите. Там има или ожънати вече ниви, или зазрели мисири. Отиват, ненаяли се, да кълват. Случвало се е месечината да ги огрее, а те още там. В такива вечери баба Мария обикаля подпирайки се на вечната си тояжка, мърмори, ядно попклаква и нарежда:

- За кого ги гледам тия проклетии, нали за тях. Ама кой е тука да ми помага. Да ги търся, да ги храня, да ги броя дали някоя не е напълнили чужда тенджера. Няма кой да ми помага, за какво ражда човек деца?

Днешния следобяд пак я разплакаха пустите му й гъски и тя в яда си заръча да кажат на сина й да си дойде. Загубила е гъските да му кажат и няма крака да ги търси. Да му кажат, че плаче и седи вън , на пейката.

Еееех, синът й, Марин! Първото й чедо е той, радостта и късметът в живота й. Едно време като беше мома, баба Мария беше хубавицата Мария. Едра, бяла и червена, с големи, омайни сини очи. Тънка снага и пълна пазва, стройни крака. Нямаше ерген да не въздиша по нея. Беше ходила слугиня по Софията, имаше хубави дрехи, градски. Разлюляни поли, копринени блузки. Като се премени всичко трепти по снагата й. Гердан слагаше на вратлето си, спускаше се той към разтворената й пазва. Не един ерген понечваше по седенките да го оправи и намести, че се е подпъхнал под якичката на копринената й блузка. Тъй, ама туй право се падаше единствено  на Ивана. Иван и той личен, висок, и той синеок, сериозен. Здрава ръка имаше Иван /Божккеееее, отиде си и той и я остави саминка/, свиеше ли я около кръста й, сърцето на Мария замираше. Любеха се вече година, но все не смееха да приказват със старите. Тогава Мария усети, че е непразна, че носи дете под сърцето си. Страхът обхвана и двамата. Силният мъж Иван не отричаше детето, не, страх го беше как ще кажат на старите. Решиха и двамата,    че ще отидат в близкия град при доктор. Да видят как, какво ще правят после. Напълни кесията Иван, качиха се на трена и се озоваха пред вратата на женския доктор. Възрастен човек, с очила на носа като всеки доктор. Огледа ги, покани ги вътре, разпита ги, изслуша ги. Помълча дълго, а те не смееха дъх да си поемат. После докторът ги погледна в очите и тихо започна:

- От едно село сте, обичате се както сами казахте. Мислите сватба да правите. Защо ще убиете това невинно детенце? Защо! Питате ли се как ще го сторите, как ще живеете с това, кога създадете семейството си. Как ще родите другите си деца и дали Господ ще реши да ви даде други, след това убийство?

Мария и Иван мълчаха объркани, засрамени, изчервени и попотени. Гледаха в земята и не смееха дори да въздъхнат.

- Я, сега чуйте ме. Мене е най-лесно да ви взема парите и да ви пратя да си вървите. Вдигнете се, идете си на село и пъраво при вашите. Целувайте ръка и гласете сватбата. Не казвайте никому, знайте си само вие вашата тайна. Като наближи времето, Иване, доведи Мария при мене. Обещавам ви едно хубаво като двама ви бебе. Хайде, Бог да благослови.

Баба Мария се завърна от спомените си, защото зад гърба й изтопуркаха тежки стъпки. Обърна се и видя Марина. Нейният хубав Марин. Дошъл си беше, получил хабера.

- Майко – ядосан и задъхан започна синът й. – какви ги вършиш пак. Ей ти гъските, защо си заръчала да си дойда. Нали знаеш, че трябва да почивам преди работа. Влак карам, не е шега, толкова хора возя, трябва да съм бодър. Ти знаеш ли, че с бързият влак си идвам, нямаше пътнически по това време, знаеш ли? Колегата ми се съгласи да наруши всички правила, намали на завоя при изхода от дефилето, да скоча от влака. Знаеш ли майко? Кога ще се прибера, кога ще почивам? Тия гъски догодина да не ги виждам.

Баба Мария го слуша, усмихва се и се радва. Млад е, ще си почине бързо. Прав е, работата му е сериозна, отговорна. Машинист е, кара пътници. Ама като живее в града…, е близко е градът, идва си винаги когато може, но за нея все е малко, все се чуди за какво да го извика, че да е около нея.

Нейният Марин, нейният син, нейната радост в Живота. Благословията от Господ както беше казал старият доктор.

„Благодаря ти Господи“ – думаше на себе си баба Мария и вървеше след гъските пред сина си на път към къщи.

Милка Маркова

Психоаналитик от стари времена

Затрупал снегът де що има по земята. Селото стихнало, улиците пусти. Комините пушат, но димът се стеле ниско, да не издаде някому, че тук има къщя. Пъртините прорязват улиците, делят ги на две, провират се навсякъде където е стъпил човешки крак.

Чешмата е наблизо до къщи, но на връщане от нея е нанагорно. Зимата дядо не оставяше жените да носят вода. Грабваще бакърите и кобилицата и набързо слиза за вода. Още от вратата някоя сутрин ще рече на баба:

- Нейке, видях Цоня на чешмата. Отива на лов. Заръча по някое време да идеш да видиш булката.

- Е, хубаво де, ще ида – отговаряше баба. Чудех се защо на стринка Цонювица казват булката. За мене булка е жената на сватбата си, а тя в моите очи не е дори млада.

Щом  хапнехме на обяд, баба ме обличаше добре, слагаше ми шапка, шал през устата и ме хващаше за ръка. Не обичах тоя шал, знаех, че отиваме в „булката“ на чичо Цоню, а тяхната къща е през нашата градина. Дори на улицата няма да излизаме. Баба винаги ме вземаше когато ходи у стринка Цонювица. Тя ни посрещаше във вътрешната стая, където има джамал. Стаята искреше от белота, имаше два големи за селска къща прозорци и вътре струеше светлина. Стринка ми позволяваше да седна на леглото, а това в моето детство беше немислимо. Върху оправеното и изпънато легло децата да седят, скачат или да се търкалят играейки, това беше забранено. После ми даваше дървено човече, направено от мъжа й, на конци. С него си играех и то правеше различни гимнастики в ръцете ми. Та обичах да ходя с баба у тях. Дълги разговори водеха двете жени.

Казвала съм, че баба ми беше лечителка и бабуваше. По онова време вече само на животни защото в селото имаше добре уреден родилен дом. В него бях родена и аз. Баба наместваше изкълчено и лекуваше навехнато. При нея освен за лечение често идваха хора за съвет. Мъже и жени, но повече жени. Какво си говореха дълго не зная, но кахърните хора си тръгваха обнадеждени и после идваха отново, дълго благодаряха на баба.

Та със стринка Цонювица се повтаряха всеки път такива дълги разговори на тих глас. Тя нареждаше нещо на баба, а баба приведена дълго я слушаше. Понякога я питаше нещо, после отново скланяше глава. Друг път „булката“ проронваше някоя сълза. Баба помълчаваше, започваше да й говори, похващаше я за ръката и замълчаваше. Бавно на съседката лицето се озаряваше, просветваше, тя се надигаше и отиваше в кухнята. Донасяше я сушен ошав, я някоя круша или разрязана дюля. Баба подхващаше стара любовна песен тихичко и запасваше хурката с къделята, без която не ходеше никъде. Стринка Цонювица поседяваше с ръце в скута, после вземаше отнякъде заплетен чорап. Разговорът ставаше по-весел, повишаваха гласове, баба разказваше някоя смешна приказка за възрастни. В стаята ставаше по-светло, по-спокойно.

По някое време се зачуваше отропване на обуща, четкане на метла и в стаята връхлиташе зимният студ заедно с чичо Цоню. Той поглеждаше двете жени, лицето му се отпускаше. Понякога казваше на жена си, че й носи лисица, ще обработи кожата и ще занесе зимното й палто да му сложат лисичи кожи. Друг път й носеше заек, да го сготви на вкусна гозба. Тя го поглеждаше и свеждаше глава. Възрастните шушукаха, че чичо Цоню е много работен и кадърен човек, че е свестен. Не пие, не пуши, беден е, но страшно работлив и свестен. С двете  си ръце прави тъй, че нищо да не липсва в къщата му. Ама не случил на жена. Много я обичал, на ръце я носел, но тя не струвала. Така говореха.

Знаех, че е време да си тръгваме. Баба отново ми връзваше шала през устата, но сега не протестирах, защото на изпроводяк двете със стринка си пошушукваха още  на портата. Аз чинно чаках и наблюдавах как малки, накокушинени  врабчета се борят в снега за намерено зрънце.

После баба ме хващаше за ръка, прекосявахме двете градини, на чичо Цоню и нашата и ето ни пред къщи. Дядо, който винаги, дори през зимата правеше нещо под сайваната,  само поглеждаше баба, тя него и влизахме на топло в къщи. Дядо казваше „хммммм“, измърморваше нещо в мустака си и продължаваше работата си.

След години когато пораснах вече бях разбрала, че баба беше и нещо като душеприказчик, по днешному психоаналитик. Ходили сме у стринка Цонювица, за да й помогне баба в преодоляването на семейни недоразумения. Глезеничка била тя, макар, че на онова време рядко се срещаха такива жени и не й било лесно да поеме семейния живот.

Такива спомени имам от времената когато баба ми лекуваше не само болестите на хората, но и Душите им.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Как дойде Новата 19…година

Току-що бяхме вечеряли. Майка раздигаше масата, дядо протегнал крака  и скръстил ръце на гърдите си почиваше на миндера. Баба седна до мене на малкото столче. Щеше да ми разказва приказка. Татко влизаше и излизаше навън. Бързо се прибираше и с него в стаята връхлиташе зимната виелица. Продължаваше да сипе сняг, беше натрупало и аз се радвах от сърце, че утре ще ме повозят на шейната. Бях малка още и не ме пускаха с другите деца, но баба или татко винаги намираха време да ме пързалят с малката шейничка. Дори понякога стъпвах на оборската лопата, хващах се за дръжката й и баба внимателно ме возеше по дворчето отпред. Ей така, като бонус както бихме казали днес.

Беше хубаво, радвах се, а близките ми бяха весели.

Някой почука на вратата. Зачудих се и погледнах към баба. Всички замряха, ослушваха се. Кой ли чука в тази виелица? Портата беше залостена, навън е тъмно, крак на чужд човек не можеше да стъпи в двора. Кой ще чука на къщната врата. Баба стана, дядо се усмихна под мустак, а майка попита: „Кой е?” Чукането се повтори. Бях малка, страхувах се, нищо, че стаята беше пълна с възрастни. Станах и аз. Майка отвори вратата, аз надникнах иззад бабините поли…Какво мислите, че видях? Най-приказното нещо на света, което до този миг бях виждала в краткия си живот. В стаята електрическата крушка внезапно изгасна. През вратата се провря малка, красива елхичка, отрупана с гирлянди от пуканки, с висящи проблясващи в станиол бонбони, с алена звездичка на върха. Свещички горяха по клоните й. Висок, стар дядо с дълга брада, очила и огромен кожух, с нахлюпен калпак влезе заедно с много сняг в стаята. Изведнъж стана тясно и мразовито. Всички наоколо се изправиха, а аз държах здраво бабината ръка и стоях все там зад нея.

-Има ли тука едно малко момиче на три годинки? - запита самият дядо Мраз, защото това беше той, дошъл с тази прекрасна елхичка у дома. Страх скова детското ми сърчице и не смеех да отговоря. Не можех да издам дори звук.

Вместо мене отговори майка. Татко ме взе на ръце и ме повдигна до елхичката. Гледахме се с дядо Мраз. Черните ми очета бяха широко отворени. Не мръдвах.

- Момиченце, ти слуша ли големите тая година. Добро дете ли беше? Научи ли някое стихче, песничка?.

Беше изключено да му отговоря. Цялата стоях вцепенена.

Отново заради мене отговори майка. Тя ме похвали,че много съм слушала, че бързо раста и скоро ще стана голямо момиче. Тогава дядо Мраз се засмя гръмогласно и каза:

-Щом си слушала, щом знаеш и стихчета тогава за тебе има подарък и една изненада. Ето, тук, в тази торбичка ти нося подарък. Изненадата е, че през Новата година ще станеш кака. Ще ти се роди братче или сестриче, а ти ще станеш голяма, ще станеш кака. Ще помагаш на баба и на мама да гледате бебето.

Дядо Мраз ми подаде торбичката, отворихме я с татко, а от нея се показа прекрасна кукла - с черна коса, сини очички, обута в червен голф и жълта блузка. Занемях от възхита. Веднага кръстих куклата Снежанка.

Дядо Мраз се сбогува с мене, с близките ми и излезе в тъмното, на студа и в снега. Замина при другите деца от махалата.

Още треперех от страх, но в ръката си държах прекрасната кукла Снежанка, пред мене на масата пукаха запалените свещички на малката елхица, която дядото остави за мен. Най-радостното и тайнствено нещо беше новината,че ще имаме бебе, че ще стана кака. Колко хубаво!

……………….

На другата сутрин когато отворих очички, майка ме погали по главата, целуна ме и ми съобщи,че Новата година е пристигнала малко след дядо Мраз. /Тогава така се наричаше у нас Добрият старец/

Милка Маркова