Това са моменти от живота на нашата тераса през отминалото лято. В къщичката за птици двойка синигери излюпи своите 4 малки пиленца. На снимката е последното от тях,фъкоето все още се колебае дали да излети.
 В една от саксиите ми дива ягода цяло лято ни подслаждаше с ароматни плодчета.
В друга  цъфти дива мащерка и с мириса си ни пренася в далечните планински кътчета на родния край.

Есен мила, цветна и тъжна!

На бивак

Беше във време оно. Със съпругът ми, вечна му памет, бяхме  хора, които обичат приключенията. Често ходехме с палатка по манастири, планини и море.. Когато се роди дъщеря ни, водехме и нея. В ония времена обаче, всичко се купуваше с „връзки”, а друг е въпросът ,че трудно се намираха някои неща за бивакуване на палатка дори с връзки. Бяхме си уредили прилично оборудване, но с палатките нещата не бяха добри. Все не успявахме да спестим за собствена палатка и ползвахме всеки път различни от приятели, или от службата. Докато бяхме двама лесна работа, спяхме си в „хималайка” и пътувахме с Балканчето. Дааа,сега ми е смешно, а тогава беше „върхът на сладоледа”. После когато с нас тръгна и дъщеря ни трябваше голяма палатка. Тя си беше тежкарче от малка и си искаше нейно помещение, искаше да има навес отпред, да има предверие.

Годината, за която иде реч беше се заформила трудна за летуване още от пролетта. Първо директорът ни заяви,че заместниците и н-к отделите няма да излизат в отпуск през лятото. Често се случваше когато не вървят производствените работи. Ядове, чудене, а дъщеря ни с тефтер и молив прави списък с необходимото за къмпинг и не дава и дума да стане, че няма да ходим.

С триста зора почти ден преди заминаването ни, пуснаха съпругът ми в отпуск, но с условието,че ще минем първо през Обединението в София за да проведе една среща и тогава започваме отпуск  за цели две седмици. / тази отстъпка беше заради малката ни дъщеря/. Бяхме решили като ще е в София първо, от там да минем през Сандански, после цепим през Родопите и Бургас, та в Приморско. Дъщеря ни беше на 7 години. Всичко натоварихме на Москвето. Тъпкано до край. В багажника, върху колата багажник, на задната седалка половината за дъщеря ни, половината с камара багаж. Колата-крепост. Всичко добре, но палатката нова. Винаги когато сме с непозната палатка първо пробно я „опъваме” веднъж и тогава тръгваме, но сега нямахме време. Иначе от хубава, по-хубава на картинката.

След всички истории, срещи,  дълъг път,  пристигнахме почти вечерта в Сандански. Никога не бяхме ходили там, намерихме по упътване една поляна до рекичка, под малка ВЕЦ и започнахме опъването на палатката. Дъщеря ни се настани на брезента от колата, извади си някакви нейни занимавки и потъна в тях. Започна великото дигане на палатката.

Тъй де, ама нали си знаете какво става в такива случаи. Първо се оказа, че няма схема макар и чисто нова палатка. Нищо, смело се захванахме. По пътя на логиката, тая рейка тука, това тука, онова там. Взехме да вдигаме, не е такаааа. Разглобяваме като все още любезно си говорим и си помагаме. Второ вдигане, отново една рейка стърчи и палатката клечи на една страна, а голяма, не може да я оставиш така, ще рухне върху ни както спим. Плахо казвам,че може би не е опъната добре. Мъжът ми беше благ човек и търпелив, нищо не отговори. Започнахме отново, за трети път. Пак не става. Винаги една рейка пречи и не е така където и да я  сложим, както  и да я сглобим. Мислим, гледаме, няма логика. Вече се стъмнява, палатката килната на една страна, дъщерята в реда на нещата започва упражнения по мърморене. Леки словесни престрелки от наша страна, а не бяхме и не сме били никога след това кавгаджийско семейство. Словесните атаки все повече набират скорост и за да не се изпокараме преди почивката, решаваме цивилизовано,че най-добре щом се приберем от почивката да се разведем. Съгласни сме и двамата, и започваме да подреждаме нещата си в кривата палатка.

Седем дена изкарахме там, палатката изкривена като баба с ишиас. Дъщерята играе по цял ден на поляната и край реката, аз чета книги и приготвям обяди, закуски, а мъжът ми седи на един стол с лице към палатката и размишлява.

Един ден взе молив, нарисува нещо на лист, после ходи някъде в града, върна се с кутия блажна боя,  четка и влезе вътре. Номерира всички рейки, после ми каза,че е имало една излишна, която по размери не пасва никъде и не е необходима никъде. Нея ние взимахме за носеща на върха, под навеса и затова все не можехме да сглобим добре палатката. Установи се, че  е сложена явно по погрешка при опаковането в завода.

Всички се развеселихме и останалите дни минаха чудесно. Прибрахме багажа, тръгнахме в един голям дъжд към морето, а  когато пристигнахме в къмпинга, вече грееше слънце.

Паркирахме колата, стоварихме палатката и започнахме сглобяването. Всичко като по часовник. За нула време палатката опъната, укрепена, красавица. Срещу нас седнал в шезлонг със скръстени ръце един летовник гледа през цялото време. Когато бяхме готови пристигна и протегна ръце на двама ни. „Браво - каза - гледах ви и ви се възхищавах. Такова опъване на палатка виждам за пръв път. Бързина, прецизност, синхрон. Без грешка сте.”.

Ние прихнахме и се прегърнахме. Нямаше да се развеждаме, ясно.

„Каваците” стоплиха сърцата ни, морето беше тихо, водата „като чай”, пясъкът прекрасен. Дъщеря ни се къпа на воля, ние заформихме чудна компания със съседите  пловдивчани, ловихме миди и пихме студена ракия до късни нощи.

Беше прекрасно лято.

                                                                                              

Милка Маркова

Тиха и златна

Ширнали се и прегорели, закатерили се нагоре, нагоре поляни. Тук-таме из тях бухнали китки дървета крият в дънерите си изворче, дало начало на поточе, което бърза надолу, за да стигне спокойните зеленясали води на близкото дере. По жиците край пътя все по-малко птици се събират за далечен път, а другите, които имат смелост да останат и през зимата се реят волно из есенното небе, тук-таме осеяно с накъдрени бели облаци. Обагрила се, гората  жълтее, червенее и какви ли не краски още шарят палитрата й. Отрупани с плод шипки и глогинки свели клони до земята подготвят храна за птичките през зимата. Проснали се на шир и длъж изорани ниви, успокоени подир летния труд са се приготвили за идващата зима. Слънцето грее топло и укротено, гледа с любов божия свят и бавно обхожда небосклона. Безкрайна нега и благодат владее поля и баири. Последни цветя кичат тревите. Тиха и златна есента шета, приготвя земята за зимен сън.

Милка Маркова

Приказка на две ръце

Срам ме е. Срам ме е от себе си и пред Него.Той беше тих и бих казала незабележим човек както и  да звучи  това. Не беше висок и строен, не беше красив. Напротив, беше по-скоро нисък, лицето му не се запомняше. Униформата му стоеше все едно набързо нахлузена, а шапката почти закриваше очите му. Понякога се чудех как така го търпят командирите. По това време да си курсант във Военното училище беше изключително престижно. Трябваше да си спретнат, стегнат, дори изискан и красив. Особено когато те пускат в градска отпуска. Него не го чакаха момичета на портала когато излизаше в града. Винаги някой от колегите и другарите му го вземаше със себе си. Дори да беше с момиче този приятел. Ние пък, момичетата нямахме нищо против тази компания. Макар да не отронваше дума, с мълчанието си дори не пречеше, напротив. Ставаше по-интересно когато сме трима. Курсантът се перчеше не само пред момичето си, а и пред колегата си. Момичето пък се стараеше да се хареса не само на своя красавец, а и на неговият приятел. Само Него не знаехме какво изпитва. Вървеше или седеше до нас и се усмихваше добродушно. Често съм питала приятелят си: този човек какво харесва, какво не, къде обича да ходи и къде не. Приятелите му не знаеха много за него. Единственото, което тайно на ухо ни споделяха беше, че той е в секретен клас за разузнавачи със специалност турски език и други балкански езици. Да, беше родом от Бургас и като че ли син на офицер-граничар. Това последното не беше сигурно.

Не си спомням как стана точно. Може би приятелят ми в последния момент не е излязъл в отпуск. Тогава нямаше мобилни телефони и е поръчал на Него да ми каже. Да, така е било. После тръгнахме двамата да се разходим. Той ме попита искам ли, а аз казах, че нямам нищо против. Нямах, защото  знаех, че и приятелят ми няма да има. Спомен от разходката не ми е останал, спомням си само, че после Той ми написа писмо. Това си беше практика между курсантите и техните момичета. Срещите от събота на събота, а през седмиците-писма. Та Той ми написа писмо. Приятелят ми нямаше нищо против, защото му го прочетох. Обикновено писмо, а и Той не представляваше заплаха за ничия любов. Отговорих му. Продължихме да си пишем и все обикновени писма. Приятелят ми вече не искаше да му ги чета, а ние с Него продължавахме да си пишем. Обикновени неща. Не помня как стана един ден Той ми написа странно писмо. Беше нещо като приказка. За едно нещастно момче. Приказката не беше довършена. Явно още тогава ми се е отдавало писането, защото на шега отговорих с писмо-продължение. Започнахме да си пишем по този начин. Интересното беше, че повече не се случи Той да е на наша среща с приятеля ми. Питах за Него, а моят курсант ми отговаряше, че или не излизал или излизал сам. Вече не искал да излиза в тройка. Учудих се, но не изявих желание да Го вземем със себе си. Приказката в писмата ни продължи много. Не помня колко време, но помня, че бяха 56 писма от Него.

През тази година завършвах техникума, а приятелят ми и Той завършваха военното училище. Пролетта ни беше напрегната. Стана така, че пътищата ни се разделиха. Моят курсант стана офицер, после се виждахме, но само двамата, без любовта. Аз се омъжих, той се ожени. Срещнахме се чак след 35 години. После животът ни раздели наистина. Приятелят ми  почина. Съдба.

С Него се разделихме още тогава, в оная пролет. Писмата спряха и не помня кой пръв спря да пише. После попитах негови колеги къде е разпределен след завършването, а те ми отговориха, че не знаят. Специалността му беше секретна и никой не знаеше къде е заминал. Нашата приказка свърши без край. Години след това разбрах с огромно съжаление, че писмата му, които бях запазила, по невнимание са унищожени с още други мои ученически архиви.

Всичко при мене изчезна. Дори за мой срам не помня името му. Мисля, че беше Стоянов. Да, още тогава не помнех малкото му име, само фамилията както е при военните. Дълго мислих за нашите отношения. Дали още тогава Той репетираше своите бъдещи мисии. Дали още тогава нарочно беше толкова безличен и прикрит? Дали затова беше обгърнат от тайнственост? Дали е изпробвал своето Аз в нашите отношения. Защото в живота на един разузнавач под прикритие има много моменти. Моменти, в които трябва да се прости с раздираща душата му любов, моменти, в които трябва да изчезне без следа. Може би нашата приказка не е била тренировка на разузнавач, а нещо повече?

Името му не знаех и не помнех, но него не забравих. До ден днешен помня човекът, с когото писахме на две ръце приказка.

Милка Маркова

Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова

Тя

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. 
Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. 
Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. 
Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо.
 Това е ТЯ.



Милка Маркова