Грехът на една майка

Слънцето бавно пълзеше по небето и отиваше къде пладня. Беше утихнало наоколо, чак звънеше тишината. Звънеше като звънците на стадата, които караха напреде си. Що не ги завръщаха мъжете? Баба Мара отвори очи и се огледа наоколо.
Дома си е тука, хубаво си е. Добре сториха, че се завърнаха по къщята си в родното село.„Боооже, божичко, одъртя се” - продума старата жена и намести гръб опрян в дебелия дънер на дъба. Не беше им дала да го секат. Изникнал до сами къщата когато ги нямало тука, дъбът беше станал яко дръвче кога се завърнаха. Красеше двора, хвърляше сянка и напомняше на чиляците за безводните баири по бежанско.

Кога турците взели всяка нощ да нападат и грабят, да насилват жените, старците на рода решили: ще бягат. Премислили, натоварили колите, подбрали стадата и тръгнали потайно в една тъмна нощ. Тръгнали къде заход слънце. Голям път изминали, стадата оредели, хора умирали. Колкото оживяли стигнали далече на запад в едни голи и закътани балкани по пътя за Бялград. Нямало накъде вече. Земята никаква, поминък никакъв, но поне една рекичка бълбукала наблизо и турци нямало.Хванали се мъжете, караджейка стъкмили, тепавица за пролетните води направили. Заселили се по семейства и така родът останал там. Минавали години, беднотията и споменът за родния край мира не давали на никого. Завъдили се деца, отраснали. Баба Мара била млада булка вече кога се чуло, че турчина бяга, а московеца освободил българско. Пратили човек от рода, разпитал, до селото им стигнал. Истина било, каза кога се върна. В тяхното село къщята им празни, клекнали, дворовете буренясали, чакат ги. Застягал се пак родът, семействата събрали покъщнина, дрехалак, впрегнали колата и една сутрин поели обратно. Дълъг път ги чакал, челядта била многобройна, стадата също. Месец-два щели да пътуват, нямало да е лесно. 
Баба Мара въздъхна и пред очите й се заниза кервана. Беше най-малката снаха в мъжовия си род, шестата. Много-много не ги потърсваха и наглеждаха старите, бяха кандисали от синове, снахи и внуци. Мара беше трудна, скоро дете чакаха с Рангела. Чудеха се двамата как ще стигнат до селото, как ще върви по пътя тя. Трудно й беше вече. Минаваха през стръмнини, долове, газеха реки. Мара не смееше и на колата да сяда, много беше натоварена , а и срам я беше да се вози кога и децата вървяха. 
Въздъхна дълбоко баба Мара и погледна към портата. Двете й крила бавно се разтвориха, синът й влизаше с колата натоварена догоре със сено. Хубавеляк, силен, весел, подвикваше на воловете и ги побутваше с остена. Завъртя ги и напъти към сайваната, да разтоварва. 
„Чедото ми, какъв грях щях да сторя”- отново притвори очи и видя пак пътя насам, към селото.Усети се, че нещо става, отдели се в корията, приклекна до едно дърво и там се намери синът й. Не го и погледна, помая се, пооправи се. Керванът беше отминал, гората с вековните си дървета глухо бучеше. Изплаши се Мара, сама ще остане, не може догони колите. Път имаше дълъг още, какво ще прави това дете. Погледна го, сбръчкано, синьо, наведе се - не дишаше, нито го беше чула да плаче. Изправи се, стисна устни, обърна се и полека тръгна към дълбокия път, да търси кервана. Не се обърна, беше несвястна когато настигна последните коли. Влачеше се едва след тях, тръпна беше. Нещо я дърпаше назад към корията, но страхът да не изгуби близките си я теглеше напред. 
Дядо Благой все наглеждаше кервана. Минаваше край колите и челядта назад, подир туй отново поемаше към челото. Като видя булка Мара подир колите позачуди се, попогледна я. Патил и живял беше стареца, виждал беше много. Върна се бежешката напред , извика една жена от кервана, изпрати един от мъжете към челото да спре водачите за почивка. Без да питат дядо Благой и жената хванаха Мара за ръка и се повърнаха назад. Тя хлипаше и ги водеше. Стигнаха до дървото, където роди сина си. Детето плачеше тихичко, купчинка топличка и мека. Старците взеха детето на ръце, жената го уви в престилката си и тримата побързаха при кервана. Отново потеглиха към родния край. Дядо Благой и жената на никого не казаха срама на Мара, детето оживя до село и отрасна в този двор. Никой не разбра какво се случи в тъмната кория кога родът се прибираше към родните места.
Детски смях огласяше ширналия се двор, после тъпани забиха, сватбари порти отвориха, ей я снахата идва насам и вика „Мамо,мамо”. „Тука съм де,тука” - искаше да отвърне баба Мара, но глас не излезе от гърлото й. Само очите й отворени широко се сляха със синевата на небето, а погледът й остана да се рее там горе, към високия връх на дъба. 
Въздъхна дълбоко и за последно старицата, и спокойно напусна този свят.

Милка Маркова

Знахарка

Рано рани Знахарката тая сутрин.  Стана, позагърна се в големият шал и  слезе долу, в ниското където тревожно гълчи потока. Разбули коси и откри лицето си, наведе се над тъмната вода. Буйна и дълбока тя тича надолу и прескача облите камъни, търкулнали се от високото. Загреба с шепи вода и се наплиска хубаво, дорде й застудя и заруменя. После дълго разресва косите си, събра ги и отново забули глава с огромния шал. Привърза дългите му краища под мишниците си чак на гърба. Изми нозе, нагреба пълен котел вода и тръгна обратно към къщи. Пролетни птици прехвърчат край нея, цвърчат радостно. Всичко напира, събужда се, раззеленява и цъфти. Светът диша с пълни гърди надига се.

Цяла нощ беше в гората , при Лазара. За двама мъже му се примоли. Челядта им стана голяма, земя им трябва. Дали ще може да отсекат някое дърво, че да разорат и увеличат нивите си. Пък в замяна заесени ли се, ще турят млади фиданки, да върнат заема на гората. На разсъмване Лазар кандиса, гората даде от дъбравата си.

Прибра се Знахарката, грабна метлата, чисто измете навсякъде, вън, вътре. Събра боклука насред двора, запали го. Занарежда думи шепнешком и прескочи огъня няколко пъти, колкото е редно за една знахарка. Тя трябва да стори това сутрин рано, на изгрев слънце, да нарича каквото е отредено и да се захваща с работа. Днес има много нещо да свърши.

Грабна кошницата си Знахарката, взе тояжката, че къде без нея и забърза по пътечките към планината Къщата й е накрай селото, близко  до гората и баирите над нея. Заложи миналите дни високо горе по сипеите капани. Днес змии и гущери излизат за пръв път от земята. Трябват й няколко, само колкото е необходимо за лекарства и мехлеми. Днес няма отрова в тях, за друго й трябват, за добро. Леко върви нагоре Знахарката, никой не знае годините й. Зер на такива жени  не се знае кога са родени, откъде са дошли, кога ще си отидат и колко илачи знаят.  Излезе над гората и сви в страни под билата да провери капаните. Имаше няколко живинки, две-три пепелянки, една усойница, гущери от тези, които трябваха, зелените. Прошепна им думите, хвана ги и те сами легнаха в кошницата успокоени завинаги. Тръгна по-нагоре, към поляна пълна с млад киселец и лобода, коприва. Днес се заяжда зеленото, да свари чорбица. Наведе се Знахарката да бере, но зачу тихи стонове и шумове. На пръсти тръгна полека към тях, разгърна млада папрат, току що развила първи листа. Под Черната дупка на земята лежеше и стенеше млад мъж. По очи. Обърна го леко и що да види – Златан. Личен момък от селото, от горната махала. Не се зачуди много, наплиска го с вода от стомничката, която винаги носи, свести го. После без думи го надигна, подпря го на рамото си и полека заслиза с него надолу, към къщата си.

Едва дотътри Златана до в къщи. Въведе го вътре, положи го до огнището, подложи под главата му и го зави топло. Сне от полицата шише с отвара, наля в канчето и му даде да пие. Докато той се унасяше в дрямка Знахарката зашета край огъня. Извади от кожена кесия стрита змийска кожа, тури в котлето малко от нея, после благинка някаква от друго животно пусна, щипка жълт кантарион и още нещо, забърка с дървена лъжица и занарежда тихо. Когато времето мина, сне от огъня котлето и го сложи в студената вода от извора. Бърка докато стегне, после отви  Златана, повдигна дрехата му. Изми хубаво раните, намаза ги от благия мехлем, разтри слепоочията му с друга отвара и отново го остави на дрямката. Излезе вън, на двора, извади зъмовете от кошницата. Прошепна им нещо и със светкавично замахване отдели змийските глави настрана. После във всяка глава пусна семена от босилек и ги зарови в градинката си. Кога поникне и цъфне босилекът, ще го обере и свари любовни отвари. За изчезнала любов, против изневяра, за нова любов, за младите. Одраните змийски кожи Знахарката простря да съхнат на сянка, а кога станат готови ще ги стрие на прах за мехлеми. Против люти рани, разсърдени, да помага на младите мъже.

Цял ден шета Знахарката. Пробива ушичките на малки момиченца доведени от бабите си. Днес не боли кога промуши иглата с восъчния конец. Небесни сили кръжат над людете по Земята и помагат за всичко. На днешният ден се случва много между горния и долния свят. Времето се сменя, тъмното отива горе да почива, иде Светлината и новият живот. Всичко възвестява доброто и благото.

Вечерта събуди Златана, настани го край софрата и му сипа от прясната копривена   чорбица. Днес това се хапва, за сила и здраве. Без да го пита, а той без да я погледне й заразказва. Слушал стари мъже да си приказват потайно за имане горе, на входа на Черната дупка. Тоз, който го заровил там е умрял отдавна, но през нощта срещу днешният ден слиза на Земята и се върти край мястото дето го е заровил. Да провери там ли е още и да му се порадва, щото на оня свят на хората имане не трябва. Тогава Златан решил да иде, да види има ли такова нещо, ако има да го изкопае. Отишъл сам, имане не се дели с ортаци. Скрил се още по светло във входа на Черната дупка и зачакал. Носел търнокоп, фенер, лопата и една голяма торба. Кога наближила полунощ му се придрямало. Задрямал ли, сам не разбрал , но видял до отсрещната стена на Черната дупка синкав силует на мъж. Припълзял тихичко Златан към него, а силуетът тръгнал към ръба на изхода. Златан по него. Изправил се и се залепил за стената, гледал все силуета. Не сетил кога стигнали до ръба. Видяло му се, че оня се навежда, навел се и той да види по-добре. „Ихууууууу“ – стреснал го небесен вик, тъпани удряли. Долу, под Черната дупка на поляната вихрено хоро играели самодиви. Белите им ризи, косите им веел неземен вятър, красавици били до една. Много високи, и високо вдигнали ръце над главите си, така играели.Забравил Златан да следи силуета, забравил за какво е дошъл. Протегнал ръце към самодивата, която се отделила от хорото и долетяла при него, до Черната дупка. Полетели двамата, слезли на полянката и самодивското хоро го завихрило. Играел Златан със самодивите и не можел ни дъх да поеме, ни да отдели очи от тях. Острите камъни из поляната ранявали краката му, вихърт понякога го блъскал в канарите отстрани, но той все се връщал при самодивите и те го въртели ли, въртели. После нищо не помнел докато дошла Знахарката.

- Ти не знаеш ли, че тая нощ имането, заровените пари лъжовно играят, че самодивите тая нощ слизат първом за годината на Земята, що си тръгнал из дивото – пита и нарежда Знахарката, стъква огъня и подава на Златан канчето с прясна отвара. – Пий, пий и легни до зазоряване. Тогава ще си идеш. Късметът ти е, че в тая нощ рана не боли и бързо заздравява.  В тая нощ, срещу днешният ден не се ходи по тъмното. Лошото бърза да се прибере горе, самодивите слизат долу, зъмовете изпълзяват при изгрев слънце. Всичко се завърта. Кога сутринта станеш, навън е светлина и радост. Слънцето изгрява и се смее, птиците пеят, зеленото раззеленява, цветята разцъфтяват, всичко е мило и драго.

Благовец е днес!

Милка Маркова

 

Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова

Благословията на Господ

Слънцето пребледняло от жегата поглежда все по-често към запад. Бахлъка засинил в далечината го влече неудържимо. Да се търкулне зад баира му и да се отдаде на почивка. Примамени, горещините бързат след Райко, напускат бавно падинките, сенките край деренцата и поемат нагоре. Нагазват в светналите полянки, изпъстрени с поувяхналите главички на цветята, пълзят и те къмто заника на слънцето. Кривата върба долу в ниското, врасла в себе си стебло, широко разперили клони, се мъчи да види отражението си в единственото по-голямо вирче, непресъхнало още от жегите. Деренцето изцежда малкото останали свежи струи вода за да го напълни, да има къде да цапа бялото ято гъски на баба Мария. Гонят се из вътре, пляскат с криле, грачат и съскат една срещу друга. Всяка иска да загребе повече вода с крилете си и да я излее върху белоснежните си пера.

Подпряна на дълга, гладка тояга под сянката на върбата стои баба Мария. Радва им се, оставя ги да се къпят на воля. Рано е още доде падне летният мрак. Да поцапат из вира, тогава ще ги подбере към къщи. Гъските не са вярване. Има дни като днешният, уж са на близо, уж ги чуваш, че са пред къщата, прибрали се. Потърсиш ги към надвечер, няма ги никакви. Тръгваш да ги търсиш, маеш се из махалата, надничаш в съседните, завираш се по безбройните дерелици, няма ги и ги няма. Болят я краката баба Мария, не може да обикаля дълго, а пущините понякога излизат из селото и отиват чак в коренежите. Там има или ожънати вече ниви, или зазрели мисири. Отиват, ненаяли се, да кълват. Случвало се е месечината да ги огрее, а те още там. В такива вечери баба Мария обикаля подпирайки се на вечната си тояжка, мърмори, ядно попклаква и нарежда:

- За кого ги гледам тия проклетии, нали за тях. Ама кой е тука да ми помага. Да ги търся, да ги храня, да ги броя дали някоя не е напълнили чужда тенджера. Няма кой да ми помага, за какво ражда човек деца?

Днешния следобяд пак я разплакаха пустите му й гъски и тя в яда си заръча да кажат на сина й да си дойде. Загубила е гъските да му кажат и няма крака да ги търси. Да му кажат, че плаче и седи вън , на пейката.

Еееех, синът й, Марин! Първото й чедо е той, радостта и късметът в живота й. Едно време като беше мома, баба Мария беше хубавицата Мария. Едра, бяла и червена, с големи, омайни сини очи. Тънка снага и пълна пазва, стройни крака. Нямаше ерген да не въздиша по нея. Беше ходила слугиня по Софията, имаше хубави дрехи, градски. Разлюляни поли, копринени блузки. Като се премени всичко трепти по снагата й. Гердан слагаше на вратлето си, спускаше се той към разтворената й пазва. Не един ерген понечваше по седенките да го оправи и намести, че се е подпъхнал под якичката на копринената й блузка. Тъй, ама туй право се падаше единствено  на Ивана. Иван и той личен, висок, и той синеок, сериозен. Здрава ръка имаше Иван /Божккеееее, отиде си и той и я остави саминка/, свиеше ли я около кръста й, сърцето на Мария замираше. Любеха се вече година, но все не смееха да приказват със старите. Тогава Мария усети, че е непразна, че носи дете под сърцето си. Страхът обхвана и двамата. Силният мъж Иван не отричаше детето, не, страх го беше как ще кажат на старите. Решиха и двамата,    че ще отидат в близкия град при доктор. Да видят как, какво ще правят после. Напълни кесията Иван, качиха се на трена и се озоваха пред вратата на женския доктор. Възрастен човек, с очила на носа като всеки доктор. Огледа ги, покани ги вътре, разпита ги, изслуша ги. Помълча дълго, а те не смееха дъх да си поемат. После докторът ги погледна в очите и тихо започна:

- От едно село сте, обичате се както сами казахте. Мислите сватба да правите. Защо ще убиете това невинно детенце? Защо! Питате ли се как ще го сторите, как ще живеете с това, кога създадете семейството си. Как ще родите другите си деца и дали Господ ще реши да ви даде други, след това убийство?

Мария и Иван мълчаха объркани, засрамени, изчервени и попотени. Гледаха в земята и не смееха дори да въздъхнат.

- Я, сега чуйте ме. Мене е най-лесно да ви взема парите и да ви пратя да си вървите. Вдигнете се, идете си на село и пъраво при вашите. Целувайте ръка и гласете сватбата. Не казвайте никому, знайте си само вие вашата тайна. Като наближи времето, Иване, доведи Мария при мене. Обещавам ви едно хубаво като двама ви бебе. Хайде, Бог да благослови.

Баба Мария се завърна от спомените си, защото зад гърба й изтопуркаха тежки стъпки. Обърна се и видя Марина. Нейният хубав Марин. Дошъл си беше, получил хабера.

- Майко – ядосан и задъхан започна синът й. – какви ги вършиш пак. Ей ти гъските, защо си заръчала да си дойда. Нали знаеш, че трябва да почивам преди работа. Влак карам, не е шега, толкова хора возя, трябва да съм бодър. Ти знаеш ли, че с бързият влак си идвам, нямаше пътнически по това време, знаеш ли? Колегата ми се съгласи да наруши всички правила, намали на завоя при изхода от дефилето, да скоча от влака. Знаеш ли майко? Кога ще се прибера, кога ще почивам? Тия гъски догодина да не ги виждам.

Баба Мария го слуша, усмихва се и се радва. Млад е, ще си почине бързо. Прав е, работата му е сериозна, отговорна. Машинист е, кара пътници. Ама като живее в града…, е близко е градът, идва си винаги когато може, но за нея все е малко, все се чуди за какво да го извика, че да е около нея.

Нейният Марин, нейният син, нейната радост в Живота. Благословията от Господ както беше казал старият доктор.

„Благодаря ти Господи“ – думаше на себе си баба Мария и вървеше след гъските пред сина си на път към къщи.

Милка Маркова

Мъдрият урок на баба

Както всяко внуче и аз обичах безкрайно моята баба. За мене тя беше пример за всичко. В нейните думи и поучения никога не се съмнявах. Вероятно и тя като всеки човек е имала своите недостатъци, но за мене нямаше никакви.
Вече бях голяма, омъжена. При едно от гостуванията ми при нея получих още един мъдър урок.
Баба живееше в голяма къща в края на селото. Тя беше лечителка, бабуваше. В други мои разкази съм споменавала,че почти нямаше човек, комуто да не е правила добро. Когато остаря и закъса с ходенето при нея често идваха благодарни хора. Ей така, да я "видят как е, какво прави кака Нейка". 
В този ден отново дойдоха няколко жени. Баба им се зарадва, покани ги в къщи. Поседнаха, поприказваха. Някои се посъветваха за това-онова с нея. Баба смъкна от гредата кошничка, в която къташе кутийка локум, друга с лимонови резанки и задължителните бучки захар. Почерпи гостенките си, донесе табла с чаши вода. Когато ги заизпраща откъсна от градинката си по стръкче здравец за всяка.
Останахме сами и тогава видях,че жените бяха оставили торба с някакви дарове. Вътре имаше килограм захар, пакет брашно, пакетче леблебия за кафе, два големи лимона. Обърнах се възмутено към баба: защо са й донесли тия неща? Нали знаят,че майка и татко живеят на 200 метра от нейната къща, че всеки ден са при нея. Не е останала без грижи и провизии. Другият брат на баща ми също живее в селото, всяка събота си идва и не с празни ръце.
-Слушай ба, слушай ме - потупа ме баба по ръката кротичко - слушай и запомняй. Туй жените го знаят много добре. Те не са го донесли защото нямам. Аз съм стара жена, вдовица. В такъв дом с празни ръце не се влиза. Господ така е отредил. За хаир на носещите и за добро на дома, в който се гостува. Затуй ги донесоха жените, затуй и аз ги приех. Да са живи и здрави.
Моята мила бабка ми даде още един житейски урок. Нито носещият ще обеднее, нито получаващият ще се замогне. 
За хаир е, т.е за добро.

Бях много млада, а тя все още не беше напуснала този свят…моята скъпа баба Нейка Тотева, лечителката.

Милка Маркова

Майка и син

Лежеше на съседно легло. Висока, кокалеста жена. На възраст, но си личеше, че старателно поддържа външният си вид. Общителна и весела. Чудех се защо е в болницата като няма видими причини. Оказа се диабетичка, влязла за регулиране на инсулина.

Сближихме се за тия дни на престой. Съпругът починал, тя живее сама. Около 70-годишна. Единствен син, научен работник в специална област, заминал за Щатите и там останал. Много привързани един към друг. Непрекъснато се чуваха по телефона, говореха дълго. Питах я защо не отиде при него. Замълчаваше…Той нямаше семейство, друг човек не пречеше на това да са заедно. Не чух да се оплаква, да жали, че е сама, въпреки мъката по сина, която прозираше зад всяка дума. На всеки разказваше колко е добре, как се справя. Синът й не я оставя за нищо, чуват се по много пъти на ден. Не й липсват пари. Има си ред в живота и дните. Зад всичката тази веселост личеше дълбока мъка. Аз, току-що изгубила съпруга си, се чудех откъде тази доста по-възрастна жена от мене намира сили и кураж да не показва никому болката си. Знаех колко е трудно човек да владее загубата и мъката.

Без много думи и специални признания, в края на престоя ни в болницата жената ми каза:

- Работата на сина ми е важна и добре платена. Добре е за него. Тук няма къде да работи в тая област, а там дава много и получава много. Удовлетворен е, а и така се осигурява. В случай, че остане сам в живота поне финансово ще е обезпечен. Аз съм добре тука, ходя му на гости, той си идва, чуваме се. Няма какво да искам и не мога да му преча. Той трябва да върви по своя път. Не мога да му увисна на врата и да спирам развитието му. Моят живот аз съм изживяла така както искам и не лошо. Да остана сама е било моя Съдба. Нека той върви напред по своя път. Аз съм майка и не мога заради себе си да преча на детето си. Насърчавам го и не му давам никакъв повод да се тревожи за мене. С друго не мога да му помагам на стари години. Поне да не му преча.

Срещата ми с тази жена, с тази майка, беше един от моите  уроци по пътя на Живота.

Да си Майка е длъжност преди всичко с мисъл и действие за живота на децата ти. После идва всичко останало.

Милка Маркова

Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова