Времето

Времето върви бавно. 

Откакто съм тука дори часовника не бутвам. Не му обръщам времето  в лятно, че после пък в зимно. Часовникът отмерва часовете, но не го и поглеждам почти. Будя се по някое време, понякога все още се стряскам, че ще закъснея. После някъде от дълбините на съзнанието ми изплува успокояващата мисъл, че вече не бързам и не закъснявам. Унасям се блажено в  сладък сън. Последните часове преди зазоряване са най-сладки.

След дълго плискане в банята, освежен, излизам навън пред къщи както си му викаме на село. Благодат. На изток вече е прибеляло и разведряло. Слънцето на половин диск наднича закачливо. Кафето ми аха да кипне на котлона. Нарочно не си донесох кафе-машина. Като не е на жар, поне на котлон да е през лятото, зимата си го кипвам на живата печка в кухнята.

Сядам, припалвам цигара. Ех, не е редно, здравословно и тъй нататък, но пък ми е драго. Сутрин с кафето си пия и тютюна. Отпивам яка глътка, дръпвам от цигарата, присвивам очи и бавно оглеждам хоризонта. Зелено, синьо, златно, мирис, птича песен, красота. Не е тишина защото всичко запява и забръмчава, но не е онова бръмчене на шумния град. Не, не е, това бръмчене и жужене е от божия свят наоколо. Първите ранобудни врабчета вече проверяват за остатъци котешката трапеза. Котката пък все още се спотайва нейде свита на кълбо и на топличко след нощните си похождения. Кучето е легнало в краката ми. Хладно му е, вижда се, но не би ме оставило сам. Вярно върви след мене още от ставането сутрин.

Не бързам за никъде. Ден голяяям , казваше един стар човек някога. Наистина е така. Още от вечерта съм си намислил каква ще я подкарвам днес, след закуската. Подредил съм си всичко, натъкмил, полека, свирукайки си ще работя. Отмахвам от котлона млековарката,че откога е засвирила. За един мъж някои удобства на кухнята никога не са излишни. Сега ще направя  чудесна попара от прясно мляко. Купувам си го от съседи. Тъдявашни са, имат кози, млякото е чудесно и дъхти на треви.

Допивам кафето, довършвам цигарата и сядам пред купата с млечна попара. Похапвам и се усмихвам на утрото. Слънцето вече изскочи от постелите си, оглежда усмихнато земята, наднича под дърветата и ги огрява едно по едно. Пийва бистра росица от листата, бодва с лъчите си неизправените тревички, разтваря венчетата на цветята. От някъде пристига писаната  ми подмамена от аромата на прясно млечице и започва сърцераздирателното си искане : сега и веднага. Нагласил съм й попарката. Зная,че е нетърпелива, виж песът си знае мястото и времето. За него има специална порция кокали, подарък от други съседи. Живеем си дружно, аз кучето и котката. Вече година сме сключили този съюз за живот на село и ни е много добре.

Сам пристигнах, без жена и деца. Децата отдавна си имат свои семейства и живот, а жената...ех, жената. Всеки пое на стари години по своя път, защото аз исках на село, тя пък - гражданка, родена на село. Без кавги и без обиди всеки тръгна по пътя си.

Бащината къща ме посрещна примирена, решила, че ще остане самотна до края на дните си. Прашясала и притихнала, задрямала под тежестта на годините. Срещата ни беше тиха, безмълвна. Дни наред тя се чудеше истина ли е завръщането на едно от децата, отгледани в скута й. Дни наред аз се чудех това ли е къщата на спомените ми и щастливото детство. После полека отношенията се избистриха, натъкмиха. Стая по стая, тихомълком тя открехваше  общото ни минало, стая по стая аз връщах общите ни надежди за бъдещето.

Дворът, буренясал и разхвърлян на воля се стресна от моето пристигане. Не искаше да отстъпи нито педя. Поставяше на пътя ми най-различни саморасли драки, захвърлени железа, почти изгнили стари дървета. Тогава отнякъде пристигнаха писана и песът. Просто ме откриха. Реших,че са само любопитни, но те останаха. Разпитах чий са, никой не ги познаваше. Съседите казаха,че кучето се привързва към стопанина си, не към къщата. Значи това куче е останало без стопанин и си е търсило друг, докато ме е открило. Котката пък се привързвала към къщата. Вероятно майката на моята Писана я е родила в нашата къща и тя затова е останала тука, нищо, че няма стопани. Така заживяхме тримата. Писана, аз и кучето Петко. Реших,че и на  тримата имената трябва да са с П . Тя-Писана, той Петко, аз Продан. Вече втора година си живеем задружно и щастливо. Писана ни се глезка и лови мишките, но по-често седи изтегната на слънце и мърка. Петко варди къщата, дворът и мене , а аз се грижа за прехраната на трима ни.

Постепенно почистих и подредих къщата. В нея имаше всичко останало от сръчните ръце на майка ми, че и на баба ми. Изтупах, измих, подредих. Е, мъжка подредба, но на мене си ми е добре. После претребих мазите, таваните, навесите и пристройките. Баща ми беше „стара къща”. Имаше всичко: от малкото трионче и гвоздейче, до разните инструменти и уреди за мъжки дейности. Поизчистих двора и градината, разработих част от мястото. Започнах да се уча да садя и сея. Като за начинаещ се получаваше. Съседите макар и малко не ме оставят сам. Наглеждат ме, донасят ми това-онова, аз пък им помагам с каквото мога.

Знаете ли колко е хубав животът ми сега? Някой ще си каже: да, ама си сам. Така е,самотата е лошо нещо. В началото все понечвах да река нещо някому. После се усетих, че мога и сам да си говоря на глас. На село всичко може. Простор да искаш. Дори си запявам докато работя, свирукам си, говоря си. Еее, разбира се ,че е по-добре половинката ти да е до тебе, но като не иска. Това насила не става. Само понякога се чудя истински ли е бил животът ни заедно или защото така трябва и „да не кажат хората нещо лошо за нас”.

 Ей, повярвайте ми, много е добро да се завърнеш на село, на спокойствие и тишина. Гладен не се умира, от работа пък съвсем. Бавно, полека, планирано, но не на всяка цена.

За тия близо две години се научих да си готвя някои неща. Най-лесното бял боб и картофена чорба. Включвам котлона, слагам всичко в тенджерата и се вари. Едното става за нула време, другото за два часа и нещо. Лесно и вкусно. Зимата, на печката в къщи. Къкри си яденето, аз си чета книжката или си гледам телевизия. Отделно манджите дето си ги зная от млади години:цър-пър на туй-онуй. Де наденичка, де месце, може в тигана, може на скаричката или на жарава. Пържа си яйца, сиренце си нарежа, салатка или трушийка, абе има какво да се яде. Когато пък някоя комшийка ме сайдиса с паничка ядене не се назлъндисвам. Намирам с какво да се отблагодаря. Нещо ще им измайсторя или пък ще ремонтирам. На село отношенията между хората са по-чисти, все едно не сме същите.

 Като дойде време за пенсията прескоча до града, напазарувам каквото ми трябва и за цял месец се закотвям на село. Добре ми е. Ей на, миналата есен една баба, комшийка, ме научи да правя селска трушйка. Сложих всичко в буркана, тя ми направи саламурата, залях зеленчуците и готовооо. Извадих си картофи, насадени пролетта, имах и бял боб малко, брах плодове от дърветата, лук,чесън се роди. Събирах материал от изоставени дворове, джанки, круши, сини сливи, сварих си малко ракийка. Е, като за първа година беше добре. Тая година разчиствам малкото лозенце в дъното на градината си, ще имам и винце на есен.Абе да видиш как хем денят минава неусетно, хем не е празна мазичката ми , хем пък съм доволен, че мога.

Кога ми писне от самота слизам до центъра. Сутрин ли е, ще сръбна кафе с мъжете, пък и жени има, ако е надвечер ще пийна едно за мерак. Ще разменя някой лаф, ще понапопържаме тоя-оня от властта и хайде у дома. Петко винаги слиза с мене, двамата сме. Писана пък ни изпраща до вратата и там ни посреща. Абе идилия, но има време за всичко.

Втора есен ще посрещам на село, свикнах и ми е добре. Понякога децата си идват за ден-два, понякога някой приятел наминава. Ей тъй, уж нещо да ме пита. Сядаме отпред на теферич, пийнем едно-две, замезваме, говорим си. Все едно и също ме питат: как свикна. Ами, свикнах им викам, не беше трудно. То било рай да си живееш на село. Душата ми се пълни с благодат, спя си хубаво, работя си. Вече не се изморявам бързо, позаякнах. Разговарям си с хората колкото и когато искам. Никой не ми натрапва себе си, нито пък гюрултията си. Само едно съм благодарен: не продадох бащината къща. Голямо богатство е, ей, да знаете. Събуваш се и влизаш също като оня заврян зет от вицовете. Майките и бащите ни имане са ни оставили, пълни къщи с имане.

Времето пък, Времето е всичкото на света. Имаш го и му се радваш и наслаждаваш, а то  те повежда в дните напред спокойно и без бързане, мъдро. Ти само се оставяш в ръцете му и си живееш живота.

Милка Маркова

Старата жена

Селото се е ширнало насреща по баирите. Къщята ту се емват нагоре по слънчевите пътеки към върха, ту тихичко слизат надолу към прохладата на реката. Жълтата пръст на високото се е сипнала, напекла се е и искри като златна. Там онова дето се белее ще да са гробищата. Колко бяло, все едно не е там пътят за оня свят. Старата жена избърсва една сълзица от набръчканото си лице и се усмихва на себе си. Там е мъжо й, там ще иде и тя скоро. Време й е вече.” За какво се живее след човека ти, за какво?” - пита се тя. Кога той си замина мислеше, че си струва да поживее още малко, заради децата. Хвана се здраво за тази вяра и не укроти дните си. Тъй, ама годинки поотминаха няколко и тя взе да усеща тежки краката си, немощ някаква, нежелание дори една чорбица да си свари. Добри деца и внуци беше отгледала. Кога синовете й я видяха, че наистина закъса, големият се прибра. Работен, тих е той. По цял ден нещо човърка из двора, оживи къщата й, поднови я. Не мисли и не придиря за кого и колко работи. Хубаво му е нещо да измайстори, да посади, да отгледа. Внуците идват, наглеждат я. Кое откъдето се откачи и тича тука, на село, при баба.

Усмихва се на себе си старата жена, рейва поглед към синьото небе . Внуците...Това е най-голямата благодат, която Господ дава на хората. Да дочакат внуци. Кога се родиха трите деца на големия син и двете на малкия, жената беше още чевръста и млада. Не й тежеше нищо. Помагаше  на снахите да отгледат милите й внучета, вземаше при себе си ту едно, ту друго. Водеше ги на селската детска градина. Не спираше от работа, но успяваха с дядо им да ги отгледат. Правеше закуски, дядото играеше с тях, вечер ги приспиваше с песни. Беше голяма певица на млади години и тихичко припяваше най-хубавите песни на внучетата. Те се привързаха към дядо и баба, не спираха да идват и когато пораснаха. Задомиха се и водеха цялото си домочадие тука, на село. Кога им се случеше радост и неволя пак при баба и дядо тичаха. Ех, сега са други времената. Разпиля ги живота по чужбина, че чак до Америка ги пръждоса. Няма ги, няма кой да отвори вратата. Добре,че синът й откак се завърна отваря туй чудо лаптопа, та вижда и тия в Англия, и тия в Америка. Не е същото, но поне чува гласът им и вижда ,че се усмихват.

Тежка въздишка се отрони от гърдите на старата жена. Облак затули веселото слънце и грозната му сянка падна върху селото. Само на снахите не можа да угоди старата жена. Особено на голямата. Не стъпваха тука, ама малката поне умее някоя добра дума да й каже. Голямата само мълчи и сумти, гледа лошо. Цял живот не можа да й направи  старата. Ни с помощ, ни с подаръци. Гледаше с нищо да не ги задължава, да не занимава и мъжете им с нищо, само и само те да са добре. Самите снахи родени на село, не можаха да свикнат с това на мъжете си, не искаха и да се изкаже да идват. Не ги караха, бяха здрави с мъжо, синовете яки, работата си сами вършеха. Снахите седяха в града и се грижеха за някое от децата си, другите бяха на село.

„Нейде сме сбъркали”- мислеше старата жена. Е, сега е друго, разбира голямата си снаха защо не стъпва на село дори мъжа си да види. Не може вече свекървата нито да готви както едно време, нито баници и питки да меси. Уж все тъй е чиста и подредена, но стара е вече, стара, не всичко е както някога. Може пък снахата заради това да не иска да я види. Мъчи се къщата чиста да държи, кога разбере,че някоя от снахите ще намине. Пак мете, пак чисти, ама старост пуста. Очите не виждат, ръцете слаби, краката не държат. Сърцето й се свива кога е тука снахата. Дума не обелва, на масата сяда по-далече от свекървата, муси се. Понякога я чува какви думи нарежда на сина й, стомахът й на копче се свива, тежи й. Каилна е сама да седи, колкото може ще живее и както може. Само да не е причина за раздори в семействата на синовете си.

Погледът на старата жена бавно обходи насреща селото. Сърцето й се разнежи от гледката. Стана й мило. Това е бащината й къща. Цял живот от тук е гледала селото, баирите, слънцето. Облегна глава назад, в очите и прибеля нещо. Какво ли е пък това, какво бяло вижда отсреща. Там нищо друго бяло не знае да има освен гробището. То се белее така. Аааа, не е, облак бял иде към нея, расте. Че защо бял облак, големите облаци са черни. Чуди се жената, а облакът се разтваря, просинява небето и насреща иде мъжо й. Засмян, подава ръка и вика:”Айде, жено, ела при мене. Айде да те водя. Стига ти толкова тука. Ела с мене. Там е хубаво, спокойно. Айде”.

Жената подава ръка, надига се и е леко, леко, като птичка е. Тръгват двамата с мъжо й , облакът ги поема в белотата си и е тихо, и спокойно наоколо. Дори птичките не пеят.

Милка Маркова

Нежеланият син

По стара народна песен

"Имала майка дор девет сина..."

Красиви били деветтях сина на майка, работни и силни мъже. Булки си имали и дребни дечица. Дворът  на къщата бил пълен със стока, големи стада овце гледали синовете й. Богатство и имот пълнели хамбарите на къщата. Само една нерадост вгорчавала дните на старата майка. Късно й се родил десети син - Георги. Не бил той като първите й девет сина, грозен бил, изтърсак. Колчем го погледнела, лоши мисли я налягали. Защо Господ й изпрати на стари години тоя грозен и злощастен син? Та нали имаше девет сина левенти? Защо вгорчаваше дните й този грозник. Отпращала го майката все на далеч от къща и двор, да не го гледат очите й, да не го чуват ушите й.

Тъжно се свивало сърцето на малкият син,  Георги грозника. Защо майка му не иска да го погледне, защо не му се радва, защо братята му все на подбив го вземат. Нерадостни били дните на момчето в обширните бащини двори. Все сам и напъден бивал. Престрашил се веднъж и попитал майка си, защо го мрази, защо не го иска? С нещо ли е съгрешил пред нея, с дума ли или с дело. "Грозен си, грозен, грозиш синовете ми и булките, и децата им в  люлките" - бил жестокият отговор на майката.

Додеяло на Георги грозника. Затворило се сърцето му. Пресушили се сълзите му. Сложил къшей хляб в торбичката си и решил да се махне от бащин дом. Ще  тръгне по широкият свят, дано найде  топлина и обич. Отворил високите порти, погледнал прашният друм напред, обърнал се назад и казал на майка си: " Излизам от тия двори, мале, след мене чума да влезе" - и заминал.

Дълго вървял, дни и нощи, стигнал до голямо село.  Главил се овчар при най-знатният стопанин в селото. Работен бил Георги грозника, не жалел труда си, учел се на овчарлък. Доволен оставал стопанинът на стадата, за десет години неуморен труд му се отплатил богато. Дарил го с пет големи стада от тънкорунни овце, голям ямурлук и овчарска писана гега. Подбрал радостно стадата Георги и тръгнал назад, при майка си и братята. Възмъжал и имотен бил вече, дано го приемат, нищо,че е грозен. Сърцето му за род и дома копняло.

Надвечер било, наближил родната къща, стадата му се навалили като голям бял облак.

На пътя пред бащината  къща седяла съсухрена, измъчена женица, облечена в черно и се взирала с празни очи по пътя. Пристъпил напред Георги грозника и познал майка си. С пресъхнали устни попитал: "Какво чакаш тука, бабичко?" Погледнала го с  невиждащи очи жената,  не го познала и отронила думи. Тежки и тъжни били те. Разказала му за синовете си, левентите, за булките и децата им в  люлките, за Георги грозника. "Откакто Георги излезе, чумата в двора влезе, погребах деветтях сина и булките, и децата им. Жална остана къщата, пусти останаха двори, къде е Георги да дойде, майце си сърце да стопли? За него гледам и плача"

Пристъпил напред Георги грозника,протегнал ръце към майка си. Прегърнал я и заплакал. Дълго притискал измъчената женица в прегръдка. Разказал й къде ходил и скитал, че тия стада са негови. Разказал й,че далече не се живее, без близки и дом. Богатство без род не бивало.

"Боже, благодаря ти Боже, прокълни сърце майчино, което се на рожба не радва" - мълвяли само устните на старата измъчeна жена и тънела в силната прегръдка на най-малкия си син Георги грозника, изтърсака.

Милка Маркова

Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

На мама

Да можех, мамо, времето да върна,
да пресуша солените сълзи,
сърцето ти сиротно да прегърна
и някак си по-малко да боли…

Таня Ив. Матеева

Душата ми цялата е в стихове, но стихове не мога да плета. Мога да разказвам и това ще сторя.

На всички, чийто родители са поели на път към отвъдното, без да ги дочакат, без да се сбогуват.

Бях емигрант в собствената си държава. В един миг, буквално, в ранните години след промените се озовахме без работа едновременно със съпругът ми. С дъщеря студентка. Без пари. Позната история, нали.

През това време моята мила майчица вече имаше доста напреднало кардиологично заболяване. Съчетахме нещата така, че да съм край родителите на село през част от седмицата. Да изкарвам поне нещо за ядене и да се грижа навреме да имат лекарства и лекарска помощ. Беше само преди 16 години, но още нямаше мобилни телефони и сигнал за тях над цялата страна. Имаше само след две години. Колко нищожно е това време от позиция на безкрая и колко много е понякога.

Мислех си,че като съм край тях, като съм млада, като съм мобилна, подвижна, с познати и познания, ще успея да удължа живота на майка си. Дължах й го не само като дъщеря. Някога голямата любов с баща ми им дала куража да се оженят преди той да замине в казармата. Бил третият син на своите родители и тогава законът повелявал казарма само 6 месеца за него. Били размирни времена, следвоенни и вместо законовите 6 месеца татко служил на Родината цели 3 години без нито ден отпуск. Тогава съм се родила и аз. Три години  съм била най-близкото другарче за майка. С мен и писмата на татко е живяла три години. Дала ми е двойната си любов. За мене и за баща ми.

Всеки човек следва Съдбата си. Не можеш да изпревариш или да отмениш смъртта. Тя измами и мене.

Оставих майка ми относително здрава, жизнена, усмихната. Заминах си за Търново. Само след три дни отсъствие, в часът, в който влакът ми спря на гарата и аз забързах в преспи до кръста към къщи, майка ми поела по своя последен път. На разсъмване получила инфаркт. Докато дойде лекар, докато аз пристигна, тя, успокоена че идвам, че вече съм слязла от влака, тръгнала по своя път в снега. Не ме дочака само 20 минути. Само. Мислех, че владея положението, че съм там и няма страшно, че съм край тях и всичко е наред. Не било така. Животът ми доказа,че има неумолими закони. Последната дума е на Смъртта и няма връщане или отмяна, ако не е решено.

До днес, вече толкова години не мога да прогоня тъгата от сърцето си. С разума си зная, разбирам, но сърцето ми тъжи.

За майка винаги се тъжи, но Съдбата е имала думата и вината не е наша. На мене тя ми  го показа в прав текст, почти от упор. Не е наша последната дума. Дойде ли моментът нищо не може да се отложи.

Остава прекрасният спомен за майчина обич и ласка.

Милка Маркова

Моето пътуване

Всичко вече 20 години е едно и също. Като на шега отворих малък бизнес на село, когато останах безработна за пръв път в живота ми. Стараех се да бъда край родителите си, за да ги наглеждам. Сега си мисля какво ли наглеждане, та те бяха 65 -годишни тогава. За мене доста възрастни. Мина се време, майка ми си отиде от този свят, баща ми остана самичък. Затворих мижавия си бизнес, продължих да пътувам, да не е сам баща ми. През тези години изгубих съпруга си, а пътуването ми продължи. Какво ли не вижда човек пътувайки ,кого ли не среща. Наблюдавах хора и природа. Не ми омръзна. Стига да имаш очи виждаш как живота върви.
Пътувам с влак. Обикновено се возя в първия вагон на електрическата мотриса. Там пътуват железничарите, които отиват или се връщат от смяна. В началото почти всички бяха мъже. Сега вече жените са половината. През годините се закриха железопътни спирки, гари се трансформираха в спирки. Демонтираха ж.п. коловози, окрадоха закритите гари и спирки. В началото жените работеха предимно на ж.п прелези, постепенно достигнаха до ръководител движение. Ремонтните бригади, през всичките години зиме и лете качваха и смъкваха безбройните си тежки железни инструменти на най-необичайни спирки в междугарието. Много свлачища отстраниха, много подпорни стени изградиха. Без да искам слушах разговорите на тези мъже и жени. Остаряхме заедно във влака, пътувайки. Пред мене мина и трудовият им, и житейски път. Научих много неща от тях. Слушах за грижите около децата, жените, родителите и домовете им. Заедно с тях сменях дограми, изграждах отоплението на къщите според модата. В кризисните години „пътувах”с тях до Илиенци или до различни близки и далечни градове където стоките са „по на сметка”.
Често ставах неволен слушател на различни истории, които обикновените пътници си споделяха. Чувах новини от различни краища на Северна и Южна България, такива каквито не попадаха в медиите. Пътниците във влака са една вселена. Научавах житейски истини, истории на родове. Научих много рецепти за лечение, които наистина са уникални и действащи. Научих как се ремонтират покриви, огради. Разбрах как се правят аудио записи, кои компютри в момента са най-добрите, кое гориво е най-ефикасно за локално парно. Запомних кога е разрешен риболова, кога не, коя риба на какво кълве и работа ли е да висиш ей така за „тоя дето духа” край реката. Научих много за отглеждането на пчели, за брането на гъби, знаех много повече от медиите за стачките и за недоволството от хората на властта.
През годините наблюдавах природата, нейният кръговрат. Удивлявах се, че на разстояние само 70 километра за около 50 минути можеш да видиш най-различно време, да усетиш студ, киша, сняг, дъжд, слънце, мъгла,скреж. Можех да тръгна при 0 градуса и да пристигна при -5,-6 градуса. Тръгвах огряна от първите лъчи на слънцето, а пристигах във виелица, проливен дъжд, мъгла. Много години наред на едно и също място наблюдавах лисица, която пресичаше ливада точно когато минава влака. Вероятно ходеше до близкото село на лов и се прибираше към гората. От две години вече я няма. Дали много остаря и прехода й се вижда голям, или стана трофей на безбройните млади ловци, чийто джипове, кучета и оръжия виждам на една от спирките. Често влакът минава край сърни, като приказни са. По една-две или цяло стадо. Понякога пасат в някоя нива, друг път ги мярвам между дърветата, трети път пресичат железния път. Малко преди моята гара влакът се промушва в дефиле с голям наклон. Линията върви край деренце, а от двете страни гора от меше крие стада сърни, глигани, вълци и чакали. Снегът там се задържа поне половин месец след като се е стопил другаде. Отстрани край линията пролет белее от кокиче, синее от нацъфтял синчец, жълтее минзухар. Наблюдавам водите на деренцето, което помня още от детските си години. Пролет са бързотечни и бистри, лете понякога почти изчезват между камънака. Есен са покрити с окапала шума, зиме под красиви ледени рисунки прозират малките вирчета. Скалите прорязали тази почти девствена гора също живееха през годините. Пред очите ми се сриваха, оголваха различни пластове, свличаха натрупалата се върху им пръст, откъртваха непокорни канари. Ливади, нивя, далечни синеещи се планини, изоставени от хората постройки минават като на лента край прозореца на влака ми. Щъркели долитат и отлитат, често виждам техните огромните ята пролет и есен на едно от депата им. Зиме замислени мишелови като скулптури увенчават върховете на най-високите дървета. Край реки и дерета, край язовирите пристигат и заминават диви гъски, някакъв вид чайки. Зеленеят и жълтеят нивя, трактори и комбайни пъплят в безкрая им.
Все пътувам и пътувам… При остарелия си баща на отиване и при щастието на живота ми - моята дъщеря на връщане. Едно безкрайно пътуване водено от любовта към най-близките ми хора.

Милка Маркова