Капка

„Спи ли Бог, не види ли, не види лииии....” - нареждаха със стиснати навътре устни жените в църквата. Мъжете пък попържаха тихо на ум и то пак там, в Божия храм дорде попът водеше утринната. Кръстеха се един по един или всички заедно, после въздишаха. Гледаха надолу, кланяха се доземи и чакаха страшното да се случи. Защото никой не помнеше, никой, туй нещо да е довело до добро. Нито старите, побелели и уважавани мъже, нито баячки и знахарки, нито пък баба Марина, дето сичко знае в туй село. Само тя нехаеше. Смееше се отметнала назад глава, руменееха страните й като божурите напролет, а косата ииии, пусто опустяло, косата иииии. Какво й туй нещо, каква е таз свила. Руса, та чак бяла, дълга и дебела плитка, тежи ту на чудните й гърди, ту досущ  змия играе по гърба и. Очите топли като на кошута, кафени,  вити вежди, снагата да не приказваме. Тънка, височка, аха да се прекърши като младо дръвче от бурята, но неее, не. Ячка и силна беше снагата й. Капка. Името й е Капка. Защо тъй са я нарекли никой не знаеше. Ни баба й се беше чумерила кога я кръстили, ни дядо й напреко рекъл. Чудна мома е Капка, ама сички знаят, че туй нещо носи лошаво на хората. Хубост женска кога й прекалена води или турци в селото или лудост мъжка, или пък някоя пакост. Без нищо не минава. Капка е  и работна. Нейната градинка никогиш без цвете не остая. Пролет ли дойде, нежно зацъфтява, цветя уж като у други жени, ама не са баш тъй. Миришат повече, цъфтят повече, аленеят, синеят, зеленеят. Даже зиме, посред снега, нейните чемшири не тъмнеят. Зеленеят и по тях сняг не се задържа. Надничат людските очи в градинката й, в двора й тейкьов, заглеждат белите перденца по прозорците и после отминават с тежки въздишки. Хем ги е страх хората, хем пък се радват. Жените ту завиждат, ту се умиляват, ту пък искат да са като Капка. Кога се подигна момичка, зеха да идат сватовници да я искат, ергени обикаляха деня и нощя край дуварите на тейкьовата й къща, чорбаджийските синове мира нямаха - сякой искаше сватба да дигне  и  Капка под венчило да заведе. Не я даваха още, мълчаха техните. Капка се смееше, бакърите й блестяха на извора, снагата й трепетно събираше погледи около себе си, водата й нивга не се стопляше. Все едно сега налята, бистра и студена, прясна. Събираха се ергените по седенките и си шушукаха. Чудеха се защо Капкин тейко не я дава, майка й дума не отваря. Нямаше ли тъдява за нея достоен. Не ги ли харесва, не й ли стига богатство, мъжка сила и кадърност? Капкините майка и баща не ходеха весели, отпращаха сватовниците, трепереха над чедото си. Радост нямаше в тоз дом, все по-голяма мъка налягаше. Пак се чудеха хората, пак мира нямаха. Що тъй, какво не им достига, нямат ли чедо за чудо и приказ. Да не е болна Капка, да не я люби Змей? Нямало такова нещо казваха моми и ергени, никой не е виждал по седенки Змей да я причаква, да я грабва и отнася. С дружки се прибирала, смеела се като всички, закачала се с ергените. Ама толкоз. Либе нямала, Змей не я либел. „Да не би пък уруки да й?” - зеха наново чудом да се чудят из селото. Не било уруки, рече селската знахарка. Не са ходили ни майка й, ни баба й да търсят помощ. Пък и баячката намерила сгода сама да види  какви сили витаят покрай хубавата мома. Не било за разправяне. Нямала уруки Капка, нея сила някаква я пазела. Голяма сила, не давала прилеп да прехвръкне наоколо, камо ли зли сили и уроки. Бре, такова чудо досега в селото не е имало, дивеше се мало й голямо. Една вечер лятото, кога Капка била на извора с дружки и много ергени, светлото като ден небе причерняло. Зачудили се всички, бързо падал мрака. Задухал силен вятър, забързали да тръгват, наливали бакърите, момите грабвали кобилиците. Понечили да бягат, да се прибират, не могли. Сила някаква ги затискала към земята, вихър се завихрил, светнала светкавица, Ангел небесен слязъл сред пламъци. Леко стъпил пред Капка, а тя се усмихвала, усмихвала отнесено. Очите й гледали другаде, засветили с неземна светлина. Ангелът я хванал за ръката, погалил снагата й и о, чудо. На гърба на момичето се отворили бели, големи крила, ангелски. Моми и ергени немеели, сърцата пърхали в  гърдите до несвяст. Сънуват ли, на оня свят ли са отишли. Обърнала се Капка към тях, махнала леко с бялата си ръка и рекла звънко: „Сполай ви, мили хора, живейте в мир”. Повдигнали се леко от земята тя и Ангелът, увиснали за миг на смаяните хора и отлетели нагоре, във висинето. Пламъците се вихрели след тях, вятърът свирел, станало пак много тъмно. -Най-после, успешно завършен експеримент - каза ръководителят на космическата лаборатория. - Още един успешен момент в кръстосването на земляни и наши. Добре дошла. След пет обиколки, след адаптация, заминаваш на Сириус. Има задачи за тебе, наблюденията ще привършат до тогава. Всъщност отдавна те наблюдаваме, всичко мина добре, успешно. Двайсет земни години бяха добър период. Това е точното време за тези експерименти. Данните са добри. Време е да поемаш новата си работа. Селото беше в несвяст, родителите на Капка само ронеха сълзи, думи не проронваха. Питаха ги, разпитваха, те мълчаха. Най-подир бабата разказала пред старите жени и свещеника. Някога, кога булката й, Капкината майка зачевала, явил й се на сън Ангел. Рекъл: „Чедо, ще родиш за чудо и приказ, женско. Двайсет години при тебе ще расте. Ще го гледаш, ще му се радваш като другите хора, но няма да си като тях. Ти си избрана както е била избрана самата Дева Мария. Детето ти един ден ще вземем при нас си, защото тя е наше чедо. За тебе ще остане радостта от туй, че си била майка и че си отгледала такава дъщеря, от небето”. Ей туй било. Разказала Капкината майка на свекърва си, двете жени дума не казали на никого. Само мъжете им знаели. Все се чудели какъв е тоз сън. Подир туй, щом Капка се родила и растяла чудна като самодива, като Ангел небесен, взели да се сещат все по-често за съня. Кога момичка порасла, вече вярвали на съня и все по-голяма мъка ги налягала. Капка пък се смеела и им думала: „Не жалете, майко, няма да ви оставя дорде сте живи на тоя свят. Все ще ви помагам, все ще ви закрилям, даже и да не ме виждате наокол”. Ей тъй им думала, прегръщала ги и на душите им изведнъж ставало светло и спокойно. Затуй думаха жените, старите,че много хубост не е  на хубост. Все нещо се случва. Различен ли й чиляк, друг ли й, не е на добро. Най-хубаво е да си е наш, да няма божия намеса. Да си живее живота като другите, да се ражда, жени, труди и умира като другите. Туй, другото, е от горе и то не е наше, то е друг свят. Милка Маркова

Малките Българии

Не ми е хрумнало на мене това заглавие. На трети март случайно засякох предаване по българска телевизия с такова заглавие. Разказваше за българите по света. Как празнуват националният празник. Как се веселят. Пеят народни песни, играят хора, правят малки фестивали. Едни в църкви, други в български клубове, трети в паркове на определени места. Наистина „малки Българии“ както се изрази една българка. Друга пък разказваше как американци, интелектуалци, са пожелали да учат наши хора и народни песни, заинтересувани от неравноделните ни тактове. Считали за престижно да ги усвоят.

Слушах и гледах всичко това, което е много интересно и приятно, а то породИ други мисли.  Мнозина от нас се отнасят все още скептично към откритията, които ни се поднасят за българите и България в миналото. За запазените български топономи, за села, градчета, планини, носещи името българи или България. Струва ни се, че е напъни, понякога сами се иронизираме, че заприличваме на македонците - навсякъде ни се привиждат български следи.

Това предаване говори друго. Ето как се запомня присъствието на българите по света, в различните му части, дори зантънтените, как остава името и спомена. С духовното, което носим у себе си. С песните си, игрите, приказките, легендите, Духа. Затова и се мъчат да ни затрият, защото и без държава, без количество народ, без завоевания и владения, само с Дух оставяме българското навсякъде. Не е необходимо да се налагаме и доказваме, нас просто ни помнят. Достатъчно е да се съберем десетина българи и да тропнем едно хоро, да изпеем песен  „от едно гърло два гласа“, да раздиплим носиите си, да грейнат, да се засмеем, да поговорим напевно и да напишем нещо с българската азбука. Всичко това остава в спомена на другите.

Да, наистина, малки Българии създадени тук и там, като светещи точки по света. Нека ни разединивят, ние пак сме живи, нека се мъчат да разтурят държавите ни, те пак се възраждат, нека спорят кой поради какви амбиции ни поробил или освободил, ние пак сме тук. Българите и Българиите. Тук, на Балканите и по целия свят.

Милка Маркова

Мъжът до тебе

Уморени от годините,от ежедневието и грижите,от навика може би, все намираме „кусури” на половинките си. Все не са мъже на място, до гуша ни е дошло от тяхната нерешителност, не се обаждат пред хората когато е нужно да ни защитят, все и все, и все…Какво ли не казваме и в какво ли не ги обвиняваме.

Но…. при някои от нас идва Денят…

тогава, о, тогава през мъглата и черното на нощта виждаме, че не сме били прави, защото…

САМА ЖЕНА, най-страшното, което може да й се случи…Когато си сама жена разбираш, че имаш всичкото време на света за себе си, но то не ти трябва, виждаш, че можеш да правиш каквото си поискаш и да решаваш както ти поискаш проблемите на ежедневието, но това няма много голямо значение. Когато си сама жена виждаш, че можеш да отидеш където си поискаш без да даваш никому обяснения, но не ти се ходи никъде. Разбираш, че можеш да се оглеждаш за мъже, които ти харесват и те привличат, но отношението към „хубава сама жена” вече е друго, не е като към „хубава жена”. Можеш да каниш приятелки по всяко време на кафе, на приказки и свободно да си говорите за разни неща, но само когато ги поканиш без мъжете им. Когато си сама жена и отидеш някъде поканена на гости и там има само двойки, започваш да се питаш защо си там? Там, вече не можеш да се сърдиш някому, че погледнал друга гостенка, не можеш да му стиснеш леко ръката без да видят другите и той да знае какво му казваш, не можеш дори да пофлиртуваш с нечий мъж, защото няма кой да те ревнува и кому после да обясняваш цяла нощ, че това всъщност не е било нищо и тази нощ да завърши бурно и щастливо. Когато си сама жена и с наслада си решила как точно ще преформиш жилището си и кога, и с какво разбираш, че трябва сама да пренесеш всичко купено за ремонта или да платиш някому, защото никой не се интересува от твоя ремонт. Когато си напрегната до краен предел и си ядосана на целия свят и влетиш вечерта в къщи, стаите те посрещат празни и няма на КОГО да излееш гнева си, за да се разтовариш и няма рамо, на което после да поплачеш и да се извиниш. Когато си сама жена и трябва да си строга с децата, които са вече пораснали и са решили,че ти си добра, но остаряла, няма с чий авторитет да ги респектираш. Няма до кого да застанеш на сватбите им и няма с кого да се порадваш на внуците, с които са те дарили. КОГАТО СИ САМА ЖЕНА няма на кого да се усмихнеш с разбираща усмивка, няма кой да види новите ти бръчици и да те излъже, че ти отиват, няма кой да хареса новия цвят на косата ти, няма кой да промърмори или замълчи за изхарчените пари за новата ти рокля или обувки. Няма кой да те извика да си лягате най-сетне и няма силна ръка, върху която да отпуснеш глава. Когато си сама жена няма кого да излъжеш преди лягане, че ужасно те боли глава. Няма на кого да се скараш сутринта за пяната неизмита от мивката, за разхвърляното бельо в спалнята, няма кого да целунеш набързо тръгвайки най-сетне за работа. Когато си сама жена имаш много неща само за себе си, разполагаш напълно със себе си, но нямаш най-важното, което си е отишло завинаги - МЪЖЪТ до тебе, този който те разбираше дори когато мълчахте, дори когато се карахте, дори когато не бяхте един до друг.

КОГАТО СИ САМА ЖЕНА…

Милка Маркова

Зная,че много жени няма да се съгласят може би с мене,но така видях нещата аз…

Булката

Къщата на дядо Руси ограждаше обширен и зелен двор откъм запад. Прозорците гледаха пътя към селото на север, големия, подкован с бели дъски чардак пръв посрещаше сутрин слънцето. Дълбоки и хладни изби държаха цялата къща на раменете си. Какво ли нямаше в тяхната потайност.
Дъбови бъчви за вино, черничеви бурета за ракия, ракли пълни с бяло брашно, големи каци за пипереница и зеле, малки качета за трушийки и безброй делви за рачели, маджуни и какво ли още не. Богат човек беше дядо Руси. Земята си даваше на изполица, в задните два двора въдеше кокошки и овце да има какво да готви жена му по празниците и когато е речено да се яде блажинка. По-натам, зад зеления голям двор беше сливовата градина, а на дъното й дядо Руси имаше собствен казан. Когато той нямаше за варене, даваше на други селяни срещу плата да си варят ракията. През двора му пък бяха стаите за ратаите, навеса с голямата пещ и хамбарите. Тежки бяха портите на този имущен дом. Ковани. По средата на голямата порта имаше „око”- виждаше то кой иде от селото, кой от съседната улица и кой чука на портите. Китна градинка посрещаше госта току до малката портичка. Надничаха бяла и синя люляка, грееше божур, зеленика и здравец край дувара, кремък бял и син, гирляндо, кокичета, теменуги и лалета, ширбой и латинки лятос. 
Богат беше дядо Руси и на челяд - трима сина и дъщеря. Дъщерята с хубава зестра задоми за свещеник. Големия син Тодор учи в София. Изучи го големи науки и той остана там, в столицата. Средния син Петър задоми за богатска дъщеря, даде му имоти, вдигна му хубава къща. Иван, най-малкия беше тревогата на баща си. Хубавец, снажен, буен, засмян, умен. Живееше му се на Ивана и не му се работеше. Все по кръчмите, все по сборове, все се пилееше някъде, посягаше към чашката често. Чуди се, мая баща му и реши: и за него булка ще търси, да се задоми, да се укроти, на баща си дела да поеме, живота си да уреди. Избра му дядо Руси лична мома. Не беше от богат род, но не беше и бедна. Красавица и тиха. Стъкната и винаги пременена, дума рядко казваше, тихом се смееше и когато дигнеше поглед нагоре сърца топеше, кръв разиграваше. 
Мина сватбата, уж се укроти Иван, уж вечер при булката се прибираше, уж все след нея ходеше. Булката пък тиха, на свекървата помага, шета из къщи. Случихме - мислеше дядо Руси. Хубава булкааа, хубава, късмет има тоя Иван, че я взехме. Така мислеше баща му и попоглеждаше изотдолу Булката. 

Времето вървеше Иван все така из къщи, не работеше, започна пак до кръчмите да прескача, по сборове самин,без Булката. Една нощ не се завърна. Никой не знаеше къде е. Аверите му от кръчмата да излиза го видели, Булката в къщи да влиза не го видяла. Ден, два минаха, дядо Руси сложи жълтиците в пояса и осъмна пред полицейското в близкия градец. Знаеха се с шефа там, приказваха. В селото се получи хабер,че Иван заминал за Америка. Поръчал на баща му да кажат: заминавам и няма да се върна, баща ми знае защо. 
Минаваха годините. Иван наистина не се върна, писма не пращаше, пари никакви. Булката остана при свекър и свекърва. Все така бяла, пременена, тиха и с ония чудни големи очи, които рядко повдигаше и с оня тихичък тъй сладък смях. Виновни се чувстваха пред нея всички и всички се грижеха за нея. Стария свекър, девера Петър, че и свещеника, мъжът на Ивановата сестра, все дохадяха да „помагат”, да я наглеждат, да видят има ли нужда от нещо, нещо липсва ли й?. Спомина се баба Русевица тихо както бе живяла, остана дядо Руси сам в голямата къща със снахата. Гледаше го тя, готвеше му ,шеташе и все по-накипрена ходеше, жълтиците на наниза й все повече ставаха. 
Изпратиха и дядо Руси от този свят. Тогава плъзна оная дума из селото: посегнал бил свекъра на снахата и затова забягнал сина му в Америка и повече не рачил да се върне. Хорски уста, мож ли ги затвори? 
Булката изживя целия си живот сама в голямата къща, която дядо Руси й даде и никой не възрази от челядта му. Остана нито мома с момите, нито вдовица с вдовиците, нито парясана с парясаните. Не се оплака, не сподели. Все така дрехите по нея с ръка непипнати, все с бяла кърпа на главата като було, години подрънкваха пендарите на пазвата й, после ги скри нейде надълбоко, смехът й все тихичък и подлудяващ, очите й все дълбоки и изгарящи. Идваха мъже, носеха кой през кой по-големи дарове, по-пълни чанти, искаха я, думаха й, надяваха се. Посрещаше ги, слушаше ги усмихнато свела глава. Похапваха, посръбваха, изпращаше ги до големите ковани порти и нищо не им обещаваше. Никого не върна, никому не обеща, никого не взе, макар, че в годините властите оправиха положението й.Мъжът й, останал невъзвращенец, можеше да сключи нов брак, да се омъжи. Такъв беше закона. 
Измина се живота на Булката. Един ден и тя склопи очи сама в красивата къща с голям чардак и зелени дворове. Години стоя къщата все така горда и все поглеждаше по пътя към селото. Никой не идеше вече към нея, никой не похлопа на портите й. Наследниците на Булката бяха много - племенници, внуци на братовчедите й, безброй. Скараха се като всички многобройни наследници, не можаха да разделят големия имот, не можаха да продадат къщата. Започнаха да се надлъгват и надхитряват. Един разгради високите дувари и отнесе камъните за новата си къща. Друг разпокри старите турски керемиди и с тях покри новата си вила в стар стил. Цигани, видели безстопанствената къща разковаха дебелите хубави греди и стоплиха циганчетата си през една зима. Къщата не издържа и рухна. Останаха да стърчат само дебелите каменни зидове на дълбоките изби. Двора тревяса, старите сливови дървета спряха да раждат, изпочупиха клони от старост и тежки снегове, руините обраснаха с бъзе и коприва. 
Само комшийката отсреща разказваше,че понякога вечер й се виждала Булката, все така пременена и с бялата кърпа като було, да обикаля край руините, през трънаците в двора и тихо да потъва в сливовата градина. Кой знае, може и така да е. Замина си от тоя свят заедно с Булката и дядо Руси тайната за заминаването на Ивана чак в далечна Америка, за безбрачието на Булката до края на живота й и за подаръка от свекъра й - къщата и цялото му имане. 
Тази тъжна и тъмна история ми разказаха руините на дядо русевата къща, един ден когато се прибирах в бащиния ми дом. 
Какво ли не помнят старите и изоставени къщи, рухнали от времето, какво ли не разказват в дългите си самотни нощи… 

Историята е истинска, разказваше се под сурдинка, а Булката живя в детските ми години недалече от моя бащин дом.

Милка Маркова 

Сватлък

Есента беше влязла вече в правата си. Ниски мъгли се стелеха над къра, ръмеше тихо дни наред. Земята поглъщаше влагата, таеше. Угарите усипваха, гарваните протяжно грачеха и прехвърчаха от нива на нива.Денят беше пазарен. Саръпазар беше днес и селяните от околните села бяха довели стока сякаква за продан. Къде обяд пазарлъците приключваха, мъжете се раздумваха край хайванчетата. Едни повеждаха новата стока към къщи, други кътаха грижливо в стари вестници получените пари и полека потегляха към селата си. Дъждът ръмеше безспир, мокреше всичко наоколо.Дядо Кою, едър мустакат старец, с шаячни потури и памуклийка пристъпяше тежко надолу по улицата. Беше намерил нов авер на пазаря. От съседното село дядо Танас продаваше хубаво говедо. Заприказваха се. Дядо Кою хареса добичето, хареса му и сайбията - спретнат слабоват старец, чист и дружелюбен. Кога се намериха мераклии за добичето и търговията стана, двамата старци тръгнаха към центъра на селото, към кръчмата. Щяха да ударят по един-два юза вино и да похапнат запечена наденица. Да са наприказват едно хубаво. Имаха много за приказка, тъй са разбра.Селото на дяда Танаса беше на полвин час път, зад гората. Има време, ша си иде. Още е пладня, ша сколаса.Заседнаха новите авери в кръчмата на Василчито, поръчаха, чи пак, а още веднъж. Приказката и виното им се усладиха, наденицата беше блажничка, коматите хляб пресни. Не сетиха кога притъмня.-Брях - тупна се по запотеното чело бай Танас - ква я направихме, Койо, чи то притъмня. Как ще минувам гората сам?- Не се бой Танасе, дома ми една постеля все има и за близък приятел, у дома ша нощуваш.Успокоени двамата нови приятели закрачиха към дома на дядо Кою. Къщата беше на близо.Седяха старците, приказваха в топлата соба край камината до късни доби. На ранина дядо Танас грабна антерийката и из близките улици се спусна към Черкезлика. Оттам през гората пое пътя за селото си.Баба Деша цяла сутрин сърдито шеташе, дума не проронваше. Щом се подигна утрото и разведели изпрати дъщерите си коя за вода, коя до някоя комшийка за нещо. Кога останаха насаме с дядо Кою, стрелна лошо с очи мъжа си и захвана:-Не те ли е срам, бе Койо, не ти ли дожаля за чедото ни? Как тъй ша я дадеш на човек дето очите не си му виждал, че и баща му познаваш от един ден. Какви хора са, какъв син имат. Чи тя нашата нали си има либе, бре, що така правиш не мога те рабра.-Да млъкваш, мари, да млъкваш. Що ще правим таз женска челяд, до кога ще се мотаят из къщи? Стари моми станаха веке. Не ги ли видиш, а? Ей Велика богаташки син я иска, Пена още неженена. По-голяма й от Велика, нея трябва първа да главим. Тоз дето я люби ша я вземе ли, мари, кажи? - лютеше се на жена си дядо Кою. - Докога ще ходят по седенки и ша се задирят с ергенашите? Кога деца ша раждат и дом ша въртят? Докога ша ги раним? Дадох дума и тъй ша бъди! В ниделя стягайте годеж, Пена ша я годиме. Момчето две-три години по-младо от нея, Танас се съгласи у наше село да живеят. Зет у дома да доде момчето. Има занаят, дюлгерин е. По гурбет е ходил, занаята сий занаят… Някоя и друга овца, коза, овни, една крава ша даде баща му. Аз пък ша им дам онуй място,там на края на Жевизлика. За едно лято ша струпаме къща и да поемат напред. Пък ти, Дешо, да мълчиш, да не си гъкнала - обърна се дядо Кою към жена си - Женски сълзи и сополи не ща. Казвай там на Пена, на другите. Шетайте, чистете къщата и са гласете. Танас и той напълнил къщата си с челяд. Две дъщери и синове колкото искаш. Ний пък - той стрелна жена си под вежди - напълнихме нашата с един син и дъщери до орук. Какво ша ги правим? Докога ша ги храним? Айдее, всеки да си поема пътя.Баба Деша беше затиснала с края на кърпата си уста и само раменете й трепереха. Още една дъщеря щеше да даде на непознато място, още една дъщеря щеше да започне живота си с нелюбим мъж, със сватлък. Еееех, не можа поне на тях да помогне, либета да полюбят. Кога я главиха за Коя си беше дала дума,че дъщерите си така няма да ожени. Привела се беше на две и сърцето й плачеше.Дядо Кою я погледна още веднъж укорително, стрелна с ръка, напопържа всичко женско под мустак и се надигна да излезе, да се махне от тия женскории из къщи. Отвори със замах вратата. На судурмата отсреща седеше дъщеря му Пена, прибеляла, отпуснала ръце. Сълзи като дъжда навън се стичаха по красивото й лице. Не повдигна очи към баща си, нищо не каза. Прекрачи прага и се спусна към майка си.Навън мъглата се влачеше още по-ниско, вятър осукваше дъжда и го хвърляше по прозорците. Дълги струи се стичаха по стъклата и плачеха заедно с Пена. За младостта й, за първото й либе, за всичко моминско, което си отиваше.В памет на баба ми Пена АтанасоваМилка Маркова.

По българско

Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.
Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за километър-два и после пак се задъхваше към високото. Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.
Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.
Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.
Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме през гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо???? Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.
Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.
Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан. След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна махаличка, харесала точно тази къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба. Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.
Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/ кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

Милка Маркова

---

Дядовото лято

Не съм го запомнила с дочени панталони или по риза, не дай Боже пък с къс ръкав. Винаги със шаячни гащи, на нивата с цървули, поне с вълнено елече на гърба, ако не с жилетка. Ризата с дълъг ръкав, лятото винаги навит до лактите. Върне ли се от нивата -бос. В селото имаше шеговита дума,че дядо Миню цяло лято ходи бос и щом се убоде на трън само потърква крак да го отчупи и продължава напред. Зимата сяда до печката ,хваща ножчето си и вади тръните. Вади и хвърля в печката, така няколко дни се топли. Виж потната риза хвърляше всяка вечер за пране. Когато проснеха жените прането да съхне, една върва биваше само с ризи на дядо. Домашно тъкани. Винаги се чудех какви ръце имаха майка и баба да перат тези ризи на ръка. Щом се прибереше вечер от къра, първата му работа да отиде до бурето с ракия. Врътва дървената канелка, пълни едно емайлирано канче до нейде и гаврътва ракията на един дъх. Обърсва уста с опакото на дланта си и казва едно звучно и доволно „Яхаааааа”, натъртвайки на последното „а”. После туря канчето до бурето и потъва в големия три декара двор насаден с какво ли не. Работа да искаш вътре. По някое време ще изскочи из редовете царевичак и ще извика на баба: ”Нейке, отивам на бахчата”. Взема шиника под мишница и излиза. На около 200-300 метра от къщата на брега на Чакуртала Чакуртала е дерето, което никога не знаеш каква вода ще довлече след малко, та там имахме бахчичка. Дядо е бил градинарин като съвсем млад по маджарско и немско, слабост му беше отглеждането на зеленчук. Влиза в малката си бахча, оглежда я критично, после доволно и пуска водата по вадите. Топла, силна, потича тя покрай тъмните листа на пипера, край червеното на доматите, лютите чушки, целината и зелето. Замирисва на земя, на вода, на прясно. Направлява дядо с мотика водата, драго му е когато натаява между редовете. Слуша обаждането на птиците от отсрещната кариера и току перне с все сила някой комар по врата си, а после дълго попържа. Доволен накрая спира водата, оставя я да продължава надолу в дерето пътя си. Взема шиника и го пълни с пипер, патладжан, домати и целина, моркови и какво ли още не. Прясно, сочно, всичко пращи от сила. Затръня входа към бахчата, поглежда за последно и тръгва към къщи. Вечерта е спуснала сенките си , луната вече наднича иззад Ветите лозя, козодоят „охка” от шумата на мишетата. Дядо се прибира доволен, уморен, но никога не мож го чу да се оплаче или пък да се засмее с пълен глас. Само лицето му отпуска бръчки, погалва по главичката малката ми сестра пътьом, подава на баба зеленчука и скрита усмивка повдига единия край на мустака му. После дълго мие ръцете си, врата и лицето, дълго се бърше с голямата домашна кърпа, само негова. Сяда до масата и поглежда към жените край печката. Това е знак, че вече всички можем да се наредим до него и да вкусим от чудно ухаещите манджи на майка и баба. Моят дядо, чиято първа буквичка се старая достойно да нося.


Милка Маркова 

i