Голямата мечта на малкото поточе

Роди се в малка долчинка между две ливади. Тежкият сняг бързо отстъпваше под лъчите на слънцето и поточето му поиска малко водица. Мъъъничко, колкото да тръгне по света. Снегът щедро напълни долчинката с вода и тя засвети, заблещука под ясното синьо небе. Поточето протегна вратле и погледна напред, над снега. Там вече се зеленееше млада тревица и мамеше да  я достигнеш. Ще тръгне, реши то, макар и малко, надолу. Сигурно го чакаха и други поточета, ще се съберат и ще потърсят голямата вода, за която цяла зима разказваха снежинките. Тази вода се наричала море. Тихичко, на пръсти поточето забълбука надолу. Стана му весело, беше интересно и то не спираше да слиза все надолу и надолу. Минаваше край малки храстчета, край туфи миналогодишна трева. Оглеждаше се настрани и докъдето можеше да види все ливади и ливади. В далечината се зачерняха редки дървета. Какво ли има там, помисли си поточето и забърза към тях. Усети, че водата му е станала по-силна, поизтръска снагата си, поразшири място и навлезе смело сред дърветата. Стана по-тъмно и хладно, достраша го малко, но любопитството беше по-голямо. Провря се под нападалата миналогодишна  шума и потръпна от лекия студ в дефилето. Достраша го още повече, но се зачуди как ще се върне, не може, нали ще му се смеят всички в ливадите. Някой го докосна лекичко и то се обърна. До него се стичаха водите на друго малко поточе. Хванаха се за ръце и потеглиха надолу. Нямаше страшно щом са две. Оглеждаха се, изучаваха всичко наоколо. Дърветата ставаха все по-големи, дефилето все по-тясно. Надвиснаха облаци и внезапно изви виелица от едри снежинки. Сърчицето на поточето се сви. Ами ако замръзнат и не могат да продължат по-надолу? Не се страхувайте, смело, смело, се провикна някой сред дърветата. От стръмният отсрещен скат се спускаха буйните води на по-голямо поточе. То грабна водите на малките и хукнаха заедно надолу и надолу. Дърветата оредяха, дефилето разтвори силните си каменни ръце и пред тях блесна равнина. Водите се успокоиха, дочуха се птички, небето засиня отново и слънцето се показа. Друго си е с дружина, си мислише поточето. Тръгнаха по-спокойни, по-тихи, само на места водите им забързваха, за да изпреварят някой завой образуван от внезапно дърво. До ушите на поточето достигна далечен шум от голяма вода. Какво ли става? Какво ги чака? Малката му душичка се сви отново. Няма страшно, успокои ги голямото поточе, това е реката. Скоро тя ще ни приеме в своите води и заедно по-лесно ще стигнем до морето. Реката беше голяма и мощна. Тя ласкаво прие водите на поточетата, прегърна ги в своите обятия и бавно потекоха всички заедно надолу, през поля, равнини, покрай малки сгушени селца и големи градове. Провираха се под красиви мостове, охлаждаха водите си под върбалаците, тихо шумяха дърветата на горите, край които течаха. Весели жабки и най-различни рибки, водни кончета, мушици, рачета и безброй още водни животинки им правеха компания в дългия път. Водите на реката течаха неуморно и поточето се чувстваше щастливо, доволно и очакваше срещата с голямото, тайнственно море с нетърпение. Една нощ, когато водите на реката се бяха утешили в и приплясваха лениво в сладък сън, до  поточето достигна далечен шум на много вода. Сърцето му запърха отново, изплаши се. Дали това не е огромен водопад, за каквито беше слушало от снежинките, ако е така как ще се реши да скочи, страшно било. Когато на сутринта слънцето огря сребърните струи на речните води, поточето видя в далечината много, много вода, ширнала се по целия хоризонт. Техните води, водата на реката и на другите поточета бавно се разливаха в страни и постепенно потъваха в обятията на морето. Да, това беше морето. Дългоочакваната среща с морето. То се пенеше, гърмеше и плискаше водите си в големи вълни към реката, а тя успокоена и радостна потъваше в прегръдките му. Най-после малкото поточе, родено в падинката между ливадите, някъде далече, далече на запад беше пристигнало до мечтанато море. Една висока бяла вълна го грабна, прегърна го силно и го отнесе в далечния безкрай. Поточето стана част от морето, от огромния морски безкрай. Така се сбъдна голямата мечта на малкото поточе да стане част от голямо и силно море. Милка Маркова

Весела случка от младостта

Градът мързеливо се събуждаше. Беше неделя и никой не бързаше за никъде. Слънцето с мъка победи крепостната стена, надникна в двореца, целуна кръста на Патриаршията и се усмихна бащински на старата столица. После сведе поглед съм Янтра и погали калдъръма на улица „Гурко”. Старите търновчани още мързелуваха, не бързаха в тая прекрасна неделна утрин. Улицата беше пуста. Само някоя котка прибягваше тихичко по покривите или се шмугваше в потайна пролука. Откъм новият град по улицата се зададе младо момиче. Ученичка. Отдалече личаха знаците на училището, в което учеше. Дори и рано сутринта беше немислимо да е излязла без униформа. Момичето вървеше бавно, наслаждаваше се на утринното слънце, поглеждаше към среброто на реката и в душата му беше весело. Усмихваше се безгрижно на нещо свое когато долови необичаен шум зад гърба си. Обърна се учудено. Зад нея идваше група млади мъже, курсанти от Военното училище. Вървяха в оформено каре, шегуваха се и тихо разговаряха. Встрани крачеше командирът им. Къде ли отиват толкова рано-помисли момичето. Тих, сподавен смях се чу зад гърба й, последван от строга, силна команда: „Взвод!” - и строен удар върху калдаръма. „Стой! Равнение на дясно, ходом марш” Чат,чат,чат, отекваха твърдо мъжки стъпки по старинната улица. Като един крачеха младите мъже с глави , обърнати надясно. Усмихнати закачливо  и ведри задминаха препъващото се момиче. Командирът й отдаде чест стегнато и напето. Когато отминаха : „Взвод, свободно”прозвуча  друга команда  и младите мъже продължиха пътя  към своята цел..

Развълнуваната младата девойка остана след тях  усмихната. После закрачи към старо Търново. Младост. Далечна младост.

Милка Маркова

Есенна мъгла

Утрото е метално и непрогледно. Тежка, мокра мъгла се стеле ниско над земята. Приижда бавно, на талази откъм Крушака. Вмъкнала се в теснината край коритото на дерето  пълзи ли, пълзи. Възкачва се по поляните към Чуката, закрива единственият бор върху челото й. После обгръща старата, жилава слива, допълзява до първите къщи на Бежанската махала. Тръгва по тревясалите улици между тях. Наднича в дворовете, провира се в камарите нацепени дърва, пролазва между купите със сено. Промъква се като стоглава ламя и търси незаето място, нейде останала светлина, за да я погълне. Отгоре тежки облаци, пълни с вода я притискат. Вятърът се мъчи да я продуха, да разчисти място за есенния дъжд, но мъглата не се дава лесно. Не й се иска да падне върху земята ниско и да попие в тревите. Още малко ще поброди по сокаци и поляни, из горите наоколо и ще покрие селото до покривите на къщите. Дълго се спотайваше в дълбоките долове, сега отприщена бърза да обходи всичко.

Вятърът издува бузи, засвирва високо в клонаците, ядосано размахва коси. Включва цялата си мощ . Развихря се. Подбира мъглата, раздърпва дрехата й, догонва я. Събира парцалите, останали в скрити в долчинки или зад завоя на някоя пуста уличка. Свири и вие докато не остава и едно мъгливо пухче по земята. Сивите облаци са слезли още по-ниско над разчистената земя. Дъждовните капки нетърпеливо, една по една заситняват към пожълтелите треви. Дъждът развива пелена мокра и студена. Земята потръпва, поема го в недрата си бавно. Облаците се разтеглят, покриват всички пролуки в небето, слизат още по-ниско и се приготвят за дълго ромолене. Вятърът прибира криле, оглежда доволен света и тръгва към покоите си горе, в планините. Заслужено ще отдъхва.

Есента се сбогува с последните пожълтели листа, доволно прошепва нещо на нивята и мокрите дървета. Хваща тоягата си в ръка и тръгва полека на среща със Зимата.

Милка Маркова

Тъга

„Дълго минало, кой да го помни кратко бъдеще, кой да го спре?” Недялко Йорданов Тъжно е. Винаги когато се връщам в бащината си къща виждам как все повече наближават трънаците и бурена по улиците. Как настъпват бавно, заплашително и неумолимо. Махалата ни е крайна. Някога беше най-красивата, най-предпочитаната, с най-хубавите жени в селото. Много орехи растат край дворовете ни и затова й викат Жевезлика. Малка, но все едно отделно село в селото. С грижливи и мъдри стопани. Оформена на триъгълник от две бързоструини, пълноводни и весели дерета. Пет чешми с големи чучури, най-сладката вода в цялото село. До днес макар и възрастни, хората идват да налеят вода от тях за пиене. Едната, най-малката с лековита вода. Край деретата дива мента, пипериче, еньовче, големи клонати върби и огромни каваци, какво ли още не. Чуват се славеи, кукувици, косове и скорци, врабчета, сойки, врани, лястовици и гугутки, стърчиопашки.. Щъркели, соколи и орли. Билки, насекоми, птици, катерички и бялки, често в днешните дни прескачат от близката гора сърни, понякога чакали и вълци. Днес в махалата живеят едно семейство турци, баща ми и един самотен 50-годишен мъж. Весело циганско семейство дошло кой знае откъде се засели в една от къщите. Махалата е обградена от безкрайни, тип прерийни поляни, преминаващи в дълбоки дъбови гори. Нарядко по поляните се срещат стари, вековни дъбови дървета, останали от някогашните слизащи до селото гори. Под тях пладнуваха многобройните селски стада. Тук-таме скромничат малки туфички трънки, пролет бели като нестопени преспички сняг, а есен - синеят с малките си плодчета като късче небе. Когато селото обезлюдя и вече почти няма кой да гледа животни, поляните закърняха, осеяха се с дребни келяви храсталаци. Постепенно келявичака навлезе в крайните улици, заизвива се поветица, големи тлъсти стръкове полско бъзе обзеха не само полянките край пътя, а поникнаха и в стаите на самотните къщи. Само рано напролет в пустите дворове все още се виждат златните главици на лалета, белите камбанки на кокичета, синеят се диви теменужки, ухаят самотни зюмбюли. После храсталаците и дивото се емват и всяка година отвоюват по някой метър улици и дворове. Хората, останали в най-красивата навремето махала, геройски се борят с врага къде с мотики, къде с косите и сърповете. Битката изглежда предрешена. Докато са тука и са здрави ще успяват да държат немарата и пустота на крачка далеч от домовете си, но тя ги чака, варди ги стаена и нагла. Чака само ден да изоставят борбата, само да спрат да отдъхнат и с един скок ще ги победи. Бяха времена на чисти големи градини, с много овошки, сеитба и зеленина, с дворове пълни със стока, с полянки по улиците, изниско опасени от малки агънца и друг добитък, все едно си косил с днешна моторна косачка. Улиците пълни с хора и „Добра стига, бай Миньо”, „Дал Бог добро булка Иванце”, "Помага бог Йорданеее”, „Дал Бог добро буле Минювице”, „Добра среща бат, Недялко” „Дал Бог добро, Марине”… Ей такива неща минават пред очите ми докато изминавам последните метри почистени и стъкнати на улицата до бащината ми къща. Слънцето вече се е дигнало на копраля-две по небето и оглежда отвисоко земята, наднича в най-усойните кътчета, разтваря големите клонаци на старите дървета и огрява птичите гнезда в короните им, погалва тревичките и светва в огледалцето на малките вирчета по деренцата, блясва синьо по крилцата на водните кончета, намига леко и вдига поглед нататък, към западните баири над селото, а аз тихо отварям бащините порти и поставям багажа в нозете си. Най-после съм у дома. Милка Маркова

Телефонно обаждане

Трябваше да се обади. Остави куп недовършени неща. не помнеше защо, знаеше само,че трябва да се обади и да ги подреди, да разпореди, да не стане гаф. Избираше номер след номер и все - никой насреща. Недоумяваше, стягаше го сърцето, ядосваше се и беше нетърпелив. Не обичаше недовършени неща, не искаше заради него хората му и работата да страдат. Нищо не се получаваше с тоя телефон, какво става с  оператора? Ядосваше се все повече. Посегна за другия...не го намери... ...бавно осъзна... Тя, жена му, на изпроводяк, преди отвъдното беше оставила телефона му само..., без картата. Там карта не му трябваше. Жена му знаеше, че той без телефона ще бъде като без ръце, знаеше, че неизпълнените задачи са много, че ще му трябва телефонът, но картата вече е без значение....Тя винаги го разбираше и знаеше какво му трябва..... в оня свят, земния, останал там... Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

Раздумка край чешмата

На долния край на градината дядо винаги сееше фитара с люти до смърт чушлета и друга, с пипер за да има жените какво да турят в манджата. Тези фитари бяха стратегически. За вечеря не се налагаше да се ходи до бахчата, а само до дъното на градината.

В дувара дядо беше направил малка портичка . През пътя ромолеше една от многобройните селски чешми. С девет корита за водопой на животните и с чучур целогодишно пълен с бистра вода. От там дядо вземаше с кобилицата и бакърите вода, и напояваше ценната си малка бахчичка. Не му тежеше, че цял ден е работил на полето. Слизаше в долния край на градината, отваряше малката портичка и отиваше на чешмата.Освен комшиите от махалата, вечер вода наливаха и циганките от близките цигански къщи. Те пристигаха чисто облечени, гиздаво стъпвайки с блестящи, винаги добре калайдисани и измити бакъри на рамо. Сваляха ги грациозно от рамената си, после дълго ги миеха под чучура. На ръцете им подрънкваха безброй пиринчени гривни, а на вратлетата им блещукаха разноцветни стъклени гердани. Дядо беше много строг и работен мъж. От малък останал сирак и дълги години чиракувал по бахчите на газдите из Унгария, Румъния и Сърбия. Знаеше пет езика. На един от тях обичаше да разговаря с циганките вечер на чешмата. Винаги ги заговаряше на техния език. Първо ги поздравяваше, а те чинно, с наведени очи отговаряха на български "Добър вечер, бай Миньо". После той продължаваше да ги пита на техния си език нещо, те му отговаряха, а когато си тръгнеха пак уважително му казваха на български довиждане. Дядо напълваше своите бакъри и ги вдигаше леко, като перца на кобилицата. Продължаваше да свещенодейства в дъното на градината. Вечерта вече почти покриваше с лилави сенки всичко наоколо. Козодоят се обаждаше изрядко от дърветата край близката кариера. Дядо затваряше малката портичка, набираше в ризата си люти чушлета, зер без тях никога не сядаше да вечеря, откъсваше и по някоя пиперка. Да опекат жените за другия ден, да си вземе на къра подправени с много оцет и малко олио . После поемаше нагоре, към светналата вече къща за заслужена почивка след дългия, изпълнен с много труд ден.

фитара- леха със зеленчуци

Милка Маркова