Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Голямата мечта на малкото поточе

Роди се в малка долчинка между две ливади. Тежкият сняг бързо отстъпваше под лъчите на слънцето и поточето му поиска малко водица. Мъъъничко, колкото да тръгне по света. Снегът щедро напълни долчинката с вода и тя засвети, заблещука под ясното синьо небе. Поточето протегна вратле и погледна напред, над снега. Там вече се зеленееше млада тревица и мамеше да  я достигнеш. Ще тръгне, реши то, макар и малко, надолу. Сигурно го чакаха и други поточета, ще се съберат и ще потърсят голямата вода, за която цяла зима разказваха снежинките. Тази вода се наричала море. Тихичко, на пръсти поточето забълбука надолу. Стана му весело, беше интересно и то не спираше да слиза все надолу и надолу. Минаваше край малки храстчета, край туфи миналогодишна трева. Оглеждаше се настрани и докъдето можеше да види все ливади и ливади. В далечината се зачерняха редки дървета. Какво ли има там, помисли си поточето и забърза към тях. Усети, че водата му е станала по-силна, поизтръска снагата си, поразшири място и навлезе смело сред дърветата. Стана по-тъмно и хладно, достраша го малко, но любопитството беше по-голямо. Провря се под нападалата миналогодишна  шума и потръпна от лекия студ в дефилето. Достраша го още повече, но се зачуди как ще се върне, не може, нали ще му се смеят всички в ливадите. Някой го докосна лекичко и то се обърна. До него се стичаха водите на друго малко поточе. Хванаха се за ръце и потеглиха надолу. Нямаше страшно щом са две. Оглеждаха се, изучаваха всичко наоколо. Дърветата ставаха все по-големи, дефилето все по-тясно. Надвиснаха облаци и внезапно изви виелица от едри снежинки. Сърчицето на поточето се сви. Ами ако замръзнат и не могат да продължат по-надолу? Не се страхувайте, смело, смело, се провикна някой сред дърветата. От стръмният отсрещен скат се спускаха буйните води на по-голямо поточе. То грабна водите на малките и хукнаха заедно надолу и надолу. Дърветата оредяха, дефилето разтвори силните си каменни ръце и пред тях блесна равнина. Водите се успокоиха, дочуха се птички, небето засиня отново и слънцето се показа. Друго си е с дружина, си мислише поточето. Тръгнаха по-спокойни, по-тихи, само на места водите им забързваха, за да изпреварят някой завой образуван от внезапно дърво. До ушите на поточето достигна далечен шум от голяма вода. Какво ли става? Какво ги чака? Малката му душичка се сви отново. Няма страшно, успокои ги голямото поточе, това е реката. Скоро тя ще ни приеме в своите води и заедно по-лесно ще стигнем до морето. Реката беше голяма и мощна. Тя ласкаво прие водите на поточетата, прегърна ги в своите обятия и бавно потекоха всички заедно надолу, през поля, равнини, покрай малки сгушени селца и големи градове. Провираха се под красиви мостове, охлаждаха водите си под върбалаците, тихо шумяха дърветата на горите, край които течаха. Весели жабки и най-различни рибки, водни кончета, мушици, рачета и безброй още водни животинки им правеха компания в дългия път. Водите на реката течаха неуморно и поточето се чувстваше щастливо, доволно и очакваше срещата с голямото, тайнственно море с нетърпение. Една нощ, когато водите на реката се бяха утешили в и приплясваха лениво в сладък сън, до  поточето достигна далечен шум на много вода. Сърцето му запърха отново, изплаши се. Дали това не е огромен водопад, за каквито беше слушало от снежинките, ако е така как ще се реши да скочи, страшно било. Когато на сутринта слънцето огря сребърните струи на речните води, поточето видя в далечината много, много вода, ширнала се по целия хоризонт. Техните води, водата на реката и на другите поточета бавно се разливаха в страни и постепенно потъваха в обятията на морето. Да, това беше морето. Дългоочакваната среща с морето. То се пенеше, гърмеше и плискаше водите си в големи вълни към реката, а тя успокоена и радостна потъваше в прегръдките му. Най-после малкото поточе, родено в падинката между ливадите, някъде далече, далече на запад беше пристигнало до мечтанато море. Една висока бяла вълна го грабна, прегърна го силно и го отнесе в далечния безкрай. Поточето стана част от морето, от огромния морски безкрай. Така се сбъдна голямата мечта на малкото поточе да стане част от голямо и силно море. Милка Маркова

Есен мила, цветна и тъжна!