Българското франкофонче

Разказаха ми как наше българче, изучаващо френски език /боже, защо ли му е в този англоговорящ материален свят???/ на разменни начала заминало във Франция за цели три месеца. На село. Притеснената майка сто заръки заръчвала да внимава, кой знае какво е това село, какви са условията и т.н. Когато детето се завърнало възторжено разказало,че всъщност това село се състои от десетина къщи на роднини. Баби и дядовци в едната, лели и чичовци в другите, техните деца в третите. Цял род. Всичките обработват лозята си - тяхна обща земя. По професии са различни, някои работят настрани, други само в лозята, живеят в къщите си, но са задружни и щастливи. Не са бедни. Децата им си живеят там, на село, край земята. Училищно автобусче ги откарва в училището, пак то ги връща. Животът е весел, спокоен и щастлив. Не им липсва нищо, живеят добре, а наоколо е толкова красиво. 

Красиво е и в моето родно село. Не само в него, а в цялата ни страна, във всички селца и махалички, но те са празни. Нашето семейство, на родителите ми, притежава три къщи в една махала. Големи къщи, удобни, с обработваеми дворове от по 3 декара, отделно дворовете за отглеждане на животни, водоизточници - самостоятелни, дълбоки и винаги пълни с вода. Пусти и празни днес са имотите ни, изоставени, разградени, буренясали. Нивите разпродадени. Аз и сестра ми със свои жилища в голям град, далече са и роднините на мъжете ни, чийто семейни къщи са в същото състояние. Не са само нашите имоти изоставени, изоставени са имотите на всички ни, почти на 90 % от българите. Пустеят и се рушат, а ние от бедни по-бедни и все назад и назад. 

Защо? Защо ние не съумяваме да съхраним и доразвием наследеното от родители и деди, а все изоставяме и започваме отначало, от нищото. Такава ни е и държавата. Дали ни е останало от неспокойните векове когато сме оставяли богатата си държава и сме потегляли на път за ново място и нова държава? Не зная, но ми стана болно след този обикновен разказ на малкото българско франкофонче за простата френска истина: да не изоставяш имота си, да го разширяваш и поддържаш, а той ще ти се отблагодари, ще ти направи живота по-добър и щастлив, ще опази държавата ти. 

Милка Маркова

Великден от детството

Тогава пролетта идваше мааалко по-късно. Сезоните все още се деляха на четири. Грееше слънце, зеленееше се тревица, синееха великденчета, жълтееха глухарчета, но си беше хладничко. Хладно или не, дъжд или не зададеше ли се Великден жените във всяка къща оставяха всяка друга работа и започваха чистене. Не съм запомнила някога майка и баба, а и другите жени да си кажат: абе тая година имаше дълга зима, много кърска работа, студено беше, дъждовно, ще чистим като се затопли. Един Великден все ще дойде и ще мине. Това не можеше да се случи. Не ги чух и някога да пустосват,че са изморени, че много работа имат, че кога ще стане то, това чистене. Напротив! "Обръщаха" цялата къща, измазваха стаите, в които цяла зима се е палило печка, измиваха прозорците, а тогава нямаше препарати за чистене. С вестници и чиста вода. Чергите и килимите задължително минаваха през пролетните води на селското дере. Ревниво вардеха децата и мъжете да не нанасят повече боклуци вкъщи. През Страстната седмица /по-късно научих,че така се наричала/ почти нямаше какво да се чисти. Ще изгладят някоя покривка, перденце ще закачат. Не съм запомнила дали в четвъртък или в събота червяха яйцата. За мене нямаше значение, важно беше,че напълваха кошницата /същата като тази на снимката в началото/ с боядисани яйца. Запомних време, когато се боядисваха дюс, т.е без украса. Запомних и времето когато започнаха майка, и приятелките й да украсяват яйцата с мрежички, и тревички, с рисувани букви. Няма никога да забравя козунаците, които се месеха по къщите. Задължително майка и баба се изкъпваха преди това. Запалваха буйно печката в кухнята и "вътрешната" стая, месеха, съветваха се, слагаха ги да втасат на топло във вътрешната стая и беше абсолютно забранено на нас децата да влизаме или открехваме вратата. Козунаците са много мъхнато нещо, само малко хладен въздух им трябва и са готови "развалени". В цялата къща ухаеше на лимони, захар и брашно, на тесто, на празник. Разбира се лимоните се пазеха на лимоновото дърво специално за Великденските козунаци. Нямаше къща без поне едно лимоново дръвче, а още щом зазрееха първите плодове, се оставяха поне два-три лимона, най-едрите за козунаците. Непременно майка изплиташе и козуначени кошнички с по едно или три яйца за всички деца - от къщата и гостите. На разпети петък на мене се падаше да придружа баба на църковната служба. Срещу самия Великден вечерта майка и баба изваждаха "нови" черги и килими за всяка стая, тогава застилаха и стълбищата, на всички легла празнични покривки и възглавнички, на масите празнични покривки. В тая нощ ние децата почти не спяхме или така ни се струваше от вълнение. 
На сутринта, докато баба и дядо се върнат от църква /вече имаше забрана за младите да посещават църквите/ майка подреждаше масата, украсяваше я, винаги имаше букет от нацъфтели лалета,нарциси, панерчета с яйцата, подредени козунаците, печено агнешко и задължително пилешка чорбица, баница със спанак. 
След празничния семеен обяд настъпваше едно голямо гостуване, в кръстниците, в родителите на майка ми, у нас пристигаха кумци и братята на баща ми, веселба, честитене, размяна на яйца и козунаци, а за нас децата безкрайни игри и олелия. 
Не бяха много богати времена и лесни, но никога не чух оплаквания от възрастните срещу празниците и на самия Великден от лошата участ, от тежкия живот, от правителството или от беднотията. Веселяха се от сърце, събираха се с близки хора и почитаха Бога и традицията. 
Така беше някога, много отдавна, около средата на отминалия завинаги 20 век, или поне това остана в моите спомени. 

Милка Маркова

Творението на Господ

Творението на Господ 

Днес е един от редките спокойни и щастливи дни.

Така се стекоха нещата, че мога да мръдна от офиса и няма кой, и за какво да ме потърси. Много рядък момент е това и изведнъж гърдите ми се издуха от щастие, спокойствие, копнеж. Грабнах си чантата, разхлабих възела, тръшнах се в колата и потеглих. Още не знаех накъде, но важното е да се измъкна от паркинга и беж далече, далече. Към къщи? Не, нямаше какво да правя там. Жена ми е командировка за няколко дена. Децата са големи и всеки е по пътя си. Любовница нямам. Е, не ме отписвайте!  Това, че нямам не значи, че съм извън играта. Първо, с жена ми сме си близки и приятели цял живот. Тръпка има помежду ни, не е загасвала. Не ми се шета и на любовница само щото е модерно. Някои приятели ми подмятат леки закачки, но това не ме тревожи. Като не ме тегли отвътре, да си слагам таралеж в гащите ли? Няма да стане. Та, нямам любовница, при която да отида за отмора. Имам обаче вила в лозята край града. Реших, че там ще ида. Ще поседя под сенките на дърветата. Ще послушам птички, ще почета нещо и може надвечер да се прибера или утре сутринта. Обадих се на жена ми каква случка ми се случи и поех към лозята.

Слава богу, след 5-6 километра по магистралата, загърбих фученето и прахоляка й, отбих по тесен път и полека се емнах нагоре из лозята. Вилата ми е на горния край, пътят се вие леко, полегато. Не се усеща баир, но се издигаш незабелязано. Отворил съм прозореца, дишам с пълни гърди. Прохладата вече се усеща, зеленее, мир и покой. Гроздята нависнали, черешите отдавна освободени от плод, помахват с листа. В далечината пред мене забелязвам колоездач. „Колко хубаво, -  мисля си.- Караш бавно, оглеждаш се и в същото време раздвижваш бедра“. Наближавам бавно колоездача и трябва да внимавам да не кривне нанякъде и да стане без беля,  беля. Осъзнавам, че човекът пред мене е жена. С пъстра рокля, капела на главата,  с развети панделки от капелата. Забавям още повече колата и карам след нея. Красиво е да видиш жена на колело. Не е често срещана гледка. Още повече да е с рокля, а не с къси панталонки или дънки. Не обичам жена с дънки. Колкото и очертано да е дупето й, само като си помисля колко дебел плат е дънковият …не,не.  Жена с къси панталонки донякъде е приятна гледка. Виждаш цялото голо бедро, виждаш красотата на фигурата ясно. Жена с рокля обаче, е най-красивото нещо за мъжкото око. Не било така в хор ми казваха синът и дъщерята. Може, може днес да не е така, но за нас, по-старото поколение мъже е така. Жена, с рокля около коляното, а че и с деколте, без ръкави, прелестно нещо е това. Има какво да гадаеш, да обмисляш, да се надяваш да зърнеш и да се чудиш дали ще е това, което ти очакваш. Та колоездачката пред мене е точно с такава рокля. Не е с дълги коси, късо подстригана и под периферията на шапката се вижда красиво извита шия, закривана на времена от развяващата се панделка на шапката. Краката въртят педалите, обути в леки платняни обувчици, а роклята се отмята, открива коляно или бедро и пак го закрива.

Унесен в мисли и гледка не задминавам, а карам след жената. Тя се обръща на няколко път  и после ми махва с ръка да я задмина. Може би съм я изплашил. Ама, че съм! Не се ли досещам, че тук, сред усамотението, следяща те кола за една жена е заплаха. Задминавам я със съжаление, бавно се изравнявам с нея. Подавам се навън от прозореца и й се усмихвам извинително като махвам с ръка. Тя ми отвръща също с усмивка и разбиране. Кривва за миг колелото, после отново се усмихва. Пред нея е закрепена кошница с набрани полски цветя.

Отминавам и карам отново по-бавно, следя я в огледалото и се наслаждавам. Красота. Жената е красота. Добре, че Господ е създал това творение. За радост и наслада не само на окото ,но и на душата. Замислен, замечтан, не съм забелязал кога жената е изчезнала в някой от страничните черни пътища из лозята. Пред мене е и отбивката за вилата ни .Завивам рязко, спирам на полянката и излизам от колата. Блажено се протягам, а птичия хор е спретнал подобаващ концерт за посрещането ми. Взимам си чантата и потъвам в прохладата на лозята и дърветата.

Милка Маркова

Майсторът

Майсторът

Беше се загледал нанякъде, облегнал гръб на белосаната стена. Гледаше незнайно къде. Шарената каручка, недовършена, търпеливо чакаше. Като пъстра женска шамия, която само иска да я отметнеш назад, да разпилееш черните ухаещи къдри и да галиш, галиш. Така грееше нарисуваната й страна. Другата все още беше сива, като изгубила младостта си стара циганка. ” Еххх, защо така бързо заминава младостта?” - мислеше   Мустафа. Красавец е той макар и не в първа младост. Висок, жилав, с буйна, чуплива  коса и черти на артист от индийски филм. Не една и две циганки, пък и туркини, българки,  хвърляха горещи погледи към него. Той нехаеше. Красавец, но сърцето му е за една жена. Работен, пъргав, радост за очите на майка си. Чий син е никой не му каза. Когато поотрасна чу да говорят роднински жени, че чичо му е негов баща, че се е родил от греховната любов между него и майка му. Истина ли беше така и не разбра. Веднъж само се реши да попита майка си. Тя го погледна право в очите, сложи топлата си ръка върху неговата и тихо каза: „Добри и кадърни мъже са баща ти и чичо ти, сине. Не слушай какво говорят, уважавай ги.  Хорската уста не мож затвори.” Нищо повече.

  Мустафа   беше наследил сръчността на баща си, красотата на чичо си и бързият ум на майка си. Джамбазлъка му е на сърце, ама и всичко друго му иде отръки. Занимава се с какво ли не. Първородния си син от малък направи свой помощник. Учеше го на всичко. Животът се изтърколи без да го усети. В двора му пръхтяха най-хубавите коне, имота му пазеше най-вярното куче. Пред къщата му спираха мющерии за стоката, която купуваше и продаваше. Годините вървяха.

Въздъхна Мустафа, погледна пред себе си, погледът му потърси боите. Спря на най-синьото, потопи четката, бавно вдигна ръка с тънки пръсти. Леко докосна небето над розовите храсти върху каручката. Картината беше „България-страна на рози”. Обичаше да рисува тази картина. Когато сайбията на каручката я избереше за украса, Мустафа се радваше от сърце. Не го показваше, беше сдържан и мълчалив,но душата му се разтваряше. Синьо, розово, зелено, червено и бяло - светлина даваха на душата му и картината оживяваше върху канатата на каручката.

Откъм ветите лозя и Елата подухна източния леко. Кучето лавна в двора.

„Свястни деца излязоха моите, и сина , и внука. Поеха животните, джамбазлъка. Печелят добре, живем задружно. Какво ми трябва друго? Ей тука да си рисувам, да наглеждам имота. Е, не е същото, няма насладата от пазарите, от пазарлъците, от купеното и продаденото. Ама всяко нещо с времето си”.

Погледна Мустафа надолу, към дворната порта. Преди няколко дена непознати хора му докараха едно старо ландо. Красиво, но отдавна ненужно. Чули за него, помислили,че може да го купи. Купи го, дълго го оглежда. Пред очите му се заредиха картини…Дорести, едри коне, нови сбруи, големи пискюли над очите им, добре сресани гриви, чаткащи подкови. Паваж, богати мъже и  красиви жени, тайнствен свят.

Ех, има още красота в дните му. Ще оправи ландото, ще го боядиса с лъскав, черен лак, ще изрисува красиви бели цветя отстрани. После ще го продаде, то се знае. Може пък с парите децата му да купят още по-красиви коне. Струва си човек да живее, нищо ,че се остарява.

Обърна се. На пейката по-нагоре майка му плетеше нещо, наглеждаше голямо стадо пуйки, придремваше  под лъчите на слънцето. Усмихна се Мустафа, зарея поглед към изтока, към Крушака, кариерата. Цветовете, любимите му цветове бяха навсякъде. Синьото небе, наситеното зелено на дивите круши, жълтото на кариерата, бялото на пернатите облачета. Омесваха се, навлизаха в очите му, изпълваха сърцето му със спокойствие и радост. Потопи четката в боите, премрежи поглед, замахна леко с ръка и върху каручката заискри красотата на картината с всички цветове на дъгата.

Милка Маркова

Жени от миналото

Жени от миналото

Приемах  всичко за даденост.

Бях малка и не разсъждавах,само приемах света с широко отворени очи.

Възрастните жени, които познавах от близо бяха селски жени, но достолепни. По-късно осъзнах много неща.

Всички те, които ме впечатляваха бяха двете ми баби, техните сестри и братовчедки. Майки на снахите им и сестри на тези майки.

Баба Кина, баба Елена, баба Дона, баба Пена, баба Нейка, баба Велика, баба Станка, баба Ана…

Обичах да ходя у тях на гости заедно с някоя от моите баби. Къщите им бяха красиви, подредени. Винаги ни посрещаха в прохладна стая на втория етаж от къщата. Стаята биваше задължително с изографисани стени в златно, резедаво, екрю. Със златни и сребърни лилии по стените. В селото ни отдавна имаше електричество и от красивите тавани на тези стаи висяха още по-красиви полюлеи. Спомням си не само стъклени, а и фино изработени  от някакъв плат с пискюли и рюшове. Независимо от електричеството  върху бюфета задължително стоеше газена лампа. Изящна като женска фигура с причудлив абажур. Зад стъклата на бюфетите проблясваха фини ликьорени чашки със златен кант или цветя, гарафи пълни с искрящи  питиета, кристални купички за сладко и сребърни лъжички. В средата на стаята имаше малка или по-голяма обла маса. Тогава се казваше обла, не кръгла и вижте само колко по-красиво звучи. Обла маса, покрита с дантелена покривка. Тази маса обикновено седеше на идеален прелестно извит крак или на четири изящни крака. Домакинята внимателно отмяташе плетената покривка, сгъваше я още по-внимателно, а на нейно място застилаше друга-красива и бяла. В краищата на новата покривка имаше бродерии. Понякога разноцветни, а понякога бели и рязани. Поставяше пред баба ми и пред себе си по една от красивите ликьорени чашки, а върху сребърен поднос от ония пълни с искрящи течности  гарафи. Пред мене обикновено поставяше малка кристална купичка с кехлибарено сладко от дюли или тъмно червено от череши и  сребърна лъжичка. Наливаше вода в голяма стъклена чаша украсена с изрязани в стъклото винетки цветя. После запитваше баба ми ще пие ли кафе и сервираше каната с прясно сварено кафе от леблебия и ръж. Кафеените чашки бяха малки, деликатни, задължително с онези красиви старовремски розови цветчета. Салфетките, които се поставяха до чашките бяха със същата бродерия като покривката.

Приказно, нали?

Това се случваше през 60-те години на миналия век.

Приемах нещата като ежедневие и нещо обичайно, защото всичките баби, които посещавах ни посрещаха така. Когато малко поотраснах и се замислях защо има  други жени и къщи, където не се посреща по този начин попитах майка си. Защо?

Тогава тя ми каза: „Защото тези баби някога, като млади момичета, след войните в началото на века се наложило да бъдат слугини в София и Варна. На много от тях бащите загинали по фронтовете, други пък се завърнали болни. Нямало пари, били бедни години, а те вече били големи. Наложило се сами да спечелят пари за чеиза си. Всичко това видели и научили от семействата, при които работили. Научили се на обноски и по-красив живот. Спечелили пари и се прибрали. Добавили към чеиза си и тези фини предмети. Успели макар и в една стая да уредят и съхранят част от красотата, която видели и на която се научили.”

Минаха години, но аз не забравих красивите стаи и „гости” на моите баби. Мислех си, че когато човек има вроден усет у себе си за красивото, дори за миг да го зърне пак ще го претвори в живота си. Когато няма този усет дори сред същата тази красота да се роди и живее може никога да не я забележи.

Дължах на тези някогашни жени разказа си, защото те първи макар и на село, и преди толкова години ми показаха красотата, изяществото, обноските. Те ми показаха, че жената трябва да има усещане за красивото където и както  да се наложи да живее.

Милка Маркова

В одаята

В одаята

Подир пладня е и снегът трупа ли, трупа. Къщята  едвам се виждат под пряспите. Добре, че гората е близо, дърва бол. В одаята е топло, ама комшиите още не са почнали да идат.

Бай Ибрям, стар татарин, отваря по икиндия. Запаля  майсторски огъня в огнището, а докато се разгори хубаво, премита  чергите, да е чисто. Ръси пресен сняг и мете.  В огнището жаравата нагаря бързо.  Като в ковашка работилница силна.Туря паралиите пред миндерите, а върху тях, калайдисаните филджани. Докато се нагори жаравата, одаята са стопля хуубаво и е време да счука каавето.

Един по един.мъжете от махалата отварят вратата, събуват грижливо папуците си, отупват ги от снега и ги нареждат край стената. После всеки сяда на мястото си и подгъва крак. Свалят чалмите, турят ги зад  гърба си и се поздравят един друг. По-младите леко покланят глава към по-старите, с акраните свойски се потупват по раменете.

Кога се посъбират амен всички, бай Ибрям вече счукал каавето и прави каймакя в джезветата. Вратата се отворя и влиза Миню, млад българин, горски на селото. Техен комшия  е, обича да идва в одаята на приказка подир пладнята, кога се връща от гората. Знае той турски и прави екрам на комшиите, поздравява и приказва с тях на техния език. Те пък от своя страна, също правят екрам на Миня и му отвръщат по български. Имат се, имат и какво да си кажат.

Кога стана мурабето и турците тръгнаха към Анадола, запродаваха къщите си на сгода. Тогаз пък няколкото татари , докарани тука преди време от султанските власти и заселени в туй село, купиха турските къщи. Не искаха пак да дигат челяд и да тръгват по друмищата. Харесваше им земята, вода имаше бол, и като се събраха мъжете, решиха да останат тука да живеят. Никой не ги гонеше, имаха се с турци и българи, ще останат в българско.Купиха хубави къщи, пренесоха багажа и останаха. Тез двете одаи зеха с общи пари от едно бедно семейство. В едната мъжету се събират подир пладня на приказка и кааве, а другата наредиха с миндери за окъснял пътник, замръкна тъдява. Да има де да отседне и пренощува.

По миндерите край стената вече няма празно място, амен всички комшии са тука. Сърбат силно горещото кааве и тихичко си приказват. Вътре е топло, мирише на мешови  дървя, жаравата фърля светло по стените. Снегът зачести навън, припада тъмнината, вечерта иде и наднича през джама да огледа всички ли са веке тука.

В едното кюше на одаята, присвил крак под себе си, подпрял глава без да е смъкнал чалмата си тихо седи бай Таир. Нито шава, нито приказка отваря с някого. Алиш Татаря тихо приближава и го побутва по рамото. Бай Таир се стряска, дига глава, а от очите му едри сълзи се търкалят по брадясалите, хлътнали страни.

- Що,бре, Таире, какво й туй нещо? - само с устни пита Алиш.

Всички се умълчават и обръщат очи към тях. Видяли са Таира в кюшето отдавна, ама траят, чакат го.

Бай Таир помълчава, отрива страните си с памуклията ръкав, гледа в земята и едва  им продумва.

Не знаел вече какво да прави със сина си. Млад мъж, с хубусте жена и дребни деца, а от кръчмата не излиза. Все пияно оди, из къщи по майка и жена гълчи, опитва се и на баща си да отвръща. Търси под дюшеците и из долапите скътани жълтици, намери ли нейде, право у кръчмата насред селото отива. Като не намери, на рабош пие, после Таир са чудом чуди как да са разплаща с кръчмаря. Работа не пофаща. Голяма мъка й туй нещо. Акъл дири баща му, помощ търси.

Въздишат мъжете, запремятат броениците в ръце, замълчават. Всички добре знаят също като злочестия баща,че оправия от туй нещо няма. Пиянството й до гроб. Яде те отвътре, а ти ядеш живота на ората  си.

Ей го, към пладня днешният ден бай Таир видял сина си да изкарва воловете от дама и помислил, че на вода ги кара. Чешмата с поставите току пред вратнята им. Трепнало му радостно сърцето, помислил си, че може  пък много да кори сина си, да не е баш толкоз пияно и лошо. Обърнал се сина назад, видял баща си на судурмата и се провикнал, че ще напои добичетата на долнята чешма.Да ги поразтъпче малко, че се уседели в тая люта зима. Още по-радостно скочило сърцето бащино и закадил малката луличка с наслада. Минало се час, два, син му не се връщал. Затревожил се бай Таир, студ е , ще простине добитъка. Нахлул папуците и хукнал да търси стоката си. Насреща му се задал младият Таир. Кьор-кютюк пияно. Пада ,става и кога стигнал баща си закривил уста и зафъфлил. Да си търси воловете баща му при кръчмаря. Продал ги, щото днес се колели животни за продан. Продал воловете и имал сметка да пие цял месец на кръчмата. Причерняло на бай Таир пред очите, фанал сина си за врата, и му казал: „В къщата ми няма да влизаш без добичетата. Отиваш и ми водиш воловете, иначе фащай гората. Жив не щъ да та виждам”

Закапват още по-често мъжките сълзи, зашъпнаха  в мустаците си мъжете по миндерите, приседна им каавето, в одаята пропълзя студ. Тежко замълчават, бай Ибрям рови жаравата с дилавя, а тя съска и хвърля искри ядно към зяпналата паст на комина.

Навън, пред вратата се зачуват стъпки, глухо пада нещо и я блъсва с всичка сила. Не издържат пантите и тя зейва с трясък. Върху чистите черги се премята нещо голямо и тупва насред одаята, после друго. Мъжете наскачат, пипват се за поясите, блясват ножове в яките им ръце. Така и замръзват всички. Насред одаята се търкалят две волски глави, окървавени, с посинели езици, оцъклени огромни очи, а синът на бай Таир с разкривена, ухилена уста пелтечи, олюлява се:

-Ей, ти воловете,тате, нали тях искаш, ей ги, доведох ти ги. Карай ги в обора, стоката ти й тука.

После гледа победно стария си баща и поред всички онемели мъже, буторясва омекналото си тяло във вратата и се изгубва в тъмнината и виелицата навън.

Милка Маркова

Еньовден

Еньовден
 

В малкото ни селце, забутано и напълно изгубено из балканите не бяхме заварили много хора. Група приятели, набедени поети, писатели  и художници се разхождахме безцелно с малки ранички на гръб  из планината когато  открихме запуснатите къщици разхвърляни по слънчеви ридове. Живееха няколко възрастни старци-жени и мъже. Вечни, на неопределена възраст. Погостувахме им ден-два, разговорихме се надълго и широко. Беше ни драго на душите, написахме стихчета, художниците нарисуваха картини. Не ни се тръгваше. Старците ни поканиха да им идем отново и така се започна.

Не след дълго две двойки от нас се заселиха за постоянно в селцето, после придойдоха поединично някоя друга поетична душа и се заформи „младото „ село. Едни купиха къщици, други се настаниха под наем, трети пък просто влязоха в изоставените домове. Творяхме, обикаляхме балканите, слушахме безкрайните разкази за било и небило от „старото” село. Животът ни беше приказен. Да, в истинският смисъл на думата. Жените се учехме да плетем и предем, да разпознаваме билките и да лекуваме по бабешки. Мъжете научиха как се коси, как се пласти купа, как се цепят дърва, как се ремонтира къща без да търсиш фирма за строителни работи. Слизахме към града понякога да продадем някоя картина или пък изработени от природни материали сувенири, да изкараме парици за най-необходимото.

Селото ни предложи много спокоен, романтичен, интересен живот. Наоколо имаше стара гора, потайни места,обрасли с бръшлян, полутъмни долове, тихи рекички и бистри извори. Горски кладенчета с кристална и ледена вода. Птичета пееха неуморно и омайно. Учехме от „старото” село да разпознаваме звуците, дневни и нощни, да предсказваме времето по разни знаци. Ние пък разказвахме за градският живот на нашите учители, за светът, който на тях беше непознат.

„Старото” село беше чешитлийско, ама и ние, „младото”, не оставахме назад. Обличахме се по най-причудливи начини, кой както си харесва, носехме дълги коси, бради, мустаци. Шиехме си дрехи от зебло, носехме големи тояги, издялани по специални начини, научени от старите ни съселяни. Вечер без телевизия и компютър седяхме до късни доби и водехме нескончаеми разговори, пеехме, слушахме горските звуци.

Прекрасен живот ще рече всеки и ще е прав. До денят Х.

Една нощ из селото проеча писък, втори, третият не спря. Скокнахме сънени, заослушвахме се, запитахме се, залутахме се. Сетихме се веднага за придобивките на цивилизацията, грабнахме големи фенери, соларни лампи, запалихме и факли, взехме свирки и тръгнахме из селото. Да дирим източника на писъка. Стигнахме до къщата, в която живееха Катя и Явор, двойка художници. Бяха отскоро тука, но бързо се сприятелиха с всички. Рисуваха интересно, с нежни цветове. Харесахме ги. Пищеше Катя. Тя не пищеше, ами извиваше тънък, пронизителен писък като песен. Стоеше на судурмата  на къщата, гледаше нейде в тъмата и пищеше. Жените я вкараха вътре, задирихме Явор да го питаме „кво става бе, кво стори на момичето”.  Ни следа от него. Някой му намери ризата и гащите дето ходеше с тях, доколенки от зебло,  под судурмата отдолу. Успяхме да спрем писъка на Катя, жените разтриваха ръцете й, краката, слепоочията. Мислехме, че са видяли нещо и понеже са отскоро, са се изплашили, а Явор е отишъл да го дири. Катя само клатеше глава отрицателно, вдигаше ръка до някъде и я пускаше като отсечена надолу. Решихме,че ще ползваме все пак телефон. Бяхме се разбрали, че телефоните са само за краен случай и понякога да се обадим на родителите да не примират от чудене какво правим. 112, кратки обяснения, после разправия. Не знаят къде е това село, не знаят как да стигне Бърза помощ до нас, че пък в коя област се пада тая махала. Докато се суетим,  ей ти я пристигна баба Мария от „старото” село. Носеше под престилката си едно лимонадено шише, с топче за запушалка. Мълчаливо влезе, а младите жени сторихме място без да промълвим дума. Баба Мария махна с ръка да излезем на судурмата, приседна до Катя, намокри ръката си с течност от шишето. После помилва главата на художничката, косата и очите й, взе да разтрива отново с мокра ръка тила й да шепне нещо. Дълго мокри и разтрива ръцете й ,тила й, слепоочията й и все нареждаше думи някакви. Тихо, само с устни. Катя се отпускаше, задиша спокойно и полегна. Баба Мария придърпа завивката върху й и пак без дума си замина.

Следващите дни бяха дни невъзможни. Всичко, което се случваше не беше истина все едно. Доктор тъй и не дойде, но се наложи да викаме полиция. Явор беше изчезнал. Нямаше ни вест, ни кост както се казва, от него. Обиколиха полицаите къщите, баирите наоколо. Ходехме с тях, показвахме и разказвахме за любими места, за навици, за ежедневието, за причините да сме тука. Старците от селото само кимаха с глави, слушаха ни, но мълчаха. Никой от тях нищо не каза, ни попита. Катя се беше съвзела уж напълно, но май не беше тъй, щото това, което разказваше граничеше с лудост. Ами кво каза Катя: вечерта с Явор дълго си говорили, пили бяло вино, разхождали се наоколо хванати за ръка, целували се и си шепнали любовни думи. Млади хора, кво друго да правим, нали? Дошли тука да изживеят любовта си до капка и ако е рекъл Господ да останат в селото, да се оженят. Мислели дори, до сватба стигне ли се, тука да я направят. Катя да се облече като самодива, с горско венче на главата, а Явор в ленени дрехи и дялана тояга. Мечти. Та нея вечер като се прибрали Явор решил да иде отсреща дето видели чудни бели цветя на полянката и да й ги донесе. Катя ги харесала кога ги видяли, но не посегнала да бере. Светели чудни в нощта, но влюбените отминали. Явор хукнал към полянката, а Катя не го спряла. Тя го виждала от судурмата кога берял цветята, сърцето й трептяло от любов. Завърнал се Явор, застанал долу на плочника и викнал, че сега ще й изпее песен за любов с цветята в ръка. Вдигнал високо глава, запял, а певец бил, хубаво пеел - така казваше Катя. Тя се облегнала на дървената преграда да слуша и тогава станало страховито. От главата, постепенно надолу, Явор взел да изчезва, все едно се разпадал. Катя не вярвала на очите си, помислила, че виното й дошло повече и губи съзнание. Не, нищо й нямало, права била, на себе си била, а Явор продължавал да се разпада, докато ризата се смъкнала на земята, а до нея леко полегнали и гащите му, от зебло. Песента ,която пеел последна  изчезнала. Носела се с копнеж след като Явор се разпаднал и полека заглъхнала. Тогава Катя се чула да пищи. Странно било и това пищене, два пъти кратко и после безкрай.

Ей това разказа художничката на полицаите, на психиатрите, на близките си. Повъртяха се следователите, поразпитаха още ден два, но какво да правят повече. Нямаше труп, нямаше убийство, не намериха следи от насилие. Нямаше убит от животни или от престъпник човек. Просто един мъж, млад художник, беше изчезнал мистериозно една нощ. Може да е избягал, да не е издържал с приятелката си или пък в това диво място. Пък и художниците са башка хора, знае ли го човек къде е запрашил. Може да е нейде в друга планина, в друго село, с друго момиче.

Някои от „младото „ село се изплашиха и заминаха завинаги оттук, някои останахме. Е, не бяхме решили дали ще е за постоянно, но останахме.

Мина се време, почти година.

Една вечер се бяхме събрали край големият огън насред селото, край запустялото читалище. Все се канехме да го поизчистим и подредим, ама хайде за следваща зима щяхме да го нагласим. Сега стъкнахме огън и си приказвахме. Бяхме „старото” и „младото” село се събрали. По едно време баба Мария побутвайки жаравата с дълга пръчка рече:

-Утре е Еньовден, да внимавате тая нощ. Да се приберете по къщите си и до изгрев слънце нямате много работа навън. Тъз нощ е потайна. Бродници и вещици слизат по Земята. Туй са жени, продали душите си на Дявола, черна магия правят. На мъжету и на жените. Още омайници им викат.

Ние се позасмяхме и викаме на баба Мария, че то тука всяка нощ има омайници, не само на Еньовден. Тя ни погледна,  позарови поглед в огъня и продума:

-Тъй, ама нали помните Яворча и Катето. Какво мислите стана оная нощ, а?

Всички замлъкнахме стреснати и притихнахме.

- Нея нощ бродница е омаяла с тайни билки Яворча. Онез бели цветя дето ги е брал за Катето, бродницата го е подмамила да ги бере. Харесала го, примамила го, решила е да го открадне и да се ожени за него. Тогива душата на мъжа отива в света на мъртвите, а тялото му се разпада на прах. Затуй Катето е видяла как той изчезва. Песента му сал чувала до последно, щото дъхът последен отлита. Затуй милата, само пищеше на един глас, тъничко. Бродниците отнемат гласа на момите, а които мъже не харесат за женитба с тях си, отнемат им мъжката сила. Ей туй стана оная година под судурмата на Катето, затуй намерихте само дрехите на Яворча. Не си правете шеги с тия жени. Където има бръшлян по гората къща не правете, там е сборището на юдите и мамниците, там варят билки за магия в нощта срещу Еньовден. В такава нощ се чака утрото, лъчите на слънцето. Кога Райко изгрее, тия черни души се връщат обратно в небитието, тогава билките стават лековити, тогава росата се гази за здраве. Не мислете, че знаете повече от старите хора, не се присмивайте, а се учете и почитайте тоя свят и оня. Спазвайте обичаите и ги разбирайте. Хайде сига, идете се наспете, че утре кога изгрее слънцето ще ставаме рано, по росата, да берем билки. Нали знаете ,мОми, седемдесе и седем билки и половина трябва да наберем утре. Баба ви Мария ще ви учи да ги разпознавате до една.

Милка Маркова