Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

 

Земята на розите

Сивееше вече, снегът тихо застилаше притихналото село. Нощта с потайни стъпки  слизаше от гората и влизаше в селото. Прикриваше се зад кюшетата, надничаше през прозорците. Мракът се настаняваше по дворовете и се утаяваше зад дуварите. Уличните лампи едва мъждукаха, притихнали  под ласките на падащите снежинки.

Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа,  хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец.

Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.

Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше,  работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под  звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.

После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още.

Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз,онзи да им поработи,че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха ,че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше  да им каже защо са  парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.

Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите.

Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.

Милка Маркова

Весела случка от младостта

Градът мързеливо се събуждаше. Беше неделя и никой не бързаше за никъде. Слънцето с мъка победи крепостната стена, надникна в двореца, целуна кръста на Патриаршията и се усмихна бащински на старата столица. После сведе поглед съм Янтра и погали калдъръма на улица „Гурко”. Старите търновчани още мързелуваха, не бързаха в тая прекрасна неделна утрин. Улицата беше пуста. Само някоя котка прибягваше тихичко по покривите или се шмугваше в потайна пролука. Откъм новият град по улицата се зададе младо момиче. Ученичка. Отдалече личаха знаците на училището, в което учеше. Дори и рано сутринта беше немислимо да е излязла без униформа. Момичето вървеше бавно, наслаждаваше се на утринното слънце, поглеждаше към среброто на реката и в душата му беше весело. Усмихваше се безгрижно на нещо свое когато долови необичаен шум зад гърба си. Обърна се учудено. Зад нея идваше група млади мъже, курсанти от Военното училище. Вървяха в оформено каре, шегуваха се и тихо разговаряха. Встрани крачеше командирът им. Къде ли отиват толкова рано-помисли момичето. Тих, сподавен смях се чу зад гърба й, последван от строга, силна команда: „Взвод!” - и строен удар върху калдаръма. „Стой! Равнение на дясно, ходом марш” Чат,чат,чат, отекваха твърдо мъжки стъпки по старинната улица. Като един крачеха младите мъже с глави , обърнати надясно. Усмихнати закачливо  и ведри задминаха препъващото се момиче. Командирът й отдаде чест стегнато и напето. Когато отминаха : „Взвод, свободно”прозвуча  друга команда  и младите мъже продължиха пътя  към своята цел..

Развълнуваната младата девойка остана след тях  усмихната. После закрачи към старо Търново. Младост. Далечна младост.

Милка Маркова