Ръцете на мама

Всичко това вече бях виждала. Отдавна, много отдавна повече от 30 години живеех далече от нея. Когато се завръщах забързана и за кратко някои неща съзирах в ръцете й, други - вече готови.

Сега, когато я нямаше между нас седях онемяла. Виждах всичко с други очи. Най-обикновени женски ръкоделия и малки грижи. Ето, тука торбичка с разноцветни кълбенца. Останали от някое гранче, от плетиво, кой знае от какво друго, от разплетена стара блузка. Прибрани грижливо. Може да потрябват. Тука намирам малки изрезки от нови платове. Майка си шиеше дрешки сама, колкото за себе си. Грижливо беше събирала малки парченца останали от платовете, ще потрябват. Някъде за биенце, другаде за джобче, за някоя майсторски положена кръпка на случайно прокъсана дрешка. На парче изплетено на две куки са нанизани всички дебелини и модели куки за плетене, а малките кукички прибрани в калъфка от термометър. Намирам стара кутийка с украса от мидички, спомен от морето, пълна с копчета. Седефени различни големини, стари красиви копчета от износени вече дрехи, балтонски големи копчета, копче-брошка от нейна красива блуза, мъжки, за панталони, картончета със секретни копчета и пликчета с телени, разбира се разноцветни копчета за жилетки и елечета. Такива майка беше изплела по няколко - за нея и за татко. „Защото когато остареем както ме болят ръцете кой ще ни изплете нещо. На вас не се надявам. Вие на децата си  не умеете да изплетете, че за нас ли?”- така ни „похвалваше” майка с укорителен поглед и отпускаше ръце за почивка. Гледаше всичко да има. Може да не е богато и по много, но да има и „да сме като хората”. Отварям гардероба, който е „моминският” й гардероб. Сигурно има 70 години. С чекмедже най-отдолу. Там са наредени изпрани и изгладени чаршафи, калъфки. Калъфките с „антредьо”. Други, непременно с бродерии. Не само бели бродерии, а и разноцветни с красиво избродирани винетки цветя. Избродирани от нея. Тя казваше, че калъфка за възглавница без украса не е нищо, на такава не се спи сладко. Долните чаршафи винаги имаха от единия край дантела. По възможност изплетена от нейните ръце, в краен случай, ама съвсем в краен, купена от магазина след дълго избиране. „Няма нужда от излишни харчове. Какво е туй от вас. Купувате боклуци, пълните къщите и после се чудите що нямате пари. Като купуваш купи това, което ти трябва и това, което е красиво. Другото е развей прах.” Така ни говореше и ни гледаше многозначително.

Прехвърлях бавно като на забавен кадър нейните неща, гласът й звучеше около мене, виждах очите й със строгия поглед и ми беше толкова мъчно. Всичко, всичко остана тука, в нейната къща, в нейния дом, грижливо подредено и изработено, само нея я няма вече.

Последните години от живота й изкарвах по три дни в седмицата при тях, за да я наглеждам. То какво, ами дали си пие редовно лекарствата и да има винаги достатъчно. Имаше навика да събира в едно панерче разни неща за кърпене, разпрани,без копчета. Шевната машина седеше в стаята където аз спя. Като се понапълни панерчето тя ми поръчваше още след вечеря: „Утре сутринта не отваряй прозореца, аз ще го отворя. „ Това значеше,че докато още има някаква топлинка в стаята тя ще извади машината и ще свещенодейства. Да не се горят дърва напразно, да се доизползва топлината от печката. „Всичко е пари” - обичаше да казва.

Ние със сестра ми я подкачахме, шегувахме се, а тя тъжно клатеше глава и думаше: „Боже, аз ли съм ви раждала”. Сега се питам защо сме се шегували? Тя беше израсла по време и след Втората световна война. Запомнили страшен недоимък, беден пазар, изкарали младостта си със  „с какво да е”, носили дрехи втора ръка. Да е жива сега да види що народ се облича с такива дрехи. Тя смяташе това за страшно унижение. „Може да е едно, да е домашно изработена, ама да е новичко.” - така думаше.

Дълго, дълго стоях в стаята на майка, галех несъзнателно оставените тука нейни скъпоценности. Всеки тъгува за майка си много, през целия си живот. Аз преоткрих своята  с погледа на изведнъж пораснала и зряла жена.

Човек не пораства напълно докато са живи родителите му. После изненадан осъзнава колко всъщност е възрастен.

Милка Маркова

Свекърва и снаха

 Не щеше я булката баба Марина и туй то.Не щеше я в къщата си, щото нейния Тодор левент беше, хубавец. Черноок, строен, стъкнат. Всичко отбираше, на държавна работа работеше, пък униформата как му стоеше… Той й беше вторият, малкия. Двамата с дъртия се взеха големшки. Бяха смутни времена, турчина бягаше, старите шушнаха, в потайни доби се срещаха мъжету и една сутрин отсякоха: да се товари багажа, ще слизат в полето. Туканка нищо да не остаят.

Жените писнаха, старите  пък ги сгълчаха и зашетаха напред-назад, напълниха колата, погледнаха за сбогом към къщята и потеглиха.

Докато се преселят, докато се опознаят! То какво опознаване, ами дъртиците докато сватлъците направят, да се поогледат кой за коя е и ей я главиха я за Малча. Ама времето фърчеше, дичя докат се родят. Първия й син Руси, запопи се. Учен чиляк стана. Попадия си зе и владиката ги проводи къде русчушките села. Тодор се намери още подире и него тя обичаше най-много. Все го станеше, ама и все го глезеше. Дъртият пък не струваше хас. Дядо Малчо все викаше, чу туй не е добро, ще го изгивендоса тоя син.

Как я намери Тодор тая Цана не се разбра. От селото беше де, ама рода й не одобряваше баба Марина. Пък и дума се беше зачула,че като малка Цана изкарала една лоша болест. Какво е било тъй се не разбра. Дали е охтика, дали пък друга неверна болест кой да каже? Уж била яла зелени сливи с треска вътре, не още с костилка. Натровила се била, ама тъй ли било? Баба Марина от магии отбираше, от орисници и магесници. Знаеш тя, че тука има нещо тъмно, ама да видим.

Цял живот снаха и свекърва не се заобичаха. Старата все чокаше с бастунчето си и тихичко нареждаше в кърпата си наредби. Гледаше изпод вежди със сините си мъниста и стрелкаше снахата лошаво. Цана пък нехаеше, заливаше се от престорен смях, на инат правеше не свекърва си. Тодор в устата я гледаше, думата й не прекършваше, къщата, живота, по неин тертип редеше.

Дядо Малчо се спомина с попръжнята на уста. Не се смири тая неговата баба. Оставяше я на този свят сама, ама не беше на добро.

Баба Марина 90 стори, на две сгъната ходеше, чумбера над очите й се спускаше и все наричаше под носа си, все билки вареше.

Един ден Цана се развика из махалата, събра старите жени. Заварила свекърва си килната на миндеря. Не говори, не гледа, само на устата й пяна. Събраха се женурките, бабата беше вече изстинала. Подредиха я, погребаха я в мразовит и оцъклен ден.

Отровена била. Тъй рекоха. Сутринта снаха й прясно млечице й занесла, топла попарка да си направи. Там, в  нейната стая. Там я бяха турили вече, да е отделно,че децата се гнусят от баба си. „То какво, ами не ще да се мие, да се пере”-думаше снахата. Старите жени тихо говореха, че тази зелена пяна на устата й от отрова ще да е. Човек тъй как да е  не умира.

Разделиха се на живот снаха и свекърва.

Много време не мина. Лошото влезе отново в къщата и се развъртя със страшна сила. Снахата болна легна и не стана.

Напусна този свят млада, две деца остави, мъж красавец и млад.

Дали на оня свят прошка си дадоха снаха и свекърва, дали видяха каква лошавина сториха на тази грешна земя, кой знае? Господ да ги съди!

Празници идват

Влизаме къде ли не в мрежата. Четем, споделяме, копираме, прибираме в папки. Много сайтове, автори и кой ли не, пускаме стихове за старите ни родители, за родните ни места, за мъката по роден край и т.н. Умиляваме се, просълзяваме се, ахкаме и охкаме. Дори го правим искрено. После ежедневието ни завърта, завихря, изхвърля, подхвърля, омотава и забравяме всичко. Хукваме по стръмното и не се обръщаме назад. Зная, няма време и начин.

Скоро идват възкресенските празници. Идва Великден. Най-светлият православен празник. Доста почивни дни. Може би през това време има и пролетни мюсюлмански, еврейски, будистки, арменски и други празници.

 Нека този път го направим. Нека си отидем при забравените близки, в родните домове. Нека да се съберем с майки и бащи, братя и сестри, баби и дядовци. Нека напълним сърцата на родителите си. Поне за денонощие. Да отложим помпозните почивки, който може да си ги позволи. Нека съберем левчетата в празните портмонета и заредим колата поне този път. Нека забравим старите вражди, казани думи, подозрителни погледи и свити устни. Да прегърнем сестрите си, да потупаме по рамото братята си, да целунем отрудените ръце на родителите си. Да не чакаме да напълнят  те трапезата. По едно залъче, но да занесем нещо и ние, да го сложим  до всичко. Да пошетаме вместо остарялата си майка. Да изпушим по цигара с побелелия баща. Да пуснем плочи от прашасалия грамофон, нищо че звукът няма да е толкова чист. Нека оставим настрана лаптопите. Да послушаме птичите песни, ако сме на село, а ако сме се събрали в града да разтворим широко тераси и прозорци. Да оставим децата да лудуват колкото искат, да не се караме, да не „пляскаме”. Да си припомним весели истории от миналото, други радостни мигове, когато пак сме били всички. Да вдигаме наздравици, да хапваме, да си говорим всички вкупом или по двама-трима. Нека не гледаме колко е чисто, колко е богато, колко е извисено. Просто да усетим близките до себе си, онова тихо щастие на родителите си, смехът на децата си.

Нека го направим поне тая година. Поне сега, докато все още сме всички, докато  можем. Защото живота е хубав, но и неумолим. Бавно, без да ни пита отнема по някой близък, оставаме все по-малко. Нека се събираме поне на празниците. Нека се радваме,че ето, родило се е детенце в рода ни, дошла е млада булка, солиден зет. Защото, мили приятели, това остава в живота ни. Защото един ден ще се огледаме и ще открием, че ако не сме били добри един към друг и не сме поддържали рода сме останали сами. Смалило се е семейството ни, родът ни, народът ни. Изчезнала е България. Нима ще го допуснем?

Милка Маркова

Мъжка изповед

Из Дневникът на един доктор

Денят ми до тук беше доста тежък. През кабинета минаха само три посетителки, но съдбите им бяха трудни, объркани, драматични. Часът на посещение не им достигаше, прекъсвахме, изчаквах ги. Разказваха  болката си с много сълзи, анализираха себе си и живота си. Слушах ги, бях свикнала, но всичко това натоварваше.

В приемната нямаше чакащи. Имаше записани, но все още непристигнали. Пуснах лека музика, приближих се до големия прозорец и се загледах към планината. Действаше разтоварващо дори отдалече.

На вратата някой почука силно, отривисто, поколеба се и отново..

В стаята надникна мъж. Беше изненадващо. Обикновено посетителите са жени. Много рядко мъже търсеха кабинета ми. Те или не споделяха тревогите си или ги мълчаха сами на чашка питие.  Влезлият мъж беше нито млад, нито възрастен. Може би наближаваше 60. Искрящо сини очи, все още не  остаряли. Някога руса,сега побеляла коса. Добре сложен и чисто облечен. Не бих казала спортен тип, но стегнат мъж. Гледаше ме  открито, въпросително, движенията му бяха колебливи.

- Заповядайте, влезте и се настанявайте  - усмихнах му се аз. Това като че ли се отпусна малко, но преди да седне каза притеснено:

-Все пак още не зная дали трябва да  остана. Абе.. .чудя се, аз май като жените - не бързаше да седне.

- Нали и без това вече сте тука. Нека да опитаме, ако ви се види трудно, ще си тръгнете и ще помислите в къщи дали да дойдете пак - окуражих го аз.

Мъжът се поколеба още малко и приседна на крайчеца на креслото.

-Ами аз, какво да ви кажа…то всъщност няма и какво - замълча - Не, не че няма, ама смисъл има ли…

Постоя напрегнато наведен, после махна с ръка, намести се удобно в креслото и проточи крака.

Животът  му в младостта минавал спокойно и  сигурно. Оженил се за момиче от своето предприятие. Двамата били весели и много работни. Неговите родители някога изгубили малкия му брат и треперели над него, а нейните имали непрокопсан син и разчитали на дъщеря си. Събирали  се заедно двата рода, разбирали се. После се родили  две момиченца. Купили си къща, всичко вървяло добре. Дошли промените и  те се радвали като всички млади хора. Надявали се.

Закрили предприятието им. Първо той,  после тя останали безработни. Не се изплашили. Той бил предприемчив, а тя с професия готвачка. Била голяма майсторка, в бранша я знаели. Появили се първите частни ресторанти и кръчми. Жена му си намерила работа, и втора допълнителна. После и той започнал в голям завод  на западна компания. Постепенно децата растели, условията ставали по-тежки и както всички млади решили и те: жена му ще отиде да поработи в Гърция. За известно време. Нейната професия позволява. Той ще гледа децата и родителите.

Заредили се години на раздяла. Тя изпращала пари, той гледал децата, грижел се за родителите на двете села.

Мъжът разказваше вперил очи в пода, но беше неспокоен. Усещах, че всичко казано излиза  не така както е искал, че изглежда маловажно казано на глас.

Погледна ме бегло, после върна погледа си, а аз му се усмихнах окуражително.

 - Безлично, а? Безсмислено е, нали? Кой днес не е отделен от семейството си заради пари? - гледаше ме с надежда.

 - Продължавайте, няма нищо. Слушам Ви - успокоих го аз.

Децата растели, парите все не стигали. Жена му  оставала за още една година. Изпращала каквото можела, тя живеела добре, те също. През есента си идвала, през пролетта ходел той или децата.

Погребал родителите сам, оженил децата също сам. Тя все изкарвала пари. Били тандем, все така задружно теглели колата.

- За нея не зная и не искам да мисля,  дали си е имала там някой - изчерви се като младо момче мъжът - Няма да лъжа. През тези 15 години  мина младостта ни. Случваше се да имам връзка. Подбирах все жени, които познавах, с които сме били познати. Не исках случайни връзки. Предупреждавах ги, че нищо не е сериозно или трайно. Това ме опустошаваше. Всеки път се заричах, че повече няма, но нали знаете - мъжка природа.

Жена му работела от самото начало на някакъв остров, в селце. Всички я знаели, уважавали, научила ги  на много български ястия, обичаи. Харесвали я, харесвали и семейството й.

- Така вървят годините, така отмина животът ни. Вече не обсъждаме какво ще правим. Бяхме говорили когато се пенсионирам да отида при нея, в Гърция. Там ще живеем по-добре. Може би имаме късмет, че все още сме заедно. Ако може така да се каже -погледна ме мъжът  със син поглед.

- Много наши познати отдавна се разведоха. Дано сме здрави и да се съберем, макар и на стари години. Поне ще сме отгледали децата си донякъде добре, без лишения. Нашето вече се видя, само да имаме  късмет да доживеем поне старините си и да си отидем заедно.

Мъжът ме погледна, усмихна се все така притеснено и каза:

-Ами това беше. Една позната ми разказа за Вас и Вашият кабинет и реших,че мога да дойда. Тежи ми години наред всичко, но на кого да кажеш. На старите, те и без това се тревожеха и така си отидоха, с тревогите. Децата, те пък си имат свои грижи вече, а и не иде да им се жалваш за живота си. Както си го подредил така ще го живееш. Приятелите пък, те си мислят,че като имаме достатъчно няма какво да се овайкваме.  При Вас е друго, идваш, разказваш и на душата ти олеква. Благодаря.

Стана, пристъпи от крак на крак, потри дланите си . Позачуди се и ми подаде ръка, после се засмя пресипнало и излезе.

Всеки носи Съдбата си в ръце.

Работният ми ден беше завършил най-неочаквано, с мъжка изповед.  Улицата ме посрещна задъхано вечерна, безразлична.  Бързаше да пропусне множеството, да разчисти напрежението , да пусне вечерта над града.

Преметнах чантата през рамо и бавно поех към топлината на дома си.

Милка Маркова

Нощта срещу Спасовден

-Върви, върви  подире ми, не се озъртай - смъмри я свекърва й кога надвечер се промъкваха из пустите  сокаци. Старата вървеше напред, безплътна и суха като сянка. Носеше вързоп в едната ръка. Младата пристъпяше навела глава след нея, а сърцето й пърхаше в гърдите като беззащитно пиле. Бузите й горяха, кръв щеше да капне ако ги допре някой.

Преди няколко дена мъжете натовариха кервана и тръгнаха къде Изток. Дълъг път ги чакаше. Месеци щяха  да се бавят доде продадат стоката и тръгнат обратно към село. Ангелина тихичко поплака на мъжовото си рамо, после му даде нишан за из пътя, да си спомня за нея по далечните места. Захлопнаха се тежките чемширени порти подир тях. Свекърва й шета два-три дена със стисната уста без да продума. Една вечер я придърпа във вътрешната одая, тури я да седне на миндеря, взря се в очите й и рече:

-Слушай, снахо. Вече й време чедо да завъдите, доста се мина. Недей, не плачи, зная. Сега туй дето ще ти река, да си остане между тебе и мене. Ни на майка си ще казваш, ни на мъжа си, доде си жива. Нито пък аз дума ще изрека пред свекъра ти или който и да бил други.

Дълго приказваха нея вечер свекърва и снаха.

Тая сутрин старата стана рано, по-рано от снаха си. Опече пита, закла кокошка и я обевари хууубаво, доде се разчекна в тенджерата . Поръси я със сол и червен пипер. Слезе в дълбоките изби и дълго остана там. Най-подир се върна с бъклица. Червено вино било, каза на снаха си. Загъна всичко в един голям, червен миндил и го върза на вързоп. Кога зе да се свечерява, влезе тихо в стаята на младите. Огледа снаха си от глава до пети, завъртя я от всички страни, надигна полите й да види коя риза е облякла.Сви уста одобрително, пооправи кърпата на главата й, стисна в шепа дебелата плитка, хареса й как е оплетена После я хвана за ръка и дълго я гледа в очите.

- За последно. Казах ти всичко, запомнила си го, нали? За нищо друго не мисли, саде за чедо. Отпусни душата си, не се срами и не се стискай. Пък дано Бог е решил.

Подир туй двете жени излязоха тихо из портата и забързаха към края на селото.

Никога Ангелина не беше идвала по тез места на къра. Тука ниви нямаше. Тука бяха тъмни ливади, дървя наоколо. Приказваше се, че било самодивски сборища. В ниското потайно шумеше реката.Кога свекърва й забърза нататък сърцето на младата зачести. Стигнаха до мястото. Чудни ливади, оградени с височки дървета, миришеше на чисто и на треви. Старата избра най-хубавата и най-закътаната поляна. Развърза възела на  миндиля, расла го на тревата. Нареди кокошката до питата, притури и бъклицата насред. Подир туй се огледа наоколо и отиде към храсталака. Върна се с цветя, между тях и русалийското цвете. Сви хубава китка и закичи снаха си. 

Забоде поглед надолу и едва промълви:

-Всичко ти рекох. Направи го. Ще те чакам сутринта. Не се бой - стисна силно рамото й, въздъхна дълбоко и бързишката се скри зад близките дървета.

Ангелина се огледа, поиска да хукне след свекърва си, но краката й тежаха като от камък. Приседна леко до червения миндил. Зад нея тихо прошумоля. Като в сън се обърна младата жена и видя мъж, силен и млад, да приближава. Поздрави я излеко, гърлено, отпусна се срещу  й на тревата. Черната му коса падаше над високо чело, очите му светеха като звезди. Яки гърди и ръце се подаваха из бялата риза. Поседяха малко тихи и безмълвни. Мъжът посегна към бъклицата, вдигна я високо, отпи дълбока глътка и подаде на Ангелина. С трепереща ръка надигна и тя,  червеното вино отпусна трепета в гърдите.

Какво да прави, какво - не спираше да се върти в главата й. После отнякъде дочу думите на свекърва си, напътствията. Стресна се.

-То аз да разчупя кокошката и питата, да хапнем - промълви едва. Той само се усмихна, присегна се и хвана ръката й. Потупа я нежно, погледна я право в очите.

Наоколо запяха птички. Нощта настъпваше бързо. Омаята на тревите ставаше все по-гъста. Мъжът поседна близо  до Ангелина, тихо й говореше нещо, а тя нищо не чуваше. Кърпата се беше свлякла от главата й, ушите й пламтяха, плитката тежеше върху гърдите й. Той леко подхвана дъхавата оплетена коса, отмести я, а на нейно място легна ръката му. Суха, грапава и силна ръка, изгаряща. С другата леко скърши снагата й. Твърди, властни устни приглушиха плах вик в гърлото й. „Не трябва да говорите, пълно мълчание”- като остър нож прободе мисълта й заръката на свекървата. Ангелина се отпусна, сладка омая обзе тялото й, мъжът нежно  я положи под росеновия храст. Ушите й запищяха, устните й сладко се разтвориха, снагата й се заизвива кършена и любена така, както никога досега. На воля, без срам и ослушване, без спиране. Погледът  й улови звезден танц, чудни росенови цветове, бели русалийски премяни, мирис на цъфнало, на драгост. Мъжът я любеше страстно и мълчаливо, галеше нежната й снага, вливаше жизнени сокове  в зажаднялата й утроба, поемаше дъха на разпилените й коси. Нощта минаваше, полунощ превали, а под росеновото дърво Ангелина пиеше и пиеше сладка нега от русалийските ливади. Гърдите й млади, наляти със сила,  търсеха яката мъжка ръка, очакваха докосването й, устните й се протягаха ненаситни, белите й крака проблясваха в тъмнината.

„Какво правя, какво, Боже, свекървата заръча преди първи петли” - сепна се младата жена. Скочи, забради кърпата върху разпилените си коси и хукна боса през поляните към селото. Не се обърна, не трябвало.

Там, на поляната, мъжът бавно се изправи. Прокара пръсти през буйните си коси, пое още веднъж аромат на росен и любов, на младо, ненаситно женско тяло и пое по друма към съседното село.

Всичко остана на русалийската поляна, под росеновите храсти. Недоядената „спасова” пита, недовършената кокошка и празната бъклица върху червения, смачкан миндил. „Бягаш и не се обръщаш, всичко оставяш зад себе си, недояденото, мълчаливото. В тази нощ по магичен начин безплодните жени зачеват. Без да са извършили прелюбодеяние с непознатият мъж, с когото нямат кръвно родство.”

Нощта  преди Спасовден, кога росенът цъфти и слизат русалиите да танцуват и пируват на земята, да лекуват болните и даряват безплодните.

Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

Спасената църква

Далече беше още агарянина. Донасяха са слухове,че иде, за залумите и разрухата се говореше. Думаха,че събаряли светите обители из селата, ограбвали ги, туряли ги на огъня.

Хубава църквичка имаха хората в малкото село. Широчка, с колони отпред, като старите дворци в Търнов. Първенците бяха викали майстори от далече, чак от столнината, да я строят, да я красят. Да прилича на болярските и царските, ако да е малка.

На изток България бързо се сриваше под ятагана, убиваха хора, палеха села и градове, съсипваха църкви и манастири.

Събраха се селяните в църквата си, стареят се поизкашли и рече:

- Братя, работата на добре не отажда. Българско гине ката ден. Мислихме тука със светиня му, гадахме и решихме. Църковната утвар ще закопаем в земята, тука, в олтара. Иконите и тях ще закопаем, ама първом ще увием  у восъчно платно. Вие, братя, всеки да впряга колата си още днес и да кара пръст. Накопавайте, товарете и карайте пръст, ама всеки от различно място. Да не се личи, че е копано. Карайте, братя и да насипваме върху Божия храм, да затрупаме обителта. Най-отгоре ще нарежем чимова трева и ще наредим, храсти щем насади, се едно могила насред село има. Да са пази тайната от всеки, да опазим християнския си храм.

Тихо излязоха из църковните двери мъжете, запрегнаха воловете и завозиха пръст и тревни чимове. Не мина време, насред село изникна не голяма могила, покрита с трева и храсталаци. Овчици пасяха връз нея, децата си играеха там.

Дойде ред и това българско село падна под ятагана и потъна в тъмната робска нощ. Селяните опазиха тайната на могилата си, поколенията забравиха що крие тя. Вековете се нижеха в неволи и мъка.

Кога дойде пак българско, кога изгря свободата, Бог реши да върне на потомците в селото божия храм. За награда, заради техните деди, които опазиха вярата.

Един ден млад козел пасеше навръх могилата в средата на селото, кършеше от храстчето пред себе си крехки клонки, риеше с копитце. Стопанинът му дойде да види що иска този младок, кое не му е наред, че мислеше водач на стадото да го прави. Загледа се в земята под копитата му, наведе се, нещо заблестя в очите на чиляка. Зачовърка с пръст земята, зарови козарят и съгледа, метален шип се подава от земята. Извади ножа от пояса си, поразрови и що да види - християнски кръст излезе из пръста. Подръпна го, не се вади, яко стои, надълбоко. Затича се, повика кмета, хората. Започнаха да ровят земята всички, едва смогваха да изриват пръста. Полека, за няколко дни, пред очите на всички ставаше чудо, земята раждаше прекрасен храм. Разчистиха хората, извозиха настрани пръста, събраха се и тържествено отвориха дверите на храма. Тогава, подкрепяна от синовете си към народа приближи най-старата жена в селото, баба Ана. Треперейки, тя промълви: ”Дица, бая отдавана, кога бяф малка, моята прабаба, стогодишна, един ден ми разправяше, че под могилата в селото има божи храм. Да са повни, ама да се не казва никому. Аз бяф малко хлапандраче, не разбирах, но Господ ме накарал тия думи да повня. Заровили храма дедите ни кога селото  заземал  турчина и га на поробил”.

Милка Маркова

Църквата  "Света Петка", село Пенкьовци в община Трън, Област Перник. Църквата е била затрупана с пръст от местните жители в началото на турското робство, за да я опазят от унищожение от османците. С течение на годините хората спрели да говорят за нея и следващите поколения не са знаели за съществуването и. Чак в края на 19 век църквата е открита случайно от пасящ над нея козел, който разровил кръста.