Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Омайна нощ

Снимките са на Жоро Хаджиев

Слизаме надолу по баирищата, през малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито ни интересуваше толкова.

С моето гадже млади и влюбени, хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки, каквото там има по света.

Решихме да отидем нагоре из планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които те нахранват и приютяват.

Тръгнахме.

В началото хич и не гледаме, просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път, тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно. Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както се казвало малко село/  говорим, но вече се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича, там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо. Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън, на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица. Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се засмя и рече:

- Няма да ви оставя нито гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете нагоре.

Още не беше паднал мрак, но тук, в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи нагоре и съзряхме мигащото  сребро. Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме. Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха, на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.

- Хайде, влизайте де, какво сте се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви оставя гладни я.

- Аааа, ние няма да те притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. – с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама ни аз.

Старата жена се разсмя беззвучно, похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.

- Влизайте, влизайте, тъмно е вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.

- Ми то и в къщата ти е тъмно – смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.

- Тъмно е ами, щото откъм улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка. Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят. Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.

Тръгнахме колебливо през двора. Старата жена  залости портичката, разроши треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено, по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио, наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица  и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб допълваха апетитно картината. Спогледахме се.

После се измихме на чешмата отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и рече:

- На много неща ще се чудите, но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече отколкото знаете.

Без да слушаме повече, захапахме направо от хляба. Яйцата  ухаеха чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички, обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.

Нощта настъпи и наоколо стана още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.

В тая омайна нощ научихме наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете. Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната. Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна, а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора, някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае. Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то не е като котката.

Още много и дълго ни разказва бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край нас, беше спокойно и уютно.

Омаята на тая нощ, всички звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха приятно замотани, а сърцата ни щастливи.

Години наред се връщахме при всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ, остана единствена и неповторима.

Милка Маркова

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова

Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Елена Асенина

В Средновековието по едно и също време след извършени преврати на българският престол се възкачил цар Иван Александър, а на сръбския престол застанал  Стефан Душан. Известно е, че двамата владетели били в тесни приятелски отношения, а това от своя страна довело до брак между Стефан Душан и сестрата на Иван Александър - принцеса Елена Асенина.

„

Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V, а после и две дъщери.

По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката  произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!
Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон, Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ, който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.

През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.

Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.

Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.

Прави впечатление, че българката  много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил.”

Автор : Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Дантели

Днес скъпи мои приятели, в спомените си се връщам във времето на нашите майки и баби. Време, в което новото напираше от всички страни, но старото още се държеше здраво. Захванало се беше в душите, особено женските. Бранеше се, държеше красотите в ръце и с тях отстояваше живота си. Снимка на стари дантели ми припомни тези времена.

 Майките ни зимно време си седяха в къщи, а бабите ни бяха още живи. В селата и в малките градчета жените през зимата ръкоделстваха. Дрехите вече се купуваха от магазин, фабрично произведени. Постелките за леглата също. Украсите обаче, жените все още предпочитаха да изработят на ръка. Те още не изпускаха от сръчните си ръце дантелите и бродериите. Майка ми казваше, че спално бельо без дантела или бродерия не бива да се допуска от жена, която е истинска домакиня. Дългите зими, уютът в стаите, създаден от спокойствието в дома, от пукащите дърва в горящата печка, от разцъфтялото на прозорците мушкато предразполагаше към творене на красоти. Майка донасяше отнякъде модел за дантела, вземаше кошничката с безброй кълбенца и кукички. Сядаше до прозореца и започваше да брои бримките за начало. Баба се ядосваше, че дори и очилата вече не й помагат да плете дантели, ами трябва да преде или плете чорапи. Дантелите на майка красяха машинно изтъканите „модерни“ покривки за легла. Модели се намираха трудно, жените не ги даваха лесно една на друга. Особено по-сложните и по-красивите. Понякога се случваше майка да импровизира и от проста дантела, да сътвори нещо нежно и красиво, ново. Плетяха се в цветово съчетание с покривките за легла. Плетяха дантели не само за тях и спалното бельо, а и за покривките за маса. Спомням си и още едно „нещо“ за легло, украсено с дантела. Тогава нямаше матраци и пространството под леглото беше открито. За да не се вижда се изработваше парче плат, което се  подпъхва под дюшека и стига до пода. Върху него се спускаше покривката за легло. В нашият край на това парче плат се казваше „юро“. Обикновено се е тъчало от фин, тънък бял памук и коприна. По краищата се обточвало с още по-фина и тънка дантела, тясна и красива. Виждала съм и бродирани с разни цветни винетки или бродерия в бяло. По-късно вече покривките за легло с големи дантели вършеха работата на юрото и то изчезна.

Полека по-късно и майките ни започнаха държавна работа, времето им намаля, нямаха възможност да бродират и плетат. Фабричните дантели и бродерии, по-красиви, по-модерни завладяха и техният свят. Всички заедно се втурнахме в новото и за дълго забравихме за ръчно плетените дантели. Само бабите ни останаха да въздишат по онова време, пълно с домакинска работа, но тяхно.

Такива спомени ме връхлетяха при вида на снимките с дантели, които намерих из разните сайтове.

Милка Маркова

Виртуална приятелка

Стояхме смутени една срещу друга. Стиснали си бяхме ръцете, дори леки целувки разменихме. Все пак сме приятелки. Първо-виртуални, а сега вече реални. Честно казано аз си имам принцип-не се срещам с никого от виртуалните си приятели, ако сме се запознали в нета. Щото имам и приятели от реалния живот, с които сме приятели и във виртуалния. Знаех за някои случки на познати от такива срещи и се въздържах от мои лични. Освен това не исках да си променям мнението за определен човек след срещата на живо.

Та срещнахме се с Виолета, така се казва виртуалната ми, реална вече приятелка. Живееше много далече, в Индонезия. Да, да чак там. Нямам други приятели от този край на света,че и българи. Заминала по семейни причини, т.е съпругът й заминал по работа, тя с него, пък после решили да останат. Охолен и красив живот, но без душа - така ми каза Виолета. По-рано още ми беше писала във фейса така.. Запознахме се покрай разказите, които пиша за българското село. Будеха у нея още повече носталгията, четеше ги, колекционираше ги, разпространяваше ги. Да, там, между други българи и сърби, македонци дори. Бях станала известна в малка балканска общност в далечен край на света заради носталгията по Родината.

Виолета пишеше стихове. Прописала ги там. Не ходи на работа, няма работа и в къщи. След като обиколила де що има интересно, поскитала на воля без задължения и нерви, в един прекрасен ден прописала. Натрупала доста материал, стихове имала предвид-така ми каза. Решила,че трябва да ги издаде в книжка. Естествено у нас. Както е чак в Индонезия си идва всяка година почти. Мъжът й не, той не си е идвал нито веднъж, не желае по разни причини, но тя! Тя си идва всяко лято.

Та в едно такова лято донесла стиховете си и тръгнала по издателства. Тук не я приемат, там са уклончиви, отчаяла се. Всъщност без да съм поет, стиховете й са трогателни, но далеч не за издаване. Та, отхвърляли я на няколко места и кой знае как в едно следващо издателство вече порядъчно отчаяна и ядосана тя нахъсено повишила тон: „Ами добре, не искате, ще си платя, пари имам, просто за мене е важно да имам книжка със стиховете си, не да са на А4 в папка”. Била готова да се обърне и да тръгне вече обляна в сълзи на безсилие, но ,о,чудо! Почакайте, й казали, момент само нещо да обсъдим. Та след кратко, ама съвсем кратко обсъждане се съгласили да издадат книжката й. Не само това. Издали стиховете бързо и от тогава всяко лято й издават книжките. Наиздала е сума ти стихосбирки. Плаща, издават, тя си продава книжките. Впрочем повече ги подарява. Чудесно.

Бях въздъхнала тъжно. Няма да ходя в Индонезия, дори в Румъния няма да ходя да живея, така,че забрави. Ще си остана без издадена книжка. Просто нямам пари, а не съм чак такъв писател,че да ме издават на риск, с пари на издателства. Нищо и така съм си добре. Имам си двайсетина приятели /пак виртуални половината/, които въздишат след като прочетат, стига ми. Стига ми, че на някой сърцето се топли от това, което топли моето.

Да, ама моята виртуална и вече реална приятелка Виолета реши, че иска освен да се срещнем и да ме спонсорира. Да, да ми плати издаването на разказите. Аз, обаче не искам. Не мога. Аз не ги пиша заради издаването. Нямам такива мераци на всяка цена. Освен това знаех за една друга приятелка, платила сама издаването на своя книга, как е била изнудвана и какви суми е платила когато разбрали,че живее в чужбина.. Не искам Виолета да плаща на някой, който ще види разказите ми заради нейните пари.

Спорихме дълго, но най-накрая успях да я убедя,че няма да ме спонсорира, а аз ще потърся начин да издам разказите си.

После седнахме на едно дъъълго кафе, което премина в безкрайна вечеря и си разказвахме, разказвахме. Не всеки ден срещам приятел, живеещ в Индонезия. Гледах снимки, слушах как живеят хората когато животът и душата им са спокойни. Разбрах, че може всичко да имаш и да си много спокоен, богат, но нямаш ли я България все пак нещо ти липсва. Дори и да си платил за да издадат наивните ти стихчета изпълнени с носталгия.

Милка Маркова